Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 13.07.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на десети юни
през дв хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 10532
по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу решение от 03.08.2020 г. по гр.д.
№ 13866/2019 г. на СРС, I ГО, 35 състав,
с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу Ц.Д.Д. искове с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 79, ал.
1 от ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 926. 09 лв., представляваща незаплатена
главница по договор за кредит № ********* от 02.04.2016г., сключен между „П.Ф.Б.“
ООД и ответника, вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия
от 19.05.2017г., ведно със законната лихва от 28.08.2018г. до изплащане на
вземането; договорна лихва в размер на 148. 57 лв. за периода 23.05.2016г.
-29.05.2017г., такса в размер на 516. 87 лв. за периода
19.09.2016г.-29.05.2017г., обезщетение в размер на 75.95 лв. за периода 19.05.2017г.
– 28.02.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
13909/2018г. на СРС, 35 с-в, като неоснователни и недоказани.
Във въззивната жалба са изложени доводи
за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Поддържа
се, че изводите на СРС на нищожност на
процесния договор за кредит на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК, са неправилни.
Отделно се излага, че съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е недействителен, съдът следва да присъди чистата стойност
на кредита. Моли съда да отмени първоинстанционното решение, като уважи изцяло
предявените искове. Евентуално моли съда на основание чл. 23 ЗПК да уважи иска
за главницата за сумата 926. 09 лв. Претендира
разноски.
Въззиваемият Ц.Д.Д., чрез особения
представител, оспорва жалбата в депозиран писмен отговор, по подробно изложени
съображения. Моли съда да потвърди решението.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
По
същество жалбата е частично основателна.
Предявени
са искове по чл. 422 от ГПК вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на сумата от 926. 09
лв., представляваща незаплатена главница по договор за кредит №
*********/02.04.2016г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника, вземането по
който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 19.05.2017г., ведно със
законната лихва от 28.08.2018г. до изплащане на вземането; договорна лихва в
размер на 148. 57 лв. за периода 23.05.2016г. -29.05.2017г., такса в размер на 27.
20 лв. за периода 17.10.2016г. – 29.05.2017г., такса в размер на 516. 87 лв. за
периода 19.09.2016г.-29.05.2017г. и обезщетение в размер на 75.95 лв. за
периода 19.05.2017г. – 28.02.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 13909/2018г. на СРС, 35 с-в.
По
делото е представен договор за потребителски кредит № № *********/02.04.2016г.,
по силата на който „П.Ф.Б.“ ООД, в качеството на кредитодател е предоставило на
Ц.Д., в качеството на кредитополучател, сумата 1000 лв. кредит. Уговорена е
договорна лихва в размер на 31. 82 % годишно и годишен размер на разходите в размер на 48 %.
Страните са постигнали съгласие за предоставяне от страна на кредитодателя на
услугата „Кредит у дома“, за която се дължи такса от 852. 97 лв. и такса за
оценка на досие в размер на 50 лв.Съгласно чл. 25 от договора, кредитът се
предоставя в брой по местоживеенето на кредитополучателя и седмичните вноски се
събират също на това място. Посочен е общ размер на кредита от 2100. 22 лв.,
който следва да бъде изплатен на 60 седмични плащания, всяко от 35. 01 лв. и
последна вноска от 34. 63 лв. За ден от седмицата, в който следва да започнат
да се извършват плащанията, е определен вторник, като първото плащане следва да
бъде извършено на 09.04.2016г. В чл. 27 от договора, кредитополучателят е
декларирал, че е получил пълният размер на кредита.
Представен
е договор за прехвърляне на вземания от 19.05.2017г., сключен между „П.Ф.Б.“
ООД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД з. прехвърляне на вземания по сключени от цедента
договори за потребителски кредит, посочени в приложение № 1 към договора. В приложение
№ 1 – списък на длъжниците и вземанията по чл. 2 към договора фигурира запис,
съдържащ единен граждански номер, съвпадащ с този на ответницата, датата на
сключване и номера на договора за кредит.
За
да постанови решението си първоинстанционният съд е приел, че извършената цесия
е породила действие. Приел е, че годишен процент на разходите над 50 %
противоречи на добрите нрави и прави договора нищожен, като в случая таксата
„Кредит у дома“ не е включена в ГПР и уговорената в тази връзка клауза е
нищожна, като при добавяне на тази величина, ще бъде надхвърлен лимита над 50
%. Отделно е приел, че е нищожна и клаузата за оценка на досие, като сключена в
противоречие на добрите нрави. СРС е изложил съображения, че с оглед данните по
делото за нищожност на договора, в случая не може да бъде присъден
претендирания остатък от главницата на основание чл. 23 ЗПК, тъй като сумите се
претендират на договорно основание, а не на основание чл. 23 ЗПК. С изложените
мотиви е отхвърлил предявените искове.
По делото не е спорно и изрично се
признава от ищеца, че е налице частично плащане от ответника в размер на сумата
481. 96 лв., която сума е била отнесена счетоводно към погасяване на такса за
услуга „Кредит у дома“ /336. 57 лв./, такса за оценка на досие /22.80 лв./,
договорна лихва /48. 68 лв./ и главница /73. 91 лв/.
С оглед релевираните доводи в жалбата, предмет на въззивното
производство дали е налице хипотезата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в случай, че е
приложима, дали следва да се присъди чистата стойност на кредита на основание
чл. 23 ЗПК.
Въззивният намира, че
клаузите за
претендираните такса за оценка на досие и за услуга „Кредит у дома“ са
недействителни на, основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК регламентира забрана за заплащане на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
поради което на общо основание подобни клаузи са неравноправни. С отделните
услуги е предвидено предварително заплащане на възнаграждение за услуги, които
не са реално изпълнени, а някои от тях - такса оценка на досие, са изцяло
неясни за какви действия са уговорени, включително преди или след сключване на
договора. Таксата за услуга „Кредит у дома“ е свързана с усвояването на сумата от кредитополучателя, т.е. с
основното задължение на ищеца да предостави заемната сума, но уговарянето като
отделно възнаграждение има за цел заобикаляне на закона, респ. налага извод за
нищожност на клаузата, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Отделно уговорената
услуга домашно посещение е изцяло недоказана.
Отделно следва да се отбележи, че съгласно
разпоредбата на чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение №
1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Съобразно правилото на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. В § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК е дадена дефиниция на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
С оглед изложеното са правилни изводите на
СРС, че ако към усвоената сума се включат посочените такси, безспорно ГПР ще
надхвърли нормативно установения лимит по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната
преценка на всяка от уговорките СГС счита, че макар формално процесният договор
да покрива изискуеми реквизити по чл.
11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти,
да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. Ето защо, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит,
ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка.
Настоящият състав намира, че в тази хипотеза
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Оплакването в жалбата в тази връзка е основателно.
При съобразяване на специалната норма на чл. 23 ЗПК, установяваща изискуемост на вземане за чистата стойност на кредита и
при недействителност на договора за потребителски кредит /отричането на
валидността на част или дори на целия договор няма да изключи задължението на
потребителя да върне чистата стойност на кредита/, настоящият съдебен състав
намира, че целта на защитата на потребителя не е отричането с обратна сила на
договарянето в цялост, а само изключване на обвързаността на потребителя с
породени от такова договаряне задължения, накърняващи баланса на интересите на насрещните
страни. Това тълкуване е съответно и на общия принцип на закрила на потребителя
срещу обвързване с отделни клаузи, наложени му от недобросъвестния кредитор,
като в резултат на обявената недействителност отпада само възмездността на
кредит, сключен в рамките на търговската дейност на кредитора, а се съхранява
сделка със съдържание на безвъзмезден заем. В този смисъл остатъчното
задължение на потребителя е именно за връщане на главницата по получения
кредит, а не за реституция на дадената сума по повод несъществуващ
/недействителен/ договор - в този смисъл е решение № 50174 от
26.10.2022 г. на ВКС по гр. дело № 3855/2021 г., ІV ГО.
С оглед изложеното, заплатената от ответника сума
в размер на 481. 96 лв. следва да бъде приспадната само от главницата, поради
което искът за главницата е основателен до размера на сумата 518. 04 лв., ведно
със законната лихва от исковата молба до окончателното изплащане.
Поради частичното несъвпеание на
изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за
главницата до размера на сумата 518. 04 лв., а в останалата обжалвана част за
отхвърляне на исковете, решението да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
С
оглед изхода на спора, на въззивника - ищец се дължат разноски в общ размер на сумата
94. 43 лв. – разноски за държавна такса, особен представител и юрисконсултско
възнаграждение, съобразно уважената част от въззивната жалба, както и сумата
203. 21 лв. – разноски за СРС, /държавна такса, депозит за особен представител
и юрисконсултско възнаграждение/ и сумата 25. 65 лв. – разноски за заповедното
производство. /държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение/.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 03.08.2020г. по гр.д. № 13866/2019г. на СРС, I ГО, 35 състав, в частта, с която е
отхвърлен предявения от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу Ц.Д.Д. иск с правно основание
чл. 422 от ГПК вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 99 от ЗЗД до
размера на сумата от 518. 04 лв., представляваща остатък от незаплатена главница по договор за кредит № *********/02.04.2016г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника, ведно със законната
лихва от 28.02.2018г. до окончателното изплащане и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявения от „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК *******срещу Ц.Д.Д.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата 518.
04 лв., представляваща остатък от незаплатена главница по договор за кредит № *********/02.04.2016г., ведно
със законната лихва върху сумата от 28.02.2018г. до окончателното изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 13909/2018г. на СРС, 35 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 03.08.2020 г. по гр.д. №
13866/2019 г. на СРС, I ГО, 35 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Ц.Д.Д., ЕГН ********** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 94. 43 лв. – разноски за въззивното производство; сумата 203. 21
лв. – разноски за първоинстанционното
производство и сумата 25. 65 лв. – разноски за заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.