Р Е
Ш Е Н И Е
номер 62 08.07.2020 година град Раднево
РАДНЕВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД граждански
състав
На
осемнадесети юни 2020 година
В
публично
заседание в следния състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АСЕН
ЦВЕТАНОВ
при участието на секретаря Росица
Динева, като
разгледа докладваното от съдията, гражданско дело номер 706 по описа на
съда за
2019
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 10а ЗПК и
чл. 92 ЗЗД във вр. чл. 99 ЗЗД.
Производството е
образувано по искова молба на „Кредитреформ България” ЕООД срещу В.Н.К.. Ищецът
твърди, че с договор за кредит № ********** от 04.10.2016 г. „4Финанс” ЕООД е
отпуснало на ответника В.Н.К. кредит в размер на 300 лв., за срок от 30 дни с
падеж на 03.11.2016 г., която била усвоена от ответника. Твърди, че съгласно
договора били начислени договорна лихва в размер на 10,10 лв. за периода от
04.10.2016 г. до 03.11.2016 г. и такса за експресно разглеждане на документите
в размер на 76,89 лв. Твърди, че падежът за погасяване на кредита настъпила на
03.11.2016 г., но ответницата не погасила задължението си по кредита и
изпаднала в забава. Твърди, че съгласно т.13.2 от общите условия кредитодателят
започнал да начислява наказателна лихва в размер на лихвения процент по
специалните условия на кредита /40,96 %/ с добавен наказателен лихвен процент
от 10,00 %. Твърди, че на ответника били изпратени уведомителни писма за
размера на дълга и просрочието, всяко от които се таксувало. Твърди, че на
23.11.2018 г. „4Финанс“ ЕООД прехвърлило вземането си по договора за кредит в
полза на ищеца, за което бил сключен договор за цесия и било прехвърлено
задължението, включващо главница 300 лв., договорна лихва 10,10 лв.,
наказателна лихва 315,00 лв., такса експресно разглеждане на документи 76,89
лв., отписани такси за събиране /изпратени напомнителни писма/ 50 лв. За
извършената цесия ищецът бил упълномощен от цедента и изпратил писмо на
ответника, но същото било непотърсено, поради което приложил към исковата молба
уведомление за цесията за връчване на ответника. Поради това иска да осъди
ответника да му заплати главница в размер на 300 лв., дължима по договора за
кредит, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба
до изплащане на вземането, сумата от 315 лв. наказателна лихва за периода от
04.11.2016 г. до 22.11.2018 г., сумата от 76,89 лв. такса за експресно
разглеждане на документи. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК
не е постъпил писмен отговор от ответника В.Н.К..
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на
страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По
легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно
кумулативно съединени установителни искове, поради което следва да бъде
изследван преди разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един
от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договора за потребителски кредит от „4Финанс” ЕООД съгласно
договор за продажба и прехвърляне на вземания № BGF-2018-033
от 23.11.2018 г. Затова, за да бъде титуляр на процесното вземане и кредитор на
ответника по процесния договор за потребителски кредит, в тежест на ищеца е да
установи осъществяването на така описаното прехвърляне на вземания, т.е.
наличието на валиден договор за цесия, уведомяването на длъжника за
прехвърлянето съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, както и наличие на уговорка в
договора за кредит, че кредиторът може да прехвърли вземането си.
Съгласно
чл. 14.5 от процесния договор кредит „4Финанс” ЕООД има право да прехвърля
правата си по този договор за кредит. От така постигната изрична уговорка между
страните следва, че са спазени специалните закони изисквания на чл. 26 ЗПК, а
именно че кредиторът може да прехвърли вземането си по договора за
потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит
предвижда такава възможност.
По
делото е приет като писмено доказателство договор за продажба и прехвърляне на
вземания № BGF-2018-033 от 23.11.2018 г. и приложение № 1 /л.17-21/, с който „4Финанс”
ЕООД е прехвърлило на „Кредитреформ България” ЕООД вземането си към ответницата
В.Н.К. по процесния договор за кредит № ********** от 04.10.2016 г. /виж
потвърждението на л.22/, за което е издадено пълномощно на цесионера да уведоми
длъжника от името на кредитодателя /л.23/. Към датата на прехвърляне
на вземането съгласно приложение № 1 вземането е посочено като главница 300
лв., просрочени лихви 10,10 лв., просрочени такси 76,89 лв., наказателни лихви
315,00 лв., такси за събиране 50 лв., общ размер на задължението 751,99 лв.
С
уведомително писмо /л.24/ ищецът е направил опит да уведоми ответницата за
извършените цесии, но видно от обратната разписка /л.25/ пратката не е била
потърсена.
За
да има действие прехвърлянето на вземането по отношение на длъжника, а и спрямо
третите лица, същото следва да му бъде съобщено надлежно – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
До момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника
надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД задължава предишния
кредитор да извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия
кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие. Това обаче не
означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да
се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е
съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 137/2.06.2015 г. по гр.д. №
5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова представеното от ищеца уведомително писмо
към исковата молба, изходящо от него, в качеството му на цесионер, както и в
качеството му на пълномощник на цедента, е годно да уведоми длъжника за
извършената цесия на процесното вземане. По делото обаче ищцовото дружество не
е представило доказателства писмото да е достигнало до длъжника, преди подаване
на исковата молба. Представени са доказателства за изпращането му, но писмото
се е връщало с отбелязване на пратката да не е потърсена. От значение за
уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД е достигането до знанието на длъжника на
данни за сключените договори за цесия с оглед обстоятелството на „замяна” на
страна в заемното правоотношение.
Въпреки
това няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като
приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.
Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК по т.д.
№ 2352 по описа за
Посоченото
уведомление е връчено заедно с исковата молба и приложенията на ответницата,
поради което така извършеното връчване
следва да се приеме, че представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник
/в този смисъл Решение № 198 от
18.01.2019г. на ВКС
по т.д. № 193/2018г., І т.о./.
Поради
гореизложеното, ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор
по договора за заем по силата на договора за цесия, за който длъжникът е
надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните предпоставки
за уважаването на всеки един от предявените установителни искове.
По
основателността на исковете:
За
основателността на исковете ищецът следва да докаже при условията на пълно и
главно доказване, че е сключен между „4Финанс” ЕООД и ответника В.Н.К. договор
за кредит № ********** от 04.10.2016 г., в размер на 300 лв., усвоена от
ответника изцяло, настъпил падеж за връщане на кредита, валидно уговорена
клауза за такса за експресно разглеждане на документи с възнаграждение от 76,89
лв., валидно уговорена клауза за неустойка за забава и нейния размер.
По
иска с правна квалификация чл. 9, ал. 1 ЗПК досежно главницата:
За
да се уважи иска следва да са налице следните материалноправни предпоставки
(юридически факти), а именно: 1. валидно сключен договор за заем; 2. предаване
на заемната сума от заемодателя на заемателя;
3. настъпила изискуемост на вземането за връщане на заемната сума от
заемателя на заемодателя; 4. липса на плащане от страна на заемателя.
По
делото е представен като писмено доказателство договор за кредит № **********
от 04.10.2016 г. /л.6-15/, от който е видно, че между „4Финанс” ЕООД и В.Н.К. е
сключен договор за потребителски кредит в размер на 300 лв., при лихвен процент
40,96 %, ГПР 49,6 %, срок на кредита 30 дни от 04.10.2016 г. до 03.11.2016 г.,
с уговорена такса за експресно разглеждане в размер на 76,89 лв., общо дължима
сума по кредита 386,99 лв. В общите условия на договора за кредит е посочено,
че такса за предоставяне на допълнителна, незадължителна услуга по искане на
кредитополучателя за експресно разглеждане от кредитора на искането за
отпускане на кредит, която гарантира експресна обработка на кандидатурата на
кредитополучателя за отпускане на кредит при срокове и условия, посочени в
общите условия. Съответно в чл.2.2 на договора е уговорено, че кредиторът дава
право на кредитополучателя изрично да заяви получаването на допълнителна
незадължителна услуга за експресно разглеждане на кредита в рамките на 15
минути от изпращането му, а принципно в чл.2.1 е посочен срок от 7 календарни
дни.
С
оглед на така установеното е видно, че ответницата е получила заем под формата
на потребителски кредит сумата от 300 лв. от „4Финанс” ЕООД, който е следвало
да върне след 30 дни на падеж 03.11.2016 г. От тук следва извод, че вноската по
договора за кредит е падежирала към датата на образуване на делото.
Настоящият
съдебен състав приема, че процесният договор от 04.10.2016 г. по свята правна
същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9
от Закона за потребителския кредит. Заемът е предоставен от небанкова финансова
институция по чл. 3 ЗКИ, която може да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на
своята професионална дейност, т.е. има качеството на потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 ЗПК.
Съгласно
чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или
за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит.
Разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК регламентира, че в договора за потребителски кредит
следва да е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Видно от съдържанието на самия договор ГПР е посочен като
процентна величина – 49,6 %, като в тази величина се включва както ГЛП – 40,96
%, така и таксите по договора. В достатъчна степен в договора се съдържа
изискуемата от закона информация, като за потребителя се е създала яснота,
каквато е целта и на закона. Посочен е и общия размер на дължимата сума – 386,99
лв., от които 300 лв. главница, 76,89 лв. такса за експресно разглеждане на
искането и 10,10 лв. договорна възнаградителна лихва.
Разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК изисква като част от договорното съдържание на
договора за потребителски кредит, наличието на условия за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. От
съдържанието на договора са ясни условията за издължаване на кредита, а именно
посочени са броя на вноските (1 вноска), общият размер на задълженията, както и
размерът на погасителната вноска. Макар да не е налице погасителен план, съдът
намира, че в случая такъв не е необходим като задължителен реквизит от
съдържанието на договора, тъй като се касае за връщане на заема на една вноска
на падежа. Поради това, съдът приема, че са спазени посочените законови
изисквания и процесният договор за кредит е действителен по аргумент от
противното на разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Поради
това съдът намира, че договорът за кредит е валиден и е обвързал страните по
негово с цялото си договорно съдържание. За да претендира връщане на
предоставената в заем сума, заемодателят следва да е изпълнил основаното си
задължение, а именно – да е предоставил заемната сума на ответника. По делото е
прието като писмено доказателство разписка за извършено плащане от 04.10.2016
г. /л.16/, от която е видно, че кредитодателят е превел на ответницата като
кредитополучател заемната сума от 300 лв. чрез системата EasyPay. Затова съдът
приема, че кредиторът е изпълнил задължението си да предаде заемната сума на
заемополучателя. Последната подлежи на връщане от него след 30 дни на падежа 03.11.2016
г., поради което е настъпил и падежът на задължението на ответника. Затова
последният следва да върне заетата сума от 300 лв. Ответницата не ангажира
доказателства да е върнала заемната сума.
Възражението
на ответницата за погасяване по давност на вземането за главница е сторено
извън срока по чл. 131 ГПК, поради което е преклудирано. Освен това то е и
напълно неоснователно, тъй като в случая е приложима общата 5-годишна давност,
а не кратката 3-годишна давност, тъй като вземането няма никакви белези на
периодично плащане.
Поради
това искът за главницата следва да се уважи.
Като
законна последица от уважаване на иска за главницата в размер на 702,83 лв.,
ответникът следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху тази сума
от датата на исковата молба – 01.11.2019 г. до окончателното й изплащане.
По
иска за таксата за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит с
правно основание чл. 10а ЗПК:
Съдът
намира, че договореното „експресно разглеждане на искането за отпускане на
потребителския кредит“ пряко противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
която ясно посочва, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. А
посочените услуга представлява именно действия, свързани с усвояването на
кредита. От друга страна това законодателно разрешение в чл. 10а, ал. 2 ЗПК не
само цели защита интересите на кредитополучателите, но то гарантира и
конкурентоспособността при процеса на кредитиране на физическите лица.
Разпоредбата е императивна и не подлежи на промяна по взаимно съгласие на
страните. В случая уговорката за „експресно разглеждане на искането за
отпускане на потребителския кредит“ противоречи пряко на разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, което я прави нищожна клауза по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД. От друга страна така договореното цели и заобикаляне на лимита в
чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като е видно, че самата цена на тази услуга е равна на ¼
от сумата по кредита /76,89 лв. при кредит от 300 лв. за срок от 30 дни/.
Изчислена с калкулатор за законна лихва върху сумата от 300 лв. законната лихва
за периода на кредита от 30 дни е в размер на 2,58 лв., тоест 12,90 лв.
петкратно увеличение, което значително под уговореното възнаграждение от 76,89
лв. за 30 дни срок на кредита. Това прави съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК нищожна клауза
и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.
Съгласно
решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г. на І т.о., клауза,
която се отнася до определяне на основния предмет на договора, който за
кредитодателя безспорно обхваща цената на предоставянето на кредита, може да е
индивидуално, но и неиндивидуално уговорена. Когато е неиндивидуално уговорена,
такава клауза подлежи на преценка от гледище на неравноправния си характер, само
ако не е ясна и разбираема /чл. 145, ал. 2 ЗЗП/. Изискването за ясен и
разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от
граматическа гледна точка, но и прозрачно и недвусмислено изложение на
съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да
може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици. Според т.2 от диспозитива на решението на СЕС по дело
С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. В т.3 от
диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на горното решение СЕС се е произнесъл,
че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 (транспониран в чл. 145, ал. 1 ЗЗП) трябва
да се тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния характер на дадена
договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на
разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът
или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се
отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може
да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на
изпълнение на договора.
В
решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г. на І т.о., е прието,
че „индивидуално уговорени” са тези клаузи, които не са били изготвени
предварително от търговеца или доставчика или дори да са били изготвени
предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание,
доколкото, при достатъчно информиран избор, ги е приел /по аргумент за
противното от чл. 146, ал. 2 ЗЗП/. Съдържащите се в Общите условия клаузи са
поначало неиндивидуално уговорени съгласно същата разпоредба. Тежестта за
доказване сключването на клаузите като индивидуално договорени, в който случай
е неприложима защитата по ЗЗП срещу неравноправни, по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
клаузи /чл. 146, ал. 1 ЗЗП/, се носи от доставчика на стоката/услугата – чл.
146, ал. 4 ЗЗП /решение № 51 по т.д. № 504/2015 г. на ІІ т.о., решение № 231 по
т.д. № 875/2017 г. на І т.о. ВКС и др./. Доказването следва да установи, че при
сключването на съответните клаузи, като предложени от доставчика на стоката или
услугата, потребителят не е бил принуден да ги приеме, без възможност за
въвеждане на резерви или изменения, в съответствие с икономическия си интерес
или да се установи, че с това си съдържание клаузите са били предложени от
самия потребител. В решение № 231 по т.д. № 875/2017 г. на І т.о. на ВКС е
споделено разбирането, че фактът на подписани допълнителни споразумения, сам по
себе си е недостатъчен и не освобождава търговеца да ангажира на основание чл.
146, ал. 4 ЗЗП доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените клаузи от
основния договор.
В
случая с оглед посочените по-горе фактически констатации досежно уговорената
опция за експресно разглеждане на кредита, макар и посочена като
незадължителна, съдът намира, че е неравноправна клауза от договора, тъй като
са изцяло във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до изключително неравновесие между правата и задълженията
на страните по договора /чл. 143, т. 3 ЗЗП/.
Съгласно
чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни. С цел
заобикаляне на правилата на чл. 146 ЗЗП за индивидуално договаряне на клаузите
доставчиците на услуги масово започнаха да правят бланкови договори за кредит,
в които се привнесоха голяма част от клаузите в общите условия, с оглед
разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Това обаче не е принцип за преценка за
индивидуалното договаряне на клаузите с оглед само на включването им в общи
условия, а и когато са предварително изготвени самите договори. От самите
представени документи по договора за кредит е видно, че същите са изначално
изготвени на електронен носител. Това означава, че договорът и документите не
са изготвени индивидуално за ответника, а са били бланкови в електронна система
и само са попълнени в индивидуализиращите конкретния кредит данни като имена,
суми и лихви, но не и спрямо клаузите и общите договорености. И затова съдът
намира, че клаузата за експресно разглеждане на искането за отпускане на
кредита се явява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 6, т. 14,
т. 17 и т. 18 от ЗЗП и като такава е нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
С
оглед на всичко изложено до тук съдът намира, че клаузата за експресно
разглеждане на искането за отпускане на кредита е нищожна.
Съгласно
чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и
без тези клаузи. В този смисъл основният договор за кредит с параметрите в него
не са нищожни и могат да се прилагат.
Поради
това този иск ще се отхвърли като неоснователен.
По
иска за наказателна лихва за забава за периода от 04.11.2016 г. до 22.11.2018
г. с правно основание чл. 92 ЗЗД:
В
чл.13.2 от договора е посочено, че кредитополучателят дължи надбавка за
наказателна лихва, прибавена към договорения лихвен процент, в размер на
законната лихва върху неизплатената сума за периода на просрочие, като към
датата на сключване на договора наказателният лихвен процент за просрочие
възлиза на 10,00 %. Тази уговорка има характера на клауза за неустойка за
забава по смисъла на чл. 92 ЗЗД.
Както
се посочи по-горе разпоредбите на ЗПК са с императивен характер и не е
допустимо договорно отклоняване от тях във вреда на потребителите, било чрез
пряко нарушаване на закона, било чрез неговото заобикаляне.
Съгласно
чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. А съгласно ал. 2 на същата
разпоредба когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Видно
от самото уговаряне на наказателната лихва, че тя е изначално противоречаща на
чл. 33, ал. 2 ЗПК, тъй като посочва, че размерът на наказателната лихва е
надбавка в размер на законната лихва върху договорения лихвен процент от 40,96
%. Тоест очевидно е, че така договорената наказателна лихва е в пъти по-голяма
от размера на законната лихва по смисъла на чл. 33, ал. 2 ЗПК, дължима при
просрочие на кредита. От тук пряко следва извод, че към датата на уговаряне на
неустойката за забава под формата на наказателна лихва тя значително надхвърля
своите функции
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. И както се вижда от самата уговорка, клаузата на чл. 13.2 е пряко нарушаваща императивното правило на чл. 33, ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна клауза. Не е допустимо съгласно цялостната уредба на ЗПК, уговаряне чрез неустоечна клауза за забава на по-тежки условия за потребителя спрямо императивното правило за обезщетение за забава по чл. 33, ал. 2 ЗПК. Поради изложеното съдът намира, че така постигната неустоечна клауза за забава в чл. 13.2 от договора за кредит е изначално нищожна. Това е видно е от претендирания размер от ищеца от 315,00 лв., който дори надвишава размера на дадената в заем сума от 300 лв.
С
оглед на всичко изложено до тук съдът намира, че неустоечната клауза за забава
е нищожна. Тук отново е направено възражение за погасяване по давност на
неустойката, което е направено след срока по чл. 131 ГПК и се явява
преклудирано, а и предвид обявената нищожност на клаузата се явява и
безпредметно за обсъждане.
Поради
това този иск ще се отхвърли като неоснователен.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страните. На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно с уважената част от исковете.
Доказа се да са сторени разноски в размер на 150 лв. за внесена държавна такса.
Претендира се на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. НЗПП да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Съдът намира, че при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото
присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 100 лева
съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. чл.
78, ал. 8 ГПК. Общият размер на разноските на ищеца за производството възлизат
на 250 лева, от които следва да се присъди в полза на ищеца сумата от 108,40
лв., съразмерно с уважената част от исковете.
Ответникът
не доказа да е сторил разноски, поради което и такива не следва да му се
присъждат.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА В.Н.К., ЕГН **********,***, да заплати на „Кредитреформ
България” ЕООД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, ул. „Шандор Петьофи“ № 10, на основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и във вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 300,00
лв. /триста лева/ - главница по договор за кредит № ********** от 04.10.2016 г.,
сключен между „4Финанс” ЕООД и В.Н.К., ведно със законната лихва върху
главницата от 01.11.2019 г. до изплащане на вземането и на основание чл. 78,
ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 108,40 лв. /сто и осем лева и 40 ст./,
представляваща разноски за производството, като ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 10а ЗПК за сумата от 76,89
лв., представлява такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на
кредит, и с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 315 лв., представляваща
наказателна лихва за периода от 04.11.2016 г. до 22.11.2018 г., като
неоснователни.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: