№ 2201
гр. София, 28.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100510823 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Г.“ АД срещу решение от 08.07.2022
г. по гр.д. №58856/2016 г. на Софийския районен съд, 44 състав, с което жалбоподателят е
осъден да заплати на Н. Й. Н. на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 1728,94 лв. – мораторна
лихва за периода 13.11.2002 г. – 19.10.2016 г. върху главницата от 1052,65 лв., присъдена в
полза на ищеца с влязло в сила решение от 26.08.2016 г. по гр.д. №2345/2007 г. по описа на
СГС, ІІ-г въззивен състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по
делото, както и държавна такса по сметка на СРС.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо и неправилно. Сочи, че е
налице неправилна правна квалификация, както и че предявеният иск е недопустим, тъй
като съдът се е произнесъл по молба за допълване по чл.250 ГПК. Поддържа, че вземането за
главница е цедирано в полза на трето лице, поради което ищецът не разполага с право на
иск. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Н. Й. Н. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
1
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са
твърденията на въззивника, че предявеният пред СРС иск е недопустим, тъй като е налице
неправилно квалификация. Основанието на чл.270 ал.3 ГПК за обезсилване на решението на
първоинстанционния съд е налице само при разгледан непредявен иск - когато в нарушение
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес решаващият съд се е произнесъл
извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от
ищеца защита, т.е. по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета
на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава, тъй като е
разгледан иск на непредявено основание. В случая първоинстанционният съд не се е
отклонил от диспозитивното начало и се е произнесъл по предмета на спора, за който е бил
сезиран, т.е. разгледал е заявените от ищеца факти и е посочил правилно основанието на
предявения иск.
Неоснователни са твърденията на въззивника, че предявеният пред СРС иск е
недопустим, тъй като по същество съдът се е произнесъл по молба за допълване по чл.250
ГПК. Доколкото е установено, че с влязлото в сила решение от 26.08.2016 г. по гр.д.
№2345/2007 г. по описа на СГС, ІІ-г въззивен състав, ответникът е осъден да заплати на
ищеца претендираната главница, но липсва произнасяне по искането за присъждане на
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане и е
изтекъл преклузивния срок по чл.250 ГПК за допълване на решението, то и липсва
формирана СПН за процесното вземане, поради което и липсват процесуални пречки за ново
предявяване на претенцията за законна лихва.
Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което
и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Основателността на иска за лихва за забава предполага наличие на главен дълг и
забава в погасяването му.
В случая с влязлото в сила решение по гр.д. №2345/2007 г. по описа на СГС, ІІ-г
въззивен състав, се установява наличието на главен дълг, като ответникът е бил в забава от
датата на депозиране на исковата молба /13.11.2002 г./ до датата на плащането.
Неоснователно е възражението на въззивника, че ищецът не е материално правно
легитимиран да претендира акцесорното вземане за лихва, тъй като главното вземане е
цедирано. По делото не е спорно, че вземането за лихва не е предмет на договора за цесия,
т.е. правото на иск за лихвата за забава е надлежно упражнено.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 472,89 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззиваемата страна за прекомерност на заплатеното от въззивниците адвокатско
възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна помощ,
сключен между въззиваемата страна и адв. С., според който е договорено и заплатено
адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 900,00 лв. Съгласно
ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
2
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер,
изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, и с оглед на фактическата и правна сложност, следва да бъде намалено до
минималния размер или сумата от 472,89 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20047034/08.07.2022 г., постановено по гр.д.
№58856/2016 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав.
ОСЪЖДА „Г.“ АД , ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„******* ******* ап.5, да заплати на Н. Й. Н., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София,
бул. „******* – чрез адв. С., на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 472,89 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3