Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,…………..
2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД , НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, ХIV въззивен наказателен състав, в
публично заседание на дванадесети декември през две хиляди и осемнадесета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНДРЕЙ АНГЕЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ
ДЕЧЕВ
СВЕТЛАНА АТАНАСОВА
при секретаря Д.Генчева и в
присъствието на прокурора ………………. като изслуша докладваното от с-я Ангелов в.н.ч.х.д.№ 4 303 по описа за 2018г., за да
се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда от 11.04.2018г.,
постановена по НЧХД № 9 750/17г. по описа на СРС, НО, 12
състав съдът е признал за невиновен и оправдал подс. К.К.А. по обвинението за извършено
престъпление по чл. 147, ал.1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК за това, че в периода от неустановена дата през м. септември 2012 г. до 24.09.2012 г.,
при условията на продължавано престъпление, а именно с две деяния, които осъществяват
поотделно един или различни състави на едно и също престъпление, извършени през
непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност
на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна
продължение на предшестващите, разгласил позорни обстоятелства и приписал
престъпление по отношение на Х.С.П., както следва:
- на неустановена дата през м. септември 2012 г., с
жалба до Началника на 03 РУ- СДВР по полицейска преписка № 27700/2012 г. разгласил
позорни обстоятелства и приписал престъпление по отношение на Х.С.П. с думите:
„Налице е явна злоупотреба с лични данни в приложения сигнал и е видно, че
лицето разполага с моя лична информация и документи /посочен е трудовия договор/
и ги разпространява без да има законово право за това по смисъла на ЗЗЛД и без
мое съгласие, нарушавайки мои основни конституционни права.“;
- на 24.09.2012 г., в гр. София, на публично място -
на територията на Първо помощно училище „*******“, разгласил позорни
обстоятелства и приписал престъпление по отношение на Х.С.П. с думите: „Ето
това е П., който изнесе личните ми данни в интернет.“
Съгласно правилото на чл. 190,
ал.1 от НПК в тежест на частния тъжител са
възложени направените от подсъдимия по делото разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500 ( петстотин ) лева, както и на осн.чл.190, ал.2
от НПК – сумата от 5 (пет) лева, представляваща държавна такса за издаване на
изпълнителен лист.
Недоволен от така
постановената присъда е останал частният тъжител Х.С.П., който лично и чрез
повереника си адв. Б. я обжалва изцяло.
В депозираната от частния тъжител
и повереника му жалби ( и допълнения към тях) се обжалва присъдата на СРС, като се сочат
основания за нейната незаконосъобразност
- постановяването й при съществени нарушения на процесуалните правила, неправилност
и необоснованост, кат осе оспорват както
фактическите, така и правните изводи на СРС. В частност се твърди, че СРС
неправилно е квалифицирал деянието като такова по чл. 147, ал.1 от НК, като не
е отчел привръзката с чл. 148, ал.2, вр. ал.1,т.1 от НК по отношение на
деянието по пункт 2, както е описано в частната тъжба. Излагат се и доводи за
доказаността на обвинението от фактическа страна и наличието на обективната и
субективна страна на състава на клевета. От въззивната инстанция се иска да
отмени присъдата на СРС и да осъди подс.
А. по повдигнатото му обвинение, като му наложи най-тежкото предвидено в закона
наказание. Претендират се и направените
по делото разноски.
В съдебно заседание повереникът на частния тъжител поддържа въззивната си жалба, като отново
излага доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционния съдебен
акт. Оспорва доказателствения анализ на СРС ( особено по отношение на датата на
деянието), намирайки го за неправилен. Намира, че подсъдимият е осъществил състава на
престъплението, за което е предаден на съд и моли въззивният съд да установи извършването му като наложи съответно наказание.
Частният
тъжител П. поддържа становището на
повереника си, без да излага собствени доводи в хода на съдебните прения.
Подсъдимият
А. и упълномощеният му защитник адв. Ч., редовно призовани, не се явяват и в
хода на съдебните прения не изразяват становището си по съществото на
обвинението.
Пред настоящата инстанция никоя от страните не сочи
доказателства и не представя писмени такива.
Въззивният съд служебно също не счете за необходимо да
допусне събиране на доказателства.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните и след като извърши цялостна служебна проверка на присъдата съобразно
изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното:
На първо място следва да бъде
обсъден доводът на частния тъжител за допуснато от първостепенния съд съществено нарушение на процесуалните
правила, свързано с неправилно
квалифициране на деянието, макар че настоящият съдебен състав е втора по ред
въззивна инстанция, което съгласно правилото на чл. 335, ал.3 от НПК го
задължава да разгледа и реши делото по същество.
Доводът е основателен – СРС, НО, 12
състав е допуснал съществено процесуално нарушение, изразено
в липсата на детерминиране на предмета на делото и несъответствие между
обвинението, за което подс.А. е предаден на съд и по което СРС се е произнесъл.
Съдията-докладчик при СРС, НО, 12 с-в с разпореждане от 07.09.2017г.
е квалифицирал изложените в тъжбата факти
спрямо подсъдимия А. като престъпление по чл. 148, ал.2, вр. ал.1, т.1,
вр. чл. 147, ал.1 от НК - клевета,
нанесена публично - и е дал ход на
тъжбата за това престъпление. Целта на разпореждането на съдията-докладчик, с
което се дава ход на делото и препис от което се връчва на подсъдимия/ите, е,
че то заедно с тъжбата и давайки правна оценка на изложените там обстоятелства
предоставя необходимата на предаденото на съд лице информация да научи в какво
точно е обвинено. Тъжбата, с визираното
в чл. 81, ал.1 от НПК съдържание, е с
информационна насоченост относно твърдените съставомерни факти, а
разпореждането за даване ход на тъжбата предоставя информация относно правните
рамки на тези факти. Двете в своята цялост определят предмета на доказване по
делото и законодателят е счел / чл. 254, ал.2 от НПК/, че правото на защита на
подсъдимия да научи в какво се обвинява е гарантирано чрез връчването на
преписи и от двата акта.
Независимо от разпореждането от 07.09.2017г. ,
с което подс.А. е предаден на съд за извършено престъпление по чл. 148, ал.2,
вр. ал.1, т.1, вр. чл. 147, ал.1 от НК, с атакуваната присъда от 11.04.2018г.,
същият е признат за невиновен и оправдан за престъпление по чл. 147, ал.1,вр. чл. 26, ал. 1 от НК , т.е. служебно е „отпаднала“
квалификацията по т.1 на ал.1 на чл. 148 от НК, за която А. е предадена на
съд. В тази насока пак следва да бъде отбелязано, че
квалификацията на престъплението е основен въпрос на наказателното производство
/чл. 1, ал.1 от НПК/ и задължително следва да намери отражение в акта по
съществото на делото / чл. 301,ал.1,т.2, пр.2 от НПК/ и наличието дори единствено на това правно
неглижиране от проверяваната инстанция на отделните признаци на престъплението
против личността се явява основание за цялостна отмяна на първоинстанционния
акт. В случая обаче тази последица е процесуално недопустимо да бъде приложена,
тъй като настоящата въззивна инстанция е втора по ред такава – с решение на
СГС, НО, І в. с-в от 06.06.2017г. веднъж е отменена поради съществено
процесуално нарушение ( липса на мотиви) постановената по същото наказателно
производство присъда на СРС, НО, 105 с-в от 10.06.2015г. Разпоредбата на чл. 335, ал.3 от НПК в подобни
случаи ( при повторно допуснати от първата инстанция съществени процесуални
нарушения) задължава въззивния съд да реши делото по същество. В тази смисъл се
налага да се обсъдят въпросите
по съществото на делото, визирани в чл. 301, ал.1 от НПК.
Подсъдимият К.К.А., с установена по делото самоличност, на 09.07.2012г. с вх. №27700/09.07.2012г. депозирал писмена жалба с дата 06.07.2012г., относно злоупотреба с лични данни. В нея подсъдимият А. посочил, че на 02.07.2012г. попаднал в Интернет (посочвайки връзката към сайта) на сигнал, подписан от частния тъжител П., адресиран до Огнян Стоичков - председател на Комисията по образованието, науката и въпросите на децата, младежта и спорта с конкретно посочен входящ номер. Подсъдимият А. написал, че е налице „явна злоупотреба с лични данни: в приложения “сигнал“ е видно, че лицето разполага с моя лична информация и документи /посочен е трудовият ми договор/, и ги разпространява без да има законово право на това по смисъла на ЗЗЛД и без моето съгласие, нарушавайки мои основни конституционни права“. Подсъдимият молил за съдействие за провеждане на разследване, за установяване на твърдените обстоятелства относно злоупотребата с личните му данни и за подвеждане под отговорност на лицето, позволило си да ги придобие и направи публично достояние без негово съгласие, нарушавайки по този начин ЗЗЛД и създавайки реални предпоставки за психически тормоз. Към жалбата приложил разпечатка от сигнала.
Въз основа на жалбата на подс. А. била образувана преписка №27700/2017г. в 03 РУ-СДВР, по която било снето писмено обяснение от частния тъжител Х.П. от 02.08.2012г.,в което същият заявил, че се запознал с депозираната жалба от А. и отрекъл авторството на сигнала, който виждал за първи път, както и че бил набеден и наклеветен от жалбоподателя.
На 24.09.2012г. частният тъжител П. заедно със свои приятели- свидетелите Х. Х.и Д.К.отишли в Първо помощно училище „Проф. дпн ******", намиращо се в гр. София, р-н Илинден, където се намирал и подсъдимият К.А.. Последният се обърнал към П. с думите: „Ето това е П., който изнесе личните ми данни в интернет.“
Така установените от СРС фактически констатации са направени след правилен и съответен на правилата на формалната логика и действителното им съдържание анализ на събраните по делото източници на доказателства – гласните доказателствени средства, включващи показанията на разпитаните свидетели Х. Х.и Д.К., както и от писмените приобщени по реда на чл.283 от НПК.
Фактическата
обстановка по делото се установява без противоречия в източниците на
интересуваща делото информация, като от приложената по делото преписка вх.
№27700/09.07.2012г. по описа на 03 РУП- СДВР и в частност жалба от подс. А.
несъмнено е установено, че същата е с посочена дата 06.07.2012г. и е заведена с
вх. № 27700 от 09.07.2012г. в 03 РУ – СДВР, а на 02.08.2012г.
тъжителят П. се е запознал с нея и в писмен вид е изразил становището си по
нейната основателност ( видно от писмено снетото му обяснение). Показанията на
разпитаните по делото свидетели са еднопосочни, не разкриват противоречия,
достатъчно конкретни са и не противоречат на друго събрано по делото
доказателство, поради което и следва да бъдат ценени относно интересуващите
делото факти – срещата на 24.09.2012г. между тъжителя и подсъдимия и
отправената реплика на подсъдимия към тъжителя.
Предвид
изложеното въззивната инстанция не намери причина да упражни правомощията си,
визирани в чл. 316 НПК да приема нови фактически обстоятелства, тъй като фактическата
обстановката по делото е правилно и
законосъобразно изяснена от първоинстанционния съд и са установени по безспорен начин обстоятелствата,
релевантни за правилното му решаване и визирани в чл.102, т.т.1- 3 от НПК.
На базата на възприетите
фактически обстоятелства районният съд правилно е заключил, че подсъдимия А. не е осъществил състав на престъплението „ клевета“.
Относно първото от деянията, включени в
продължаваното престъпление – това, извършено на през месец септември 2012 г.
следва да бъде посочено, че обвинението е недоказано. В тъжбата и уточнението
към нея от 21.10.2014г. изрично е посочено, че деянието е извършено на
09.09.2012г. чрез жалба до началника на 03 РУ-СДВР. По делото несъмнено е
установено,че подс. А. действително е подал жалба до началника на 03 РУ-СДВР,
но това е станало в един предходен момент – на 09.07.2012г.,
т.е. два месеца преди инкриминираното деяние. При наличието на такава
конкретика на обвинението относно датата на деянието наказателната отговорност
на подсъдимия обективно не може да се ангажира за друга негова проява в
темпорално отношение. Поначало знанието на тези обстоятелства ( датата на деянието
е съществен фактически елемент, отграничаващ го от други подобни прояви ) е
абсолютна предпоставка за реалното упражняване на правото на защита. Без тях
инкриминираното деяние не е индивидуализирано по предвидения в процесуалния
закон начин. Първостепенно право на подсъдимия е да знае в какво се обвинява,
за да се защитава пълноценно срещу обвинението и това право следва да бъде
осигурено във всички фази и стадии на наказателното производство, поради което
както тъжбата, така и присъдата следва да съдържат пълна и точна фактическа и
юридическа формулировка на обвинението, като недвусмислено уточнят
инкриминираното деяние. При наличието на
ясно и конкретно дефинирани темпорални рамки на обвинението, съдът е длъжен да
се ограничи само в тях, без недопустимо да ги надхвърля при произнасянето си. В
противен случай би се стигнало до положение съдът по своя инициатива да
инкриминира на подсъдимия други негови действия ( от друга дата), за които той
никога не е имал обвинение. Няма спор нито в доктрината, нито в практиката на
съдилищата, че е несъвместимо с реалната и ефективна защита на правата на
подсъдимия за пръв път със съдебния акт да му се вменяват факти и обстоятелства
от значение за правната квалификация на инкриминираното му деяние, каквото
нарушение би се явило особено съществено.
В този смисъл се явява безпредметно обсъждането на съставомерността на
инкриминирания израз „ „Налице е
явна злоупотреба с лични данни в приложения сигнал и е видно, че лицето
разполага с моя лична информация и документи /посочен е трудовия договор/ и ги
разпространява без да има законово право за това по смисъла на ЗЗЛД и без мое
съгласие, нарушавайки мои основни конституционни права.“,
тъй като по делото на инкриминираната
дата не се установи подс. А. да е подал писмена жалба до началника на 03 РУ
СДВР.
Касателно второто деяние – извършена на 24.09.2012г. клевета – законосъобразно СРС е приел, че обвинението е несъставомерно от обективна страна. Изразът „Ето това е П., който изнесе личните ми данни в интернет.“ не съставлява разгласяване на опозоряващи обстоятелства, тъй като той обективира знанието на подс. А. за факт, станал му известен от интернет сигнал , нито е приписал престъпление на частния тъжител, тъй като злоупотребата с лични данни не съставлява престъпление по българския НК; правилно е и позоваването на СРС на съдебната практика, че приписаното на другиго престъпление следва да бъде достатъчно конкретизирано освен по лице, но и по време, място, начин и обща характеристика на извършване с оглед възможността да бъде доказано от тъжителя или респективно опровергано съгласно разпоредбите на чл. 147, ал.2 от НК, даващ право да не се накаже лице, което установи истинността на разгласените обстоятелства или приписаните престъпления и която конкретизация в случая не е налична.
„Позорността" на определени
обстоятелства не може да се извежда от
субективния прочит, от оценъчни съждения, от изводи и определен начин на
мислене на други лица, тъй като това е психически процес, който не може да се инкриминира. Резултатите
от него са нееднозначни и неподлежащи на доказване. Подсъдимият може да носи
отговорност само за казаното, но не и
за това, което е искано да се каже или внуши. Деецът не може да
носи отговорност за чужди изводи, разсъждения и предположения ( P-80-98-II Н.О.
на ВКС). В този смисъл позорното обстоятелство представлява твърдение за
съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия,
който е от естество да накърни неговото добро име в обществото. Тъй като престъплението клевета засяга
обществената оценка и доброто име за личността на пострадалия и понеже обаче,
всеки би могъл да твърди, че с разгласените по повод личността му обстоятелства
са накърнени обществената оценка и доброто му име и се е почувствал оклеветен,
законът е въвел обективен коректив - разгласеният факт да е позорен. В противен случай би могло да се допусне
злоупотреба с права, тъй като само твърдението, че някой субективно се е
почувствал оклеветен от разгласеното от някой друг, би било достатъчно да се
ангажира, съответно реализира наказателната отговорност на последния. Именно
заради това, наред със субективната преценка, се изисква обективно обстоятелството
да е позорно. Съобразявайки изложеното по – горе, настоящият съдебен състав
също счете, че изразът „Ето това е П.,
който изнесе личните ми данни в интернет.“ не е позорящ,
тъй като не е в състояние да накърни доброто име на адресата му в обществото, защото
не е налице противоречие между
изнесения факт с обществената оценка на
личността на тъжителя и укоримостта му от гледна точка на съществуващия в обществото морал, а такъв антагонизъм между информацията,
съдържаща в инкриминираното твърдение, отнесена до тъжителя и моралните норми в
обществото не е налице.
Ето защо и настоящият съдебен
състав споделя извода на контролираната инстанция, че подс. А. не е осъществил състава на престъплението „клевета“ и законосъобразно СРС го е оправдал изцяло по
така повдигнатото му обвинение.
При цялостната служебна проверка на присъдата
въззивният съд не констатира нарушение на материалния закон, съществени
нарушения на процесуалните правила, необоснованост или непълнота на
доказателствата.
Водeн
от горното, Софийски градски съд на основание чл.334,т.6, вр. чл. 338 от НПК
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло присъда на Софийски районен
съд, НО, 12 с-в от 11.04.2018г.,
постановена по НЧХД № 9 750/2017г. по описа на СРС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :
1.
2.