РЕШЕНИЕ
№ 66
гр. Първомай, 19.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20225340100522 по описа за 2022 година
Предявени са от Р. Ш. Ш. срещу „Вивус.БГ“ ЕООД обективно съединени при
условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД за установяване, че клаузата от Договор за кредит № ******* от
16.06.2022 г. за заплащане на такса за бързо разглеждане е нищожна.
Ищцата Р. Ш. Ш. твърди, че сключила с ответника „Вивус.БГ“ ЕООД Договор
за кредит № ******* от 16.06.2022 г., съгласно който ответникът й предоставил в заем
сумата от 600 лв. В договора бил посочен ГПР от 49,70 % и годишен лихвен % от 40,97
% при срок на кредита от 30 дни. Съгласно договора ищцата следвало да заплати и
такса за бързо разглеждане в размер на 141,78 лв. Счита, че така уговорената такса за
бързо разглеждане е нищожна на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Според тази разпоредба
законът не допуска кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Твърди се, че услугата „такса
бързо разглеждане“ представлява услуга с възможност за улеснена процедура за
получаване на средства. Т. е. тази услуга по своята същност представлява дейност по
усвояване и управление на кредита и е в пряко нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Също
така е посочено, че при накърняването на принципа на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 33Д се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя
с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В настоящия случай такава
нееквивалентност между престациите била налице, тъй като сумата, която се
заплащала за такса за бързо разглеждане, съставлявала допълнителна сума, която била
в размер на почти 1/4 от общата сума по отпуснатия кредит. Отделно от това счита, че
1
таксата за бързо разглеждане е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Така
уговорената такса била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за
добросъвестност и справедливост и водела до неравновесие в правата на страните (чл.
143, ал. 1 ЗЗП). Посочената клауза била неразбираема и не позволявала на потребителя
да прецени икономическите последици от сключване на договора – чл. 143, ал. 2, т. 19
ЗЗП. Поддържа се, че тази такса не била индивидуално договорена. От договора за
кредит и общите условия към него се установявало, че клаузата е част от стандартни и
бланкетни, отнапред изготвени общи условия, и кредитополучателят няма възможност
да влияе върху съдържанието им. Също така посредством уговарянето на тази такса се
стигало до нарушаване на предвидения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер на
ГПР. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК и по реда на чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът е
предявил насрещни искове с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 600 лв. – главница
по Договор за кредит № ******* от 16.06.2022 г., 20,22 лв. – договорна лихва за
периода 16.06.2022 г. – 16.07.2022 г., 141,78 лв. – такса за бързо разглеждане, и 179,76
лв. – лихва за забава за периода 16.07.2022 г. – 08.01.2023 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба – 09.01.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането.
Ответникът не оспорва, че сключил с ищцата Договор за кредит № ******* от
16.06.2022 г., по силата на който й предоставил сумата от 600 лв. Поддържа се, че
съгласно 4.2 от Общите условия към договора ищцата се била възползвала от правото
си и заявила получаването на допълнителна незадължителна услуга за бързо
разглеждане на искането за отпускане на кредит, за която била начислена
горепосочената такса. В общия случай и когато кредитоискателят не желаел
използването на допълнителна услуга по приоритетно разглеждане на искането за
отпускане на кредит, кредиторът предоставял отговор в рамките на до 7 календарни
дни от момента на подаване на искането. В случая изрично заявената услуга за бързо
разглеждане гарантирала обработка на искането и получаването на отговор в рамките
на до 15 минути от изпращането му. Именно поради тази изначално ясна и за двете
страни насрещна престация при и по повод на изрично заявената и предоставена
допълнителна незадължителна услуга, ищцата била обвързана със заплащането й.
Посочената такса не била свързана нито с усвояване, още по-малко с управление на
кредита. На следващо място неоснователни били твърденията за нищожност поради
нарушаване на чл. 26, ал. 1, предл 3 33Д и императивните изисквания на 33П. С оглед
принципа на свобода на договаряне и по своя свободна воля, ищцата с подписване на
искането за кредит и на самия договор за кредит била изявила ясно и недвусмислено
съгласието си, че желае да ползва услугата за бързо разглеждане. Посочено е, че тъй
като таксата за бързо разглеждане била допълнителна и незадължителна услуга, тя не
следвало да се включва в ГПР. Твърди се, че на падежната дата – 16.07.2022 г., ищцата
следвало да изплати задължението си в пълен размер. От тази дата същата била
изпаднала в забава и до момента не били постъпвали каквито и да било плащания за
погасяване на просроченото задължение по договора за кредит. По тези съображения
моли да бъдат уважени насрещните искови претенции.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
насрещната искова молба от ищцата Р. Ш. Ш., в който излага подробни съображения за
неоснователност на предявените от ответника искове. Счита се, че договорът за
потребителски кредит е недействителен поради нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и
2
т. 11 ЗПК. Не ставало ясно какви разходи са включени в ГПР, а погасителният план не
отговарял на изискванията на ЗПК. Поддържа се, че в ГПР следвало да се включи и
таксата за бързо разглеждане, като по този начин същият би нараснал многократно. По
тези съображения моли да бъдат отхвърлени насрещните искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че на 16.06.2022 г. между страните бил сключен договор
за кредит № ******* съгласно Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние. По силата на процесния договор ответното дружество предоставило на
ищеца сумата от 600 лв. със задължение да я върне в срок от 30 дни при лихвен
процент от 40,97 % и ГПР от 49,70 %. В договора е уговорена и такса за бързо
разглеждане в размер на 141,78 лв., като общата дължима сума по договора за кредит е
в размер на 762 лв. Съгласно чл. 4 от общите условия към договора за кредит
кредиторът предоставял възможност на кредитополучателя да заяви изрично бързо
разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит. Услугата бързо разглеждане
била допълнителна незадължителна услуга, която се предоставяла при изрично искане
от страна на кредитополучателя и гарантирала обработка на искането и предоставяне
на отговор до 15 минути от изпращането му. Когато искането постъпило извън
работното време на кредитора, в неработен ден или на официален празник, се
допускало забавяне в обработката извън посочените 15 минути, но при всички случаи
се гарантирало приоритетно разглеждане и ускорена процедура за отговор в срок до 2
часа от началото на първия следващ работен ден. За заявката на допълнителна
незадължителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит
кредитополучателят дължал такса за бързо разглеждане, която се изчислявала спрямо
сумата на кредита и срока на договора.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
В разглежданата хипотеза сключеният между страните договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит,
по отношение на който намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 10а,
ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите
и комисионите по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит. Според разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, доколкото те са част от дейността му по предоставяне на
кредита. От приложените по делото общи условия по договора се установява, че
процесната такса се дължи за експресно разглеждане на искането за отпускане на
кредит и получаване на отговор по него в срок до 15 минути от изпращането му или за
приоритетно разглеждане на искането и ускорена процедура за отговор в срок до 2 часа
от началото на следващия работен ден, в случай че искането е постъпило извън
работното време на кредитора, в неработен ден или официален празник. Таксата се
дължи еднократно, но заплащането на таксата от потребителя е разсрочено, като
сумата се начислява към вноските по кредита. Поради това съдът намира, че макар
3
таксата да е уредена като дължима за т. нар. допълнителна, незадължителна услуга за
бързо разглеждане на искането на потребителя за отпускане на кредит, предвид
естеството на посоченото действие на кредитора, същото представлява част от
основната му дейност по предоставяне на кредита. По отношение на изисканата такса
не намира приложение разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, която дава възможност за
получаване на такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни
услуги, тъй като същите нямат пряко отношение към насрещните задължения на
страните по договора за кредит, а в случая се касае за услуга, включена в основната
дейност на кредитора по предоставяне на паричната сума. След като ищецът е подал
заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и
необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не е следвало да
изисква заплащане на такса за разглеждането на документите, без оглед на това в какъв
срок се разглежда заявката за кредитиране. Разглеждането на искането за кредит преди
предоставянето на заемната сума, било то и експресно, представлява действие по
усвояване на кредита, а разходите, свързани с него, са присъщи за основния предмет на
договора, а не с допълнителен такъв. Макар да е уговорено в договора като
допълнителна услуга, с оглед естеството на посоченото действие на кредитора, съдът
намира, че то представлява част от дейността по предоставяне на кредита. В тази
връзка следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК
извършването на предварителна преценка относно кредитоспособността на
потребителя е задължение на кредитора, поради което не може да се приеме, че той
осъществява допълнителна услуга, обосноваваща съответно насрещно възнаграждение.
Изложеното налага извод, че клаузата за заплащане на такса за бързо разглеждане е
договорена в нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Изискваната от ответника
такса за бързо разглеждане на искането на ищеца, с оглед начина на уговарянето й и
начина на заплащането й се явяват пряк разход по кредита и скрита печалба –
допълнително възнаграждение за кредитора в размер на 141,78 лв. и е следвало да бъде
включена при формирането на ГПР (чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК). В случая
ответникът не оспорва, че таксата за бързо разглеждане не е включена при
формирането на ГПР. Поради това при добавянето й към ГПР от 49,70 % ще се
превиши възприетият с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК законов максимум на ГПР.
Следователно в процесния случай е налице заобикаляне на разпоредбите на чл. 10а, ал.
2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което съдът приема, че клаузата, предвиждаща заплащане
на „такса бързо разглеждане“, е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Доколкото противоречието между тази клауза и разпоредбите на ЗПК е налице
още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4
ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължението за заплащане на такса за бързо
разглеждане. Ето защо, съдът намира, че предявеният иск за установяване
недействителността на клаузата за заплащане на такса за бързо разглеждане поради
противоречието й с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК следва да бъде
уважен. В тази връзка и тъй като никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от
едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другите посочени от
ищеца основания за недействителност на тази уговорка.
С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес от волята
на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си
материално право има нужда при възникналия правен спор. Поради това съдът се
произнесе по предявения установителен иск за прогласяване нищожността на
4
оспорената клауза от договора за кредит, а при разглеждане на предявените от
ответника насрещни искове съдът ще обсъди в мотивите въведените от ищеца
възражения за недействителност на договора.
В тази насока следва да се отчете, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред
посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.
22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е
достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното
значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посоченият ГПР обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща такса за бързо разглеждане, при което като краен резултат
следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 762 лв., неправилно не е
калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Тази такса
представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата
сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с
принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Дори и без
да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по
договора е в размер на 600 лв., при лихва в размер на 20,22 лв. за целия срок на
договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената
възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора заедно с
таксата не съответства на годишния процент на разходите от 49,70 %. В случая
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е
формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя
за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че
5
договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до
посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
същият следва да се приеме за недействителен.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съгласно константната практика на съдилищата при установена в
хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за
потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с
установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да
е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по
чл. 55 ЗЗД (така Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.
о.). Прилагайки тази постановка по аналогия, следва да се приеме, че в настоящата
хипотеза ищцата ще следва да заплати на ответника чистата стойност по процесния
договор за кредит в размер на сумата от 600 лв., която не се спори, че е усвоена от
потребителя. Ищецът, чиято е доказателствената тежест за това, не установи при
условията на пълно и главно доказване, че е заплатил задължението си по договора за
кредит. Предвид изложеното предявеният иск за заплащане на главница по договора за
кредит следва да бъде уважен в пълния му предявен размер, ведно със законната лихва
върху нея от датата на подаване на насрещната искова молба – 09.01.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането, като с оглед приложимостта на разпоредбата
на чл. 23 ЗПК следва да се отхвърлят претенциите за заплащане на 20,22 лв. –
договорна лихва за периода 16.06.2022 г. – 16.07.2022 г., 141,78 лв. – такса за бързо
разглеждане, и 179,76 лв. – лихва за забава за периода 16.07.2022 г. – 08.01.2023 г.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 50 лв. за държавна
такса по първоначалния иск. На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2
ЗАдв на процесуалния представител на ищеца – адв. М., следва да се определи
възнаграждение за осъществената правна помощ. С оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 2,
т. 1 от Наредба № 1 от 01.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения същото следва да бъде в размер на 480 лв. както по първоначалния,
така и по насрещния иск, ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като при
присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие
в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38,
ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС (така
Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т. о.). По повод
възражението на ответника за недължимост на адвокатско възнаграждение следва да се
отбележи, че в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв не е уредено изискване клиентът да
доказва наличието на някое от посочените основания при сключване на договора за
правна помощ. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено или не се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна
свобода между адвоката и клиента. Предпоставките за присъждане на адвокатско
възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са посочени в
разпоредбите на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв: адвокатът да е оказал безплатна правна
помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв и в съответното
производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е. да е постановено
6
позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат. При
осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи адвокатското
възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в размер не по-нисък
от предвидения в Наредба № 1/2004 г., като осъди другата страна да го заплати. При
негативно решение за страната, представлявана от съответния адвокат, адвокатът няма
право да получи адвокатско възнаграждение, поради което преценката дали да окаже
безплатна правна помощ е негова (така Определение № 442/28.06.2019 г. по ч. т. д. №
502/2019 г. на ВКС, II т. о.). С оглед горното и вземайки предвид отхвърлената част от
насрещните искове, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. сумата от
654,19 лв. (480 лв. по първоначалния иск и 174,19 лв. по насрещния). На ответника
също се дължат разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение
съобразно уважената част от насрещните искове. Предвид вида и характера на
извършените процесуални действия и разпоредбата на чл. 25, ал. 1 НЗПП, съдът
определя на ответника възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лв. С оглед
уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответника сумата от 113,71 лв.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, предявен
от Р. Ш. Ш., ЕГН: **********, адрес: *******, срещу „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК:
*******, със седалище и адрес на управление: *******, че клаузата за заплащане на
такса за бързо разглеждане от сключения между страните Договор за кредит № *******
от 16.06.2022 г. е нищожна.
ОСЪЖДА Р. Ш. Ш., ЕГН: **********, адрес: *******, да заплати на
„Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: *******,
сумата от 600 лв., представляваща главница по Договор за кредит № ******* от
16.06.2022 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на
насрещната искова молба – 09.01.2023 г., до окончателното изплащане на вземането,
като исковете с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на 20,22 лв. – договорна лихва за периода 16.06.2022 г. –
16.07.2022 г., 141,78 лв. – такса за бързо разглеждане, и 179,76 лв. – лихва за забава за
периода 16.07.2022 г. – 08.01.2023 г. ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: *******, да заплати на Р. Ш. Ш., ЕГН: **********, адрес: *******, сумата
от 50 лв., представляваща сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: *******, да заплати на адв. Д. В. М. от АК Пловдив на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 654,19 лв. за адвокатско възнаграждение.
Присъдените по-горе разноски могат да бъдат заплатени по следната банкова
сметка: IBAN: *******, с титуляр адв. Д. В. М..
ОСЪЖДА Р. Ш. Ш., ЕГН: **********, адрес: *******, да заплати на
„Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: *******,
сумата от 113,71 лв., представляваща сторени разноски за държавна такса и
7
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: _______п________________
8