Р Е
Ш Е Н
И Е №
град София, 30.05.2019 година
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Първо гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание
на тридесети април през две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ Г.
Секретар:
Милена Кюркчиева
като
разгледа докладваното от съдията Г.
гражд.дело №
13903 по описа за 2018 година, съобрази, че:
Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди.
С исковата молба ищецът проф.
С.М.С. твърди
против П.на Р.Б., че на 04.12.2007 г. бил привлечен в качеството си на обвиняем в това, че за
периода между 09.30 часа на 11.12.2002 г. и 20.00 часа на 20.12.2002 г., в
съучастие с А.И.К.и Я.А.К., лишили противозаконно от свобода лицата Л.Д.А.и Т.К.Г.,
като ги затворили в къща с дворно място, намираща се в гр.София, вилна зона
„Симеоново-Драгалевци”- 2-ра част, кв.*****чрез заваряване на метални платна с
височина около 2 метра, поставени на дворната и гаражната врати, както и по
оградата от източната страна на имота, за повече от две денонощия -
престъпление по чл.142а, ал.4, във вр. с ал.1, вр. чл.20, ал.2 във вр. с ал.1 от
НК.
С влязла в сила присъда по НОХД №8172/2009 г. по
описа на Софийски районен съд, НО, 106 състав ищецът бил оправдан по
повдигнатото му обвинение. С присъда №247 от 18.07.2013 г. по ВНОХД № 595/2013
по описа на Софийски градски съд, присъдата на първоинстанционния
съд била отменена и била постановена осъдителна такава, по силата на която
ищецът бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.142а, ал.4,
във вр. с ал.1 от НК в съучастие с другите подсъдими
и бил осъден на наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието
изпълнението било отложено за срок от 3 години, съгласно чл.66 от Наказателния
кодекс, както и глоба в размер на 500 лева. По подадена от
подсъдимите жалба пред Върховния касационен съд на Р.Б., III наказателно отделение било образувано КНОХД 263/2014 г.,
по което с решение № 125 от 24.04.2014 г. ВКС отменил осъдителната присъда на въззивния съд и върнал делото за ново разглеждане от друг
състав на Софийски градски съд, с указания за правилното приложение на
наказателния закон. При повторното разглеждане пред Софийски градски съд оправдателната
присъда на първоинстанционния съд била изцяло
потвърдена с Решение № 709 от 18.06.2015 г. по ВНОХД № 1873/2014 г., което е
окончателно и е влязло в законна сила от деня на постановяването му. Ищецът
сочи, че обвинението в престъпление, по което е бил оправдан с влязла в сила
присъда е незаконно и че в причинна
връзка със същото е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в тежки и
продължителни душевни и морални страдания, основателно безпокойство от това, че
упражняването на правото на частна собственост и законосъобразната му защита
срещу неправомерни действия на трети лица, ще се възприемат от държавните
органи като престъпен акт и той ще бъде осъден. Изтъква, че Европейската
конвенция за правата на човека, в чл.1 на Протокол 1 гарантира правото на всяко
физическо или юридическо лице мирно да се ползва от своите притежания и че никой
не може да бъде лишен от своите притежания, освен в интерес на обществото и
съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното
право. Европейският съд за правата на човека следи с особена взискателност и дали
държавите - страни по ЕКПЧ гарантират на своите граждани пълна защита на
частната им собственост. Действията на прокуратурата, в конкретния случай,
показвали незачитане на тези принципи от органа на съдебната власт.
Ищецът изпитал и чувство за несправедливост и страх от изтърпяване на
наказание за престъпление, което не е извършил, което довело до психическа обремененост и това
се отразило негативно върху творческата му дейност като научен работник,
заслужил званието професор. Повдигнатите и поддържани от П.обвинения спрямо
него опетнили изграденото с дългогодишен научен труд, безупречно име в
обществото, като го злепоставили пред близки, роднини, приятели и най-вече
колеги - всички, които го познавали като човек с висок морал, несклонен към
извършване на каквито и да е било противоправни
действия.
С исковата молба ищецът поддържа, че е претърпял и вреди от влошаване на
здравословното му състояние. На 21.07.2011 г. получил тежък епистаксис,
породен от артериална хипертония. Това наложило оперативна интервенция и
хоспитализация. В същото време състоянието на артериална хипертония съпътствало
целия период на воденото срещу него наказателно производство, което от своя
страна рязко намалило трудовата му и творческа работоспособност, вследствие на
което претърпял и някои имуществени вреди, които не са предмет на исковата
претенция.
Поради воденото срещу него наказателно производство било поставено под
съмнение и бъдещето му като директор на Националния институт по геофизика,
геодезия и география към Българската академия на науките, тъй като според
чл.43, ал.1, т.4 от Устава на БАН мандатът на директора се прекратява при
влизане в сила на присъда за умишлено престъпление от общ характер. Това
събудило у ищеца обосновани опасения, че професионалното му бъдеще е застрашено,
кариерата - пред провал, а всичко постигнато до момента - безсмислено.
Поради изложеното поддържа, че с незаконните си действия П.на Р.Б. го е
увредила непозволено, като е ангажирала отговорността на държавата по чл.2,
ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ и иска ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 39 000 лв. обезщетение
за претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 18.06.2015 г. (дата на влизане в сила на оправдателната присъда) до
окончателното им изплащане и деловодните разноски. Сочи доказателства.
П.на РБ, чрез СГП, оспорва иска с доводи, че не са
налице действително претърпени неимуществени вреди, като пряк резултат
единствено от обвинението, както и негативното отражение върху професионалния
му живот и репутация, доброто име и здравословното и психическото му състояние,
както и твърденията, че е било застрашено бъдещото му като директор на НИГГГ
към БАН. Ответникът оспорва предявеният иск като неоснователно завишен по
размер. С отговора е направено и възражение за погасяване по давност на
вземането за лихви за забава, на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД за период повече
от три години назад преди завеждането на исковата молба.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като прецени
всички събрани по делото доказателства и доводи на страните по свое убеждение,
прие за установено от фактическа страна следното:
От представените с исковата молба,
постъпилото с писмо изх.№ 13903/12.03.2018 г. на СРС и приложено в цялост НОХД
№ 8172/2009 г. по описа на СРС, НО, 106 състав и съдържащите се в същото
писмени доказателства, е видно, че ищецът
е бил привлечен в качеството на обвиняем по ЗМ № 2210/2007 г. 06 РУ МВР и пр. пр.№
11102/2007 г. по описа на СРП по обвинение в престъпления по чл.142а,
ал.4 вр. с ал.1 вр. с
чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК– в това, че в съучастие
с още две лица противозаконно е лишил от свобода Л.А.и Т.А., като заварили
метални платна по дворната и гаражна врати и ограда по източна страна на имота,
поради което не е могли да напуснат имота си и лишаването от свобода е
продължило повече от две денонощия.
Досъдебното производство против тях е образувано с
постановление от 15.06.2007 г. на прокурор от СРП. По случая СРП е внесла
обвинителен акт в съда на 17.04.2008 г. и е било образувано НОХД № 4599/2008 г.
по описа на СРС, което е било частично прекратено (по отношение на единия
подсъдим) в последствие с решение по ВНЧД 1463/2009 г. на СГС, НО е отменено и
върнато за продължаване на производството. След връщането на делото на 23.07.2009
г. е било образувано НОХД № 8172/2009 г. по описа на СРС срещу ищеца и още
двама подсъдими по обвинение в извършването
на престъпления по чл.142а, ал.4 вр. с ал.1, вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК и делото е продължило в съдебно
фаза.
С определение на съда от открито съдебно заседание от 12.11.2009 г. пострадалите
от престъплението са били конституирани като граждански ищци и частни обвинител
по делото. Искането им за допускане на обезпечение на предявените граждански
искове чрез налагане на възбрана на недвижим
имот е отхвърлено от съда и акта му е потвърден от СГС с определение по ВЧНД
5094/2009 г. Съща така с определение по делото от 18.01.2010 г. без уважение е оставена
и молба, подадена от гражданските ищци и частни обвинители за налагане на мярка
за процесуална принуда на подсъдимите – забрана напускане на пределите на РБ. Спрямо
обвиняемите не е била взета мярка за неотклонение в досъдебното производство.
С присъда от 13.07.2012 г. НОХД № 8172/2009 г. по описа на Софийски районен съд, НО,
106 състав ищецът е бил оправдан по повдигнатото обвинение и са отхвърлени и
предявените по делото граждански искове от частните обвинители и граждански
ищци А.и Г.. Съдът е постановил оправдателна присъда по чл.304 от НПК и е признал
подсъдимия С. за невиновен, тъй като деянието му не съставлява престъпление-с
действията на подсъдимите не е осъществен от обективна страна фактическия
състав на престъплението и те не са довели до невъзможност на пострадалите да напускат
жилището си. Присъдата е обжалвана от страна на частните обвинители и
граждански ищци по делото, по която е образувано въззивно
производство по НОХД № 592/2013 г. С присъда №247 от 18.07.2013 г. на СГС, НО, X въззив. състав същата е била
отменена на основание чл.336, ал.1 т.2 от НПК и вместо нея съдът е постановил
нова присъда, с която е признал подсъдимите за виновни в извършването на
престъпление по чл.142а, ал.1, вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК и ги оправдал по повдигнатите обвинения в престъпление по чл.142а, ал.4 от НК. С решение №125 от 24.04.2014 г. по нак.дело №
263/2014 г. на ВКС, III НО присъдата на СГС е отменена изцяло и
делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на СГС. При новото
разглеждане СГС с решение № 709 от 18.06.2015 г. по ВНОХД № 1873/2014 г. е потвърдена
оправдателната присъда на СРС. Решението е окончателно и е влязло в законна
сила от деня на постановяването му. С влизането в сила на оправдателна присъда
по отношение на ищеца и другите подсъдими повдигнатото и поддържаното в досъдебно
производство спрямо ищеца, по което е привлечен в качеството на обвиняем чрез
обвинителен акт и предаден на съд е незаконно.
От представената медицинска документация
епикриза ИЗ № 17210 от Отделение по обща и
онкологична оториноларингология при „Токуда Болница“ – София е видно, че на 21.07.2011 г. ищецът
е приет с оплаквания от кръвотечение от двата носни хода, придружаващи
заболявания артериална хипертония. Под местна анестезия е била извършена
аспирация, тампонада и каутеризация,
кървенето е овладяно и е била включена медикаментозна терапия. Ищецът е бил
изписан на 24.07.2011 г. Въпреки
дадените от съда с определението по чл.146, ал.2 от ГПК указания във връзка
с разпределението на доказателствената
тежест, ищецът не ангажира гласни доказателства за обстоятелствата, посочени в абз.1 от „Доказателствени искания“
от исковата молба, не посочи и не представи други доказателства. С оглед това,
твърдените от ищеца вреди от негативно отражение на обвинението върху
здравословното и физическо състояние на ищеца и върху социалните контакти и
професионалните му достижения не следва да се вземат предвид при определяне на
обезщетението по чл.
52 ЗЗД.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира предявената искова претенция за присъждане на неимуществени вреди за частично основателна. Съгласно чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите от органите на П.в случая е фиксирана при строго определени условия, а именно:незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, която хипотеза е налице в настоящия случай, или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Със ЗОДОВ законодателят е уредил специална отговорност на държавата, която е обективна и не е обвързана с вина на длъжностното лице-пряк причинител на вредите. Отговорността на държавата е специфично проявление на принципа за отговорност на възложителя на работа по чл. 49 от ЗЗД и тя също е гаранционно-обезпечителна. Отговорността на държавата по ЗОДОВ обхваща всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата по чл. 2 от ЗОДОВ е установяване на незаконосъобразността на акта, действието/бездействието на органа по чл. 2 от закона, от което се твърди, че са претърпени вредите, тоест дали противоречат на материалноправни или процесуалноправни норми.
За да бъде ангажирана
отговорността на държавата по чл.
2, ал.1, т.3, пр. 1 от ЗОДОВ, освен наличие на влязла в сила акт, с който ищец е оправдан, ищецът следва да
докаже и действителното настъпване на вредите, вкл. и техния размер, както и
причинна връзка между вредите и незаконното обвинение. Затова защото на
репариране подлежат само действително настъпилите вреди. (В този смисъл т. 11
от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д.№ 3//2004 г. на ОСГК на ВКС).
В случая безспорно се установи, че е образувано и проведено наказателно производство и ищецът е бил обвинен в престъпление и в последствие оправдан, поради което са налице законовите предпоставки за възникване отговорността на държавата за вреди. С действията си П.по предявяване и повдигане на незаконно обвинение на ищеца са причинени и е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на личното достойнство и чест, негативни психически изживявания и притеснения, чувство на безпокойство, че е обвинен и може да бъде осъден, страх и несигурност за изхода от делото. С оглед съдебната практика на ВКС Решение № 480/ 23.04.2013г. на ВКС на Р.Б., Гражданска колегия, ІV отделение, по гр.дело № 85/2012 г., според която такива вреди следва да се приемат за настъпили и без формални външни доказателства, съдът приема че за ищеца са настъпили описаните в исковата молба вреди, които обичайно засягат по негативен начин психическото и физическото състояние на човека и настъпват у всекиго, както и причинно следствената им връзка с незаконното обвинение. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2013 г., постановено по гр. д. № 1107/2012 г. по описа на ВКС, ГК, IV г. о. Съобразявайки цитираната съдебна практика, настоящият съдебен състав намира, че и без ангажирането на формални външни доказателства следва да се приемат за настъпили и вреди от накърняване на чувството за справедливост и безпокойство, че спрямо него ще бъде упражнена наказателна репресия и обвинение в престъпления заради действия, които е извършил упражнявайки свое защитимо от Конституцията и законите и гарантирано от чл.8 от ЕКПЧ и Протокол №1 право. Съгласно практиката на ЕСПЧ, действителното упражняване на правото, защитено от чл. 1 от Протокол № 1, не зависи само от задължението на държавата да не се намесва, но може да изисква позитивни мерки за защита, особено когато има пряка връзка между мерките, които жалбоподател може легитимно да очаква от властите, и ефективното ползване на неговите притежания (вж. Хаджийска срещу България (решение за допустимост), № 20701/09, 15 май 2012 г.). Задължението за защита на правото на мирно ползване на притежанията обаче не е абсолютно и не може да се простира по-далеч от разумното с оглед обстоятелствата. Ефективна защита на правото да се използва собствения имот е осигурена с предоставените от вътрешното ни законодателство искова и административна защита, както и възможностите за принудително изпълнение на съдебно решение.
С оглед на
данните по делото, че действията на подсъдимите са предприети именно в защита
на това свое право (след издадени строителни книжа, след подадена молба до
органите на полицията за съдействие и т.н.) след пасивното поведение на
пострадалите лица по разрешаване на правния спор по гражданско правен ред,
съдът намира, че с оглед последващите действия на П.по
реализиране на наказателна отговорност на ищеца и останалите съсобственици на недвижимия
имот, в който са поставени огражденията,
опасенията на ищеца от негативно развитие на делото и несправедливо осъждане са
били реални и са се отразили негативно върху неговата психика и формирали
основателен страх от изтърпяване на наказание за престъпление, което не е
извършил. Наказателното производство е водено за това, че с
действията си ищецът и останалите подсъдими са възпрепятствали трети лица да
напуснат имота си, чрез поставяне на заграждения в своя имот по регулационната
линия (граница със съседния) и след издадено разрешение за строеж на ограда –
факти, които са изследвани в хода на наказателното производство и събирането на
доказателства за осъществяването им е довело до отлагане на съдебни заседания и
продължителността на делото.
Специалният закон предвижда
отговорността за държавата за вреди причинени от действията на нейните органи,
когато между двете съществува причинно следствена връзка, което следва и от
общата разпоредба на чл.51, ал.1, изр. 1 от ЗЗД, и тя не може да се предполага.
По силата на чл.154, ал.1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от ищеца, извън
случаите, когато се претендират вреди в рамките на обичайните такива. В
случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за
такъв случай или конкретно увреждане от влошаване на здравето или върху неговия
авторитет в дадена обществена сфера, а също и други специфични увреждания с
оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или
обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата
молба, за да могат да станат част от предмета на иска ( решение № 542/15.01.2013
г., постановено по гр. д. № 1 568/2 011 г. по описа на ВКС, ГК, IV г. о. )
и да се докажат. Съгласно практиката на Върховния касационен съд (решения по
гр. д. № 820/2012 г.,
IV г. о. и по гр. д. №
2829/2015 г., IV г. о.), при предявен иск за обезщетяване на неимуществени
вреди в хипотезите по чл. 2 ЗОДОВ, за размера на обезщетението е от значение как неоснователното
обвинение се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на
увредения. Действително известни са обстоятелствата, че ищецът Ст.н.с. д-р С.С. е заемал длъжността директор на Националния институт по
геофизика, геодезия и география към БАН, а съгласно чл.43 от Устава на БАН тази мандатна длъжност директор на
самостоятелно научно звено се прекратява предсрочно при влизане в сила на
присъда за умишлено престъпление от общ характер, след решение на УС. Съдебната
практика обаче приема, че само когато обвинението е било повдигнато за умишлено
престъпление в област, в която е професионалната
реализация на неоснователно обвиненото лице, следва да се прецени как то се е
отразило върху възможностите му за професионални
изяви и развитие, авторитета и името му на професионалист. Само в тези случаи
справедливостта изисква определяне на обезщетение за търпените неимуществени
вреди в по-голям размер. Процесното незаконно
обвинение не е свързано с професионалната област, в която ищецът работи. С
оглед на това, че ищецът не представи доказателства в кой период е изпълнявал
длъжността директор на институт (предвид продължителния период на водене на
наказателното производство), то не може да се формира извод, че осъдителната
присъда би могла да доведе до прекратяване на мандата. Ето защо, съдът намира
за недоказана и причинна връзка между вреди от негативни изживявания - опасения
на ищеца, че професионалното му бъдеще ще бъде застрашено и кариерата – пред
провал, и повдигнатото обвинение. Следва да се приемат за настъпили обаче вреди
от опетняване на авторитета му на публична личност и учен заемал длъжността
ръководител на Институт, които засягат по негативен начин психическото
състояние и закономерно биха настъпили у всеки човек, заемащ
тази позиция и звание. Също така следва да се приеме, че ищецът е изпитал
неудобство и притеснение, че ще загуби доверието на колегите и близките си,
както и влошаване на работоспособността, които са обосновани предвид етапа на
професионална реализация, а и не на последно място – възрастта на ищеца.
Предвид доказателствата по делото, съдът намира, че не се установи настъпването на вреди от „тежки проблеми от здравословен характер“ настъпили в причинна връзка с обвинението, тъй като причината за епистаксиса и връзката с артериална хипертония е неизяснена, не са ангажирани доказателства за това откога датира и за хода на това придружаващо заболяване, а състоянието – кръвотечение от носа, може да е признак на различни заболявания.
С оглед на изложеното съдът намира, че следва да се определи обезщетение само за причинените на ищеца и доказани по делото вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение.
Размерът
на паричното обезщетение, като еквивалент на претърпените неимуществени вреди
се определя с оглед критерия справедливост по чл.52 от ЗЗД. Той включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали
за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е
абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства,
които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и
обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет,
възраст на увредения, обществено и социално положение. При определяне на
обезщетението в случая на фактическия състав на чл.2, ал.1 от ЗОДОВ, от който
произтича отговорността на държавата, този критерий включва преценка на
обстоятелства и относно продължителността на периода, през който е провеждано
наказателното преследване, характера и тежестта на повдигнатото обвинение,
взетите по отношение на обвиняемия мерки за неотклонение и процесуална принуда,
разгласяването му и свързаните с това последици. Относно критериите, въз основа
на които следва да бъде определено "по справедливост" обезщетението
за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконосъобразно наказателно
преследване, приключило с оправдателна присъда е налице задължителна съдебна
практика - т. 11
(т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР №
3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 175/14.06.2016 г. по гр.
д. № 6268/2015 г. на IV ГО на ВКС, която настоящият съдебен състав съобрази. С
Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на
ВКС в т.11 и в съдебната практика се приема, конкретно при исковете по чл.
2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, че такива
правно релевантни обстоятелства - критерии за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение,
дали то е за едно или за няколко отделни престъпления - умишлени или по
непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното
производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове
за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на
ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв
начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното
му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на
ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална
реализация, обществен отзвук и др. Като база за определяне паричния еквивалент
на неимуществените вреди при неоснователно обвинение следва да служи още и
икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели
за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането в
какъвто смисъл са изразените становища в
Решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и Решение № 145 от 06.07.2017 г. по гр.д. №
4132/2016 г., Г. К., ІV ГО на ВКС. В същите е посочено, че размерът на
обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от
значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим
към аналогични случаи. Това обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл.
2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички
неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с
оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него. В
случая спрямо ищеца са били повдигнати обвинения в извършването на тежки умишлени
престъпления по см. на чл.93, т.7 от НК в
съучастие с други лица, въпреки че оправдателната присъда по едно от
обвиненията (по ал.4, предишна ДВ бр.26/2010 г.) е била потвърдена още при
първото разглеждане на делото пред въззивния съд, то
обвинението е признато за незаконно и ищецът е напълно оневинен едва с
решението на СГС при повторното разглеждане на делото. Производството
окончателно е приключило около осем години след повдигане на обвинението.
Предвид
всички тези, установени по делото обстоятелства, и посоченото им значение за
размера на процесното обезщетение, както и предвид
социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, настоящият
съдебен състав намира за справедливо обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпени от ищеца (доколкото
те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят
с парично обезщетение), което да е достатъчно по размер и същевременно да не
води до неоснователно обогатяване – 13 500 лв. Този размер на обезщетението
съответства на характера и степента на търпените
болки и страдания, както и на това че спрямо него не са били предприети мерки
на процесуална принуда, което сочи на по-нисък интензитет на търпените вреди,
така и на продължителността и развитието
на воденото наказателно производство, което
от своя страна е довело до по-големи вреди.
Причинната
връзка между незаконното обвинение и претърпените неимуществени вреди не може
да бъде отречена , дори ако принос в нейното настъпване имат и законни
процесуални действия. За отговорността в обема по чл. 2 ал.1, т.3 ЗОДОВ са от
значение незаконните актове, те дават и основание на иска за обезщетение. Съдът следва да отчете обаче, че оправдателната присъда на първоинстанционния съд не е била протестирана
от П.и продължителността развитието на производството, включително и в съдебна
фаза, е обусловено и от процесуалното поведение на гражданските ищци и частни
обвинители, за което П.не носи отговорност. Следва да се отчете и обстоятелството,
че осъждането на държавата в лицето на процесуалния й субституент
П.на РБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на
репарация за ищеца.
При
определяне на размера на обезщетението, съдът съобрази и съдебната практика на
ВКС, обективирана в Решение № Решение № 127 от 21.05.2019 г. на
Върховният касационен съд на Р.Б., II ГО по гр.дело
№1881/2018 година, Решение по гр.дело № 13430/2016 но СГС I-4 състав, Решение №22 от 26.03.2018 по гр.д.
№1552/2017 г. на ВКС, III ГО.
Поради изложеното, съдът
намира, че искът е основателен и доказан в посочения размер и следва да се постанови решение, с
което да бъде уважен, ведно със законна лихва от 19.10.2015 г. до окончателното
изплащане.
Лихва като законна последица поначало се дължи от момента на влизане в сила на
оправдателната присъда (ТР № 2/2004 г. по т.д.№3/2004 г. на ВКС, ОСГК – т.4), но
за нея тече погасителна давност и когато ищецът претендира лихвата три години
назад, считано от предявяването на иска, същата следва да се присъди само за
периода от посочената дата, в случая 19.10.2015 г, тъй като за предходния
период вземането е погасено по давност съгласно чл.111, б.“в“ от ЗЗД.
На основание чл.78 от ГПК във вр. с чл.9а и чл.10, ал.3 от ЗОДОВ и с оглед изхода от
делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските за
дължима и внесена държавна такса в размер на 10 лв.
Водим от изложеното, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА
П.на Р.Б. - гр.София 1000, бул.”******да з а п л а т и на С.М.С. с ЕГН ********** сумата от 13 500 лв. представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, на основание по
чл.2, ал.1, т.3 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди, в резултат на обвинение в
престъпление, по което е оправдан с влязла в сила Присъда от 13.07.2012 г. по НОХД № 8172/2009 г. по описа на СРС, НО, 106 с-в, потвърдена с Решение № 709/18.06.2015 г. на СГС по ВНОХД №
1873/2014 г. по описа на СГС, НО, ведно
със законна лихва върху тази сума, считано от 19.10.2015 г. до окончателното й
изплащане, както и 10 лв. разноски за
държавна такса, като
ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над сумата 13 500 лв. до пълния предявен размер от 39000 лв. и за
лихва за периода от 18.06.2015 г. до 18.10.2015 г., като неоснователен
ПРЕПИС от решението да се връчи на
страните.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
СЪДИЯ: