Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 18.09.2020 год.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав в публичното
заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
Съдия: Невена Чеуз
при секретаря Радослава
Манолова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 13 498/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 4 § 3 от ДЕС в общ
размер на 39 260 390, 21 лв.
Ищецът „В.В.Х.“ ГмбХ, регистрирано в
Република Австрия, твърди в исковата си молба, че е продало дяловото си участие
в „БТК“ АД, възлизащо на 65% от целия капитал на това дружество, чрез сделка,
сключена на Българската фондова борса. Твърди се, че след предприета ревизия от
органите на приходите бил издаден ревизионен акт № **********/18.05.2011 г. на
ТД на НАП – гр. София, потвърден с решение № 2390/28.12.2011 г. на Директора на
дирекция „ОУИ“ – София. С този ревизионен акт, органите по приходите приели, че
ищецът е чуждестранно юридическо лице по смисъла на чл. 4 ал.1 вр. чл. 3 от ЗКПО
като въз основа на чл. 4 ал.2 и чл.12 от ЗКПО в ревизионния акт било посочено,
че реализираните от дружеството доходи от продажбата на 187 697 125
акции от капитала на „БТК“ са от източник в страната. Твърди се, че сделката по
продажба на тези акции била осъществена като кросова, съобразно условията на
БФБ, но органът по приходите я преквалифицирал в блокова за целите на данъчното
облагане и така отрекъл правото на дружеството да се ползва от разпоредбата на
чл. 196 от ЗКПО. Било прието в ревизионния акт, че данъчната основа за облагане
с данък при източника, формирана по реда на чл. 199 ал.3 от ЗКПО съставлява
сума в размер на 1 518 708 075, 68 лв. респ. дължимия данък при
тази основа съставлява 151 870 807, 60 лв. Твърди се, че в
ревизионния акт, че дружеството като чуждестранно лице е изпълнило основанията
за прилагане на СИДДО с Австрия като на основание чл. 175 ал.2 т.3 от ДОПК
органът по приходите приел, че върху задълженията на чуждестранно лице за
данъци, удържани при източника се дължат лихви от датата на изтичането на срока
за внасянето им до деня, когато чуждестранното лице е доказало наличието на
основанията за прилагане на СИДДО. Въз основа на тези съображения от органа по
приходите на ищеца било определено
задължение за лихви върху приет за недължим данък при източника в размер на
38 490 137, 46 лв. В исковата молба се твърди, че срещу ревизионния
акт била депозирана жалба и образувано административно дело 1171/2012 г. на І
отд., 3 състав на АССГ, по което с решение от 30.03.2014 г. съдът отхвърлил
жалбата и и в тежест на дружеството били присъдени разноски в размер на
770 252, 75 лв. Решението на АССГ било обжалвано пред ВАС като с решение
533/19.01.2015 г. по адм. дело 7097/2014 г. ВАС потвърдил решението на АССГ.
Твърди се, че с решение № 9125/29.07.2015 г. на Петчленен състав на ВАС по
адм.д. 5141/2015 г. било отменено решението по адм. д. 7097/2014 г. и делото
върнато за ново разглеждане от друг състав на ВАС. С решение 10506/12.10.2015
г. по адм. д. 8701/2015 г. на Първо отделение на ВАС окончателно било
потвърдено решението на АССГ.
В исковата молба са наведени твърдения, че прилагането на чл. 175 ал.2 т.3 от ДОПК е в противоречие на първичното право на ЕС. Твърди се, че съобразно СИДДО,
сключена между България и Австрия е предвидено, че доходите, които дружеството
е реализирало от сделката подлежат на облагане в Австрия, но не и в България.
Твърди се, че тази норма въвежда фикция за съществуване на данъчно задължение
на чуждестранно лице и като национална законодателна мярка и за допустимостта й
следва да се следи за спазване на чл. 65 §3 от ДФЕС респ. същата не попада в
приложното поле на чл. 65 §1 б.“б“ от ДФЕС. В исковата молба са изложени
твърдения, че с окончателното решение на ВАС, същият е нарушил правото на ЕС и това
съставлявало неизпълнение на чл. 258 и чл. 259 от ДФЕС, което се реализирало,
както чрез действие /постановяване на решение, противоречащо на правото на ЕС/,
така и в бездействие /неотправяне на преюдициално запитване до съда на ЕС в
разрез със задълженията на националния съд/.
При тези фактически твърдения ищецът е мотивирал правен интерес и иска от
съда да осъди ответниците Народно Събрание на Република България, Национална
Агенция по Приходите и Върховен Административен Съд солидарно да му заплатят
сумата от 38 490 137, 46 лв. – имуществени вреди, представляващи
лихви върху приет за недължим данък при източника, определени с РА **********/18.05.2011
г., както и сумата от 770 252, 75 лв. – имуществени вреди, представляващи
възложени в тежест на ищеца съдебни разноски.
Ответникът Народно Събрание на РБ, оспорва исковете по подробни съображения
в депозиран писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК и писмени бележки.
Ответникът НАП, оспорва исковете по подробни съображения в депозиран писмен
отговор в срока по чл. 131 от ГПК и писмени бележки.
Ответникът ВАС, оспорва исковете по подробни съображения в депозиран писмен
отговор в срока по чл. 131 от ГПК.
Съдът, след като взе предвид
становищата и доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства,
преценени съобразно разпоредбата на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК приема за
установено от фактическа и правна страна
следното:
Принципът за отговорност на държавите членки на ЕС е с универсален
характер, поради което същият се прилага за всяко неизпълнение на задължение на
държава-членка, което произтича от договорите, съставляващи общностно право,
без да се държи сметка за вида и характера на това неизпълнение респ. държавният орган, от чието действие или
бездействие е произлязло неизпълнението на същото. Последователно отстояван е и
в константната практика на СЕС /решенията по съединени дела С-6/90 и
С-9/90, по съединени дела С-46/93 и С-48/93, по дело С-420/11, по дело
С-224/01, по дело С-173/03 и по дело С-429/09/. Израз на
този принцип е и нормата на чл. 7 от Конституцията на Р България, установяващ обективната
отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия
на нейни органи и длъжностни лица. Сочените в настоящото
производство ответници са привлечени като такива в качеството им на процесуални
субституенти именно на държавата. Вън от всякакво съмнение е, че същите са част
от системата на държавните органи, доколкото са им възложени властнически
правомощия по повод осъществяване публичната власт по арг. на чл. 8 от Конституцията на РБ, установяващ основния принцип за разделение на държавната
власт. Поради което не могат да бъдат споделени възраженията на ответниците НАП и НС на РБ за
липса на пасивна легитимация. Отговорността се носи от съответния
орган като субект на правото, без значение персоналния му състав или
легислатура, поради което възражението на ответника Народно събрание на РБ, че
процесната по делото разпоредба е приета от 40-то НС, а било конституирано като
ответник 44-то НС отново не намира обективна подкрепа.
Исковата молба е депозирана в съда преди изменението на ЗОДОВ с ДВ бр.
94/2019 г., поради което и с оглед §6(2) от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ следва производството да се довърши от съда, през
който е висящо. Последващата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ е неприложима в
настоящото производство по арг. на §6(1) от ПЗР към ЗИД на ЗОДОВ, а по отношение на подсъдността на гражданските
съдилища е установена и съдебна практика, именно определение 5/12.02.2015 г. по
адм. д. 65/2014 г. на Смесен петчленен състав на ВАС и ВКС, производството, по
което е срещу същите ответници като сочените в настоящото такова. По тези
съображения не могат да бъдат споделени възраженията на ответника НАП, че
делото било подсъдно на административните съдилища.
Въпросът за дължимата ДТ, съобразно възраженията в писмения отговор на
ответника ВАС е решен с определение 1166/04.04.2017 г. на САС по ч.гр.д.
1554/2017 г., което е задължително за настоящия съдебен състав.
Настоящият съдебен състав не споделя и възражението на ответника НАП, че
спорът между страните е решен с влязло в сила съдебно решение на ВАС, поради
което се целяло същият да се пререши като не се зачете силата на присъдено нещо
на решението на ВАС. Настоящото производство не цели да отрече или постави под
съмнение силата на присъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, а е
насочено към ангажиране отговорността на държавата, при успешното му
провеждане, по повод репарация на причинените вреди от това решение. В този
смисъл решение С-244/01 г. на СЕС. Именно по тази причина, настоящият съдебен
състав намира, че не следва да се произнася по естеството на борсовата сделка,
сключена от ищеца, дали е кросова или блокова респ. дали са налице
предпоставките на чл. 195 от ЗКПО или е следвало да се приложи нормата на чл.
196 от ЗКПО, както и да се произнася по заявените възражения на ответниците по
повод тези твърдения, доколкото настоящото производство, както беше посочено е
с друга цел.
С оглед заявените в исковата молба твърдения, ищецът претендира
съпричиняване от страна на различни органи на държавна власт. Съобразно
правилото на чл. 53 от ЗЗД, когато увреждането е причинено от неколцина е
установен принципът на солидарната им отговорност.
Предвид тези съображения, настоящият съдебен състав намира, заявените
искове за процесуално допустими.
За да бъде признато правото на обезщетение по сочения ред следва да бъдат
установени в кумулативна даденост три условия, посочени от настоящия съдебен
състав в определението му от 08.01.2018 г., а именно: наличие на нарушена
правна норма на общностното право, която предоставя права на частноправните
субекти, това нарушение да е достатъчно съществено, наличие на пряка
причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. С оглед
естеството на търсената обезвреда за имуществени вреди същите следва да бъдат
установени и по размер.
В исковата молба са наведени твърдения, че
нормата на чл. 175 ал.2 т. 3 от ДОПК респ. нейното прилагане противоречи на
първичното право на ЕС и съставлява средство за произволна дискриминация или
прикрито ограничение на свободното движение на капитали и плащания по смисъла
на чл. 63 и на определеното в чл. 65 от ДФЕС. Текстът на цитираната разпоредба,
установява, че върху задълженията на чуждестранно лице за
данъци, подлежащи на удържане при източника - от датата на изтичането на срока
за внасянето им съгласно българското законодателство до деня, когато
чуждестранното лице докаже наличието на основание за прилагане на СИДДО, по
която Република България е страна, включително в случаите, когато съгласно
спогодбата данък не се дължи или се дължи в по-нисък размер.
По настоящото дело е приложен ревизионен акт
№ **********/18.05.2011 г. на ТД на НАП – София, от който е видно, че на
основание чл. 175 ал.2 т.3 от ДОПК върху задълженията на чуждестранно лице за
данъци, удържани при източника, се дължат лихви от датата на изтичането на
срока за внасянето им до деня, когато чуждестранното лице докаже наличието на
основанията за прилагане на конкретната СИДДО /т.е. до датата на издаване на
ревизионния акт/ като в тази връзка в ревизионния акт е прието, че за
невнесения данък при източника в размер на 151 870 807, 60 лв. „В.В.Х.“
ГМбХ дължи лихви в размер на 38 490 137, 46 лв. и са установени
данъчни задължения по чл. 195 от ЗКПО за периода 01.01.2007 г. – 31.12.2007 г.
в размер на горната сума.
По повод обжалване на ревизионния акт е
инициирано адм. дело 1171/2012 г. по описа на АССГ, І отд., 3 състав, по което
с решение 2095/31.03.2014 г. е отхвърлена жалбата на „В.В.Х.“ ГМбХ и
дружеството е осъдено да заплати на юрисконсултско възнаграждение в размер на
770 252, 75 лв. В решението си АССГ, по повод възраженията на
жалбоподателят, е приел, че нормата на чл. 175 ал.2 т.3 от ДОПК представлява
отклонение от общия принцип в гражданското право за недължимост на акцесорните
задължения, когато не се дължи главно задължение. Счел е за неоснователни
възраженията на жалбоподателя за противоречие на тази разпоредба с правото на
ЕС като съдебният състав се е съгласил със становището на ответника, че
разпоредбата не е дискриминационна по отношение на чуждестранните лица, тъй
като за местните лица в приложимите специални данъчни закони било предвидено
заплащане на лихви за забава при неплащане в срок на дължимия данък. Посочено в
решението е, че не е налице и противоречие с нормите на първичното право на ЕС,
уреждащи правото на установяване и свободно движение на капитали без да се
сочат конкретни съображения за мотивирания извод.
Решението на АССГ е потвърдено с решение
533/19.01.2015 г. на ВАС – І отделение по адм.дело 7097/2014 г. В това решение
не са обсъждани възраженията на жалбоподателя досежно противоречието на
цитираната разпоредба на ДОПК с правото на ЕС.
Решението на ВАС – І отделение е отменено
впоследствие с решение 9125/29.07.2015 г., по адм. дело 5141/2015 г. на
Петчленен състав на ВАС, ІІ колегия и делото е върнато за ново разглеждане от
друг състав на ВАС.
С решение № 10506/12.10.2015 г. по адм.д.
8701/2015 г. на ВАС, І отделение е оставено в сила решението на АССГ. В
решението на ВАС са счетени за несъстоятелни оплакванията на касатора за
нарушение на Договора за защита на инвестициите от 1997 г. и за неравно
третиране на ревизираното лице като чуждестранно дружество и е посочено, че
процесната разпоредба на ДОПК намира приложение и когато данъкът се удържа и
внася от местните ЮЛ в хипотезата на чл. 195 ал.2 от ЗКПО, поради което е
счетено, че не може да се приеме, че става въпрос за дискриминационна клауза.
Посочено е, че по същите не мотиви не могат да бъдат споделени възраженията за
допуснато нарушение на правото на ЕС и наличие на дискриминация на „В.В.Х.“
ГМбХ спрямо местни, български ЮЛ.
При описаната фактическа обстановка, следва
да се вземе предвид, че с решение от 25.07.2018 г. по дело С-553/16 на
СЕС по отправено преюдициално запитване по адм. дело 1053/2015 г. на Осмо отделение
на ВАС и при тълкуване на чл. 49, чл. 54, чл. 63 § 1 и 2, чл. 5§4 и чл.12 б.“б“
от ДФЕС, СЕС приема, че чл. 56 от ДФЕС, установяващ забрана на ограничения за
свободно предоставяне на услуги рамките на Съюза, не
допуска правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство,
съгласно която изплащането на доходи от местно дружество на установено в друга
държава членка дружество по принцип подлежи на облагане с данък при източника,
освен ако не е предвидено друго в сключената между двете държави членки
спогодба за избягване на двойното данъчно облагане, когато тази уредба
задължава местното дружество, което не удържи или не внесе този данък в бюджета
на първата държава членка, да плати невъзстановими лихви за забава за периода
от датата на изтичане на срока за внасяне на данъка върху дохода до деня,
когато чуждестранното дружество докаже, че са налице основания за прилагане на
спогодбата за избягване на двойното данъчно облагане, дори когато съгласно тази
спогодба чуждестранното дружество не дължи данък в първата държава членка или
дължи този данък в по-нисък размер от този, който по принцип се дължи съгласно
данъчното право на посочената държава членка.
На преюдициалните тълкувателни решения на СЕС е придадено
обратно действие, считано от момента на влизане в сила на тълкувателната норма.
Не е налице и изключението, посочено в решението на СЕС да е предвидено нещо
друго в сключената СИДДО между Р България и Р Австрия. Разпоредба в СИДДО,
предвиждаща подобно правно разрешение не съществува нито в отменената спогодба,
влязла в сила на 01.01.1985 г., нито в сега действащата, влязла в сила на
03.02.2011 г.
На следващо място и с оглед наведените твърдения в
исковата молба, чл. 63 от ДФЕС установява забрана на всички ограничения върху движението на
капитали между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни
С оглед на тези съображения, настоящия съдебен състав намира, че по делото
е безспорно установена първата предпоставка наличие на нарушена правна норма на
общностното право, която предоставя права на частноправните субекти.
Съобразно практиката на СЕС /решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93, решение по дело С-224/01/ нарушението на общностното
право е достатъчно съществено, когато е налице явно и значително неспазване от държава членка, както и от общностна
институция на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка. Съгласно практиката на СЕС при всички положения едно нарушение на общностното
право е явно съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение,
установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по
преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната
област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение, а в решение по дело С-429/09 /т. 52 от
същото/ за достатъчно съществено нарушение са счетени действията на държава –
членка, които не са съобразени с трайната практика на СЕС в съответната област.
При тези очертани критерии за преценка относно това дали нарушението на
общностна норма е достатъчно съществено, настоящият съдебен състав намира, че в
рамките на настоящото производство тези критерии са установени и нарушението е
достатъчно съществено.
Ответникът Народно събрание на РБ е допуснал това
достатъчно съществено нарушение като е закрепил във вътрешното ни законодателство
правна норма, въвеждаща санкция за определени правни субекти, в явно
противоречие с установена забрана по общностното право /влязла в сила на
01.01.2006 г., действаща и към настоящия момент/и в продължителен период от
време не е предприел никакви действия по повод на нейната отмяна респ.
синхронизирането й с правото на ЕС, въпреки изричното задължение, установено в
чл. 266 от ДФЕС с оглед цитираното вече решение на СЕС по преюдициалното
запитване по дело С-553/16.
На следващо място, съобразно чл. 5 ал. 4 от Конституцията
на РБ се установява предимството на ратифицираните и влезли в сила международни
договори пред вътрешните такива, които им противоречат всеки национален съд
следва при съблюдаване принципа на сътрудничество, предвиден в чл. 4 §3 от ДЕС
да приложи пряко приложимото право на ЕС респ. да откаже да приложи разпоредба
на вътрешното право, която му противоречи. Съобразно
чл. 267 от ДФЕС, когато въпрос за тълкуването на норма на общностното право е повдигнат по висящо дело пред национална
юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно
националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския
съюз. В настоящия случай, ответникът ВАС не е
изпълнил нито едно от тези задължение – не е приложил пряко правото на ЕС, не е
отправил и преюдициално запитване. Видно от мотивите на окончателното решение
на ВАС възраженията на настоящия ищец в тази връзка са счетени за несъстоятелни, без конкретна обосновка за това.
По съображенията, изложени по-горе в
решението е установен приматът на международните договори пред вътрешното
право. Ефективното прилагане на правото на ЕС от страна на държавите-членки е
въздигнато в основно условие за доброто функциониране на Съюза и същото се
счита за въпрос от общ интерес с оглед чл. 197 т. 1 от ДФЕС респ. в т. 2 от
същия член са посочени и действията, които могат да бъдат предприети по повод
усилията на държавите – членки за това ефективно прилагане на правото на ЕС,
които включват и улесняване обмен на информация. В ревизионния акт на ответника
НАП, правоприлагащ орган, съобразно изричното му признание и в писмения отговор
по чл. 131 от ГПК, и в писмените си бележки, липсва каквото и да е произнасяне
по повод приложимостта на правото на ЕС. Нещо повече, дори след решение от 25.07.2018 г. по дело С-553/16 на СЕС по
отправеното преюдициално запитване,
същият е предприел активни действия по повод събиране на сумата, предмет на
ревизионния акт, в противоречие на това решение на СЕС. Видно от представените
по делото доказателства на 12.11.2018 г. е депозирано искане за плащане от
Данъчна служба Виена, отправено след искане на НАП за вземания от „В.В.Х.“ ГМбХ
на обща стойност 19 679 996, 66 евро, обстоятелство което следва да
бъде съобразено с оглед нормата на чл. 235 ал.3 от ГПК. Обстоятелство, което не
само, че не се оспорва от този ответник, но същият е ангажирал сам
доказателства в тази насока, а именно справка по преписката, касаеща процесния
ревизионен акт.
Предвид което настоящият съдебен състав
намира, че и втората предпоставка от
фактическия състав е установена.
Последната
предпоставка касае наличие на пряка причинно следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди. Такава в настоящата хипотеза се установява
доколкото ако процесната норма на чл. 175 ал.2 т.3 от ДОПК не съществуваше или
са били предприети своевременни действия по нейната отмяна, то и националният
съд респ. органът по приходите не би я приложил. В рамките на настоящото
производство обаче не се установява фактът на реално настъпили вреди, доколкото
по делото липсват доказателства сумите, предмет на настоящия иск да са реално
заплатени от ищеца. Видно от ангажираните по делото доказателства/решение –
забрана за разпореждане на Данъчна служба Виена 1/23/ до приключване на устните
състезания пред настоящата инстанция сумите, предмет на иска са запорирани и
преведени по сметка на Данъчна служба Виена 1/23 и по отношение на същите е
инициирано административно производство по повод предоставено право на
обжалване на длъжника. С други думи, няма данни по делото длъжникът да е
претърпял вреди доколкото по искането за плащане от ответника НАП е осъществен
единствено запор на вземания в размер на исковата сума, но същите не са реално
заплатени, за да се приемат за настъпили вреди. При липсата на други
доказателства по делото, настощият съдебен състав не може да гради
предположения досежно бъдещото поведение на ответника НАП, нито да репарира
ненастъпили, бъдещи или евентуални вреди. Безспорно е, че длъжникът /настоящ
ищец/ по повод наложения запор е лишен от правото да се разпорежда със сумите,
от което търпи вреди, но с такъв иск настоящият съдебен състав не е сезиран.
По изложените съображения, заявените искове се явяват неоснователни.
Водим от горното, СГС, I-19 състав
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „В.В.Х.“ ГМбХ, дружество, учредено съгласно законите на
Австрия, със съдебен адрес:*** – адв. Й.Т. искове с правно основание чл. 4§ 3
от ДЕС срещу Н. С. НА Р. Б., с адрес: гр. София, пл. „*******, В. А. С., с
адрес: гр. София, бул.******18 и Н. А. ПО П., с адрес: гр. София, бул. „*** *
за солидарно заплащане на сумата от
38 490 137, 46 лв. – имуществени вреди, представляващи лихви върху
приет за недължим данък при източника, определени с РА **********/18.05.2011
г., както и сумата от 770 252, 75 лв. – имуществени вреди, представляващи
възложени в тежест на ищеца съдебни разноски в административното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
Съдия: