№ 142
гр. Търговище, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на двадесет и
седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ
Членове:БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА
БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ
при участието на секретаря ЖОРЖЕТА СТ. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ Въззивно
гражданско дело № 20233500500188 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Същото е образувано по подадена въззивна жалба от ответника М. З. И.
чрез адв. А. М. против Решение № 307/12.06.2023 г., постановено по гр. д. №
1492/2023 г. по описа на Районен съд – Търговище, IX състав, в частта, с
която ответникът е осъден да заплати на ищеца С. А. Т. сумата от 5000 лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди.
С доводи за неправилност на постановеното решение, поради
нарушения на материалния закон и необоснованост, жалбоподателят моли за
частична отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца.
Подадена е въззивна жалба и от ищеца С. Т., чрез адв. Д. Г. против
първоинстанционното решение, в частта, с която съдът е отхвърлил като
неоснователен (погасен по давност) искът за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди за сумата над 5000 лева, както и в частта, с която искът
за заплащане на имуществени вреди е отхвърлен като неоснователен. Моли
съдът да постанови решение, с което да уважи изцяло така предявените
искове.
В подадената от ищеца въззивна жалба е посочено, че същата следва да
се счита и за отговор на въззивната жалба, подадена от ответника.
Въззиваемата С. Т. счита подадената от насрещната страна жалба за
неоснователна и необоснована. Моли съдът да постанови решение, с което да
потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от ответника по иска
част.
1
В съдебно заседание въззивникът М. И., редовно призован, не се явява.
Същият се представлява от адв. А. М., който поддържа подадената от него
въззивната жалба, като моли същата да бъде уважена и да бъде отменено
постановеното решение, като бъде отхвърлен изцяло предявеният иск за
заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди. По
отношение на въззивната жалба подадена от ищеца, въззивникът моли същата
да приета за неоснователна и недоказана и да бъде оставена без уважение.
Въззиваемата С. Т., редовно призована, в съдебно заседание не се явява
и не се представлява. От същата е постъпила молба, според която поддържа
подадената от нея въззивна жалба и оспорва жалбата на другата страна. Моли
съдът да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове за
присъждане на неимуществени и имущеествени вреди. По отношение на
въззивната жалба на другата страна, моли същата да бъде отхвърлена като
неоснователна и необоснована, като съдът постанови решение, с което да
потвърди първоинстанционното такова в обжалваната от ответника част.
Съдът, след като констатира, че въззивните жалби са подадени в срок и
са допустими, провери изложените в тях оплаквания, обсъди представените
доказателства и констатира следното:
Разгледана по същество въззивната жалба на ответника М. З. И. е
неоснователна, а въззивната жалба на ищеца С. Т. е частично основателна.
Ищецът твърди в исковата си молба, че с Определение от 27.02.2019 г.
по НОХД 109/2019 г. Районен съд - Търговище е одобрено споразумение на
основание чл. 382, ал. 7 от НПК, съгласно което е безспорно установено, че за
времето от 09.12.2015 г. до 15.01.2018 г. в гр. Търговище ответникът при
условията на продължавано престъпление е набрал, транспортирал и превел
през границата на страната ищцата С. А. Т. с цел да бъде ползвана за просия,
независимо от съгласието й. Деянието било извършено от ответника виновно
под формата на пряк умисъл, като с него от обективна и субективна страна с
осъществен състав на престъпление по чл. 159б, ал. 1, във вр. с чл. 159а, ал. 1,
във вр. с чл. 26. ал. 1 от НК.
Съгласно установеното по посоченото по-горе НОХД, ищцата е
пострадала от престъплението, извършено от ответника като за процесния
период на няколко пъти против волята си е била извеждана извън страната с
цел просия, била е принуждавана да живее в примитивни условия и да върши
действия против волята си. Ответникът е упражнявал спрямо С. Т.
психическо, физическо и сексуално насилие, заплашвал я е, че ако не проси
ще пострада тя и семейството й, отправял е заплахи за живота й, унизявал я и
е ограничавал свободата й.
Чрез действията си ответникът й е причинил сериозни страдания и
потъпкване на човешкото й достойнство. Действията на ответника са довели
ищцата до пълно отчаяние, страх, усещане за безизходица, с което също са й
причинени неимуществени вреди. За времето на продължаваното
престъпление ищцата е реализирала доход в размер на над 7000 лева, като е
изкарвала по около 100 евро на ден, но всичките пари са й били прибирани от
ответника и тя не е разполагала с тях. Тази вреда е настъпила в резултат на
виновните и противоправни действия на ответника.
Ответникът оспорва предявения иск, като на първо място твърди, че
2
ищцата не е била принудена от него да замине за Италия и той не е
упражнявал спрямо нея нито психическо, нито физическо, нито сексуално
насилие. Сочи също, че не е проявявал нечовешко и жестоко отношение към
ищцата, не й е причинявал никакви страдания, нито е потъпквал
достойнството й. Според ответника психологическото й състояние се дължи
на диагнозата й – параноидна шизофрения със 75 % трайно намалена
неработоспособност, на трудния й живот до момента, на липсата на собствен
дом и материална обезпеченост; на житейската безпътица и много други
фактори, които са извън волята на ответника. Ответникът твърди, че не е
вземал парите, които С. Т. получавала като милостиня. Освен това твърди, че
почти изцяло той е просил от хората, а тя му е била по-скоро като компания и
изобщо не е стояла да проси постоянно. На последно място, според ответника
М. И., твърдените неимуществени и имуществени вземания от непозволено
увреждане, касаещи периода 2015 г. – 2017 г., включително, са погасени по
давност на основание чл. 110, във вр. с чл. 114 от ЗЗД.
Съдът след като анализира доказателствата в тяхната съвкупност и
поотделно, като съобрази аргументите на страните, намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е изложил подробно и точно фактическите
си изводи при постановяване на обжалваното решение, като на основание чл.
272 ГПК настоящият състав на съда препраща към мотивите му.
От приложените по делото материали по НОХД № 109/2019 г. на
Районен съд – Търговище се установява, че с определение от 27.02.2019 г.
съдът е одобрил споразумение, според което РП – Търговище, подсъдимият
М. И. и неговият защитник адв. Айнур Мехмед приемат за безспорно
установено, че за времето от 09.12.2015 г. до 15.01.2018 г. в гр. Търговище
подсъдимият при условията на продължавано престъпление е набрал,
транспортирал и превел през границата на страната С. А. Т. с цел да бъде
ползвана за просия, независимо от съгласието й. Деянието било извършено от
ответника И. виновно под формата на пряк умисъл, като с него от обективна и
субективна страна е осъществен състав на престъпление по чл. 159б, ал. 1, във
вр. с чл. 159а, ал. 1, във вр. с чл. 26. ал. 1 от НК.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява,
че ищцата е страдала от заболяване, което е установено през 2012 г. с
диагноза параноидна шизофрения. С експертно решение на ТЕЛК към МБАЛ
Търговище от 24.11.2016 г. на ищцата е била определена 75% трайно
намалена работоспособност за срок от 3 години – до 01.11.2019 г.
Не е спорно между страните, че в процесния период от 2015 г. до 2018 г.
ищцата е живяла в дома на ответника в кв. Въбел, гр. Търговище. Там
ответникът живеел с тогавашната си фактическа съпруга – св. Нейка
Николова, двете им деца и майката на ответника.
Като свидетели по делото са били разпитани св. Йорданка И.а –
социален работник в Приют за временно настаняване на жертви на трафик в
гр. Варна, Десислава Тодорова - психолог към фондация „SOS-семейства в
риск“ гр. Варна, която управлява Приют за временно настаняване на жертви
на трафик в гр. Варна и Нейка Николова - живяла във фактическо съпружеско
съжителство с ответника и родна майка на двете му деца.
3
От показанията на първите две свидетелки се установява, че ищцата е
била настанена в приюта, към който са работели свидетелките през 2018 г.,
като св. И.а е била социалния работник, който е водел случая на С. Т., а св.
Тодорова е психологът, който е работил с ищцата след месец август 2018 г. В
показанията си двете свидетелки подробно описват състоянието на ищцата
малко след последното й пребиваване в Италия, където е просела. Съдът
споделя изводите на първоинстанционния съд за кредитирането на
показанията на тези две свидетелки в цялост, доколкото макар да
възпроизвеждат това, което им е споделила ищцата, то те са имали
непосредствени наблюдения спрямо психологическото и физическото
състояние на С. Т. в продължение на около една година, колкото е
пребивавала ищцата в процесния приют в гр. Варна.
Св. Николова заявява, че С. Т. е била заминала доброволно с М. И. да
просят в Италия. Според св. Николова С. се била върнала със скрити пари от
Италия, ок. 400-500 евро, които М. я оставил да си харчи. Св. Нейка Николова
заявява също, че С. й била споделила, че в миналото била работила като
проститутка в Германия. Според Николова ищцата и ответникът се били
връщали от Италия с кола пълна с храна на стойност ок. 500 евро. Заявява
също, че двамата са спали в колата, докато били в Италия, а се хранели в
центрове за безплатна храна към църковни институции.
Настоящият съдебен състав споделя извода на районния съд, че
показанията на св. Николова не следва да бъдат кредитирани. При
внимателния им анализ се установява, че предвид обстоятелството, че
ответникът е баща на децата й, свидетелката описва ситуацията от гледната
точка на М. И., като твърди, че той купувал дрехи и продукти, каквито е
искала С. Т. и тя само от време на време просела, а впоследствие с желание се
съгласявала да замине отново за Италия. Тези показания не кореспондират с
останалия доказателствен материал – нито с показанията на другите две
свидетелки, нито с писмените доказателства събрани в хода на досъдебното и
съдебното производство по НОХД № 109/2019 г. Същевременно в
показанията си св. Николова признава, че ищцата и ответникът са живеели в
автомобила си през най-студените зимни месеци и не са имали елементарни
хигиенни условия на живот.
При така описаната фактическа обстановка, съдът намира за установено
от правна страна следното:
Първоинстанционният съд е изложил подробно и точно правните си
изводи при постановяване на обжалваното решение, като на основание чл.
272 ГПК настоящият състав на съда препраща към мотивите му. Единствено в
частта относно произнасянето на съда по направеното възражение за
погасителна давност, настоящият съдебен състав не споделя мотивите на
районния съд.
По въззивната жалба, подадена от М. И.:
На първо място, според въззивника първоинстанционният съд
неправилно е дал вяра само на показанията на св. И.а и св. Тодорова, а не е
кредитирал тези на единствения свидетел-очевидец – св. Николова. Според
въззивника показанията на първите две свидетелки възпроизвеждали
твърдения на самата ищца, докато св. Николова е имала преки наблюдения
4
над поведението на ищцата преди, по време и след предприетите пътувания
от нея до Италия с ответника. Според въззивника обстоятелството, че св.
Николова е майка на децата на ответника не било от значение за
заинтересоваността й, доколкото към момента те не били във фактическо
съжителство. Тези възражения са неоснователни. Както св. И.а, така и св.
Тодорова са работели в Приют за временно настаняване на жертви на трафик
в гр. Варна, където е била настанена и ищцата. Двете свидетелки са
провеждали беседи с ищцата, в които са обсъждали как се е стигнало до там
тя да проси в Италия. Няма причина тези показания да не бъдат кредитирани.
Макар те да не са присъствали на пътуванията и пребиваванията в Италия на
С. Т., то двете свидетелки в продължение на месеци са работели с ищцата в
приюта и са имали възможност да обсъдят в детайли обстоятелствата около
нейните заминавания за Италия и извършваната просия от Т. там. Що се
отнася до св. Николова, следва да се посочи, че същата в процесния период е
била фактическа съпруга на ответника М. И., но са налице данни, че той е
имал интимни отношения и с ищцата С. Т. по това време. Предвид това, а и
наред с обстоятелството, че св. Николова е майка на децата на ответника и в
показанията си говори единствено за ищцата и описва проявени различни
нейни „капризи“ спрямо М. И. – за закупуване на храна, дрехи, скриване на
спечелени пари от просия и т.н., потвърждават извода на районния съд, че св.
Николова в показанията си не е обективна, а е заинтересована от изхода на
спора.
На следващо място, според въззивника С. Т. е била съгласна да замине
за Италия с цел просия, като е съзнавала че именно това е причината да
замине с М. И. в Италия. Не са налице категорични доказателства, че Т. е
знаела какво ще прави в Италия след като е заминала с И.. Според св.
Тодорова, Т. не е била наясно при първото си заминаване какво точно ще се
случва в Милано, а И. е използвал това, че тя е била привързана към него и се
е съгласявала с решения наложени отвън. Вече след като били в Милано,
ответникът е взимал телефона и парите й, наблюдавал я, докато е просела и
така я е държал в положение на зависимост от него.
На трето място, според въззивника по делото не се доказа причинно-
следствената връзка между преживяното от ищцата в Италия и нейното
душевно състояние, демонстрирано в приемния център в гр. Варна, доколкото
то би могло да се дължи на заболяването й – параноидна шизофрения, а също
и на трудния й живот до момента. Настоящият съдебен състав намира, че
причинно-следствената връзка между извършеното от ответника деяние и
претърпените от ищцата вреди е доказана. Посочените от въззивника
обстоятелства биха могли да са допринесли за податливостта на ищцата да се
довери на ответника и да замине с него в Италия без да съзнава какво точно
ще се случи там. Същите обаче не обосновават липсата на причинно-
следствена връзка между поведението на ответника и претърпените вреди от
ищцата. Именно заради предстоящо ново пътуване до Италия с ответника,
ищцата е потърсила помощ, което е довело до настаняването й в процесния
приют. Преживеният стрес при предишните престои на ищцата в Италия са
довели до това тя да потърси помощ и да се откъсне от положението си на
зависимост спрямо ответника, за да не се налага отново тя да проси и да
живее с него в автомобила му. Според въззивния съд претърпените от С. Т.
5
неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от привеждането
й през граница и използването й от ответника с цел просия на три пъти в
периода края на 2015 г. – началото на 2018 г. Примитивните условия на
живот, при които е била принудена да живее ищцата, липсата на елементарни
хигиенни условия, липсата на нейни лични парични средства и връзка с
близките си, както и обстоятелството, че се е намирала в чужда за нея
държава, в която единствения й познат е бил ответника са обстоятелства,
които са й причинили стрес, от който впоследствие тя се е възстановявала в
Приюта за временно настаняване на жертви на трафик в гр. Варна.
Поради изложеното дотук въззивният съдебен състав намира, че
подадената въззивна жалба от ищеца следва да бъде оставена без уважение и
решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част, с която е
осъдил ответника да заплати на ищцата обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на 5000 лева, ведно със законната лихва от
15.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумата следва да бъде
потвърдено.
По въззивната жалба, подадена от С. Т.:
По отношение за претенцията за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди, съдът споделя извода на първоинстанционния съд, че
ответникът следва да заплати на ищцата сумата от 10000 лв., като
обезщетение за причинените и неимуществени вреди в периода от 09.12.2015
г. до 15.01.2018 г., т.е. в пълен размер, ведно със законната лихва от
15.01.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.
Първоинстанционният съд неправилно обаче е уважил направеното
възражение за изтекла 5-годишна погасителна давност за първите две деяния
от продължаваното престъпление, а именно за първите два пъти, когато
ищцата е била обект на задграничен трафик на хора с цел просия в периода от
м. 12.2015 г. до м. 01.2016 г. и съответно от м. 12.2016 г. - до м. 01.2017 г.
Следва да се посочи, че обвинението, за което е било одобрено от съда
споразумение между ответника М. И., защитника му и Районна прокуратура –
Търговище по НОХД № 109/2019 г. е за осъществен при условията на
продължавано престъпление състав на престъпление по чл. 159б, ал. 1, вр. чл.
159а, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК в периода от 09.12.2015 г. до 15.01.2018 г.
Съгласно чл. 26, ал. 1 НК продължавано престъпление е налице, когато две
или повече деяния, които осъществяват поотделно един или различни състави
на едно и също престъпление, са извършени през непродължителни периоди
от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което
последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на
предшестващите. Съгласно чл. 114, ал. 3 от ЗЗД за вземания от непозволено
увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. В случая деецът
е бил известен за ищцата. Извършеното от ответника престъпление е
довършено на 15.01.2018 г. Ако всяко от деянията, част от продължаваното
престъпление бяха отделни деликти, то за всеки от тях щеше да тече от
различен момент погасителна давност, съответно от различен момент щеше
да бъде дължима законна лихва. В случая следва да се приеме, че
извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат. При това
положение началото на давностния срок е датата на довършването от
ответника на продължаваното престъпно деяние, представляващо
6
непозволеното увреждане – 15.01.2018 г. В този смисъл е и съдебната
практика на ВС и ВКС - Определение № 1342 от 25.11.2015 г. по гр. д. №
4693/2015 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС; Определение № 378 от 03.04.2015 г. по гр.
д. № 48/2015 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС и Решение № 2759 от 26.09.1981 г. по гр.
д. № 2095/1981 г., I г. о. на ВС.
Погасителната давност за всички деяния, част от продължаваното
престъпление започва да тече от датата на довършване на последното деяние,
част от продължаваната престъпна дейност. В конкретния случай 5-
годишната погасителна давност е започнала да тече на 15.01.2018 г. и за трите
деяния на задграничен трафик на хора с цел просия, а искът за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от това престъпление е предявен на
16.11.2022 г., т.е. не е изтекла погасителната давност за вземането на ищцата
за неимуществени вреди.
Въззивният съд намира, че възражението за изтекла погасителна
давност, направено от ответника с отговора на исковата молба и поддържано
и пред настоящия съд е неоснователно. Според настоящия съдебен състав,
първоинстнационният съд неправилно е отхвърлил предявения иск за
заплащане на неимуществени вреди в частта му над сумата от 5000 лева до
пълния предявен размер от 10000 лева.
По отношение на иска за заплащане на обезщетение за претърпени
имуществени вреди в размер на 7000 лв., изразяващи се в отнемане на
реализирани от ищцата доходи по време на извършване на престъплението от
ответника, съдът намира, че така предявеният иск е недоказан по размер. Не
бяха събрани доказателства по делото, от които да се установява какъв доход
е имала ищцата. В показанията си св. Тодорова заявява, че ищцата й е
споделяла, че обикновено е получавала милостиня по около 100 евро на ден.
Не е ясно обаче колко от дните, в които е била в Италия, тя е просела, както и
каква част от сумите й е била взимана и каква част й е била предоставяна за
закупуване на хранителни продукти.
Поради всичко изложено дотук въззивният съдебен състав намира, че
подадената въззивна жалба от С. Т. е частично основателна, като обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявения
иск за заплащане на неимуществени вреди над сумата от 5000 лева до пълния
предявен размер от 10000 лева, като вместо него въззивният съд постанови
ново решение, с което да осъди ответникът М. И. да заплати на ищцата С. Т.
допълнително сумата от 5000 лева, ведно със законната лихва от датата на
увреждането – 15.01.2018 г. до окончателното й изплащане.
Подадената въззивна жалба от ищцата следва да бъде отхвърлена, а
обжалваното решение потвърдено в частта, с която съдът е отхвърлил
предявения иск за заплащане на претърпени имуществени вреди – отнети от
ответника реализирани от нея доходи по време на извършване на
престъплението от ответника, поради недоказаност на исковата претенция.
Разноски и от двете страни в настоящото производство не се
претендират. С оглед на обстоятелството, че въззиваемата е освободена от
заплащане на държавни такси, то с оглед изхода на спора, въззивникът М. И.
следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Търговище
допълнително държавна такса от 200 лева върху цената на иска, както и по
7
сметка на Окръжен съд – Търговище държавна такса в размер на 100 лева
върху половината от цената на иска, на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл.
83, ал. 1, т. 4 ГПК.
Водим от горното, съдът, на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 307/12.06.2023 г., постановено по гр. д. №
1492/2023 г. по описа на Районен съд – Търговище, IX състав, В ЧАСТТА
МУ, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от С. А. Т. против
М. З. И. иск по чл. 52, във вр. чл. 45 ЗЗД, във вр. с чл. 300 ГПК, за заплащане
на сумата НАД 5000 лева до пълния претендиран размер от 10000 лева,
претендирани за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от
претърпените душевни болки и страдания, ограничаване на човешките права
и потъпкване на човешко достойнство, настъпили в резултат на извършено
престъпление по чл. 159б, ал. 1, във вр. с чл. 159а, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1
от НК, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането –
15.01.2018 г. до окончателното й изплащане, на осн. чл. 84, ал. 3, във вр. с чл.
86 ЗЗД, като неправилно и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. З. И., ЕГН **********, с адрес: гр. Търговище, ул. „А.....“
№ 64А, чрез адв. А. М. от АК - Търговище, съдебен адрес: гр. Търговище, ул.
„Лилия“ № 4, вх. А, ет. 1, кантора 6, ДА ЗАПЛАТИ на С. А. Т., ЕГН
**********, чрез адв. Д. Г. от АК - София, съдебен адрес: гр. София, бул.
„Янко Сакъзов“ № 36, ет. 1, ап. 1, на основание чл. 52, във вр. чл. 45 ЗЗД, във
вр. с чл. 300 ГПК ДОПЪЛНИТЕЛНО сумата от 5000 /пет хиляди/ лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди (общо 10000 лева),
ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 15.01.2018 г.
до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 84, ал. 3, във вр. с чл. 86
ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 307/12.06.2023 г., постановено по гр. д.
№ 1492/2023 г. по описа на Районен съд – Търговище, IX състав, в останалата
му част, като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА М. З. И., ЕГН **********, с адрес: гр. Търговище, ул. „А.....“
№ 64А, чрез адв. А. М. от АК - Търговище, съдебен адрес: гр. Търговище, ул.
„Лилия“ № 4, вх. А, ет. 1, кантора 6, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд
- Търговище, сумата от 200 лв. /двеста лева/, представляваща държавна такса
върху цената на иска и по сметка на Окръжен съд – Търговище сумата от 100
лв. /сто лева/, представляваща държавна такса върху половината от цената на
иска, на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните
само при условията на чл. 280 и сл. от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9