№ 4*
гр. П. , 02.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и пети март, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Екатерина Т. Георгиева Панова
Членове:Методи Н. Здравков
Жанета Д. Георгиева
при участието на секретаря Вергиния Н. Петкова
като разгледа докладваното от Жанета Д. Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20214400*00142 по описа за 2021 година
Производство по чл. 2*8 и сл. от ГПК.
С решение № 12/1*.01.2021 г. по гр.д. № 39*6/2020 г. П.ският районен
съд е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявеният от Д. В. Д.
против „***“ ЕООД, гр. С., ЕИК *** иск с правно основание чл. 439 от ГПК
за признаване за установено по отношение ответника, че ищецът не дължи на
ответника за обща сума в размер на 1 27* лв., от които 1 2*0 лв. - главница,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.04.2013 г. до
окончателното й заплащане и сумата от 2* лв. – разноски по ч.гр.д. №
1883/2013 г. по описа на ПлРС, за събирането на които е образувано изп. дело
№ 2018***0401367/2018 г. по описа на ЧСИ Т.К., рег. № *** при КЧСИ и
район на действие ОС П..
Със същото решение П.ският районен съд е осъдил на основание чл. 78
ал. 3 от ГПК Д. В. Д. да заплати на „***“ ЕООД, гр. С., ЕИК *** сумата от
100 лв. за направените по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
1
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивника Д. В.
Д., който чрез пълномощника си адвокат П. А. от ПлАК обжалва пред ПОС в
законния срок. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност,
незакосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Според
въззивника правилно ПлРС е приел, че давността е започнала да тече от
влизане в сила на заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 1883/2013 г. по описа
на ПлРС на 12.04.2013 г., както и правилни е приел, че след образуване на
изп. дело № 2014***04010*7 по описа на ЧСИ К. А., рег. № *** и район на
действие ОС С.З. на 22.04.2014 г. давността е прекъсната до 26.06.201* г. и от
този момент е започнала да тече нова петгодишна давност в съответствие със
задължителните постановки на т. 10 от ТР № 2/26.0*.201* г. по тълк. дело №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, от който момент е загубило действие ППВС
№3/1980 г.. Неправилно според въззивния първоинстанционният съд е приел,
че давността е прекъсната с образуване на 06.06.2018 г., тъй като в същата
взискателят е посочил изпълнителни способи и е извършил възлагане по чл.
18 ал. 1 от ЗЧСИ. Според въззивника в молбата от 06.06.2018 г. липсва
изрично волеизявление за възлагане по смисъла на чл. 18 ал. 1 от ЗЧСИ, тъй
като посочването на начин на изпълнение по чл. 426 ал. 2 от ГПК, в случая –
налагане на запор върху сметка в „***“ ЕАД не може да бъде приравнено на
възлагане по чл. 18 ал. 1 от ЗЧСИ. Като цитира т. 10 от ТР № 2/26.0*.201* г.
по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивникът прави извод, че
първото изпълнително действие, с което би била прекъсната давността е
извършено на 07.08.2020 г., когато е наложен запор върху трудовото му
възнаграждение, видно от известието за доставяне, а не както неправилно е
приел ПлРС – 10.08.2020 г.. Според въззивника от 26.06.201* г. до 07.08.2020
г. са изминали повече от * години, поради което вземането на взискателя е
погасено по давност и искът с правно основание чл. 439 вр. чл. 124 от ГПК се
явява изцяло основателен и доказан. Моли се въззивния съд да постанови
решение, с което да отмени решението на ПлРС и да постанови друго, с което
да уважи предявения иск по чл. 439 от ГПК. С жалбата се претендират
направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Представя се
квитанция за внесена държавна такса по въззивната жалба.
В срока за отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна „***“ ЕООД, гр. С., ЕИК ***, чрез
процесуалният й представител юрисконсулт Й. К., с който се оспорва
основателността на въззивната жалба. Според въззиваемата страна с подаване
на молбата за образуване на изпълнителното дело пред ЧСИ Т.К., рег. № ***
при КЧСИ и район на действие ОС П. на 06.06.2018 г. давността по
отношение на вземането е прекъсната, тъй като в същата е изрично поискано
както налагане на запор върху банковата сметка на длъжника, за което е
заплатена и дължимата такса, така и е извършено възлагане по чл. 18 от
ЗЧСИ, поради което към датата на подаване на исковата молба /ИМ/ -
18.08.2020 г. вземането към длъжника не е погасено по давност. В заключение
се моли въззивният съд да отхвърли въззивната жалба и да потвърди
2
обжалваното решение на П.ския районен съд, като присъди на въззиваемата
страна направените по делото разноски в размер на 200 лв. за
юрисконсултско възнаграждение. При евентуалност се прави възражение за
прихващане по чл. 103 от ЗЗД на присъдени разноски между страните, както и
възражение по чл. 78 ал. * от ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение от страна на въззивника.
В съдебното заседание въззивника не се явява и не се представлява, но
чрез пълномощника си адвокат А. депозира писмено становище, в което
поддържа въззивната жалба и претендира направените по делото разноски.
Въззиваемата страна не се представлява по делото.
Въззивният окръжен съд, като обсъди оплакванията, изложени в
жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и
съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 2*9 ал. 1
от ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана
от съда.
С ИМ депозирана пред ПлРС ищецът Д. В. Д. е предявил против
ответника „***“ ЕООД, гр. С., ЕИК *** иск с правно основание чл. 439 ал. 2
от ГПК за признаване за установено по отношение ответника, че ищецът не
дължи паричните суми, за които е издаден изпълнителен лист въз основа на
влязла в сила заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1883/2013 г. на ПлРС и
образувано изпълнително дело № 2018***0401367/2018 г. по описа на ЧСИ
Т.К., рег. № *** при КЧСИ и район на действие ОС П. поради изтекла
погасителна давност по отношение на вземането на 22.0*.2018 г. преди
образуване на изпълнителното дело на 06.06.2018 г. и извършване на първото
изпълнително действие по същото, прекъсващо давността на 07.08.2020 г., а
именно връчване на запорно съобщение върху трудовото възнаграждение на
ищеца от „***“ ЕООД.
В отговора на ИМ, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК пред ПлРС
ответникът „***“ ЕООД, гр. С., ЕИК *** чрез процесуалният й представител
юрисконсулт Й. К. оспорва основателността на предявения иск с правно
основание чл. 439 от ГПК. В отговора се твърди, че е образувано
изпълнително дело № 2014***04010*7 по описа на ЧСИ К. А., рег. № *** и
район на действие ОС С.З., по което са поискани и извършвани изпълнителни
действия, каквито са поискани и извършвани и по изпълнително дело №
2018***0401367/2018 г. по описа на ЧСИ Т.К., рег. № *** при КЧСИ и район
3
на действие ОС П., поради което давността по отношение на вземането е
прекъсвана многократно.
За да отхвърли предявения иск, П.ският районен съд е приел, че
вземането не е погасено по давност, като в случая е приложима общата *-
годишна давност по арг. от чл. 117 ал. 2 от ЗЗД, която е започнала да тече,
считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение - 22.0*.2013 г.,
прекъсната е с образуване на изпълнителното дело пред ЧСИ К. А., рег. №
*** и район на действие ОС С.З. на 22.04.2014 г. и не е текла до 26.06.201* г.,
от който момент е започнала да тече нова давност, прекъсната с образуване на
изпълнителнителното дело пред ЧСИ Т.К. на 06.06.2018 г., в молбата за
образуване на което взискателят е поискал предприемане на действия, които
обезпечават събиране на вземането чрез налагане на запор върху банковата
сметка на длъжника в „***“ ЕАД и е извършил възлагане по чл. 18 ал. 1 от
ЗЧСИ, както и в последствие с наложения запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника със запорно съобщение, изпратено на 07.08.2020
г. и връчено на 10.08.2020 г.. При съобразяване на посочените по-горе
прекъсвания на давността, след всяко от които е започнала да тече нова
петгодишна давност, ПлРС е приел, че погасителната давност за вземането не
е изтекла към датата на подаване на ИМ – 18.08.2020 г.. П.ският районен съд е
приел, че в случая са приложими разрешенията, дадени в ППВС №3/1980 г. и
т. 10 на ТР№ 2/2013 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като до
26.06.201* г. – датата на постановяване на ТР № 2/2013 г. и отмяна на в
ППВС №3/1980 г. с оглед образуваното изпълнително дело пред ЧСИ К. А.,
рег. № *** и район на действие ОС С.З. давност за вземането не е текла, а по
второто образувано изпълнително дело по описа на ЧСИ Т.К., рег. № *** при
КЧСИ и район на действие ОС П. са поискани и извършвани изпълнителните
действия, прекъсващи давността описани в решението.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му
част, като останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Безспорно се установява от приложеното към доказателствата по делото
в първата инстанция ч.гр.д. № 1883/2013 г. на ПлРС, че по същото е издадена
влязла в сила на 22.0*.2013 г. заповед по чл. 410 от ГПК № 1083/12.04.2013 г.
в полза на взискателя „***“ ЕООД, гр. С., ЕИК *** против длъжника Д. В. Д.
за сумата от 1 2*0 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
4
11.04.2013 г. до окончателното й заплащане и за сумата от 2* лв. направени
деловодни разноски. Установява се, че вземането на взискателя произтича от
договор за кредитна карта между длъжника и „***“ ЕАД, сключен на
30.04.2008 г. и договор за цесия, сключен на 29.11.2010 г. между „***“ ЕАД и
„***“ ЕООД, гр. С..
Безспорно се установява от приложеното към доказателствата в първата
инстанция в препис изпълнително дело № 2014***04010*7 по описа на ЧСИ
К. А., рег. № *** и район на действие ОС С.З., че същото е образувано на
22.04.2014 г. по молба на взискателя „***“ ЕООД, гр. С., ЕИК *** против
длъжника Д. В. Д. въз основа на изпълнителния лист, издаден на 28.0*.2013 г.
в изпълнение на влязлата в сила заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
1883/2013 г. на ПлРС, посочена по-горе. Установява се, че с молбата за
образуване на изпълнителното дело взискателят е възложил на ЧСИ
правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ, но изпълнителни действия по същото не са
извършвани и изпълнителният лист е върнат на взискателя по молба на негов
пълномощник на 07.03.2018 г..
Безспорно се установява от приложеното към доказателствата в първата
инстанция в препис изпълнително дело № 2018***0401367/2018 г. по описа
на ЧСИ Т.К., рег. № *** при КЧСИ и район на действие ОС П., че същото е
образувано на 06.06.2018 г. по молба на взискателя „***“ ЕООД, гр. С., ЕИК
*** против длъжника Д. В. Д. отново въз основа на изпълнителния лист,
издаден по ч.гр.д. № 1883/2013 г. на ПлРС. Установява се, че с молбата за
образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал от ЧСИ да наложи
запор върху банковата сметка на длъжника в „***“ ЕАД и е внесъл
дължимата сума за такса към ЧСИ във връзка с налагане на запора, както и че
на 21.06.2018 г. ЧСИ е изпратил запорно съобщение до „***“ ЕАД, гр. С..
Установява се от уведомлението от „***“ ЕАД, гр. С. до ЧСИ изх. № от
27.06.2018 г., че запорът е наложен по откритите в банката банкови сметки на
длъжника. Установява се, че на 28.07.2020 г. по изпълнителното дело е
постъпила нова молба от взискателя, с която е поискано налагане на запор
върху всички установени активи на длъжника, както и запори върху
установените доходи от трудови договори или от пенсия. Установява се, че на
31.07.2018 г. ЧСИ е изпратил запорно съобщение до „***“ ЕООД, гр. С., с
което е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника до
размера на задължението му по изпълнителното дело, което е връчено на
третото задължено лице на 07.08.2020 г. видно от известието за доставката
му.
Съгласно разпоредбата на чл. 439 ал. 1 ГПК длъжникът има право да
оспори с иск изпълнението срещу него, като претенцията му може да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание.
5
Съгласно разпоредбата на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години, изпълнителното производство се прекратява по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правно релевантни факти. В този смисъл е даденото разрешение в т. 10 от ТР
№ 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема
също, че в изпълнителното производство погасителната давност за вземането
се прекъсва, респ. нова погасителна давност започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето валидно изпълнително действие. Със
същата т. 10 от ТР е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд, в което относно погасителната давност при
принудително изпълнение е прието, че погасителната давност не тече, докато
трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
вземането. Налице е и установена съдебна практика на ВКС, в която се
приема, че ако искането от кредитора е направено своевременно, но
изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди
изтичането на давностния срок по причина, което не зависи от волята на
кредитора, то давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било
нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на
изпълнителното производство. ВКС приема, че давността не се прекъсва
веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието, а
прекъсването е едно – с предприемането на действието, като след това тя се
прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на способа
става чрез отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис, оценка,
насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни
предложения, провеждане на наддаване и т. н. до влизането в сила на
постановлението за възлагане.
В тежест на въззивника, ищец в първата инстанция е да докаже
твърденията си, че вземането срещу него, установено с влязлата в сила
заповед по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 1883/2013 г. на ПлРС е
погасено по давност с изтичане на петгодишната погасителна давност върху
главницата на вземането при условията на чл. 110 от ГПК, започнала на тече
след 22.0*.2013 г. и изтекла към датата на подаване на исковата молба –
6
18.08.2020 г..
Правилно и законосъобразно ПлРС е приел, че петгодишната
погасителна давност за вземането на въззиваемото дружество, произтичащо
от договор за банков кредит е започнала да тече на 22.0*.2013 г. с влизане в
сила на заповедта по чл. 410 от ГПК и е прекъсната за първи път с образуване
на изпълнително дело № 2014***04010*7 по описа на ЧСИ К. А. на
22.04.2014 г. и не е текла до 26.06.201* г. - датата на постановяване на ТР №
2/26.06.2016 г. по тълк. дело №3/2013 г. на ОСГКТ и отмяна на в ППВС
№3/2018 г., постановките на което нямат обратно действие според въззивния
съд. По посоченото изпълнително дело не са извършвани изпълнителни
действия независимо от възлагането на правомощия по реда на чл. 18 от
ЗЧСИ от страна на взискателя в полза на ЧСИ с молбата за образуване на
изпълнителното дело, поради което следва да се приеме, че същото е
прекратено на 22.06.2016 г. по силата на закона при условията на чл. 433 ал. 1
т. 8 от ГПК и ирелевантен се явява момента на връщане на изпълнителния
лист на взискателя. Неоснователни според въззивния съд са доводите във
въззивната жалба за изтичане на погасителната давност за вземането през
периода от 26.06.201* г. до 18.08.2020 г. . При съобразяване на т. 10 от
цитираното ТР и чл. 4*0 ал. 3 от ГПК, въззивният съд приема, че при
условията на чл. 116 б. “в“ от ЗЗД давността е прекъсната с предприемането
на конкретни изпълнителни действия в рамките на определен поискан или
възложен по чл. 18 от ЗЧСИ изпълнителен способ и в конкретният случай до
датата на подаване на исковата молба това е станало многократно – с
поискване и в последствие с налагане на запор върху банковата сметка на
длъжника в „***“ ЕАД, гр. С. на 27.06.2018 г. по искане на взискателя,
обективирано в молбата за образуване на изпълнителното дело от 06.06.2018
г. и с поискване и налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника от „***“ ЕООД, гр. С. на 07.08.2020 г. по искане на взискателя,
обективирано в молба от 28.07.2020 г.. При образуване на второто
изпълнително дело взискателят не е възложил на ЧСИ правомощия по чл. 18
от ЗЧСИ, но е направил двукратно искания насочени към събиране на
вземането, в изпълнение на които са наложени запори върху банковите
сметки на длъжника в посочена от взискателя банка и запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, като от датата на налагане на всеки от запорите
7
давността се прекъсва и при условията на чл. 117 от ЗЗД започва да тече нова
давност. При съобразяване на гореизложеното, въззивният съд приема, че
давността по отношение на вземането на въззиваемото дружество към
въззивника въз основа на влязлата в сила заповед по чл. 410 от ГПК е
многократно прекъсвана при условията на чл. 116 б. “в“ от ЗЗД, като всяко от
прекъсванията е преди изтичане на пет години от предходното и последното
е на 07.08.2020 г. , поради което към датата на подаване на ИМ, с която е
предявен иска с правно основание чл. 439 ал. 2 от ГПК оспореното вземане не
е погасено по давност при условията на чл. 110 от ЗЗД. В този смисъл са
решение № 32* от 13.01.2016 г. по гр. д. № 2783/201* г., III г. о. на ВКС и
решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г., ІV г.о. на ВКС.
При тези правни изводи въззивният съд приема, че атакуваното решение
на П.ският районен съд като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба отхвърлена като неоснователна.
На основание чл. 78 ал. 3 от ГПК с оглед отхвърляне на въззивната жалба
в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, като според въззивният
съд фактическата и правна сложност на спора не налагат определяне на
размер на възнаграждението над минимално предвидения в чл. 2* от
Наредбата за заплащане на правната помощ.
Водим от горното, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12/1*.01.2021 г. по гр.д. № 39*6/2020 г.
на П.ския районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК Д. В. Д., ЕГН **********
от гр. П., ул. „***“ № *, ап. * да заплати на „***“ ЕООД, гр. С., ЕИК ***,
представляван от управителя Р.М.Т. сумата от 100 лв. за направените по
делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО Е ОКОНЧАТЕЛНО и не подлежи на касационно
обжалване пред ВКС на РБ на основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9