Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260013 / 20.01.2022 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд, Девети граждански състав
на двадесети декември
две хиляди двадесет и първа година
в публично заседание в
следния състав:
Председател: Петър Вунов
секретар: Ваня Кирева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 116
по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от ГПК.
Образувано е по искова молба от „Мого България“ ООД срещу Н.И.Н..
Ищецът твърди, че на 04.05.2018 г. сключил с ответника Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността № AG0002414, по силата на който „Мого България" ЕООД /с вписана
впоследствие промяна в правната форма в ООД/ като
лизингодател придобил
собствеността върху посочения от лизингополучателя Н.И.Н. лек автомобил марка „Citroen",
модел „С8", идентификационен номер на
рама *******, peг. № РВ1407ТС и му предоставил ползването, за което бил съставен приемно - предавателен
протокол от
същата дата. Ответникът заплатил авансова вноска и първоначални разходи по лизинга в
размер на 3 825,00 лева, като поел
задължение за заплащане на месечни вноски, както и да използва вещта лично, по
предназначение и с грижата на добър стопанин. Договорът бил със срок от 15
месеца, с дата на изтичане на 25.07.2019 г., с договорен фиксиран лихвен
процент в размер на 39,60 % и месечни анюитетни вноски в размер на 327,40 лева,
съгласно уговорения погасителен план към договора. Сочи се, че ответникът престанал да изпълнява задължението да погасява месечните си анюитетни вноски, като
последното му плащане било на 19.04.2019 г. Предвид неговото неизпълнение, след
изтичането на срока на договора лизинговият автомобил бил иззет от владението му
на 27.07.2019 г. и бил върнат във владение на ищеца, тъй като не били налице
предпоставките за придобиване на собствеността му от лизингополучателя. На основание чл. 345 ТЗ, във вр. с
чл. 8.1 от приложимите към Договора Общи условия /ОУ/ за периода, през който лизинговият актив бил ползван от лизингополучателя, същият дължал заплащането на договорените месечни вноски по погасителен план от
тринадесета (с падеж 25.05.2019 г.) до
петнадесета (с падеж 25.07.2019 г.)
вноски в общ размер от
769,58 лева, от които главница в размер на 738,55 лева и възнаградителна лихва
в размер на 31,03 лева. Съобразно чл. 15.1 от приложимите ОУ към договора и предвид допуснатата
забава
в плащанията на четиринадесета до осемнадесета вноска, на ответника била начислена и неустойка в размер на 34,48 лева към 27.07.19
г., както следва: за забава в плащането вноска № 13 по погасителен
план с падеж 25.05.2019 г. - 6,57 лева; за забава в плащането на вноска № 14 по погасителен план с падеж
25.06.2019 г. - 14,99 лева; за забава в плащането на вноска № 15 по погасителен план с падеж
25.07.2019 г. - 12,92 лева. Също така се сочи, че на основание съответните клаузи от ОУ към договора, ответникът дължал възстановяване на лизингодателя и направените
разходи за заплащане на данъци на основание чл. 52 – чл. 61 от Закона за местните данъци и
такси, които
били в размер на 157,61
лева за 2019 г., направените разходи за заплащане на
застрахователна премия - незаплатен
остатък от вноска № 1 по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите" - по полица BG/22/119001080404 на „Лев Инс“ АД и направени разходи за възстановяване на владението на лизинговия актив. За последното били ползвани услугите на третото лице „Ем Би Кей Груп" ЕООД, съгласно
сключен на 06.07.2017 г. между него и ищеца договор, по който дължимото възнаграждение възлизало на 660,00 лева с ДДС за издирване и изземване
на автомобли до 3,5 тона извън рамкте на гр. София, за което била издадена фактура за
платено комисионно възнаграждение и допънителни разходи по изпълнение на
поръчката. Поради на
липса на плащане от страна на ответника, „Мого България“ ООД подал срещу него заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което било образувано ч. гр. д. № 1380/2020
г. по описа на Районен съд – Хасково. По същото била издадена заповед за изпълнение, връчена на ответника по реда на чл. 47 ГПК. Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи ищеца сумите, дължими по Договор за финансов
лизинг № AG0002414,
както следва: 738,55 лева - незаплатена главница по лизингови вноски,
включена в анюитетните вноски с падеж от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.; 31,03 лева - незаплатена лихва по лизингови вноски,
включена в анюитетните вноски с падеж от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.; 34,48 лева - неустойка за забавени плащания за периода от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.; 157,61 лева - разходи за заплатени данъчни задължения; 132,14 лева - разходи за заплатени
застрахователни премии; 660,00 лева - разходи за възстановяване на лизинговия актив; ведно със законната лихва, считано от 16.07.2020 г. до
окончателното им изплащане. Претендират се и направените в заповедното и в настоящото производство разноски.
Ответникът, чрез назначеният му особен представител, счита, че исковете били недопустими и неоснователни. На първо място се сочи, че фактите и обстоятелствата в исковата молба не били пълно и точно изложени, а и не били представени всички документи по договора. На следващо място, липсвали доказателства за реално предаване и приемане на предмета на договора от ответника. Сочи се и че размерът на претендираните вземания не бил правилно определен, тъй като не се подкрепял от представените доказателства, като не били отчетени всички направени от него плащания по договора. Оспорват се начислените допълнителни разноски за платени данъчни задължения, заплатени застрахователни премии и разходи за възстановяване на лизинговия актив, тъй като на основание чл. 8.6 от ОУ към договора следвало да има изпратено писмено уведомление до лизингополучателя, придружено със съответния счетоводен документ, а в случая такова липсвало. Предвид изложеното се иска предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло, алтернативно - уважени с оглед приспадане на изплатената част от претендираните суми.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите
на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са представени Договор № AG0002414 от 04.05.2018
г. за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив; Погасителен план за лизингови вноски; Приемо-предавателен
протокол от 04.05.2018 г.; Пълномощно
за застраховане и съгласие за условията за застраховане на лизинговия актив;
Общи условия към договори за финансов лизинг, сключвани от „Мого България“ ЕООД
с физически лица – потребители; Тарифа към Общите условия, приложими към
договори за финансов лизинг, сключвани от „Мого България“ ЕООД; Извлечения за
платени данъчни задължения и застрахователни премии; Преводни нареждания от
08.07.2019 г. и от 10.10.2019 г.; Договор за поръчка от 06.07.2017 г. и Анекс към
него № 1 от 06.07.2017 г.; Фактура № **********/01.08.2019 г., и от тях е
видно, че имат описаното в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради
което същото не следва да се излага отново текстуално,
като при необходимост ще бъде обсъдено при преценката на наведените от страните
правни доводи, основани на тях.
От материалите, съдържащи
се в ч. гр. д. № 1380/2020 г. по описа на РС -Хасково, приложено като
доказателство по настоящото производство, се установява, че въз основа на
заявление с вх. № 10950/17.07.2020 г. в полза на ищеца срещу ответника е издадена Заповед за изпълнение № 260006/14.08.2020
г. за процесните вземания, ведно със
законната лихва върху тях от датата на подаване на заявлението – 16.07.2020 г.
до окончателното й изплащане, както и направените в производството разноски в
размер на 55,21 лева за заплащане на държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена
на длъжника
по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и
с разпореждане от 20.11.2020 г., връчено на ищеца на 11.12.2020 г., е указано,
че може да предяви иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок от
съобщението и последният е сторил това.
От заключениeто по съдебно-счетоводната експертиза, което следва да
се кредитира изцяло като компетентно, обективно и неоспорено от страните, се
установява, че дължимите и неплатени от
ответника суми по процесния договор съвпадат с претендираните от ищеца с
изключение на неустойката за забава, която според вещото лице възлиза на 11,10 лева.
При така установената
фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет
на делото са предявени при условията на обективно
кумулативно съединение установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 342, ал. 2 ТЗ, чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД, чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално
допустими, доколкото изхождат от заявителя по образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния срок от
уведомяването му за връчването на издадената заповед за изпълнение относно процесните вземания при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Неоснователни са доводите на
назначения особен представител на ответника за нередовност на исковата молба, тъй като макар
и лаконично ищецът е изложил достатъчно ясни и конкретни обстоятелства, на които се
основават
претенциите му, а непредставянето на писмени доказателства с исковата молба или неподкрепянето на изложеното в нея с такива не е нередовност на същата по смисъла на чл. 129
ГПК, а има отношение към основателността на иска, но не и към допустимостта му,
освен ако изрично са посочени като приложения, но фактически не са били
приложени към нея, каквато не е
настоящата хипотеза.
По съществото на спора съображенията на съда са следните:
От съвкупния анализ на събраните по делото писмени
доказателства се установява по несъмнен начин, че между страните е бил
сключен валиден договор за финансов лизинг
по смисъла на чл. 342, ал. 2 ТЗ. Съдържанието му е подробно
регламентирано в представените Договор
№ AG0002414
от 04.05.2018 г. и Общи условия към договори за финансов лизинг,
сключвани от „Мого България“ ЕООД с физически лица – потребители. Те са
подписани и от ответника, като той не е възразил срещу приемането им като писмени доказателства, нито ги е оспорил относно автентичността им или пък от гледна точка
верността им, въпреки че е разполагал с възможност за това. Ето защо и на на основание чл. 20а, ал. 1 ЗЗД процесния договор има силата на закон за страните.
На следващо място, от приетия и неоспорен Приемо-предавателен протокол от
04.05.2018 г. /л. 33 по делото/ се установява
и че ищецът е изпълнил точно
основното си задължение, като е предал лизинговия актив
на ответника, който изрично е декларирал, че го е получил, извършил е
оглед и няма претенции относно състоянието му. При това положение следва да се приеме, че в тежест на ответника е възникнало насрещното задължение да заплаща дължимите месечни лизингови вноски
в сроковете и размерите съобразно договорните клузи.
Безспорно е, а и от кредитираното заключение на вещото лице Д.К. се установява,
че ответникът не го е изпълнявал надлежно, както и размерът на непогасения
остатък на дължимите от него вноски. По делото не се твърди, а и не са
ангажирани доказателства за изплащането им и до момента. Следва да се има
предвид и че те са били възникнали и изискуеми към момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тък като уговореният падеж за изпълнение вече е бил настъпил. По отношение на неустойката за забава следва да се посочи,
че съгласно чл. 15.1. от ОУ при забава на плащането на
парично задължение от страна на лизингополучателя, той дължи неустойка в размер
на законната лихва върху неплатената
в срок сума, за целия период на забавата. Ето защо и с оглед установената по
делото липса на плащания от страна на ответника, той дължи обезщетение за
забавено плащане върху непогасената главницата за посочения от ищеца период. От
кредитираното заключение на назначената и изслушана съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че в дължимите суми по договора за главница възнаградителна лихва и неустойката за забава възлизат съответно на 738,55 лева, на 31,03 лева, и на 11,10 лева.
Относно сумите 157,61 лева - разходи за заплатени данъчни задължения по
чл. 52 ЗМДТ за 2019 г., и 132,14 лева - разходи за заплатени
застрахователни премии по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, следва да се има
предвид, че съгласно чл.8.6, чл.8.7.4 и чл.8.7.5 от ОУ те се дължат от лизингополучателя
и той трябва да ги възстанови на лизингодателя, ако са платени от последния. Тук е уместно да се посочи и че се касае за разноски,
свързани с ползването и поддържането на вещта и на основание чл. 345 ТЗ
също за
негова сметка. От съвкупния анализ на приетите и неоспорени Извлечения за платени данъчни
задължения и застрахователни премии и Преводни нареждания от 08.07.2019 г. и от
10.10.2019 г., и кредитираното заключение на вещото лице Д.К. се налага изводът, че процесните суми са били
платени от ищеца, поради което той има вземания спрямо ответника за разходи за заплатени данъчни задължения по чл. 52 ЗМДТ за 2019 г. и застрахователни
премии по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ относно лизинговия актив. Възражението за недължимостта им поради липса на изпратено писмено уведомление до
лизингополучателя, придружено със съответния счетоводен документ, не може да
бъде споделено, тъй като то е свързано с момента
на изпадането в забава за тези вземания, а не с тяхната
дължимост.
Не така стои
въпросът за сумата от 660,00 лева, представляваща разходи за възстановяване на лизинговия актив.
Съгласно чл. 14. 1
от ОУ лизингополучателят е длъжен в срок от 2 дни от прекратяване на договора
да върне лизинговата вещ на място посочено от лизингодателя, като
транспортирането и предаването се извършва за негова сметка и на негов риск. В чл. 14. 5 от ОУ е уговорено, че когато това задължение не
бъде изпълнено, лизингодателят има право да обяви лизинговия актив за издирване
по съответния ред и да предприеме действия по принудително изпълнение, като
разноските в тази връзка също са за сметка на лизингополучателя. Аналогично задължение е предвидено и в чл. 8.7.10 от ОУ, а именно лизингополучателят се задължава да
възстанови на лизингодателя разходите, направени от последния във връзка с
възстановяване на държането на лизинговия актив.
В исковата молба изрично се признава, че лизинговият
автомобил е бил иззет от владението на ответника след изтичане крайния срок на
договора - 27.07.2019 г., като не са наведени твърдения и не са ангажирани
доказателства преди тази дата ищецът да е упражнил надлежо правото си по чл.13.5 от ОУ да го развали. Следователно, не се установява да има забава в предаването на лизинговия актив след прекратяването на договора между страните, а оттам и необходимост от
възлагане на действия на трети лица за
възстановяване на държането му. На следващо място, няма данни ищецът да е посочил на ответника място, на което да предаде
автомобила,
за да се извърши преценка дали той е изпаднал в забава по отношение на това си задължение, което да е
довело до извършването на претендираните разходи. От друга страна, в чл. 1, ал. 2 от сключения между „Мого България“ ООД и
„Ем Би Кей Груп“ ЕООД Договор
за поръчка от 06.07.2017 г. е уговорено, че ищецът следва да оправомощи
дружеството за съответните действия чрез изрично писмено възлагане
/възлагателен протокол/, а такова не е представено по делото. Отделно от това не са налице и други доказателства действително да
са извършвани действия по връщане на лизинговия автомобил от третото лице, на което това
е възложено от ищеца, доколкото
представената Фактура № **********/01.08.2019 г. е
частен свидетелстващ документ и не е подписана, поради което и не може да се разглежда
като годно
доказателство за извършени фактически действия по този договор. Тук е
уместно да се отбележи, че в заключението си вещото лице е обсъждало документи,
представени му от ищеца, каквито не са събрани в настоящото производство по
предвидения процесуален ред като писмени доказателства. Следва да се има предвид, обаче, че то не може да
събира доказателства. Същото трябва да изгражда
заключението си само въз основа на своите знания и опит и върху събраните от
съда доказателства, а не и въз основа на доказателства, които той е събрал и не
са били приобщени по надлежния ред. Поради това съдът
не кредитира заключението на вещото лице Д.К. в частта му, основана на непредставените по делото документи.
Ето защо не може да се приеме, че по делото ищецът е
установил при условията на главно и пълно доказване твърдението си за направени разходи за възстановяване на владението
му върху лизинговия актив.
Съобразно правилото на чл. 154, ал.
1 ГПК недоказаният в гражданския процес факт е
равнозначен на неосъществен такъв в обективната действителност.
А щом фактът не се е осъществил, не могат да възникнат и
неговите правни последици.
По тези
съображения съдът счита, че исковете по чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. с чл. 342, ал. 2 ТЗ и чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД следва да бъдат уважени изцяло, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен частично - за
сумата от 11,10 лева, а в останалата му част - за разликата над нея до пълния предявен размер от 34,48 лева,
както и този по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД – да бъдат отхвърлени.
Вземанията, с изключение на тези за възнаградителна лихва и за неустойка за забава, са дължими ведно с поисканата законна лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, по което е било образувано ч.
гр. д. № 1380/2020 г. по описа на РС – Хасково - 16.07.2020 г., до окончателното й
изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда специалните
установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
В случая към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за
образуване на заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия,
не е погасил процесните вземания. Ето защо следва да бъде ангажирана
отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 1380/2020 г. по
описа на РС – Хасково. От представените по него писмени доказателства се
установява, че те са действително направени, но съобразно установения по делото
размер на вземанията, следва да бъдат намалени на общо 41,42 лева.
С оглед изхода на настоящото
производство и двете страни имат право на
разноски, но на ответника не следва да му бъдат присъждани,
тъй като липсват твърдения и доказателства за извършването
им.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
такива, съразмерно на уважената част от исковете, а
именно сумата от 709,18 лева, съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК, включващи и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100,00 лева,
определен съобразно
чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК, във връзка с чл. 37 ЗПП, във
връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, предвид конкретиката на спора и осъществената защита.
Мотивиран от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО,
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 342, ал. 2 ТЗ,
чл. 345, ал. 1 ТЗ,
вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Н.И.Н., ЕГН **********, с
адрес: ***, че дължи на „Мого България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Г. М. Димитров“ № 16-А, с адрес за призоваване: гр. София, бул. „Цариградско шосе" № 40, ет. 8, по
сключения между тях Договор № AG0002414 от 04.05.2018 г. за
финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив, следните суми, а именно: 738,55 лева - незаплатена
главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от
25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.; 31,03 лева – незаплатена възнаградителна лихва по лизингови вноски, включена
в анюитетните вноски с падеж от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.; 11,10 лева - неустойка за забавени плащания за периода от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.; 157,61 лева - разходи за заплатени данъчни задължения по
чл. 52 ЗМДТ за 2019 г.; 132,14 лева - разходи за заплатени застрахователни премии по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“; ведно със законната лихва върху тях, с изключение на тези за възнаградителна лихва и за неустойка за забава, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1380/2020 г. по описа на Районен
съд - 16.07.2020
г. до окончателното им изплащане, като исковете за установяване съществуването на неустойка за забавени плащания в останалата част – за разликата до пълния предявен размер от 34,48 лева,
и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за сумата от 660,00 лева - разходи за възстановяване на лизинговия актив, ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА Н.И.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Мого България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Г. М. Димитров“ № 16-А, с адрес за призоваване: гр. София, бул. „Цариградско шосе" № 40, ет. 8, сумата от 750,60 лева, от която 709,18 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и 41,42 лева, представляваща
направени разноски по ч. гр. д. № 1380/2020
г. по описа на Районен съд - Хасково, за която е
издадена Заповед № 260006/14.08.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, съразмерно на уважената част от
исковете.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: /П/ НЕ СЕ ЧЕТЕ.
/Петър Вунов/
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!!!
СЕКРЕТАР: /П.Н./