№ 26
гр. Бургас, 18.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Десислава Д. Щерева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско
дело № 20212001000305 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивни жалби от „Б. е.“
ЕООД, ЕИК *************, представлявано от Б. М., чрез адв.Н.Д. – БАК, и
ЗК“У.“ АД, представлявано от Д. Т. и Н. Г. – изпълнителни директори, чрез
юрисконсулт М., срещу решение № 368/ 25.11.2021 г., постановено по т.д.№
480/ 2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което ЗК“У.“ АД е осъдено да
заплати на „Б. е.“ ЕООД сумата от 60 000 лв. обезщетение за имуществени
вреди по договор за застраховка на имущество по комбинирана
застрахователна полица „бизнес план“ с покритие пакет „престиж“ със срок
на валидност 21.11.2017 год. – 20.11.2018 год., за настъпило на 07.02.2018 год.
застрахователно събитие „пожар“, ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане,
отхвърлен е инцидентния установителен иск на „Б. е.“ ЕООД за прогласяване
нищожността на т.4.1.1 от общите условия към договор за застраховка на
имущество по комбинирана застрахователна полица „бизнес план“ с покритие
пакет „престиж“ на основание чл.146 от ЗЗП, както и е отхвърлена
претенцията на „Б. е.“ ЕООД за присъждане на сумата от 17 716,67 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 09.01.2018
1
год. до датата на подаване на исковата молба.
Въззивникът-ищец обжалва решението в частта, в която е отхвърлен
инцидентния установителен иск и в частта, в която е отхвърлена претенцията
за присъждане на мораторна лихва за времето от 16.07.2019 год. до
подаването на искова молба на стойност 8 500 лв. Изразява се недоволство от
обжалвания съдебен акт. Оспорва се извода на съда, че подписването на
основният договор с включена в него разпоредба, че страната приема Общите
условия, води до приемане на същите в отношенията между страните.
Навеждат се аргументи, че тежестта на доказване на изразеното от
потребителя съгласие с Общите условия и получаването им при подписване
на договора се носи от търговеца.
Поддържа се, че клаузата, съгласно която застрахователят не
заплаща вреди от палеж, е неравноправна на основание чл. 143, т.10 ЗЗП. Във
въззивната жалба се настоява, че дружеството не е имало възможност да се
запознае с Общите условия, същите не са му били предоставени при
подписване на договора и не му е било дадено време за запознаване с тях.
Поддържа се също, че на основание чл.409 КЗ застрахователят
дължи законна лихва за забава за периода от 16.07.2019 г. до датата на
завеждане на исковата молба – 07.12.2020 г. Въззивникът-ищец се позовава на
задължението на застрахователя да се произнесе по застрахователната
претенция в срок от 6 месеца от предявяването й, като определи обезщетение
и го изплати или откаже да изплати обезщетение. Според въззивната жалба, в
конкретния случай застрахователят е бил поставен в забава на 16.07.2019 год.,
когато е изтекъл срокът по чл.108 ал.2 от КЗ.
Моли за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване
на ново, с което да се уважи инцидентния установителен иск и да се присъди
мораторна лихва в размер на 8 500 лв. за периода от 16.07.2019 год. до датата
на подаването на исковата молба.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от
„ЗК У.“ АД, ЕИК **********, чрез юрк. В.М., в който се навеждат аргументи
за нейната неоснователност. Сочи, че палежът не фигурира в изброяването на
покритите по полицата рискове, а ищецът – въззивник не е доказал
възраженията си за наличие на уговорки в негова вреда, които не отговарят на
изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
2
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
подписаната от въззивника полица, същият е декларирал, че е получил и е
запознат с Общите и Специалните условия и ги е приел, както и че му е
предоставена информация като потребител на застрахователни услуги.
Клаузите на договора били съставени по ясен и недвусмислен начин относно
покритите рискове и не била налице твърдяната от ищеца нищожност, още
повече че същият бил клиент на застрахователя от 2014 г. и имал сключени
предходни три застрахователни полици за същия обект. Твърди се, че ищецът
не е изразил неприемане на отделни клаузи, поради което бил обвързан от
тях. Поддържа се още, че твърденията на ищеца за неравноправност на
посочената от него клауза са неоснователни. Сочи се, че съдържанието на
общите условия са определени ясно и недвусмислено относно покритите
рискове и изключените рискове. При несъгласие с клаузите относно
изключените рискове застрахованият няма задължение да ги приеме, нето да
сключи договор при условия, каквито счита за неприемливи. Твърди се, че
неприемането на отделни клаузи от общите условия следва да бъде изрично
заявено, в противен случай и на осн.чл.348 ал.1 от КЗ страната е обвързана от
тях. Заявява се, че от 2014 год. клиентът е сключвал полиците си при
идентични условия и не е имал възражения.
Въззивникът-ответник ЗК“У.“ АД обжалва решението в частта, с
която дружеството е осъдено да заплати застрахователно обезщетение за
настъпил риск „пожар“, като неправилно, необосновано и незаконосъобразно.
Поддържа се, че по делото безспорно е доказано, че причина за възникналото
събитие е умишлен палеж, като изготвеното заключение по пожаро-
техническата експертиза е аргументирано и прието от страните. Според
т.4.1.1. от Общите условия, застрахователят не покрива щети, настъпили
вследствие на палеж, довел до пожар на застрахованото имущество, поради
което по смисъла на КЗ липсва настъпило застрахователно събитие. Заявява
се, че застрахователното дружество не дължи обезщетение за този риск и
искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Моли се за отмяна на съдебното решение в обжалваната му част и
постановяване на ново, с което искът да се отхвърли.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
3
прилагайки закона, приема
следното:
В исковата си молба, предявена пред Окръжен съд Бургас, ищецът „Б.
е.“ ЕООД е поддържал, че сключил с ответника застрахователен договор със
срок на полицата 21.11.2017 год. – 20.11.2018 год. по който застраховал
имущество – заведение за бързо хранене „Р. к.“ в гр.Бургас, бл.40 и стопански
инвентар. Поддържал е, че на 08.01.2018 год. в застрахования обект
възникнал пожар, вследствие на който изгоряло цялото заведение с
оборудването и обзавеждането. Ищецът е твърдял, че собственик на
застрахованото имущество е Б. С., който е и едноличен собственик на
капитала на „Б. е.“ ЕООД. Поддържал е, че вземането на собственика на
застрахованото имущество е цедирано на „Б. е.“ ЕООД с договор от
21.01.2018 год. и последното има правото да получи дължимото от
застрахователя обезщетение.
В отговора си ЗК“У.“ АД е изложила възражения за недопустимост на
претенцията, по съображения, че застрахованото лице не е собственик на
застрахованото имущество и не е надлежна страна – носител на спорното
право. По съществото на спора е изложено възражение за неоснователност на
претенцията, на същото основание – че застрахованото имущество не е
собственост на „Б. е.“ ЕООД, а на Б. С.. Това е била причината за
постановяване на отказ по щетата, като една година по-късно е представено
съобщение за цесията и одобрение на застрахователната полица, а самият
договор за цесия така и не е бил представен. В отговора си ответникът е
заявил, че палежът на имущество, довел до пожар, е изключен риск и в
застрахователната полица не е уговорено специално изключение за това
покритие. Поддържал е, че липсва настъпило застрахователно събитие по
см.на §1 т.4 от ДР КЗ и не са налице основания за ангажиране отговорността
на застрахователя.
С обжалваното решение претенцията за присъждане на
застрахователно обезщетение е уважена изцяло, като е прието от
първоинстанционния съд, че е доказано осъществяването на покрит риск по
застрахователната полица – пожар и не е установено нито едно от
обстоятелствата по чл.408 от КЗ, което би могло да послужи като основание
за отказ за изплащане на обезщетение. Прието е също, че действителният
4
собственик на застрахованото имущество – физическото лице С., е одобрил
договора на осн.чл.402 ал.2 от КЗ, цедирал е вземането си на дружеството,
сключило договора – „Б. е.“ ЕООД и е уведомил застрахователя, с което
ищецът е придобил правото да получи застрахователното обезщетение. Счел
е, че при липса на оспорване по отношение размера на вредите искът следва
да се уважи в пълния му размер. Претенцията за лихви е възприета за
неоснователна, с аргументи, че ищецът не е представил по преписката
намиращи се в него документи, изискани от застрахователя, ето защо не може
да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Инцидентният
иск е отхвърлен с мотив, че не се установява неравноправност на клаузата на
чл.4.1.1 от общите условия към договора за застраховка. Решението не е
обжалвано в частта, в която е отхвърлена претенцията за присъждане на
лихви върху главницата за периода от 09.01.2018 год. до 16.07.2019 год. и в
тази част е влязло в сила.
Пред настоящата инстанция не се спори, че на 20.11.2017 год. е
сключен договор за имуществено застраховане между „Б. е.“ ЕООД и ЗК“У.“
АД по комбинирана застрахователна полица „бизнес план“ с покритие пакет
„престиж“ със срок на валидност 21.11.2017 год. – 20.11.2018 год. Не се
спори, че в срока на покритието на 07.01.2018 год. около 2.30 ч. е възникнал
пожар в застрахованото заведение за бързо хранене „Р. к.“, при който
обектът, ведно с оборудването и обзавеждането са изгорели напълно –
т.нар.“тотална щета“, призната от представител на застрахователя при
съставянето на описа на вредите и констативния протокол от 09.01.2018 год.
Застрахователят не оспорва, че от застраховащото лице – „Б. е. ЕООД е било
депозирано уведомление на 09.01.2018 год., че собственикът на
застрахованото имущество Б. С. е одобрил застрахователния договор, както и
че с договор от 21.01.2018 год. вземането на С. по застрахователния договор в
размер на 60 000 лв. е било продадено на „Б. е.“ ЕООД.
От преписката по щетата се установява, че след нейното завеждане са
били изискани документи, вкл.копия от документи за собственост на сградата
и оборудването, а в случай, че липсват – декларация, в която да се опишат
година на закупуване и стойност, както и пълна счетоводна справка по сметки
203 (сгради) и 206 (стопански инвентар) към датата на събитието. На
16.09.2019 год. от дружеството е въведено твърдение, че цялото застраховано
имущество е било собственост на физическото лице, поради което не е
5
заприходено по сметки 203 и 206. Това твърдение е съвсем достоверно, тъй
като от обявения в ТР последен ГФО за 2016 год. (след 2016 год. са обявени
декларации по чл.38 ал.9 от ЗСч.) е видно, че дружеството не отчита сгради,
машини и съоръжения. Представена е била декларация от физическото лице
за годината на придобиване и стойността на движимото имущество и
сградата, както и схема за слънцезащитна конструкция. На 01.11.2019 год. от
застрахователя е постановен отказ за изплащане на застрахователно
обезщетение, тъй като увреденото имущество е било собственост на
физическото лице, а не на „Б. е.“ ЕООД.
Пред настоящата инстанция се спори дали събитието от 07.01.2018 год.
представлява покрит риск от имуществената застраховка, т.е. дали е
„застрахователно събитие“ по см.на §1 т.4 от ДР КЗ. За да се освободи от
отговорност, въззивникът-ответник поддържа, че пожарът е предизвикан от
палеж, който е изключен риск съгласно чл.4.1.1 от общите условия на
застраховка „Имущество“ в малки и средни предприятия.
По делото с отговора на исковата молба са представени общи условия
на застраховка „Имущество“ в малки и средни предприятия, които по
твърдения на застрахователя са били приети от застраховащия при
сключването на договора чрез изразяването на съгласие на стр.2 т.1 от същия.
При въведено от въззивника-ищец твърдение за отрицателен факт – липса на
съгласие и получаване на общите условия, в тежест на застрахователя е да
докаже, че общите условия са били предадени на застраховащия и той е
заявил, че ги приема (чл.348 ал.1 от КЗ).
Съдебната практика приравнява потребителите на застрахователни
услуги на потребители по смисъла на ЗЗП. С т.6 от ТР № 1 от 23.12.2015 г. на
ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК се приема, че термина "потребител на
застрахователна услуга" по см.на § 1 т.1 от ДР КЗ (отм.) разширява кръга на
потребителска защита, като включва в субективните й предели също така
третото ползващо се лице, третото увредено лице, другите лица, за които са
възникнали права по застрахователен договор, както и физическото или
юридическо лице, проявяващо интерес да се ползва от услугите,
предоставяни от застраховател. Практиката по действащия КЗ приема, че е
налице идентитет между понятието "потребител на застрахователни услуги"
съгласно §1 т.1 от КЗ (отм.) и понятието "ползвател на застрахователни
6
услуги съгласно чл.2 ал.2 от КЗ – така определение № 140 от 13.04.2020 г. на
ВКС по ч. т. д. № 174/2020 г., I т. о., ТК и цитираните в същото други съдебни
актове. От горното следва, че на потребителите на застрахователни услуги по
см.на чл.2 ал.2 от КЗ следва да се признае потребителска защита по ЗЗП в
пълен обем. При сключване на договор при общи условия, съгласието на
потребителя се удостоверява с неговия подпис, а клаузата за съгласие с
общите условия на договора и деклариране на получаването им от
потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство за
действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от
потребителя – чл.147а ал.2 и ал.5 от ЗЗП. Съдържащите се в делото общи
условия не са подписани от застраховащия, нито е попълнен добавъка на л.40
(гръб), представляващ потвърждение за приемане, съгласие и получаване на
екземпляр от общи условия. Недоказването на изгодния за застрахователя
факт на приемане на общите условия по начина, посочен в чл.147 а от ЗЗП,
води до извод, че тези общи условия не са приети и не се прилагат в
отношенията на страните, а регулацията им се осъществява само от клаузите
на индивидуалния договор.
Не се спори, че пожарът е покрит риск от застрахователния договор.
Изключенията, в които застрахователят не отговоря според причината за
възникване на пожара, са уредени в общите условия, които по съображенията,
изложени по-горе, са неприложими. От това следва, че във всички случаи на
пожар, без значение дали е предизвикан от умишлен палеж (в какъвто смисъл
е заключението на пожаро-техническата експертиза), за застрахователя
възниква задължение за изплащане на обезщетение, стига да не са налице
законовите изключения по чл.408 от КЗ, на които впрочем ЗК“У.“ АД не се е
позовала.
Както вече се посочи, от застрахователя не се оспорва, че собственик
на застрахованото имущество е бил Б. С. и именно това е послужило като
основание за отказ за изплащане на обезщетение. Не е въведено оспорване, че
при пожара застрахованото имущество е било напълно унищожено, нито се
спори, че в заведението са се намирали вещите, за които от физическото лице
по указания на застрахователя е представена декларация-опис с година на
придобиване и стойност. Съдебната практика последователно приема, че при
сключване на договор за застраховка от мним пълномощник, лицето,
договаряло със застрахователя по договор за застраховка на чужда вещ може
7
да получи застрахователно обезщетение в случай на настъпване на
застрахователно събитие, когато третото лице-собственик одобри договора и
цедира вземането за застрахователно обезщетение в негова полза – така
решение №156/04.01.2017 год. по т.д.№1948/2015 год. І т.о. ВКС. В процесния
случай застрахователният договор е одобрен от Б. С. и последният е
прехвърлил вземането си на „Б. е.“ ЕООД, което е обосновало активната си
процесуална легитимация не само със сключения договор за застраховка на
имущество и настъпване на покрит риск, но и с договора за придобиване на
вземането за обезщетение. Позоваването на правнорелевантните факти и
договорни връзки е достатъчно за допустимост на предявения иск за
присъждане на паричната сума. За да бъде доказан по основание обаче, освен
настъпването на покрития риск и сключването на договор за прехвърляне на
вземане, ищецът следва да докаже, че продаденото вземане действително е
съществувало към 21.01.2018 год.
При имуществената застраховка максималния размер на вредите, които
могат да настъпят, може предварително да бъде определен, поради което
застрахователната сума не трябва да надвишава действителната или
възстановителната стойност на имуществото, като не се допуска
надзастраховане (така решение №59/06.07.2017 год. по т.д.№2367/15 год. І т.о.
ВКС, постановено по КЗ (отм.) и приложимо изцяло към разпоредбата на
чл.400 от КЗ). В настоящия случай страните са определили застрахователната
сума като възстановителна стойност – тази, срещу която имуществото може
да се възстанови с ново от същия вид и качество, в това число присъщите
разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на
обезценка – 40 000 лв. за сградата и 22 000 лв. за стопанския инвентар. Във
въззивното производство изобщо не е повдигнат спор за размера на вредата
към деня на събитието, ето защо въпросът за размера на присъденото
обезщетение е изключен от обхвата на проверката на решението на осн.чл.269
изр.второ от ГПК. Отделно следва да се посочи, че договорът е сключен по-
малко от два месеца преди настъпване на събитието без оглед по чл.400 ал.3
от КЗ, обектът е бил отдаден под наем и е бил работещ, което е удостоверено
в констативния протокол от 09.01.2018 год. от представител на
застрахователя, ето защо може да бъде направен извод, че застрахователят е
възприел застрахователната сума за действителна стойност на имуществото,
което е напълно унищожено. Решението е правилно в частта, в която е
8
присъдено обезщетение в размер на 60000 лв. в полза на цесионера „Б. е.“
ЕООД и следва да бъде потвърдено.
С въззивната жалба е очертан нов период на дължимост на законната
лихва за забава, претендирана на осн.чл.409 от КЗ. Въззивникът ищец желае
да му бъде присъдена мораторна лихва от 16.07.2019 год. – датата, на която е
изтекъл шестмесечния срок по чл.108 ал.2 от КЗ за произнасяне на
застрахователя по претенцията, заведена под №9090319/16.01.2019 год.
Според чл.380 ал.1 изр.първо от КЗ лицето, което желае да получи
застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя
писмена застрахователна претенция. В чл.108 от КЗ са уредени срокове, в
които застрахователят трябва да се произнесе по претенцията, в случая – шест
месеца (чл.405 ал.1 от КЗ). След изтичането на крайния срок за произнасяне
застрахователят е в забава и дължи лихва – чл.409 от КЗ. В случая още на
09.01.2018 год. въззивникът-ищец е уведомил застрахователя за настъпилото
събитие, но формално претенция е предявена на 16.01.2019 год. Въпреки
осъществената кореспонденция между страните по повод изплащането на
застрахователно обезщетение по договора още от м.януари 2018 год.,
съгласно диспозитивното начало в процеса въззивникът-ищец може да посочи
като начало на забавата на застрахователя крайния момент на шестмесечния
срок, броен от датата на подаването на формалната претенция по чл.380 ал.1
от КЗ. Отказ за изплащане на обезщетение е постановен след изтичането на
срока - на 01.11.2019 год., ето защо следва да се приеме, че застрахователят не
е изпълнил задължението си да определи обезщетение и да плати или да
откаже в рамките на срока по чл.108 от КЗ. По отношение на правоимащото
лице той е в забава от 16.07.2019 год. и дължи на осн.чл.409 от КЗ законна
лихва, която съдът служебно изчисли в размер на 8 516,67 лв. Изводите на
първоинстанционния съд за недължимост на лихвата поради забавено
представяне на изискани документи от ищеца са неправилни. Застрахователят
се освобождава напълно от забавата си само в случаите на чл.380 ал.3 от КЗ
при непредставяне на банкова сметка от правоимащия, каквато нередовност
не е наведена от ЗК“У.“ АД. Предвид на изложеното до тук, решението
следва да се отмени в обжалваната и невлязла в сила част и вместо това да се
постанови ново, с което в полза на въззивника-ищец да се присъди лихва за
забава за периода от 16.97.2019 год. до подаването на исковата молба в
9
заявения размер от 8500 лв.
Установителните искове са допустими само при доказан интерес –
чл.124 ал.1 от ГПК, т.е. когато в резултат на установяването на едно право
или правоотношение ще се внесе промяна в правното положение на ищеца.
Представените от ответника общи условия на застраховка „Имущество“ не са
приети от ищеца по изложените вече съображения, а и не биха могли да бъдат
относими към спорното правоотношение по още едно съображение – видно от
редакцията им, последните внесени в общите условия промени са от
27.01.2020 год., в сила от 01.06.2020 год., много след сключване на процесния
договор. За въззивника-ищец липсва правен интерес от установяване
нищожността на клауза от общите условия, които не са приложими за него,
ето защо инцидентният установителен иск е недопустим, производството по
него следва да се прекрати, а решението в тази част – да се обезсили като
недопустимо.
Като краен резултат решението следва да бъде потвърдено в частта, в
която застрахователят е осъден да заплати сумата от 60 000 лв. в полза на „Б.
е.“ ЕООД, да бъде отменено в обжалваната част относно обезщетението за
забава за периода от 16.07.2019 год. до 07.12.2020 год. и вместо това да бъде
постановено ново, с което да се присъди законна лихва за забава върху
главницата в размер на 8 500 лв., и да се обезсили в частта, в която е
отхвърлена претенцията за прогласяване нищожността на клаузата на чл.4.1.1
от общите условия.
Двете страни са поискали присъждане на разноски и имат право на
такива според изхода на делото.
Въззивникът-ищец е направил разходи за държавна такса в размер на
210 лв. (от които 40 лв. такса за установителния иск и 170 лв. такса по
осъдителния) и за адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лв., за което
не е уточнено в каква част е за представителство по въззивната жалба на
дружеството и в каква част е за представителство за защита против жалбата
на насрещната страна, ето защо съдът приема, че за представителство по
своята жалба „Б. е.“ ЕООД е заплатил 1/2 от възнаграждението или 2000 лв.
Според изхода на делото – прекратяване на производството по
установителния иск, уважаване на жалбата в останалата част и отхвърляне на
жалбата на насрещната страна, в полза на въззивника-ищец се следват
10
разноски в размер на 3000 лв. за адвокатско възнаграждение и 170 лв. за
държавна такса.
Въззивникът-ответник е поискал присъждане на разноски по списък –
1200 лв. за държавна такса и 300 лв. за адвокатско възнаграждение, за което
съдът приема също, че е дължимо в равни части за представителство по
своята жалба и за защита по тази на насрещната страна. На въззивника-
ответник се следват разноски единствено за юрисконсултско възнаграждение
поради частичното прекратяване на делото, в размер на 150 лв.
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 368/ 25.11.2021 г., постановено по т.д.№
480/2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас в частта, в която е отхвърлена
претенцията на „Б. е.“ ЕООД, ЕИК *************, представлявано от Б. М.,
против ЗК“У.“ АД, представлявано от Д. Т. и Н. Г. – изпълнителни директори,
за присъждане на законна лихва за забава върху главницата от 60 000 лв. за
периода от 16.07.2019 год. до подаване на исковата молба – 07.12.2020 год. в
размер на 8 500 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗК“У.“ АД, с ЕИК **********, представлявано от Д. Т. и
Н. Г. – изпълнителни директори, да заплатят на „Б. е.“ ЕООД, ЕИК
*************, представлявано от Б. М., законна лихва за забава върху
главницата от 60 000 лв. за периода от 16.07.2019 год. до подаване на
исковата молба – 07.12.2020 год. в размер на 8 500 (осем хиляди и петстотин)
лв.
ОБЕЗСИЛВА решение № 368/ 25.11.2021 г., постановено по т.д.№
480/ 2020 г. по описа на Окръжен съд Бургас в частта, в която е отхвърлен
инцидентния установителен иск на „Б. е.“ ЕООД против ЗК“У.“ АД за
прогласяване нищожността на т.4.1.1 от общите условия към договор за
застраховка на имущество по комбинирана застрахователна полица „бизнес
план“ с покритие пакет „престиж“ и ПРЕКРАТЯВА производството в тази
част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 368/25.12.2021г., постановено по т.д. №
480/ 2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в останалата обжалвана част.
11
ОСЪЖДА ЗК“У.“ АД, с ЕИК **********, представлявано от Д. Т. и
Н. Г. – изпълнителни директори, да заплатят на „Б. е.“ ЕООД, ЕИК
*************, представлявано от Б. М. разноски във въззивното
производство в размер на 3 170 (три хиляди сто и седемдесет) лв.
ОСЪЖДА „Б. е.“ ЕООД, ЕИК *************, представлявано от Б.
М., да заплати на ЗК“У.“ АД, с ЕИК **********, представлявано от Д. Т. и Н.
Г. – изпълнителни директори разноски във въззивното производство в размер
на 150 (сто и петдесет) лв.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните, пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12