Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 20.04.2021 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря
Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8883
по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
14.04.2020 год., постановено по гр.дело №81447/2018 год. по описа на СРС, ГО,
41 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от Е. В.З. и М. Т.З. срещу
„Р.Д.А.К.“ – дружество с ограничена отговорност, учредено и регистрирано
съгласно законодателството на Ирландия, искове с правно основание чл. 79, ал. 1
вр. с чл. 82 ЗЗД за сумата от 4 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от първата ищца неимуществени вреди –
стрес, притеснение и разочарование, настъпили от неизпълнение на договорно
задължение на ответника по договор за превоз по въздух – отказ да бъде допусната
на борда и превозвана от самолета, извършващ полет FR 9962 по направление София, България – Лондон, Станстед, Великобритания, на 14.02.2017 год., за сумата от
1 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от втория ищец
неимуществени вреди – стрес, притеснение и разочарование, настъпили от
неизпълнение на договорно задължение на ответника по договор за превоз по
въздух и за сумата от 1 972.29 лв., представляваща обезщетение за
претърпени от втория ищец имуществени вреди, настъпили като пряка и
непосредствена последица от неизпълнение на договорно задължение на ответника
по договор за превоз по въздух и ищците са осъдени да заплатят на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 978.61
лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищците Е. В.З. и М. Т.З..
Жалбоподателите поддържат, че първоинстанционният съд
бил установил правилно фактическата обстановка, свързана с отказа на ответника
и негови служители да допуснат до борда ищците /т.е. да изпълнят задълженията
си по сключения договор за въздушен превоз/ за осъществяването на полет FR 9962 по направление София, България – Лондон, Станстед, Великобритания. Безспорно било, че между страните
било възникнало валидно облигационно правоотношение, като ответникът извършвал авиопревозваческа дейност; ищецът М.З. бил закупил два
билета за процесния полет, изпълняван на 14.02.2017
год. за сумата от общо 174.79 евро; ищците своевременно се били явили на
1.02.2017 год. на гише, обслужвано от служители на ответника, за регистрация,
като преди това били извършили надлежна онлайн регистрация по документи за
полета, приета от превозвача, за което били издадени и бордни карти;
служителите на ответника не допуснали до борда на самолета ищците, тъй като
ищцата Е.З. не представила изричен документ „Карта за пребиваване на член на
семейството на гражданин на Съюза“ или входна виза за Обединено кралство
Великобритания и Северна Ирландия, а представила разрешение за пребиваване
№*********, издадено на 27.03.2015 год. от МВР и извлечение от акт за
граждански брак №0083/2014 год., издадено на 19.12.2014 год. от Служба по
гражданско състояние – Смолян; претърпените от ищците неимуществени и
имуществени вреди във връзка с неосъщественото пътуване. Единственият спор по
делото бил свързан със законосъобразността на отказа на ответното дружество – авиопревозвач, чрез неговите служители на гише „Регистрации“
да допусне до борда на самолета ищцата Е.З. поради наличието на специални
правила в Общите условия на авиопревозвача. По този
въпрос изводите на първоинстанционния съд били
неправилни, тъй като давали предимство на Общите условия на ответника пред
националните и наднационалните правила. Не можело да се приеме, че с въведени
от авиопревозвача правила можело да се дерогират императивни разпоредби, уреждащи въпроса по
допустимостта на граждани от определени страни. Тези въпроси можело да бъдат
решени само от граничните власти на страната, до която се извършвали въздушни
превози. Политиката на авиопревозвача да извършва
предварителна проверка на документите, свързани със свободното придвижване на
членове на граждани на съюза /и по този начин осъществявайки правомощия, които
са от компетенциите единствено на граничните власти на Великобритания/ и да
извършват преценка относно тяхната пълнота, била недопустима. Тя противоречала
на правото на Европейския съюз и на политиката на Великобритания по отношение
на допускане на членове на семействата на граждани на Европейския съюз /която
се подчинявала на Директивата за свободното движение/. Нямало спор по делото, че ищцата Е.З. е със статут на постоянно
пребиваваща в Република България повече от 20 години. Съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗБЛД, чужденците, на които било разрешено пребиваване В Република България,
удостоверявали правото си на пребиваване с разрешение за пребиваване съгласно
изискванията на Регламент /ЕО/ №1030/2002. От друга страна, съгласно насоките и
препоръките на ЕС за прилагане на Директивата за свободното придвижване,
свързани с необходимите пътни документи за членове на семейството от държави
извън ЕС, в случай че член на семейството на гражданин на Съюза се окаже на
границата без входна виза, граничните власти трябва да му дадат възможност да
докаже по друг начин, че е член на семейството, като ако успее да докаже това,
трябва да му бъде издадена входна виза на място. Дерогирането
на тази възможност едностранно от превозвача било нарушение на националните
закони, свързани с недопустимостта на едностранното налагане на условия по
потребителски договори, така и на наднационални правила, уредени към датата на
осъществявания полет с разпоредбите на Директива 2004/38/ЕО на Европейския
парламент и Съвета /Директивата за свободното придвижване/ за пътуване в
рамките на страните на ЕС. Последната давала възможност на съпругата на
гражданин на ЕС да кандидатства за виза и на място, при влизане в страната,
която възможност не е била осъществена поради едноличното решение на авиопревозвача и неговите служители. По делото не били
доказани пречки и обективни предпоставки за неосигуряване на виза на ищцата,
тъй като ищецът бил гражданин на държава-член на ЕС /Република България/, а съпругата
му Била член на неговото семейство по смисъла на чл. 2, § 1 и 2 от Директивата;
„приемаща държава-членка“ означавало държава-член, в която гражданинът на Съюза
се движи, за да упражни своето право на свободно движение и пребиваване
съгласно чл.2, § 3 от Директивата; разпоредбата на чл. 5, пар.
2 от Директивата давала възможност на членовете на семейството, които не са
граждани на държава-членка, за целите на посочената Директива да притежават
единствено валидна карта за пребиваване, посочена в чл. 10, което обстоятелство
ги освобождавало от изискването за виза.В случаите, когато гражданин на Съюза
или член на семейството, който не бил гражданин на държава-членка, нямал
необходимите документи за пътуване или необходимите визи /ако се изисквали такива/,
въпросната държава-членка, преди да ги върне, предоставяла на такива лица
всички разумни възможности да получат необходимите документи или докажат чрез
други средства, че те имат право на свободно придвижване и пребиваване – чл. 5,
пар. 4 от Директивата, като държавите-членки издавали
на членовете на семейството, които не са граждани на държава-членка и които
имат право на постоянно пребиваване, карта за постоянно пребиваване. Ето защо
молят обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Р.Д.А.К.“ – дружество с ограничена отговорност, учредено и
регистрирано съгласно законодателството на Ирландия, счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото било установено, че между
страните бил сключен договор за въздушен превоз, но първоинстанционния
съд правилно бил приел, че отказът да бъде извършен превоз е правомерен поради
липсата на необходими и изискуеми за това документи. Не било доказано наличието
на твърдените вреди и техния размер, а и нямало как такива да са настъпили.
Всички претърпени от ищците вреди били в резултат на собственото им поведение,
тъй като те не били проверили предварително какви документи да необходими за
пътуване до Великобритания за лица с техния граждански и семеен статут и
респективно – не били разполагали с необходимите документи, за да осъществят
пътуване до Великобритания. Ищците били в неизпълнение на договорните си
задължения съгласно приложимите към договора за превоз Общи условия, като
отказът за допускането им до борда на самолета бил съобразен с тези Общи
условия и в изпълнение на същите. Според Общите условия те трябвало да
разполагат с документите, изисквани от страната, за която пътуват, като това че
сами били решили, че документите, с които разполагат, са достатъчни, за да
осъществят пътуването, без да направят проверка какви са изискванията за
пътуване до Великобритания и последиците от невъзможността да осъществят пътуването,
било в резултат на собственото им бездействие и неизпълнение на договорните им
задължения. Твърденията на ищците за изискуемите документи били противоречиви.
В Общите условия превозвачът изрично бил разписал задължение на пътниците да
осигурят необходимите пътнически документи или виза за страната, до която
пътуват, съгласно законодателството на същата, правото на превозвача да извърши
проверка на тези документи преди полета, респ. задължението на пътниците да ги
представят, както и възможността дружеството да откаже да извърши превоз, ако
пътникът няма необходимите документи за влизане в страната, до която пътува, а
съответно превозвачът не носи отговорност за неуспех от снабдяване с тях.
Общите условия били достъпни на електронната страница на превозвача и били
приложими по отношение на процесния полет – тези
обстоятелства не били оспорени от ищците. Авиокомпанията нямала задължения,
свързани с издаването на визи, нито пък задължение да прави преценка дали
документите, с които разполага даден пътник биха били достатъчни, за да може
въз основа на тях той да получи виза на границата. Ищцата имала възможност да
получи такава преди пътуването, но същата не била проверила дали е необходима
виза и респективно не се била снабдила с такава, за което ответникът не бил
отговорен. Само държави-членки /не и авиокомпании/ имали право и задължение да
искат и проверяват други документи, доказващи семейния статус – така и изрично било разписано в чл. 5, пар. 4 от Директива 2008/38. Очевидно било, че на
авиокомпаниите не било възложено задължението, нито те имали право да правят
такава преценка. Авиокомпаниите имали задължение да проверяват пътниците дали
те разполагат с необходимите документи за съответното пътуване преди качването
на борда, като те нямали задължение, нито право да извършват превоз на лице,
което не разполага със съответните документи към момента на качването му на
самолета, макар и същото да твърди, че има потенциална възможност такива да му
бъдат издадени при пристигане, каквито били твърденията на ищците, т.е. че виза
е можело да бъде издадена на място, във Великобритания. Ако превозвачът бил
извършил превоз на лица, които не разполагат със съответните документи, то
същият щял да бъде санкциониран с имуществена санкция както по английското
право, така и съгласно българския Закон за чужденците/, като наред с това
превозвачът щял да бъде длъжен да върне пътника за своя сметка и да заплати
престой на пътника, ако такъв се налага до датата на връщането му. Ответникът,
като превозвач, бил длъжен да провери дали пътниците разполагат с документите,
необходими за влизане в държавата на тяхната крайна дестинация, което
задължение било не само договорно, но и законово и неговото неизпълнение било
скрепено със санкция. Това задължение трябвало да бъде изпълнено преди
извършване на превоза, към този момент пътниците трябвало да разполагат със
съответните документи. В този смисъл била и разпоредбата на чл. 40 от Закона за
имиграцията и убежището от 1999 год. на Обединеното кралство /Приложение №11
към отговора на исковата молба/. Следвало да се има предвид и Законът за
имиграцията /в Европейското икономическо пространство/ от 2016 год. /Приложение
№8 към отговора на исковата молба/ – приложение 3. Идентично задължение имали
превозвачите и съгласно българския Закон за чужденците – чл. 20. Тези задължения на превозвачите били в
съответствие с Регламент /ЕС/ 2016/399 на Европейския парламент и на Съвета от
09.03.2016 год. относно Кодекс на Съюза за режима на движение на лица през границите
/Кодекс на шенгенските граници/, приложение V, част А. Следвало да се има
предвид, че предмет на спора било твърдяното неизпълнение на задължението за
превоз, а не наличието или липсата на предпоставки за издаване на виза. Неясно
било защо след като ищците признавали, че за влизането на Е.З. във
Великобритания е била нужна виза и твърдели, че не е имало никаква пречка тя да
получи такава, защо не се била снабдила с виза преди процесния
полет. По делото било установено, че на гишето за регистрация били представени
документи, установяващи в съвкупност семейния статус на Е.З. и връзката й с
гражданин на ЕС, но авиопревозвачите нямали вменено
задължение да изискват и проверяват други документи, извън посочените в
законодателството на страната, до която се пътува или до съдействат на
пътниците за получаване на виза при пристигане в същата. Извършената от авиопревозвача предварителна проверка не противоречала на
правото на ЕС, нито на политиката на Великобритания по отношение на допускане
на членове на семействата на граждани на ЕС. Следователно отказът за допускане
до борда не бил по причина, за която ответникът отговарял. В случая само
документ по смисъла на чл. 10 от Директива 2004/38/ЕО, наречен „Карта за
пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза“, освобождавал
притежателя му от изискването за виза – така било посочено изрично в чл. 5, пар. 2 от Директивата. В самата карта ясно трябвало да се
посочва, че притежателят й е член на семейството на гражданин на ЕС, т.е.
семейният статус и връзката с лице, гражданин на ЕС, следвало да са видни от
документа. Именно за това се изисквала точно такава карта, а не обикновено
разрешение за пребиваване, което можело да бъде издадено и на редица други
основания, без лицето да е член на семейството на гражданин на ЕС, например
съгласно чл. 25 от Закона за чужденците в Република България – именно
качеството член на семейството на гражданин на ЕС правело лицето бенефициер по смисъла на Директивата, а не обстоятелството,
че има разрешение за пребиваване в държава-членка. Ищцата имала издадено
разрешение за пребиваване съгласно българското законодателство от българските
власти, но е и Карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на
Съюза, която именно я освобождавала от изискването като руски гражданин да притежава
виза. Това се потвърждавало и от разпоредбата на чл. 25 от Директивата, която
ясно правела разграничение между „картата за пребиваване на член на
семейството“ по смисъла на чл. 10 от Директивата и други документи,
удостоверяващи право на едно лице да пребивава в дадена държава, като например:
документ, удостоверяващ постоянно пребиваване, карта за пребиваване или карта
за постоянно пребиваване – същите се издавали съгласно националното
законодателство и били различни от картата по смисъла на чл. 10 от Директивата.
Обстоятелството, че документът следвало да съдържа изрично означение за
качеството на лицето, а именно, че е член на семейството на гражданин от ЕС,
било видно и от Регламент /ЕО/ 1020/2002, където били изброени данните, които
включвали разрешенията за пребиваване /т. 6.4/. В Закона за българските лични
документи били изброени видовете документи за пребиваване, които се издавали на
пребиваващите в Република България чужденци, като било видно, че някои от
документите за пребиваване съдържали изрично отбелязване, че лицето е член на
семейството на гражданин на ЕС или член на семейството /ако лицето не е
упражнило правото си на снободно придвижване/. Такова
отбелязване и въобще подобен текст не се съдържал в представения от ищцата
документ – разрешение за пребиваване, валидно до 31.12.2024 год., издадено от
МВР. Следвало да се има предвид и приетото в Решение С-165/16 на СЕС /т. 43 и
44/, както и в други решения на СЕС, както и посоченото в официалната страница
на ЕС „Вашата Европа“, съобразно които картата освобождаваща от изискване за
виза следва да е издадена от държава, различна от тази, на която е гражданин
съпругът, както и че в нея следва да е посочено, че нейният притежател е член
на семейството на гражданин на ЕС и че разрешенията за пребиваване, издадени от
държавата, чийто гражданин е съпругът, не освобождава лицето, което не е
гражданин на ЕС, от необходимостта да има виза, за да пътува. Очевидно
Директива 2004/38/ЕО допускала освобождаване от изискването за виза да бъде
направено само и единствено по отношение на лице, което притежава документ,
наричан „Карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза“.
Такъв документ се издавал от компетентните власти на съответната държава-членка
/обичайно това била държава, различна от държавата-членка, на която е гражданин
съпругът/, като образец от такава карта можел да бъде намерен на официалната
електронна страница на Европейския съвет и Съвета на Европа. В случая с оглед
законодателството на Обединеното кралство ищцата имала следните възможности, за
да бъде допусната в Обединеното кралство: 1/ чл. 10, ал. 2, б. „а“ – да
притежава карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза по смисъла на чл. 10 от
Директива 2004/38/ЕО; 2/ чл. 11, ал. 2, б. „б“, т. „ii“ – да й бъде издадено разрешение за член на семейство
в ЕИП, което се издавало от съответното посолство на Обединеното кралство в
Република България след представяне на документ, удостоверяващ наличието на
сключен граждански брак с гражданин на ЕС и 3/ да притежава виза. На следващо
място сочи, че ищците не били доказали твърдените вреди, техния размер и
причинната връзка с твърдяното неизпълнение. Представеното банково извлечение
само потвърждавало, че ищецът Мартин З. е платил самолетните билети /което обстоятелство
ответникът не оспорвал/ и резервацията за хотел в Лондон. Останалите суми,
посочени в съответното извлечение, не съвпадали с претендираните
суми. Не били настъпили и твърдените неимуществени вреди. Събраните гласни
доказателства не установявали сочените от ищцата вреди, изразяващи се в
неудобство да общува с клиенти. Отделно от това с оглед разпоредбата н чл. 83,
ал. 2 ЗЗД ищците следвало да положат грижата на добър стопанин, за да намалят
размера на вредите – ищецът М.З. имал възможност да пътува, неговите документи
били редовни и на него не му било отказано да се качи на борда на процесния полет, поради което можел да използва самолетния
билет, както и билета за концерт, хотелската стая в Лондон, автобусните билети
и останалите билети за атракции, които били представени по делото. Освен това твърдените вреди можело да бъдат
минимизиране допълнително – например избраният хотел за престой в София бил на
стойност 110 лв., с категория „4 звезди“, ищците имали близки приятели в София,
където можели да отседнат, т.е. те имали възможност да изберат доста по-евтин
хотел или изобщо да не извършват разходи за хотел, а билетите за концерта не
били поименни и можело да бъдат продадени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с
правно основание чл. 79, ал.1, пр. 1 вр. с чл. 82 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За да възникне задължение за плащане
на обезщетение за договорно неизпълнение, следва да се установят следните
елементи на сложен фактически състав: 1/ наличието на облигационна връзка – двустранна
правна сделка, валидно договорно задължение, от което да възниква задължение за
изпълнение; 2/ виновно неизпълнение /пълно или частично/ на договорното
задължение; 3/ вреди /ефективни, предвидими/, настъпили от неизпълнението и 4/
причинна връзка между неизпълнението и настъпилите вреди. Тези правопораждащи вземането на изправния кредитор факти трябва
да са налице кумулативно, като липсата само на един от тях е основание за
отпадане на договорната отговорност за обезщетение за вреди по чл. 82 ЗЗД.
В разглеждания случай е безспорно
във въззивното производство, че между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за въздушен превоз за
полет FR 9962
по направление София, България – Лондон, Станстед,
Великобритания, на 14.02.2017 год., сключен при Общи условия. Резервацията на
ищците за полета била потвърдена и на посочената дата те се явили на гишето за
регистрация на ответното дружество, като Е.З. представила разрешение за
пребиваване №*********, издадено на 27.03.2015 год. /постоянно пребиваване/ и
извлечение от акт за граждански брак №0083/2014 год., издадено от Община Смолян
– копия от които са приети като доказателства по делото, но й бил отказан
достъп до борда на самолета, изпълняващ процесния
полет, тъй като същата не представила виза за Обединеното кралство или „Карта
за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза“ по чл. 10 от
Директива 2004/38/ЕО.
Установено е също така, че в част 2,
чл. 11 от Закона за имиграцията /в Европейското икономическо пространство/ от
2016 год. – приложимо право на Обединеното кралство, е предвидено допускане на
гражданин на държава, която не е членка на ЕИП, ако е член на семейството на
гражданин на държава-членка и при пристигане представи валиден паспорт и карта
за пребиваване в държава от ЕИП /валиден документ, наречен „Карта за
пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза“, издаден съгласно
Директива 2004/28/ЕО/ или валиден паспорт, валидно разрешение на член на
семейство в ЕИП, издаден съгласно чл. 12; карта за пребиваване по чл. 18,
производна карта за пребиваване съгласно чл. 20 или карта за постоянно
пребиваване по чл. 19, ал. 2 /последните четири, издадени от компетентните
власти на Обединеното кралство/. Разпоредбата на чл. 40 от Закона за
имиграцията и убежището от 1999 год. предвижда „такси за пътници без
необходимите документи“, като според ал. 2 държавният секретар може да наложи
глоба на собственика на плавателно, въздухоплавателно или пътното превозно
средство или релсовото превозно средство в размер на 2 000 британски лири
на лице, която е дължима при поискване, а съответно не дължи такса за лице, за
което собственикът е в състояние да докаже, че е представило изискуемия
документ или документи пред него или негов представител при качването на
плавателното или въздухоплавателното средство за плаването или полет до
Обединеното кралство или пътното или релсово превозно средство за пътуването до
Обединеното кралство.
Съгласно чл. 13.1 от Общите условия
за превоз на ответното дружество, в сила от 18.10.2016 год., пасажерите
/пътниците/ носят отговорност да се снабдят с всички необходими пътни документи
и визи и за спазването на всички закони, наредби, заповеди, искания и
изисквания по отношение на държавите, от които се отлита, през които се
преминава транзит или в които се каца, като авиокомпанията не носи отговорност
за последствията за всеки пасажер, които произлизат от неговия неуспех да се
снабди с тези документи и визи или да спази съответните закони, наредби,
заповеди, искания, изисквания, правила и инструкции. Според чл. 13.2 от Общите
условия, преди пътуване пасажерът трябва да покаже всички документи, свързани с
напускането и влизането в държава, документите, свързани със здравето и други документи,
които се изискват от законите, наредбите, заповедите, исканията и другите
изисквания на конкретните държави, като авиокомпанията си запазвала правото да
откаже превоз, ако тези изисквания не са спазени така или пътническите
документи не изглеждат в ред – виж и клаузата на чл. 7.1.2.8.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че горепосочените
клаузи от Общите условия на ответника са съобразени с изискванията на
законодателството на Обединеното кралство и в частност с разпоредбата на чл. 40
от Закона относно имиграцията и убежището от 1999 год., която има за цел да
наложи на превозвачите да не превозват пътници, които са граждани на трета
държава и не притежават съответните пътни документи /виж и Решение по дело
С-202/13 на СЕС/.
Директива 2004/38/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 29 април 2004 год., цели да улесни упражняването на
основното и лично право на свободно движение и пребиваване на територията на
държавите-членки, което предоставено на гражданите на Съюза пряко с чл. 21, § 1
ДФЕС, и да укрепи това право. В съображение 5 от Директивата, се подчертава, че
да бъде упражнявано при обективни условия на зачитане на достойнството, правото
на всички граждани на Съюза да се движат и пребивават свободно на територията
на държавите-членки следва да предоставено също така и на членовете на техните
семейства, независимо от тяхната националност /те. дори и те да не са граждани
на държава-членка/. Макар разпоредбите на Директивата да не предоставят никакво
самостоятелно право на членовете на семейството на гражданин на Европейския
съюз, които не са граждани на държава-членка, евентуалните права, които те
черпят от разпоредбите на правото на Съюза относно гражданството на Съюза, са
производни от упражненото от гражданин на Съюза право на свободно движение. Разпоредбата
на чл. 3, пар. 1 от Директивата определя като
„бенефициенти“ на предоставените с нея права, всички граждани на Съюза, които
се движат или пребивават в държава-членка, различна от тази, на която са
граждани, и членовете на техните семейства /така, както са определени в чл. 2,
т. 2 – в т.ч. съпруга/съпругата/, които ги придружават или се присъединяват към
тях.
В чл. 5, т. 2 от Директивата е
предвидено, че от членовете на семейството, които не са граждани на държава-членка,
се изисква само да притежават входна виза в съответствие с Регламент /ЕО/
№539/2001 или в съответствие с националното законодателства, когато това е
необходимо, като за целите на директивата притежаването на валидната карта за
пребиваване, посочена в чл. 10, освобождава тези членове на семейството от
изискването за виза.
Директивата е транспонирана в
българското право със Закона за влизането, пребиваването и напускането на
Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните
семейства. В § 1, т. 4 и 5 от ДР на закона е предвидено издаването на следните
документи за пребиваване на членовете на семействата на граждани на ЕС,
членовете на семействата на граждани на държава –страни по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, членове на семействата на граждани на
Конфедерация Швейцария, които не са граждани на ЕС, ЕИП и Швейцария, които по
силата на международни споразумения, сключени от ЕС, имат право на свободно
движение, а именно: 1/ „Карта за пребиваване на член на семейството на
гражданин на Съюза“ за продължително пребиваващ член на семейството на
гражданин на ЕС, който не е гражданин на ЕС и който е упражнил своето право на
свободно движение – издава се от Министерство на вътрешните работи със срок на
валидност до пет години и 2/ „Карта за пребиваване на член на семейството на
гражданин на Съюза“ за постоянно пребиваващ член на семейството на гражданин на
ЕС, който не е гражданин на ЕС и който е упражнил своето право на свободно
движение – издава се от Министерство на вътрешните работи със срок на валидност
до пет години.
Законът за чужденците в Република
България определя условията и реда, при които чужденците могат да влизат, да
пребивават и да напускат Република България, като той се прилага и по отношение
на членовете на семейството на български гражданин, които не са граждани на
държава-членка на Европейския съюз, или на държава-страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария. Съгласно
чл. 23 от закона, чужденците пребивават в Република България: 1/ краткосрочно –
до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в
страната; 2/ продължително – с разрешен срок до една година, освен в случаите,
предвидени в закона; 3/ дългосрочно – с разрешен първоначален срок 5 години и
възможност за подновяване след подадено заявление и 4/ постоянно – с разрешен
неопределен срок. В тази връзка на чужденците, които пребивават в Република
България, се издават следните документи за пребиваване: 1/ разрешение за
пребиваване на чужденци, които пребивават продължително в Република България –
издава се със срок на валидност до една година; 2/ разрешение за пребиваване на
чужденци, които пребивават дългосрочно – Издава се от Министерство на
вътрешните работи с валидност от 5 години – чл. 24г от закона и 3/ разрешение
за пребиваване на чужденци, които пребивават постоянно в Република България –
издава се от Министерство на вътрешните работи за срок, който зависи от срока
на валидност на националния документ за самоличност, използван от лицето за
влизане в Република България – чл. 25 от закона.
Според чл. 57, ал. 1 от Закона за
българските лични документи /ЗБЛД/, чужденците, на които е разрешено
пребиваване в Република България при условията и по реда на Закона за чужденците
в Република България, се легитимират с национален документ за задгранично
пътуване и удостоверяват правото си на пребиваване с разрешение за пребиваване
съгласно изискванията на Регламент /ЕО/ №1030/2002. На пребиваващите в
Република България чужденци се издават документите за пребиваване, посочени в чл.
59, ал. 2 от ЗБЛД, между които: 1/ разрешение за пребиваване на продължително
пребиваващ в Република България чужденец – издава се от Министерство на
вътрешните работи със срок на валидност до една година; 2/ разрешение за
пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС чужденец – издава се от Министерство
на вътрешните работи със срок на валидност пет години; 3/ разрешение за
пребиваване на продължително пребиваващ член на семейство на български
гражданин с отбелязване „член на семейството на български гражданин“ – издава
се Министерство на вътрешните работи със срок на валидност до една година;
документът се издава на лица, получили право на продължително пребиваване на
основание чл. 24, ал. 1, т. 18 от Закона за чужденците в Република България; 4/
разрешение за пребиваване на постоянно пребиваващ в Република България чужденец
– издава се от Министерство на вътрешните работи за срок в зависимост от
валидността на националния документ за самоличност, с който лицето е влязла в
Република България, но за не повече от пет години; 5/ разрешение за пребиваване
на постоянно пребиваващ член на семейството на български гражданин с
отбелязване на „член на семейството на български гражданин“ – издава се от
Министерство на вътрешните работи за срок в зависимост от валидността на
националния документ за самоличност, с който лицето е влязла в Република
България, но за не повече от пет години; документът се издава на лица, получили
право на постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ; 6/ разрешение
за пребиваване на продължително пребиваващ член на семейството на гражданин на
ЕС, който не е упражнил правото си на свободно придвижване, с отбелязване „член
на семейството“ – издава се от Министерство на вътрешните работи със срок на
валидност до пет години; 7/ разрешение за пребиваване на постоянно пребиваващ
член на семейството на гражданин на ЕС, който не е упражнил правото си на
свободно придвижване, с отбелязване „член на семейството“ – издава се от
Министерство на вътрешните работи със срок на валидност до десет години; 8/
разрешение за пребиваване на продължително пребиваващ с отбелязване „бенефициер“ съгласно чл. 3, пар.
2 от Директива 2004/38/ЕО – издава се от Министерство на вътрешните работи със
срок на валидност до пет години; 9/ разрешение за пребиваване на постоянно
пребиваващ с отбелязване „бенефициер“ съгласно чл. 3,
пар. 2 от Директива 2004/38/ЕО – издава се от
Министерство на вътрешните работи със срок на валидност до десет години.
В Решение по дело С-754/18 на СЕС е
прието, че когато става въпрос за контекста, който се вписва чл. 5, пар. 2 от Директива 2004/38, следва отбележи, от една
страна, че и двете карти – картата за пребиваване по чл. 10 от тази директива и
картата за постоянно пребиваване по чл. 20 от същата директива, са документи,
притежаването на които от членовете на семейството на гражданин на Съюза, които
не са граждани на държава-членка, свидетелстват, че те се ползват от право на
пребиваване и следователно на влизане на територията на държавите-членки. Както
се установява от чл. 9, пар. 1 от директивата,
картата по чл. 10 от нея е документ, който се издава от държавите-членки, за да
удостовери, че заинтересованите лица се ползват с предвиденото в чл. 7, пар. 2 от посочената директива право на пребиваване за
повече от три месеца. Колкото до картата по чл. 20 от директивата, според пар. 1 от този член тя е документ, издаван от
държавите-членки, когато заинтересованите лица имат право на постоянно
пребиваване като предвиденото в чл. 16, пар. 2 от
тази директива. От съображение 8 от посочената директива, във връзка с което
следва да се тълкува чл. 5, пар. 2 от нея, се
установява, че от освобождаване от задължение за получаване на виза за влизане
на територията на държавите-членки трябва да се ползват членовете на
семейството на гражданин на Съюза, които вече са получили „карта за
пребиваване“. Така се установява, че получаването на каквато и да е карта за
пребиваване въз основа на разпоредбите на Директива 2004/38 е основание за
освобождаването им от задължението за получаване на виза.
В контекста на изложеното настоящият
съдебен състав приема, че разрешението за пребиваване е определено като
български личен документ в чл. 1 ал. 5, т. 3 ЗБЛД, който удостоверява само
правото на пребиваване на територията на Република България – чл. 3, ал. 4 ЗБЛД
и не съставлява документ за самоличност, издаван на чужденец в Република
България, доколкото не е посочен след видовете документи за самоличност на
чужденци в чл. 59, ал. 1 ЗБЛД. Обстоятелството, че разрешението за пребиваване
удостоверява само правото на пребиваване на територията на Република България,
не означава, че това е единственото обстоятелство, за което документът, като
официален свидетелстващ, се ползва с материална доказателствена
сила. Съдържанието на удостоверението за пребиваване е посочено в чл. 61а ЗБЛД
и включва и номер на национален документ за задгранично пътуване, който е след
документите изисквани при подаване на заявление за издаване на разрешение за
пребиваване от ЗБЛД, правилника за приложението му и ЗЧРБ. Следователно
посочването на националния документ е част от съдържанието на разрешението за
пребиваване, ползващо се, както и останалите данни в същото, с материална доказателствена сила, присъща на официалните свидетелстващи
документи, тъй като установява, че чрез предвидените в закона документи и по
предвидения в закона ред, пред компетентния орган, издал официалния
свидетелстващ документ, е било удостоверено отразеното обстоятелство /виж
например Определение № 225 от 15.07.2015 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3334/2015 год., II г. о., ГК/.
Следователно притежаваният от ищцата
Е.З. документ – разрешение за пребиваване /постоянно пребиваване/, не е
доказателство за това, че същата има качеството на член на семейството на
гражданин на Съюза, респ. не удостоверява правото й да влезе на територията на
държава-членка /без да е необходима допълнителна проверка или допълнително
доказване/, бидейки освободена от задължението да се снабди с виза по силата на
чл. 5, пар. 2 от Директива 2004/38/ЕО. В този смисъл
отказът на ответното дружество да я допусне до борда на самолета, осъществяващ процесния полет, не съставлява виновно неизпълнение на сключения
между страните договор за въздушен превоз, като такова не е налице и по отношение
на ищеца М.З., тъй като на същия не е било отказано превозване, поради което и
само на това основание релевираните претенции се
явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, без да е необходимо обсъждането
на останалите, посочени по-горе, правопораждащи претендираните вземания факти, както законосъобразно е
приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено,
като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателите
нямат право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателите /ищците/ следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по
жалбата действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв.
/своевременно релевираното от жалбоподателите
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, с оглед приложимото в случая
правило на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения – според което минималното
възнаграждение възлиза на 678.61 лв., както и предвид ниската фактическа
сложност на делото и невисоката му правна сложност, като въззивното
производство се е развило в едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.04.2020 год., постановено по гр.дело №81447/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 41 с-в.
ОСЪЖДА Е. В.З. с ЕГН ********** и М. Т.З. с ЕГН **********, и двамата с адрес: ***,
да заплатят на „Р.Д.А.К.“ – дружество с ограничена отговорност, учредено и
регистрирано съгласно законодателството на Ирландия, в ирландския регистър на
дружествата с рег.№104547, със съдебен адрес: Адвокатско дружество „П. и п.“, адв. С.Т.,***, направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/