№ 104
гр. Варна, 05.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
ДеН. Славова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско
дело № 20243100502418 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на Н. Д. К. И Д. З. К. ,
чрез адв. А. против Решение № 1709 от 15.05.2024година, постановено по
гр.дело № 4549/2023 година, по описа на ВРС, с което е била отхвърлена
исковата претенция на въззивниците срещу П. П. Н. по иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване на установено в отношенията
между страните, че ищците СА СОБСТВЕНИЦИ на следния недвижим имот:
ПИ с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД[1]18-
82/19.04.2022 г. на ИД на АГКК, находящ се в ***, с площ 1220 кв. м, трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване:
ниско застрояване, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 199 в
кв. 62, парцел 11, при съседи: ПИ с идентификатори ***, както и в частта, с
която са били осъдени въззивниците Д. З. К., ЕГН **********, и Н. Д. К., ЕГН
**********, и двамата с адрес: ***, да заплатят на П. П. Н., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 750 лева (Седемстотин и петдесет лева),
представляваща сторени в производството съдебно деловодни разноски,
1
включващи платено в брой адвокатско възнаграждение.
Според аргументите в жалбата съдебното решение се явява
необосновано и почива на превратно тълкуване на представените там
доказателства. Сочи се, че е протекла в полза на ищците придобивната
давност, която е годна да ги легитимира като собственици. По този повод се
сочи още, че между имотите не е съществувала ограда, както и че
манифестирането на правата на ищцовата страна е било повече от 40 години.
В заключение се настоява съдът да отмени атакувания съдебен акт, както и да
уважи исковите претенции.
По делото и в срока на чл.263 от ГПК е постъпил отговор от страна на
адв. И., като процесуален представител на П. П. Н., с които се излагат
аргументи по посока неоснователност на жалбата.
По делото е постъпила и частна въззивна жалба от страна на адв. Н.а,
като процесуален представител на П. П. Н. против Определение № 8794 от
08.08.20204 година, с което е било оставено без уважение искането за
допълване на решението, като се присъди търсената сума /като разноски/ над
750 лева до търсените 1 500 лева. Излагат се аргументи в подкрепа на това
искане, като се сочи че Наредбата за МРАВ е обявена за нищожна от страна на
СЕС, а престирания труд и нуждата от квалифицирана адвокатска помощ са в
основата на искането за присъждане на пълния хонорар.
Отговор против частната жалба не е наличен.
В съдебно заседание пред ВОС, въззивниците са редовно призовани, не
се явяват, представляват се от адв. А., която поддържа въззивната си жалба.
Въззиваемата страна, в лицето на П. П. Н., редовно призован, не се
явява, не се представлява. По делото е постъпила нарочна молба от адв. И.,
която моли производството да бъде разгледано в тяхно отсъствие. Прилага и
Списък на разноски, като моли да й бъдат присъдени.
За да се произнесе по спора, като се запозна с материалите по делото и
застъпените от страните становища, ВОС намери за установено следното:
Пред решаващия съд, съдебното производство е било образувано по
предявен от Д. З. К., ЕГН ********** и Н. Д. К., ЕГН **********, против П.
П. Н., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за
признаване на установено в отношенията между страните, че ищците са
собственици на следния недвижим имот: ПИ с идентификатор *** по КККР,
одобрени със Заповед № РД 18-82 от 19.04.2022 година на АГКК, находящ се в
***, с площ 1220 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана,
начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар идентификатор: няма,
2
номер по предходен план: 199 в кв. 62, парцел 11, при съседи: ПИ с
идентификатори ***, който имот е придобит от ищците по давностно
владение, продължило повече от десет години, в периода от 1979 година до
настоящия момент.
Според твърденията в исковата молба *** и *** в кв. 62 по плана на с. С.
е бил собственост на Н.Д.Н., като през 1979 година наследниците на
последния водили производство по делба - гр. д. № 2040/1979 г., след
извършването на която единият от съделителите - Д. Н. Д.в прехвърлил на
ищците собствеността върху поставения в негов дял имот *** в кв. 62,
съгласно НА № 188, том VII, дело № 2696/1979 година.
Също според исковата молба със закупуването на горепосочения имот
последният, заедно със съседния имот - ***, понастоящем ПИ с
идентификатор ***, са били едно Дворно място; между тези два имота никога
не е имало ограда или каквито и да било ограничения - и тогава, и сега не
можело да се определи къде свършва единият имот и къде започва другият.
Ищците сочат, че от момента на закупуването на *** владеят и ПИ с
идентификатор ***, където садят зеленчуци, прибират реколта, изградили са и
оранжерия, като тези техни дейности са напълно необезпокоявани от никого.
Предвид това ищците решили да се снабдят с документ за собственост за ПИ с
идентификатор ***, но установили, че като собственик на имота по документи
бил вписан ответникът П. П. Н.. Те излагат още, че въззиваемия Н., така и
неговите праводатели никога не са били във владение на процесния имот -
напротив, те били наясно, че ищците владеят имота и го ползват като
собствен, и никога не са предявявали претенции. Предвид изложеното,
обосновават правен интерес от водене на настоящия иск и настояват за
неговото уважаване.
От н.а. № 188, том VII, дело № 2696/1979 година е видно, че с него на
07.08.1979 г. Д. Н. Д.в е продал на Д. З. К. собственото си дворно място,
находящо се в с. С., Варненско, с пространство от 1130 кв. м, включени в
парцел Х-199 в кв. 62 по плана на селото, при граници: от две страни улици, Н.
Н.а и Г. П., заедно с построените в него жилищна сграда и плевник.
От н.а. за покупко-продажба на недвижим имот № 12, том 2, рег. № 2708,
дело № 198 от 2019 г. е видно, че Т.П.Б. на 18.03.2019 г. е продал на Н.П. Н.а
собствения си недвижим имот, а именно: ½ ид. ч. от УПИ № XI-199 в кв. 62 по
кадастралния и дворищно-регулационния план на **********, одобрен със
Заповед № 74 от 06.06.1979 г., целият с площ от 1200 кв. м, при граници на
имота: УПИ № Х-199, УПИ № VIII-198, УПИ № VII-196, УПИ № VI-195,
УПИ № V-199 и улица, ведно със съответната ид. ч. от всички подобрения и
приращения в имота.
С Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 121, том I, рег. №
1583, дело № 108 от 18.02.2020 г. П. Д. Н. и Н.П. Н.а на 18.02.2020 г. са дарили
на сина си П. П. Н. собствените си недвижими имоти, между които и УПИ №
XI-199 в кв. 62 по плана на ***, одобрен със Заповед № 74 от 06.06.1979 г.,
целият с площ от 1200 кв. м, при граници на имота: УПИ № Х-199, УПИ №
VIII-198, УПИ № VII-196, УПИ № VI-195, УПИ № V-199 и улица, ведно с
3
всички подобрения и приращения в имота.
По делото е била приложена и Преписка между П. П. Н. и Кмета на
Кмета на Община Д.ч. по Жалба с вх. № 9400 П-129/04.07.2023 година,
касаеща обстоятелството, че съседът му Д. З. К. е построил парник и е
разположил селско-стопански инвентар в имота му УПИ № XI-199 в кв. 62 по
плана на с. С.; излага, че в края на 2022 г., както и в началото на 2023 г., го е
предупредил да напусне имота, но той не го е сторил, поради което
жалбоподателят търси съдействие от Общината.
Видно от Протокол за извършено трасиране от 01.08.2023 г., на
посочената дата от правоспособно лице „***“ ООД, ЕИК ***, е извършено
трасиране на граничните точки на ПИ с идентификатор *** по КК на с. С.,
общ. Д.ч..
Пред ВРС са били разпитани по двама свидетели и на двете страни -
свидетелите Т. Д.в К. и Г. Д. П. - на страната на ищците, и Н. Д.в Н. и Е.Й. К. -
на страната на ответника.
От разпита на свидетеля К. става ясно, че той живее в с. С., като имотът
му се намира на „може да има и километър“, седемстотин-осемстотин метра
от процесния и свидетелят на месеца два-три пъти минава оттам; че
процесният имот представлява къща с двор около два декара, като вътре в
този имот няма ограда; че не знае как ищците са придобили имота; откакто се
помни знае, че той е на Д.. Откакто помни ищците - поне от 30 години, имотът
се обработва от тях, като те сеят „някакви работи“ - има оранжерия, картофи,
домати, зеленчуци. Не знае дали в момента имотът е сят, но се обработва.
Ищците използват целия двор - има коли, трактори, ремаркета. Дочул през
юли или август 2023 година, че имало спор за имота и че последният бил на
П.. Свидетелят познава ответника, който не живее в селото, а в Д.ч., познава и
баба му Н. и дядо му, които живеят в С., но не е виждал нито ответника, нито
негови близки в имота.
Втория ищцов свидетел П. излага, че от пет години не живее в с. С., а в
Д.ч., но се връща всяка седмица за събота и неделя; познава процесния имот
откакто е роден през 1986 г., тъй като са съседи, дели ги една ограда. Имотът
представлява голяма къща с двор, като между къщата и двора няма ограда. В
двора има парник и насаждения - домати, краставици, картофи, зеле,
„нормални неща“. Мястото винаги се е обработвало от ищците - оре се, сее се,
има и необработваема част, като обработваемата е 60-70%. Миналата година в
края на лятото свидетелят чул от майка си, че има спор за имота 3 - някакви
хора обикаляли из градината, набивали колчета. Не знае откъде Д. е придобил
имота; мислел, че е негов, докато не чул за споровете. Познава П. Н. и
родителите му, познава и баба му Н., но няма спомен да е виждал някого от
тях в двора.
От показанията на свидетеля Н. става ясно , чуе той е брат на ищцата и
братовчед на ответника. Знае, че стар имот от приблизително 3 декара и
двеста-триста кв. м е разделен на три между родителите на свидетеля, баба Н.
и леля С., като средното място, процесното, било на Н. и Т. - наследниците на
баба Н., а сега на П., а родителите на свидетеля дали тяхното място на сестра
4
му. Знае, че ищците са ползвали процесния имот с разрешение на
собствениците Т. и Н.. Между двата парцела нямало ограда. Свидетелят
заявява, че минава покрай имота почти всеки ден - целият имот бил
обработван на места, като сега имало и някаква техника разпръсната. От П.
свидетелят знае, че когато Д. и Н. направили оранжерията преди около две
години и нещо, баща му П. Д. ходил да ги предупреждава да я събарят. Д.
знаел кой е собственикът на имота, тъй като били роднини; всички знаели, че
имотът е наследствен. Бабата на П. и стринка на свидетеля Н. Т.ова
обработвала процесния имот - сеела чесън. Свидетелят я бил виждал лично,
като единият път, когато била изкарала чесъна на улицата, даже й го закарал с
колата - това било преди шест-седем години. Също такива са и показанията на
свидетелката К..
При тези данни, ВРС е приел, че претенцията е останала недоказана.
Виждането на въззивния съд е следното:
Обсъждането на единственото наведено, като основание за собственост
възражение на ищците, касае придобиването на имота по давност за периода
от 1979 година до момента. Изследването на това придобивно основание дава
повод на съда да заключи, че съобразно установената практика на ВКС самата
придобивна давност, като институт е един от регламентираните в чл. 77 ЗС
способи за придобиване право на собственост върху вещи. Предвид
разпоредбата на чл.79 от ЗС правото на собственост по давност върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10
години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в
продължение на 5 години. От своя страна нормата на чл.68 от ЗС дава и
легално определение на термина „владение“ – това е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез
другиго, като своя.Следователно е редно да се акцентира върху две
обстоятелства – това са т.нар. „фактическа власт“ и факта, че веща се държи
„ като своя“. Презумпцията относно субективния елемент на владението, т.е.
намерението за своене на вещта (animus), е въведена в полза на владелеца и в
случай на отричане на владелческото му качество тежестта за оборването й
пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение. Елементите на
фактическия състав на чл.79 ЗС следва да се установят по делото при
условията на пълно и главно доказване. Няма спор, че основното
доказателство за установяване на придобивна давност са гласните и писмени
доказателства, каквито са били ангажирани в този процес, като единствено
съдът е този, които може по същество да прецени /след анализ/дали е
основателно позоваване на придобивна давност. При позоваване на
5
придобивна давност следва да се посочи от кого и от кога е установена
фактическа власт върху имота, до кога е продължило владението и на кого е
противопоставено.Следователно страната, която се домогва да докаже, че е
давностила имот / имоти е длъжна да установи, че той / те не са изключени от
оборота, т. е., че по отношение на този имот не
съществува забрана да бъде предмет на придобиване по давност.
Наличните по делото гласни доказателства не дават основание на съда
да заключи, че е демонстрирано по несъмнен начин както владението, така и
намерението за своене на веща, като своя. За да подкрепи процесуалната си
позиция ищцовата страна е ангажирала нарочни гласни доказателства –
разпита на свидетелите К. и П., които са безспорно очевидци и съседи, но тези
показания не дават реална представа за действителните отношения между
страните. Вярно е ,че те сочат обстоятелството на ползването на процесния
имот от страна на въззивниците – изграждането на парник, засаждането на
зеленчуци и други, но на тяхна база противостоят / и остават не опровергани/
показанията на свидетелите Н. и К., които сочат налична уговорка между
страните, за ползването на имота. Нещо повече - макар да дават информация,
съдът приема, че тези показанията на ищцовите свидетели са непълни и
повърхностни, най – вече в тях липсва конкретизация на действията на
въззивниците по отношение на т.нар. „своене“. Описаните действия по
завладяването на имота не следва да са абстрактни, т.е. насочени към някого
въобще, а напротив – да сведат до знанието на собственика/ собствениците,
че техния имот се свои и че това своене почива на явно, несмущавано и
необезпокоявано владение. Последното в този процес не се доказа – от
показанията на свидетелите К. и П. става ясно, че процесния имот е ползван,
но не и факта, че това владение /и то по този начин/ е било демонстрирано по
отношение на въззиваемия Н. и / или неговите праводатели. Напротив – видно
е от показанията на свидетелката К., че имота е бил ползван и от бабата на
въззиваемия, която също го е ползвала за сеитба на различни култури; още
повече, че и двамата свидетели на въззиваемия сочат наличието на уговорка
между страните, което въобще изключва намерението за своене и неговата
демострация досежно въззиваемия Н. . Ето защо е трудно да се приеме, че от
1979 година до момента до момента са протекли изискуемите срокове,
обуславящи своенето на процесния имот по давност. Всички тези
обстоятелства не дават повод и основание на съда да отчете, че се касае за
6
явно, спокойно и необезпокоявано владение; разнобоя и противоречията в
събраните доказателства не определят този извод. От друга страна
постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се
осъществява във всеки момент във времето. Фактическата власт върху
имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига
същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са
прекъсвани от действия на трети лица. Обективният признак на владението
обаче изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по
този начин се отблъсква владението на собственика. Не е достатъчно
владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към
вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с
вещта, а ако се касае за недвижим имот - да осъществява физическо
присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по
стопанисването му – доказани факти. Само при такива фактически
действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот
и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си.
При тези данни, въззивния съд приема, че въззивната жалба се явява
неоснователна, както и че атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на частната жалба:
По делото е постъпила и частна въззивна жалба от страна на адв. Н.а,
като процесуален представител на П. П. Н. против Определение № 8794 от
08.08.20204 година, с което е било оставено без уважение искането за
допълване на решението, като се присъди търсената сума /като разноски/ над
750 лева до търсените 1 500 лева. Излагат се аргументи в подкрепа на това
искане, като се сочи че Наредбата за МРАВ е обявена за нищожна от страна на
СЕС, а престирания труд и нуждата от квалифицирана адвокатска помощ са в
основата на искането за присъждане на пълния хонорар.
Отговор против частната жалба не е наличен.
За да се произнесе по този въпрос, съдът приема, че съгласно
постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от
Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004
г. относно задължителните минимални размери на адвокатските
възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни
7
минимални тарифи, забранено от чл.101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в
отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици
за тях. В акта на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване
на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на
вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на
определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в
никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни
цели". Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която
няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се
противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и
засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че
цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от
всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като
съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара,
представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101,
параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени.
Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да
откаже да приложи тази национална правна уредба, както и предвидените
в посочената наредба минимални размери. Въз основа на тези съображения,
СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл.
101, §. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, § 1
ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване
определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на
адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара
между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени
договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78,
ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101,
8
пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е
задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в
държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл.
38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно
размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет.
Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на
възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36,
ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба
на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1
от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него
труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид степента на
положен труд и характера на производството, както и като съобрази вида и
броя на исковете, както и данъчната стойност на имота, въззивния съд
намира, че определението се явява правилно и в полза на въззиваемия е редно
да се присъдят разноски в размер на 750 (седемстотин и петдесет ) лева, така,
както е посочил и ВРС.
Също тази сума и също по горните съображения е редно да се присъди и
пред въззивния съд - а именно адв. хонорар в размер на 750 (седемстотин и
петдесет) лева.
С оглед изложеното дотук, ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1709 от 15.05.2024 година, постановено
по гр.дело № 4549/2023 година, по описа на ВРС, петдесет и втори състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 8794 от 08.08.2024 година,
постановено по гр.дело № 4549/23 година, по описа на ВРС, петдесет и
втори състав.
ОСЪЖДА Д. З. К., ЕГН **********, и Н. Д. К., ЕГН ********** да
заплатят в полза на П. П. Н., ЕГН ********** сумата от 750 лева
(седемстотин и петдесет лева), представляваща сторени в производството
пред ВОС съдебно - деловодни разноски – адвокатски хонорар.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
Касационен Съд на Р България, в едномесечен срок от съобщаването му на
страните, на основанията посочени в чл.280 ГПК.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10