Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………….
гр. София, 03.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на трети ноември две хиляди и двадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУСИ АЛЕКСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ : АНЕЛИЯ ЩЕРЕВА,
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА,
при секретаря Елка Григорова, като
разгледа докладваното от съдия Алексиев
ВНЧХД № 933 по описа за 2020
г., за да се произнесе,
взе предвид следното :
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда № 219520 от 18.09.2019 г. по НЧХД № 8154/2017 г., Софийски районен съд –
Наказателно отделение (СРС – НО), 12-ти състав, е признал подс. И.И.Г. за
невинен в извършване на престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1, вр.
чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал. Отхвърлил е предявения от частния тъжител (ЧТ) и граждански
ищец (ГИ) граждански иск срещу подсъдимия, в размер на 1 000 лева,
представляващи твърдени претърпени неимуществени вреди от инкриминираното
деяние, както и за законната лихва върху тази сума, считано от датата на
деянието – 03.03.2017 г., като неоснователен.
Недоволен от така постановената
присъда е останал ЧТ и ГИ Ю.П.П., който, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК,
депозира въззивна жалба с допълнение. В нея се твърди, че неправилно първият
съд е приел, че действията на подсъдимия – нецензурните коментари за майка му и
брат му, могат да бъдат инкриминирани само от тях. Заявява се разбирането, че
тези позорни обстоятелства, според ЧТ и ГИ, касаят освен семейството му и него
самия, поради което разгласяването им на публично място, пред негови приятели,
представлява престъпление на обвиняемия, за което му е повдигнато обвинение с
частната тъжба. Изтъква се, че всяка неистинска и позоряща информация за
родителите и брата на ЧТ засяга пряко и последния, като техен син и брат. Сочи
се, че подсъдимото лице е съзнавало, че разпространението на неистинска и
позоряща информация за близките му ще засегне и ЧТ и точно това е била целта
му. Желае се отмяна на първоинстанционната оправдателна присъда и признаване на
подсъдимия за виновен в извършването на деянието, за което е обвинен, налагане
на справедливо наказание, съответно на тежестта на извършеното престъпление,
както и уважаване на предявения граждански иск така, както е предявен.
С подадената въззивна жалба не се
правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
В разпоредително
заседание от 13.03.2020 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, след
като се запозна с подадената въззивна жалба с допълнение и с приложените
материали към делото, намери, че за правилното му изясняване не е необходим
разпитът на подсъдимия. Прецени, също така, че не се налага провеждането на
въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната
инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото.
С оглед разпоредбата на чл. 329, ал.
2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото лице обвинение за престъпление, което
не се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а именно наказуемо с
наказание „лишаване от свобода” повече от пет години, въззивният съд намери, че
присъствието му в съдебното заседание не е задължително.
В открито съдебно заседание ЧТ и
ГИ Ю.П.П., поддържа депозираната въззивна жалба с допълнение, като изтъква, че не
е възможно покойната му майка да съди подсъдимото лице. Сочи, че подсъдимият е
нарекъл майка му „***“, а брат му и баща му „***“, което се явява
позорящо го обстоятелство, тъй като означава, че е син на „***“ и брат и
син на „***“. Заявява, че от разпита на свидетелите е било установено,
че подсъдимият го е нарекъл „***“ и „мърша“, което неправилно е
преценено, че не е позорящо го обстоятелство, според първия съд. Желае отмяна
на атакуваната първоинстанционна присъда и осъждане на подс. Г. по повдигнатото
му частно обвинение.
Служебно назначеният защитник
на подс. И.И.Г. – адв. И.Р., САК, навежда доводи, че присъдата на първия съд е
постановена на база на събраните по делото доказателства и закона. Сочи, че по
делото няма доказателства подзащитният му да е извършил престъпление, за което
му е повдигнато частното обвинение. Изтъква, че е налице конфликт между две
лица, които взаимно са си разменили обиди. Желае жалбата срещу постановената
първоинстанционна присъда да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
атакуваният съдебен акт да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.
Подсъдимият Г., редовно
призован, не се явява и не ангажира становище по фактите и обстоятелствата,
включени в предмета на доказване и по основателността на депозираната въззивна
жалба с допълнение.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен
акт, изложеното във въззивната жалба с допълнение, както и доводите и
възраженията, направени в съдебното заседание и след като въз основа на
императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на
първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност,
обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира
за установено следното :
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на
изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана.
За да
постанови обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред.
Съобразил е събраните пред него относими гласни и писмени доказателства и
доказателствени средства, а именно : гласни доказателствени средства –
показанията на
св. С.Н.Н.,
снети в открито съдебно заседание (о.с.з.) на 09.04.2019 г. (л. 30 – л. 30/гръб
от съдебното производство) и Х.Т.Б., снети в о.с.з. на 09.04.2019 г. (л. 30/гръб
– л. 31 от съдебното производство), обясненията на подс. Г., снети в о.с.з. на
29.05.2019 г. (л. 38 – л. 38/гръб от съдебното производство) ; писмени доказателства и доказателствени средства –справка за съдимост
на подсъдимия (л. 36 от съдебното производство), писмо от „Теленор България“
ЕАД, изх. № 16435/18.06.2019 г. (л. 43
от съдебното производство) и справка от ТД на НАП – София, изх. № С190022 – 178 – 0018523/18.06.2019 г. (л.
44 от съдебното производство).
Пред настоящата съдебна
инстанция не бе проведено съдебно следствие, респективно не бяха представени и
събрани нови доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд изгради
своите фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани и
проверени в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, които
намери за достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на
еднозначни изводи по фактите.
Въззивният съд
намира, че вътрешното убеждение на първоинстанционния съдебен състав по
съставомерните факти е формирано въз основата на правилен анализ на събраните
по делото доказателствени материали, като изцяло споделя доводите и
съображенията му относно обясненията на подсъдимото лице, показанията на
разпитаните свидетели и приложените писмени доказателства и доказателствени
средства. Първостепенният съд е кредитирал изцяло показанията на свидетелите Н.и
Б., като неопровергани от останалите, събрани по делото доказателства. Дал е
вяра и на обясненията на подс. Г., в частта им досежно взаимоотношенията му с
ЧТ П., но не е кредитирал същите по отношение на отсъствието на подсъдимия от
гр. София към инкриминираната дата. Останалите събрани по делото писмени доказателства
и доказателствени средства е кредитирал изцяло, като на базата на така
събраните и проверени доказателства и доказателствени средства е изградил
своето вътрешно убеждение относно фактическата обстановка по делото, която се
споделя напълно и от настоящия съдебен състав.
С оглед горното,
въззивният съдебен състав намира, че не са налице основания за съществена
промяна на установената от районния съд фактическа обстановка, тъй като, от
една страна, пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и обстоятелства,
а от друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна преценка на
доказателствения материал.
Настоящата инстанция не
установи възможност, въз основа на наличните доказателства, да се стигне до
съществено различни изводи относно фактологията, приета от първоинстанционния
съд, която се изразява в следното :
Подсъдимият Г. и ЧТ и ГИ П. се
познават и били приятели до началото на 2017 г., когато отношенията им се
влошили.
На 03.03.2017 г., вечерта, св. Х.Б.
отишъл в кафене, находящо се в гр. София, ж. к. „Света Троица“, на ул. „Ямбол“.
Там заварил подс. Г.. Двамата се познавали покрай ЧТ П.. Подсъдимият Г. се
обърнал към св. Б., като го попитал „Къде е мършата?“. В отговор св. Б. попитал
кого нарича така, а подсъдимият Г. уточнил, като казал: „Този *****, Ю.“. В
течение на вечерта, подсъдимият коментирал майката и брата на ЧТ в негативен
план.
По-късно същата вечер, св. С.Н.бил
на спирка на градския транспорт, находяща се на ул. „Оряхово“ в кв. „Захарна
фабрика“, до магазин „Лидъл“. Свидетелят Н.и подсъдимият се познавали покрай ЧТ
П.. Към св. Н.се приближил подс. Г., във видимо нетрезво състояние, и започнал
да говори за ЧТ, като казал, че е „голяма мърша“, след което направил негативни
коментари за майката, бащата и брата на ЧТ.
Впоследствие, св. Н.и св. Б.
поотделно се видели с ЧТ и му разказали за случилото се.
Подсъдимият
И.И.Г. е роден на *** г., в гр. София, българин, с българско гражданство,
неженен, живущ ***, ЕГН **********.
Подсъдимия е неосъждан.
Същият е освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание.
Така възприетата от
въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото си кореспондира
изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите констатации на
първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на
доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и
от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите
обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от тъжбата
рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При
изграждане на фактическата обстановка от районния съд не са допуснати
процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са
обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били
подценени или игнорирани за сметка на други. Решаващият съд по ясен и
убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение,
като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното
установяване. Настоящият въззивен състав отчете, че установената от СРС
фактическа обстановка не се оспорва от страните във въззивното производство и
тъй като изцяло се солидаризира с доказателствения анализ на първата инстанция,
счете, че се явява безпредметно той да бъде преповтарян в настоящото изложение. В тази връзка е необходимо да се
посочи, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от
предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно
доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за
да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста
(решение № 181/2012 г. на ВКС, І н. о.,
решение № 372/2012 г. на ВКС, III н. о.,
решение № 513/2013 г. на ВКС, І н. о.,
решение № 371/2016 г. на ВКС, ІІІ н.
о.).
Без да бъдат
преповтаряни изводите на СРС, настоящият съдебна инстанция намира за
необходимо, с оглед на доводите и възраженията във въззивната жалба, както и в
съответствие със законово вмененото му задължение за служебна проверка на
правилността на присъдата в цялост, да посочи следното :
Правилно
и обосновано при формиране на изводите си по фактите, първият съд се е доверил
на показанията на свидетелите Б. и Н., снети в хода на съдебното следствие.
Внимателният анализ на така събраните гласни доказателствени средства сочи, че
същите са еднопосочни, взаимнодопълващи се, необорени от останалите, събрани по
делото, доказателствени източници. Поради това следва да се приеме, че са
депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно и като такива следва да
бъдат кредитирани. Действително, всеки от разпитаните по делото свидетели
пресъздава пред съда собствените си възприятия по отношение на репликите,
разменени с подс. Г. – св. Б. – в кафене, находящо се в гр. София, ж. к. „Света
Троица“, на ул. „Ямбол“, около 22.00 ч. на 03.03.2017 г., а св. Н.– около час
по-късно, на спирка на градския транспорт на ул. „Оряхово“ в кв. „Захарна фабрика“.
Показанията им, обаче, са напълно еднопосочни и взаимнодопълващи се, по
отношение на познанството между подс. Г. и ЧТ и ГИ П. и влошените
взаимоотношения помежду им, довели до отправяне на инкриминираните реплики от
страна на подсъдимия спрямо тъжителя и неговите роднини. Тези факти не се
отричат и от подсъдимия, който в обясненията си пред съда сочи, че първоначално
взаимоотношенията му с подсъдимия били нормални, но три години преди датата, на
който дава обяснения, се влошили, поради което и въззивната инстанция намира
същите са безспорно установени.
Въззивният
съд констатира, че в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния такъв
подсъдимият дава обяснения по отношение на повода за влошаване на
взаимоотношенията му с ЧТ и ГИ П. („Преди три години ЧТ ми се обади и поиска
адрес на наш общ познат, момче, което има частен бизнес, за да му запали
камиона на момчето. Аз отговорих, че няма как да стане, при положение, че няма
конфликт. Не дадох адреса и от тогава той се сдоби с една сим-карта, която няма
номер. Три години не спря да ме тормози…“ – вж. обясненията му на л.
38/гръб от производството пред СРС), както и по отношение на осъществени
общественоопасни посегателства от страна на ЧТ П. спрямо него. Обясненията на
подсъдимия в тази им част градският съд, също както и районният, не обсъди,
като прецени, че не допринасят за изясняване на фактите и обстоятелствата,
относими към предмета на доказване по делото, така, както същият е очертан с
депозираната в СРС – НО частна тъжба. Същите касаят взаимоотношения между подс.
Г. и ЧТ П. със значителна давност преди инкриминираната дата, както и поведение
от страна на ЧТ П., което не е относимо към това, инкриминирано с тъжбата.
Въззивният
съдебен състав изцяло се солидаризира с изводите на първостепенния съд относно
некредитируемостта на обясненията на подс. Г. в частта им, в която същият сочи,
че на инкриминираната дата – 03.03.2017 г., както и три месеца преди и след
тази дата, се намирал извън гр. София. Конкретно, че бил в гр. Кюстендил, в с.
Таваличево, където помагал на свой приятел, който си бил закупил къща там, да я
ремонтират. Обясненията на подсъдимия в обсъжданата част се оборват от
показанията на свидетелите Н.и Б., които са категорични относно конкретната
дата, на която всеки един от тях се е срещнал с подсъдимия, а и не се подкрепят
от нито едно събрано по делото гласно или писмено доказателствено средство,
въпреки дадената възможност на подсъдимия и неговата защита да ангажира в тази
насока доказателствени източници. При това, правилно и обосновано първият съд
не е дал вяра на така депозираните обяснения от страна на подсъдимото лице,
като е преценил, че същите не намират опора в доказателствената съвкупност и са
предназначени единствено да формират защитната му версия по повдигнатото частно
обвинение.
Настоящата
инстанция няма основание да ревизира изводите на първия съд и касателно
конкретните изрази, отправени от страна на подсъдимия спрямо ЧТ и ГИ П. и
неговите роднини пред свидетелите Н.и Б.. Действително, по отношение на
цитираните от свидетелите реплики, отправени от страна на подсъдимия, не са
събрани други, подкрепящи ги гласни доказателствени източници, поради което и
свидетелите Н.и Б. се явяват единствен източник на доказателствено относими
факти. Въпреки това, въззивният съд намира, че няма пречка да ги кредитира и
постави в основата на изводите си по фактите, доколкото, от една страна,
показанията им в останалата им част – относно познанството между подсъдимия и
ЧТ П. и влошените взаимоотношения помежду им, са напълно еднопосочни и
взаимнодопълващи се, а от друга – и в обсъжданата част показанията им не се
оборват от останалите, събрани по делото, доказателствени източници и показват
трайно негативно отношение на подсъдимия спрямо ЧТ и ГИ П. и употребени от Г.
сходни изразни средства спрямо П. и неговите роднини. При това, като е
кредитирал така събраните гласни доказателствени средства, първият съд не е
допуснал превратно тълкуване на доказателствената съвкупност, а е изградил
изводите си по фактите въз основа на правилен и задълбочен анализ на същата,
който въззивната инстанция изцяло споделя.
Софийски
градски съд кредитира останалите писмени доказателствени средства напълно, като
намира за правилно и законосъобразно използването им от първия съд при
изграждането на фактическите му и правни изводи, в качеството им на допълващи и
изясняващи установената по делото фактическа обстановка.
Предвид изложеното,
настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния обем и
категоричност доказателствена съвкупност, която позволява на съдилищата да
формират еднозначни изводи по фактите, и изцяло споделя направеният в мотивите
към присъдата анализ на наличните доказателствени материали.
Като цяло, за установяването
на обективната фактическа обстановка, първоинстанционният съд е положил всички
възможни и необходими в случая процесуални усилия. Разпитани са установените по
делото свидетели, които пряко или косвено са възприели факти от обективната
действителност, имащи връзка с инкриминирания случай, при условията на чл. 12,
ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на принципите на
непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко посочван в
практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно
участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд срещу
Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК,
съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните писмени доказателствени
средства.
Въззивният състав служебно
констатира, независимо от
оправдателния характер на първоинстанционната присъда, че правото на
защита на подс. Г. не е било нарушено в нито един етап от първоинстанционното
съдебно производство. Спазени са всички изисквания на процесуалния закон,
гарантиращи законосъобразното упражняване на правото на защита от страна на
подсъдимото лице – редовно връчване на тъжбата, гарантиране на участието му в
процеса, на правото му да дава обяснения, да представя доказателства и да прави
доказателствени искания, да се ползва от адвокатска помощ, каквато служебно му
е осигурена, както и възможност да се изказва последен и да обжалва актовете на
съда, накърняващи законните му права и интереси.
Предвид всичко посочено,
първоинстанционният съд е направил правилни правни изводи, в съгласие със
закона и постоянната практика на върховната съдебна инстанция на Р. България,
досежно несъставомерността, от обективна страна, на поведението на подс. Г. по
вменения му престъпен състав.
Правилно СРС е приел, че с
деянието си подс. Г. не е осъществил от обективна и субективна страна
признаците на престъплението „клевета“.
За да бъде осъществен съставът на престъплението „клевета“
по смисъла на чл. 147, ал. 1 и сл. от НК, е необходимо от обективна страна да
бъде установено, че субектът на престъплението по този законов текст е
разгласил неистинско позорно обстоятелство за пострадалото физическо лице или
му е приписал неизвършено от него престъпление.
Първата,
алтернативно предвидена, в диспозицията на чл. 147, ал. 1 от НК форма на
изпълнително деяние на престъплението „клевета“ – разгласяване на позорно
обстоятелство за другиго, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети
лица на твърдения за съществуването на определен факт, свързан с личността на
пострадалия. Този факт може да касае неговото минало или настоящо поведение,
укоримо от гледна точка на господстващия морал (решение № 464/1981 г. на I н. о. на ВС) прояви от
личния му живот, негови служебни или обществени изяви или отрицателни качества,
които са от една страна неверни, несъответни на обективната действителност, а
от друга – са от естество да накърнят доброто му име в обществото, тъй като
характеризират отрицателно личността на пострадалия.
Втората
възможна форма на изпълнително деяние, инкриминирана в разпоредбата на чл. 147,
ал. 1 от НК – приписване другиму на извършено престъпление, се осъществява чрез
довеждане от страна на престъпния деец до знанието на трети лица, на твърдения,
че пострадалият е извършил конкретно престъпление, което той в действителност
не е извършил (решение № 464/1981 г. на І
н. о. на ВС и решение № 80/1998 г. на I
н. о. на ВКС).
Престъплението,
уредено в цитирания законов текст е резултатно, като за довършеността му се
изисква твърденията на дееца в посочения по-горе смисъл да са доведени до
знанието на поне едно трето лице, явяващо се в случая предмет на посегателство.
За съставомерността на деянието от обективна страна не е необходимо деянието да
е извършено присъствено спрямо пострадалия.
От
субективна страна, клеветата е престъпление, което може да се осъществи както с
пряк, така и с евентуален умисъл. Във всички случаи обаче субектът трябва да
съзнава позорния характер на разгласяваното обстоятелство или престъпният
характер на приписваното деяние, както и неистинността на позорното
обстоятелство или това, че пострадалият не е извършил приписваното му
престъпление (решение № 745/1991 г. на ІIІ
н. о. на ВС). Когато клеветата се извършва с „пряк“ умисъл, деецът е сигурен,
че позорното обстоятелство е неистинско или че приписваното му престъпление не
е извършено от пострадалия, като цели твърденията му да стигнат до съзнанието
на поне едно трето лице. Когато клеветата се извършва с „косвен“ умисъл, деецът
може да не е сигурен в действителното положение, но въпреки това да прави
съответното твърдение, или да не е сигурен, че неговите твърдения могат да
бъдат възприети от трето лице, но да се примирява с тази възможност.
При
обективната и субективна съставомерност на дадено деяние по горепосочените
признаци на престъпния състав, за дееца възниква отговорност за осъществен
състав на престъплението „клевета“.
Клеветата
е квалифицирана, когато е нанесена публично ; когато е разпространена чрез
печатно произведение или по друг начин ; когато е извършена по отношение на
длъжностно лице или на представител на обществеността при или по повод
изпълнение на службата или функцията му, когато е извършена от длъжностно лице
или на представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата
или функцията му, както и ако от клеветата са настъпили тежки последици. В
конкретния случай, отговорността на подс. Г. е ангажирана с тъжбата за това
клеветата да е била нанесена публично.
По
делото случай безспорно се установява, че на инкриминираната по дата –
03.03.2017 г., в кафене, находящо се в гр. София, ж. к. „Света Троица“, на ул.
„Ямбол“, пред св. Б., подсъдимият нарекъл ЧТ и ГИ П. с епитетите „мършата“,
„*****“ и „***“, напсувал го, заявил, че „…щял да хване Ю. и
баща му, и ще ги върже на един стълб и ***“, както и че „…щял да му (на
брата на ЧТ и ГИ – бел. моя) завре пистолета за зареждане на бензин отзад“,
нарекъл майката на ЧТ и ГИ П. с думите „дърта ***“ и казал, че трябвало
да я „мине“. По-късно на същата дата, на спирка на градския транспорт,
находяща се на ул. „Оряхово“ в кв. „Захарна фабрика“, до магазин „Лидъл“, пред
св. Н., подсъдимият нарекъл ЧТ и ГИ П. отново с думата „мърша“, майка му
с думата „***“, а баща му и брат му с думата „***“, като казал
пред свидетеля „***!“.
Употребените
от подсъдимия изразни средства в посочения по-горе смисъл, обаче, не се явяват
клеветнически, както правилно е приел и първият съд. Същите не съдържат
твърдение за съществуването на определени факти, свързани с личността на
пострадалия – относно неговото минало или настоящо поведение, укоримо от гледна
точка на господстващия морал прояви от личния му живот, негови служебни или
обществени изяви или отрицателни качества, които са от една страна неверни,
несъответни на обективната действителност, а от друга – са от естество да
накърнят доброто му име в обществото, тъй като характеризират отрицателно
личността на пострадалия. Подсъдимият не е изнесъл определена информация за ЧТ
и ГИ П., която да е невярна и да се явява позоряща го, а е отправил епитети към
неговата личност и тази на неговите близки, които не могат да се квалифицират
като клеветнически твърдения.
Касае
се без изключение за обидни твърдения, за епитети, с които подсъдимият е
характеризирал ЧТ и ГИ П. и неговите близки. При обидата чрез думи, за разлика
от клеветата, деецът казва нещо унизително за честта и достойнството на
пострадалия, дава отрицателна оценка или мнение за личността му в езикова
форма, като използва унизителни от гледна точка на господстващия морал епитети,
отразяващи отрицателни качества, ругателни думи или изрази, унизителни съждения
за качествата на жертвата.
Обидните
изрази, касаещи личността на ЧТ и ГИ Ю.П., обаче, отново не са съставомерни,
тъй като не са отправени в присъствието на пострадалото лице, нито са изказани
пред свидетелите с изричното указание от страна на подсъдимия да бъдат цитирани
пред пострадалия. А онези от тях, които касаят роднините на П. не биха могли да
се преследват по инициатива на ЧТ и ГИ, поради строго личния характер на
защитеното от закона благо, чиято наказателноправна закрила е осигурена от
наказателноправните норми по чл. 146 и сл. от НК.
Правилно
първият съд е приел, че пострадал от престъплението „обида“ или „клевета“ може
да се яви само лицето, по отношение на което са отправени обидните или
клеветнически изрази, не и други лица, които могат да изпитат негативни емоции
от накърняването на честта, достойнството и доброто име на своите ближни. На
тази последна категория лица не е предоставена правна възможност да търси
защита по реда на наказателното обвинение от частен характер за накърнени лични
субективни права на трети лица, дори и те да не са в състояние да защитят
правата си. Възраженията на тъжителя в противния смисъл, настоящата инстанция
намира за неоснователно.
С оглед изложеното и поради липса на
доказани частни съставомерни признаци от обективна и субективна страна и в
частност – неговото изпълнително деяние, принципно безпредметно се явява
обсъждането на неговата субективна страна, респективно приложението на
инкриминирания престъпен състав. С оглед изтъкнатото, възражението на тъжителя,
че по делото са събрани необходимите по обем и категоричност доказателствени
източници в подкрепа на извода, че подс. Г. е осъществил престъпния състав от
обективна и субективна страна, настоящият съдебен състав намира за
неоснователно.
Предвид изложеното, СГС
намери, че правилно и законосъобразно районният съд е признал подс. И.И.Г. за
невинен в това, на 03.03.2017 г., в гр. София, ж. к. „Света Троица“, публично в
заведение, находящо се на ул. „Ямбол“, както и на спирка „Оряхово“, при
условията на продължавано престъпление, е разгласил позорни обстоятелства за Ю.П.,
поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по повдигнатото му
обвинение за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл.
147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
На плоскостта на гореизложеното от
фактическа страна, въззивният съдебен състав намира, че правилно и законосъобразно
районният съд е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране на
гражданската отговорност на подсъдимия, по реда на чл. 45 от ЗЗД.
За деликт, по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, е необходимо виновно и противоправно поведение, настъпили вреди и причинна
връзка между поведението и вредите. Настоящият съдебен състав намира, че от
събраните пред СРС доказателства не може да се направи категоричен извод, че
елементите на сложния фактически състав на непозволеното увреждане са били
изпълнени. Не бе установено с деянието си подсъдимият да е осъществил виновно и
противоправно деяние.
С оглед на установеното по делото от
фактическа страна, въззивната инстанция счита, че предявеният гражданският иск
е неоснователен, поради обстоятелството, че ЧТ и ГИ не е доказал виновно и
противоправно поведение на подсъдимия, довело до някакви неимуществени вреди за
него, поради което първоинстанционната присъда и в тази ѝ част следва да
бъде потвърдена.
Въззивният съд, при
извършения служебен преглед на постановения съдебен акт, констатира, че първият
съд е пропуснал да се произнесе по направените по делото разноски, но прецени,
че не може да се произнесе в този смисъл, тъй като с това би ограничил правото
на подсъдимия за двуинстанционен контрол върху актовете на съда. Районният съд
следва да отстрани констатирания пропуск по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК.
При извършената, на основание чл.
314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната
присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи
нейното изменяне или отмяна, поради което и с оглед изложените съображения, въззивната жалба
следва да бъде оставен без уважение, като неоснователна, а присъдата на
районния съд потвърдена изцяло.
Воден
от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда № 219520 от 18.09.2019 г. по НЧХД
№ 8154/2017 г., на СРС – НО, 12-ти
състав.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.