№ 137
гр. Тетевен, 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело №
20244330101146 по описа за 2024 година
Предявени са искове за прогласяване нищожността на договор за кредит
и на договор за предоставяне на поръчителство,съединени с искове за
заплащане на недължимо платена сума за възнаградителна лихва и разходи по
договор за поръчителство.
Ищецът
излага,че на д е сключил с „Кредисимо“-ЕАД-София договор за
потребителски кредит №дг., и с втория ответник „Ай тръст“-ЕООД-София
договор за предоставяне нае поръчителство,като е усвоил изцяло
предоставената му в заем сума от 2600 лева.
Излага,че договорът за кредит е нищожен на основание чл.22 от ЗПК и
на осонвание чл.143,т.19 от ЗЗП,поради неспазване на изискванията на
чл.11,ал.20 от ЗПК.
Твърди,че действително приложения в кредитното правоотношение
годишен процент на разходите/ГПР/ е различен от посочения в договора,че
кредиторъ,вписвайки в контракта ГПР от 47.37% е заблудил потребителя,като
1
използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност
на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР ,с
произтичащите пранни последици по чл.22 от ЗПК-нищожност н а кредитната
сделка.
Ако не се приемат доводите за нищожност на кредитния
контракт,твърдят,че не е произвела правен ефект уговорката за заплащане на
възнаграждение на втория ответник за учредяване в негова страна на лично
обезпечение.
Уговорката за заплащане на възнаграждение на поръчител не поражда
правни последици,изискваето за заплащане на възнаграждение противоречи
на целта на Директива 2008/48в ,транспонирана в ЗПК.Клаузата
предвиждаща заплащане на възнаграждение е в пряко противоречие с целта на
директивата.Единствения мотив за сключване на договор за поръчителство е
да се надари кредитора.Договорът за поръчителство е акцесорен и не може да
съществувапри липсата на главен дълг.По тези съображения кредитната
сделка е нищожна.
Недействителна е и уговорката за учредяване на обезпечение с одобрено
от кредитора дружество-поръчител.
Възлагането на потребителя да заплаща задължения,които следва да
изпълява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда
на потребителя,ькато по-слабата страна в гражданския и търговски оборот.
Моли да бъде постановено решение,с което се прогласи нищожността на
договора за потребителски кредит №дг,както и на договора за предоставяне
на поръчителство от д,сключен с „Ай Тръст“-ЕООД.
Моли да бъде осъден „Кредисимо“-ЕАД да върне сумата от 338.16
лева,съобразно молбата за изменение на размера на иска,представляваща
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит,както и сумата от
717.03 лева,след допуснатото изменение на иска/с молба от 29.04.2025г-
стр.141 от делото ответникът „Кредисимо“-ЕАД заявява,че няма възражение
по отношение на извършеното от ищеца увеличение на размера на
осъдителните искове,предявени срещу него/,съставляващи престирани от него
парични плащания,извършени в изпълнение на непородилия правно действие
договор за поръчителство към договор за кредит.
2
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата
молба, от ответниц;ите,както следва:
-От „Кредисимо“-ЕАД-София,в койтое изразено становище за
недопустимост на производствотои за обединяване с други делапо описа на
РС-Тетевен,което искане е оставено без уважение с определението по чл.140
от ГПК.Направени са възражения за нередовност на исковата молба,за
недопустимост на исковете,заявени самостоятелно в производството.По
същество на делото е изразено становоище за неоснователност на предявените
искове.
-От ответника „Ай Тръст“-ЕООД-София,в който е изразено становище
за неоснователност на предявените искове.Твърди,че задължението по
договора за кредит е предсрочно погасено,поради което на ответника не е
заплатено възнаграждение за предоставяне на поръчителство в пълен
размер.Не може да се квалифицира сключването на договор за предоставяне
на поръчителство катозаблуждаваща търговска практика,наличието на
свързаност между ответниците само по селбе си не води до скрито оскъпяване
на кредита.Моли да бъдат отхвърлени исковете.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и заключението
на съд.-счетоводната експертиза,изготвена от вещото лице Р. Х.,приема за
установено от фактическа страна следното:
Приложен е договор за потребителски кредит №дг,сключен между
ищеца и „Кредисимо“-ЕАД-София,при следните параметри,съгласно
Приложение №1: Общ размер на кредита 2600.00 лева,срок на кредита 24
месеца,лихвен процент по кредита 39.41%,годишен процент на
разходите/ГПР/ по кредита 47.37%, Общ размер на всички плащания 3828.81
лева.
Представени са от ответника „Кредисимо“-ЕАД Общи условия за
предоставяне на кредити.
Представен е от ответника „Ай Тръст“-ЕООД-София Договор за
предоставяне на поръчителство ,сключен между него и ищцата на дата д,с
което поръчителят/Ай Тръст/ се задължава да сключи договор за
3
поръчителство с Кредисимо,по силана на който да отговаряпред последния
солидарно с потребителя за изпълнение на всички задължения на
потребителя,възникнали съгласно договора за потребителски кредит и
възникнарли в резултат на неизпълнение от потребителя по
договора,включващи задължение за заплащане на предоставения креадит от
2600.00 лева,задължение за плащане на опредЕ. в договора възнаградителна
лихва,за плащане на разноски,лих ва за забава,разноски за извънсъдебно
събиране.
Съгласно чл.8 от договора,потребителят дължи на поръчителя
възнаграждение в размер по приложение №1 в общ размер на 2483.83
лева,дължимо за целия период на действие на договора.
От заключението на назначената и приета като неоспорена от страните
Съдебно- счетоводната експертиза се установява, че договорения ГПР от
47.37% включа договорените разходи за лихва при годишен лихвен процент
39.41%.,изчислен при 24 анюитетни вноски.Годишния процент на
разходитеь,при включване на договорените възнаграждения по договор за
поръчителство за 24 месеца е в размер на 174.28%
Договорът за паричен заем №дг е погасен предсрочно,като по същия са
направени разходи в общ размер на 3 655.19 лева,в т.ч. рефинансиране със
сума 2474.39 лева,отнесени както следва:
-Главница 2600.00лева
-Лихва-338.16 лева
-Поръчителство -717.03 лева.
При така изложената фактическа обстановка се налагат следните правни
изводи:
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени иска - иск
за признаване на недействителност -нищожност, като противоречащ на закона
на договор за потребителски кредит №дг и на договор предоставяне на
поръчителство от д. и осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД за сумата от 338.16 лева, представляваща възнаградителна лихва по
договор за потребителски кредит и сумата от 717.03 лева, представляваща
парични плащания/възнаграждение/по непородилия действие договор за
поръчителство.
4
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Безспорно е между страните в производството, а и се установява от
приобщените писмени доказателства, че на д г. между Д. М. Д. и „Кредисимо“
ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит № дг. Видно от договора и
Приложение № 1 към него е, че ответникът „Кредисимо“ ЕАД е предоставил
на ищеца заем в размер на 2600.00, като в Приложение № 1 е посочен
годишен лихвен процента - 39.41 % и ГПР в размер на 47.37 %, общ размер на
всички плащания 3828.81 лева. Инкорпориран е и погасителен план на 24
вноски с посочен падеж, главница, лихва и общ размер на вноската.
В чл. 4 от процесния договор /както и в раздел III т. 12 от ОУ/ е
уговорено, че страните се съгласяват в случай, че кредитополучателят е
посочил, че ще предостави обезпечение по кредита, същият следва да
предостави на кредитора банкова гаранция съгласно Общите условия или да
сключи договор за поръчителство с одобрен от КРЕДИСИМО гарант -
поръчител в срок 48 часа от подаване на заявлението за отпускане на кредит.
По делото не е спорно, а това се установява и от писмените
доказателства, че на датата на сключване на договора между „Кредисимо“
ЕАД и ищеца Д.- д последния и втория ответник/Ай Тръст/ са сключили
договор за предоставяне па поръчителство, по силата на който „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД, с ЕИК: ********* е поело задълженията да сключи договор за
поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред
„Кредисимо“ ЕАД солидарно с потребителя за всички задължения на
потребителя, възникнали по повод договор за потребителски кредит. Въз
основа на сключения договор за предоставяне на поръчителство, според
обективираното в чл. 8 от договора за предоставяне на поръчителство,
потребителят - заемател се е задължил да заплати на поръчителя
възнаграждение за предоставеното обезпечение. Видно от Приложение № 1
към същия договор, възнаграждението е определено на сумата в размер на
2483.83 лв. на месечни вноски с посочен падеж и размер на вноската.
Видно от договора за поръчителство, Д. е следвало да заплаща
възнаграждението, като „Кредисимо“ ЕАД е овластено вместо поръчителя
„АЙ ТРЪСТ“ ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор-
5
съгласно чл. 8, ал. 5 от Договор за поръчителство, както и е приоритетно
изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното
задължение по кредита, изрично посочено в чл. 8, ал. 5, изр. второ от договора
за поръчителство.
По делото не е спорно, че „Кредисимо“ ЕАД е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства.
От справка в търговския регистър се установява, че кредиторът
„Кредисимо“ ЕАД, ЕИК ********* е едноличен собственик на капитала на
„Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора за кредит, в тежест на заемателя е да
осигури едно измежду следните обезпечения: банкова гаранция в размер от
сумата по процесния договор, или одобрено от заемодателя дружество -
поръчител.
По делото не се спори, че ищеца е погасил предсрочно задълженията си
по процесният договор за кредит, като е заплатено възнаградителна лихва в
размер на 338.16 по договора за кредит,както и възнаграждение по договора за
поръчителство,в размер на 717.03 лева/зюклечине на съд.-счетоводна
експертиза/.
В Общите условия на „Кредисимо“ ЕАД към Договор за потребителски
кредит, представляващи неразделна част и приложими по отношение на
всички договори за потребителски кредити, следователно относими и към
настоящия казус, се посочват какъв е начина за сключване и отпускане на
кредит по ЗПК, правата и задълженията на всяка една от страните по договора
за кредит, санкциите и кога настъпва предсрочната изискуемост, по какъв
начин се връчва известието до кредитополучателя и реда и начина за
изменение на Общите условия. Договорено е между страните, че за ползвания
кредит кредитополучател дължи на кредитора годишна лихва, чийто процент
е определен в индивидуалния договор.
Видно е от общите условия, че кредитополучателят се задължава да
върне на кредитора така предоставените парични средства, заедно с ГПР и
дължимото възнаграждение при закупена допълнителна услуга, в размер и
срок съгласно посоченото в договора и според погасителен план, неразделна
6
част от ЗПК.
От правна страна, по допустимостта и основателността на предявените
искове, съдът намира следното:
При така наведеното в обстоятелствената част и петитум на иска, са
предявени следните искове:
По отношение на ответника „Кредисимо“ ЕАД са предявени при
условията на евентуално съединяване иск за нищожност на сключения между
„Кредисимо“ ЕАД и Д. Д. договор за паричен заем, съединен в условията на
обективно съединяване с осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
т. 1 от ЗЗД, за връщане на получено без основание.
По отношение на ответника „Ай Тръст“ ЕООД е предявен иск за
нищожност на договор за предоставяне на поръчителство.
Предявените искове са допустими. Ищецът има правен интерес от
предявяването им, тъй като ответниците оспорват претенциите му, което
обуславя спорност на вземането, няма постигната спогодба между страните,
не са налице процесуални пречки за разглеждане спора по същество.
По иска за недействителност на договора за кредит срещу „Кредисимо“
ЕАД, съдът намира следното:
За да е налице нищожност, на която и да е договорна клауза тя трябва да
има толкова съществени пороци, че да й пречат да породи правното си
действие още към момента на сключването на договора.Една от
предпоставките за предявяване на възражение с правно основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД е наличието на правен интерес, който според съда за ищеца е налице,
тъй като между страните съществува спор относно действителността на
договор за предоставяне на потребителски кредит.
Дори при липса на въведено възражение, съдът е длъжен да констатира
и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които
регулират правния спор. В правовата държава е въведен принципа на
законността (чл. 4 от КРБ), като разпоредбата на чл. 5 от ГПК сочи
законността като основен принцип на гражданския процес и задължава съда
при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона.
Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
7
диспозитивното начало в процеса (чл. 6 от ГПК). Съдът следи служебно и при
незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1. Е нарушена норма,
предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2. Е относимо до формата (външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ); 3. Е налице противоречие с
добрите нрави (в този смисъл решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и
др.); 4. Е налице неравноправна клауза.
По делото не се спори, че страните са сключили процесния договор за
кредит. В конкретният случай приложение намират нормите на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние и Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги, в съответствие с които
съдът приема, че писмената форма на договора е спазена и няма основания за
подписване на електронния документ, чрез електронен подпис или
последващо подписване на хартиен носител.
С попълване на заявлението и изпращането му на кредитодателя, след
получаване по електронната поща на договора, ОУ за предоставяне на
кредити, СЕФ за предоставяне на информация за потребителските кредити,
ищецът е направил електронно изявление, че приема условията на договора.
Спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба.
Недействителността на целия договор е обоснована със съществени пороци на
една от клаузите на договора, а именно - клаузата на чл. 4, съгласно която, в
случай, че кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще предостави
обезпечение на кредита, то последния следва да представи банкова гаранция в
10 дневен срок от подаване на заявлението или да сключи договор за
поръчителство с одобрено от кредитополучателя юридическо лице
„Поръчител“ в срок от 48 часа от подаване на заявлението.
Кредитополучателят има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал.
2 ЗПК, а именно - физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. По отношение на действителността на договорите за
потребителски кредити, приложими са специалните разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
8
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване
обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на
ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те
следва да получават адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът
за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. Според
съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да
познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва
да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по
смисъла на чл. 22 от ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е
посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява
на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият
в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между
страните.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно
което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички
разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни
посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.
9
В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които
потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; 3. за
поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването
на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и
други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на
сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени
ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
Нарушената правна норма, която се твърди е тази на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната
правна норма е посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти
размера на законната лихва. Съгласно § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В конкретния случай не е посочен начина на определяне на ГПР, но е
налице и спор дали посоченият в договора годишен процент на разходите в
размер на 47.37 % отговаря на действително приложимия между страните
ГПР.
В конкретния случай се установи от договора, че при посочване на ГПР
в договора, не са включени разходите, извършени от Кредитополучателя
представляващи възнаграждения за поръчителство по договора за гаранция
сключен с поръчителя „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с ЕИК: *********. При включване
на тези разходи, ГПР който е определен в договора за кредит на 47.37% %
10
безспорно ще го надхвърли значително над ограниченията по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. В случая посочения размер на ГПР не отговаря на действителния. В
случая в договора за кредит не е отразена действителната обща сума, дължима
от потребителя. В погасителния план не е включено задължението, поето по
договора за поръчителство. От страна на търговеца е приложена
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т. 4 ЗЗП, като в
т. 9 от Приложение № 1 е посочена обща сума, дължима от потребителя по
кредита, без в нея да е включено възнаграждението, което ищецът се
задължава да плати на поръчителя и стойността му не е прибавена при
изчисляване на посочения ГПР.
От изготвената по делото съд.-счетоводна експертиза/ССЕ/, се установи,
че при включване на дължимото възнаграждение за предоставяне на гаранция,
то в този случай ГПР се увеличава до 174.28 %.
Видно от раздел II чл. 4, ал. 2 от Договора в случай, че в посочения в ал.
1, изр. 1 срок (48 часа) кредитополучателят не предостави съответното
обезпечение (сред които е и процесното), то ще се счита, че заявлението за
кредит не е одобрено от кредитора и договорът не е породил действие.
Следователно възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е
следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка
с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за
предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с
договора за кредит.
Съдът приема, че възнаграждението в полза на поръчителя е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит и доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. В същото време, съгласно, договора
за предоставяне на поръчителство, заемодателят е овластен да приема вместо
гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на
поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства.
Съдът приема за установено, че на кредитора е било известно
задължението на ищеца да заплаща услугата по предоставеното
поръчителство, тъй като това е определено като условие за отпускане и
усвояване на кредита. По този начин макар формално клаузата на чл. 4 от
11
договора за кредит да не съдържа условия по формиране на ГПР, води до
неговата реална промяна, защото задължава кредитополучателя да
предприеме правни действия, като се задължи с допълнителни разноски пред
дружеството поръчител. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери, се считат за нищожни. Анализът
на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят извод за
доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно,
че потребителят, за да не заплаща разходи за неизпълнение на задължения по
договора, следва да сключи договор за предоставяне на гаранция с посочено
от кредитора юридическо лице - поръчител. Гореизложеното води и до извода,
че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да
обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност
на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК
изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на
заетите средства, съответна на получените гаранции.
Решаващият състав намира, че клаузата, въз основа на която е сключен
процесният договор за предоставяне на гаранция е неравноправна, защото
изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство на одобрено
от заемодателя дружество - поръчител, което предоставя гаранционни сделки,
което с оглед установените данни за свързаност с кредитополучателя и
обстоятелствата около избора на поръчителя в деня на сключване на договора
за кредит, включване на възнаграждението в погасителния план по договора
за кредит и събиране на сумата от заемодателя (едноличен собственик на
капитала на дружеството - поръчител) води до единствен извод, че с
предвиждане на избор за сключване на възмездно поръчителство с одобрено
от заемодателя дружество - поръчител - не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение под формата
на възнаграждение за поръчител, свързан с кредитора.
Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед
изпълнение на задължението по договора за заем в полза на тези, които са
посочили, че ще обезпечат вземането с поръчителство на юридическо лице -
поръчител, което освен това и следва да е одобрено от кредитодателя.
Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването
12
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне
на поръчителство като несъмнен разход, действителният ГПР би бил
значително завишен и размерът би надхвърлил законоустановения, което не се
и оспорва от ответника „Кредисимо“ ЕАД.
На основание изложеното съдът приема, че заемодателят по договора за
кредит не е посочил действителния ГПР по договора за кредит, съгласно
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР.
Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора; налице е невярна
информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна
и по- специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1
от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.
3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 от ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12 и т. 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП
във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря
13
между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно
изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания.
Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни
норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера
на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е
въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4
от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,във вр. чл. 22 от ЗПК и 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, за
прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит №с/ 2с
г., сключен между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД е основателен и
следва да бъде уважен.
По отношение на иска, предявени срещу ответника „Ай Тръст“ ЕООД за
нищожност на договор за предоставяне на поръчителство с правно основание
чл. чл. 26, ал. 1 ЗЗД:
Няма спор по делото, че в деня на сключване на договора за
потребителски кредит -д.,ищецът е сключил с втория ответник Ай Тръст и
договор за поръчителство. Въпреки, че всеки един от процесните два договора
14
- този за кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално
представляват самостоятелни договори, те следва да се разглеждат като един
комплексен договор. Връзката между двата договора е опредЕ. от клаузата за
приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на кредит при
сключване на договор за поръчителство на кредитополучателя с определено
от кредитора юридическо лице поръчител, както и сключването на договора за
предоставяне на поръчителство е в същия ден, в който е сключен и договорът
за кредит.
Нещо повече, предвидена е изрична уговорка за приоритетно изплащане
на възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение
по кредита, изрично посочено в чл. 8, ал. 5, изр. второ от договора за
поръчителство. В този смисъл и доколкото двата процесни договора се
намират във взаимовръзка по между си и като комплекс от правоотношения
между страните, последиците от прогласяването на недействителността на
договора за потребителски кредит рефлектират и по отношение на договора за
предоставяне на поръчителство. Кредитополучателят е икономически по-
слабият субект на правоотношението, за когото практически липсва каквато и
да е свобода да договаря условията за поръчителство.
Съдът намира, че процесният Договор за предоставяне на поръчителство
от д. се явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за
кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало
правоотношението по поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от
сключване акцесорния договор.
Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса
на кауза за неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора, за
поръчителя е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме
наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случая
на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно
договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
поръчителя суми (арг. чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на
поръчителство). Следователно поръчителят получава едно възнаграждение,
без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото
сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък
заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога
15
ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при
погасяването на кредита от поръчителя. По силата на посоченото
правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга.
Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора „Кредисимо“ ЕАД,
за което цялото възнаграждение е поето от потребителя. Поръчителят по
договора за предоставяне на поръчителство, който е и икономически по-
силният субект, разполага и със защитата на чл. 143, ал. 1 ЗЗД, която му дава
възможност да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е
платил, както и законна лихва върху платените суми от датата на плащането,
което е и договорено в чл. 2, ал. 1 и чл. 4, ал. 2.
Така поетият от поръчителя риск при предоставянето на поръчителство
е напълно покрит от предвидената законова защита, а размерът на
уговореното възнаграждение за предоставянето на поръчителство е
абсолютно необоснован и несъответен на този риск. Срещу заплащането на
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, което е в
размер на 2483.83 лева, надхвърлящ този на получената в заем сума, ищецът -
потребител не получава каквато и да било услуга. Ето защо, този договор се
явява нищожен, като накърняващ добите нрави, в каквато насока са и
оплакванията на ищеца.
В този смисъл не само че е налице нееквивалентност на престациите, но
в случая и липсва престация от една от страните по договора - поръчителя,
поради което и този договор се явява недействителен като лишен от
основание. При настоящата хипотеза за преценка нищожността на договора за
предоставяне на поръчителство съдът съобрази и задължителните указание в
ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и предвид това,
че основанието за нищожност произтича и е видно от съдържанието на самата
сделка.
Договорът за предоставяне на поръчителство, има акцесорен характер
по отношение на договора за потребителски кредит. В случая сключеният
договор за поръчителство е с юридическо лице, което е предварително
одобрено от кредитора и което се явява свързано с него лице, тъй като същият
е едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител. Това
обстоятелство обосновава, че на длъжника не е предоставено право на избор и
възможност за индивидуално договаряне, което води до значително
16
неравновесие между правата на потребителя на услугата и търговеца и
нарушаване на принципа на добросъвестност, от което може да се изведе
основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената срещу ответника
„Ай Тръст“ ЕООД искова претенция за прогласяване нищожността на
сключения Договор за предоставяне на поръчителство от 20.02.2022г се явява
основателна и доказана и следва да бъде уважена като такава.
По основателността на исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД срещу ответника „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД:
Уважаването на предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД предпоставя ищеца да докаже при условията на пълно и главно
доказване сключването на Договор за предоставяне на кредит и Договор за
поръчителство, наличието на основания за нищожност, плащане на
процесната сума. В тежест на ответниците е да докажат, че процесната сума е
платена на годно правно основание.
В случая съдът прие, че Договор за предоставяне на кредит и Договор за
поръчителство са нищожни. Прието е по делото за безспорно, потвърдено и от
изготвената и неоспорена от страните ССЕ, че ищецът е заплатил
претендираните като сума от 338.16 лева за заплатена възнаградителна лихва
и по втория осъдителен иск сумата от 717.03 лева за изплатено
възнаграждение по договора за поръчителство и същите са постъпили в
партримониума на ответниците „Кредисимо“ ЕАД. Този факт изрично се
признава от ответника „Кредисимо“-ЕАД в отговора на исковата молба,както
и в молбата-становище на стр.83-84 от делото,в който е заявено,че
възнаграждението по договора за поръчителство с „Ай Тръст“ всъщност е
постъпило по сметка на „Кредисимо“-ЕАД.
В тази връзка съдът съобразява и чл.8,ал.5 от договора за поръчителство
,сключен с „Ай Тръст“.
Съдът намира, че ответника по осъдителните искове, в хода на
съдебното производство, не доказа наличие на валидно основание за
получаване на посочените суми.
С оглед установеното, съдът намира, че и предявените искови претенции
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД срещу „Кредисимо“-ЕАД-
17
София,се явяват основателни и доказани и като такива следва да бъдат
уважени, в претендирания и допуснат от съда размер.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК,
ответниците ще следва да бъде осъдени да заплатят дължимите разноски по
делото,както следва: „Кредисимо“-ЕАД държавна такса в размер на 197.35
лева,общо за всички уважени искове,както и разноски за ССЕ в размер на
200.00 лева, а ответника „Ай Тръст“-ЕООД да заплати държавна такса в
размер на 66.58 лева.Това са реално дължимите държавни такси,въпреки
погрешното пресмятане при освобождаване на ищеца от заплащане на
държавна такса,а и размера на осъдителните искове е увеличен в хода на
производството.
Ищецът в настоящото производство е представляван от адвокат, при
условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от
представения договор за правна защита и съдействие.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Такова искане за заплащане н
авъзнаграждение адвокатът,представлявал ищеца,е направил с изрична молба.
Доколкото по делото са ангажирани доказателства, че адвокатът е
регистриран по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС),
дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и
данък върху добавената стойност (ДДС).
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което
следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния
характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия
адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г.
относно задължителните минимални размери на адвокатските
възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни
минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ
правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до
18
увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна
степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на
опредЕ.та минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в
никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни
цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията
между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда,
определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от
09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В този
смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. на II т. о.
на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на II т. о.
на ВКС.
По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна
сложност на същото, както и с оглед проведените три открити съдебни
заседания, без явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от
ЗА, в полза на ЕАД Е. И.-Пловдив,представлявано от адв. Е. И.- М. следва да
бъде определено адв. възнаграждение в размер от 800 лева без ДДС по
четирите иска общо или по 200 лева без ДДС за всеки от исковете, което е в
границите за съответния вид дейност, определени с чл. 23, т. 4 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, която не е издадена от съсловна
организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г.,респ. възнаграждение в размер
на 960 лева с ДДС за четирите предявени иска,платимо както следва: от
19
„Кредисимо“-ЕАД в размер на 720.00 лева с ДДС и от ответника „Ай Тръст“-
ЕУООД в размер на 240.00 лева с ДДС.
Мотивиран от горното,съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
Договор за потребителски кредит № с,сключен на 2с година между
„Кредисимо“ ЕАД-град София, с ЕИК:*********, като кредитодател и Д. М.
Д., с ЕГН:********** от к,Лов.обл., като кредитополучател.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
Договор за поръчителство от 2с година, сключен между „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД-
град София, ЕИК:********* и Д. М. Д., с ЕГН:********** от к,Лов.обл.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, „Кредисимо“ ЕАД-град
София, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център
„България“, представлявано от изпълнителния директор с, да заплати на Д. М.
Д. с ЕГН:********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к. „Изток“ № 2 сума в
размер на 338.16/триста тридесет и осем лева и шестнадесет
ст./лева,представляваща недължимо платена сума за възнаградителна лихва
по Договор за потребителски кредит № дг., сключен между страните, ведно
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда
21.11.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, „Кредисимо“ ЕАД-град
София, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център
„България“, представлявано от изпълнителния директор с да заплати на Д. М.
Д. с ЕГН:********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к. „Изток“ № 2 сума в
размер на 717.03/седемстотин и седемнадесет лева и три ст./лева,
представляваща недължимо платена сума по Договор за поръчителство от
д.,постъпила в патримониума на „Кредисимо“-ЕАД, ведно със законната
20
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда 21.11.2024 г., до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата,
„Кредисимо“ ЕАД-град София, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), ет.
4, Бизнес център „България“, представлявано от изпълнителния директор с ,
да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, Булстат:
*********,с адрес в град Пловдив,ул.“Борба“ №3,представлявано от адв. Е. И.
- М. от ПАК сумата от 720.00/седемстотин и двадесет/лева с
ДДС,представляващо възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие,
оказани на Д. М. Д. от к,Лов.обл. по гр.д. № 1146/2024 г. по описа на РС -
Тетевен.
ОСЪЖДА,на основание чл.38,ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата, "АЙ
ТРЪСТ“-ЕООД-град София,ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А),
Бизнес център „България“, представлявано от управителя с, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, Булстат: *********,с адрес в град
Пловдив,ул.“Борба“ №3,представлявано от адв. Е. И. - М. от ПАК сумата от
240.00/двеста и четиридесет/лева с ДДС,представляващо възнаграждение за
адвокатска помощ и съдействие, оказани на Д. М. Д. от к,Лов.обл. по гр.д. №
1146/2024 г. по описа на РС - Тетевен.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК, „Кредисимо“ ЕАД-град
София, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център
„България“, представлявано от изпълнителния директор с , да заплати по
сметка на Районен съд - Тетевен държавна такса в размер на 197.35/сто
деветдесет и седем лева и тридесет и пет ст./лева,както и разноски в размер на
200.00/двеста/лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК, „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“,
бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), Бизнес център „България“, представлявано
от управителя с,да заплати по сметка на Районен съд-Тетевен държавна такса
в размер на 66.58/шейсет и шест лева и петдесет и осем ст./лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
21
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото,
заедно със съобщението за постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
22