РЕШЕНИЕ
№ 581
гр. Пловдив, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000590 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260164 от 27.06.2022 г.,постановено по т.д.№55/2020 г. по описа на
Окръжен съд-П.,ТО,XI-ти състав,е осъден Т. Т., ЕГН **********, с адрес гр. А., обл. П., ул.
„Б.“ №**, ет.*, ап.*, да заплати на „М.-Х.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. А. 4230, обл. П., ул. „И.А.В.“ №***, бл.*, секция **, представлявано от
управителя Д.А., сумата 769 677,96 лева, представляваща обезщетение за имуществените
вреди, причинени от Т. Т. в резултат на дейността му като управител на „М.-Х.“ ООД, а
именно подписване на договор за изработка от 24.04.2019 год. и на споразумение с
нотариална заверка на подписите от 29.08.2019 год., чрез които е създал задължение за „М.-
Х.“ ООД към трето лице, впоследствие придобито чрез договори за цесия от самия Т. Т. и
управляваното от него дружество „О.“ ЕООД, ведно със законната лихва върху присъдената
сума, начиная от датата на подаването на исковата молба – 22.01.2020 година до
окончателното плащане, както и сумата 47 920,43 лева разноски по делото.
Срещу горното решение е подадена въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство Т. Т.,чрез пълномощника му адв. А. П..В жалбата е
изразено становището на жалбоподателя,че решението е неправилно поради нарушение на
1
материалния закон и съществени нарушения на процесуалния закон,както и поради
необоснованост.Излага конкретни мотиви в тази насока.Поддържа довода,че решението е
неправилно,тъй като Окръжен съд-П. се е произнесъл по един преюдициален спор,без да се
съобрази с мотивите на решение №14 от 24.06.2021 г. на Апелативен съд-П. по гр.д.
№111/2020 г. и определение №60823 от 24.11.2021 г.,постановено по гр.д.№3995/2021 г. на
ВКС,III г.о.Посочва,че настоящото първоинстанционно дело е било спряно на основание
чл.229,ал.1,т.4 от ГПК поради наличие на обективна зависимост между него и гр.д.
№111/2020 г. на Апелативен съд-П.,спорът по което се явява преюдициален и съдът
следвало да се съобрази с мотивите,изложени с горните два съдебни акта.И като не е сторил
това,първоинстанционният съд допуснал нарушение на материалния закон и съществено
нарушение на процесуалния такъв.Посочва,че и в двата съдебни акта съставите са решили
спора,разглеждайки го като съвкупност от действия между страните,като са стигнали до
извода,че те са сключили доброволно споразумение и по този начин са решили всички
спорове помежду си извънсъдебно.
На второ място,жалбоподателят излага довода,че решението на ОС-П. е неправилно
и необосновано,тъй като съставът е от една страна е изложил всички фактически и правни
действия на страните,а в мотивите си по същество е взел впредвид и обсъдил само договора
за изработка и липсва какъвто и да е анализ и комплексна преценка на всички
обстоятелства,от които произтича спора между страните.Излага становището си,че не
споделя извода на първоинстанционния съд,че съдружниците в ищцовото дружество са
подписали всички споразумения и договори в хипотеза „в която не са могли да формират
свободно воля,а са били принудени да търсят изход“.Отново се позовава на решението на
Апелативен съд-П. от 24.06.2021 г.,където било прието,че „М.-Х.“ООД,в лицето на
останалите двама съдружника и управители-Д.А. и М. Т.,е показало „пълно съгласие с така
установения дълг,приемане на задълженията по договора за изработка,както и
последващото развитие на облигационното правоотношение“.
Според жалбоподателя,ако се приемат за правилни горните изводи на
първоинстанционния съд,с които е изразил несъгласие,то това би означавало,че под натиск
Д.А. и М. Т. са приели подарък от Т. Т. под формата на притежаваните от него 342
дружествени дяла,на обща номинална стойност 444 600 лв.,обстоятелсто,което по никакъв
начин не било коментирано от съда.
И на база така поддържаните аргументи,жалбоподателят моли да бъде отменено
изцяло решение №260164 от 27.06.2022 г.,постановено по т.д.№55/2020 г. на ОС-П. като
неправилно.Претендира направените разноски за настоящата инстанция по отношение на
заплатена държавна такса.
В законния срок от въззиваемия „М.-Х.“ООД-гр.А.,с ЕИК ********* е подаден
писмен отговор на въззивната жалба.В този отговор,подаден чрез пълномощника на
дружеството адв. А. К.,е изложено становището,че жалбата е допустима,но
неоснователна.Развити са аргументи за неоснователност на оплакването на
жалбоподателя,че при постановяване на обжалваното решение съдът се е произнесъл по
2
един преюдициален спор,без да се съобразява с мотивите на влязлото в сила решение по
гр.д.№111/2020 г. на АС-П..Абсолютно лишено от основание,според въззиваемия,е и
твърдението на жалбоподателя,че в мотивите си по същество съдът е взел предвид само
договора за изработка,както и че липсва комплексна оценка на всички обстоятелства,от
които произтича спорът между страните.Счита,че е налице задълбочен анализ на цялата
верига от последователни незаконосъобразни действия на жалбоподателя като управител на
„М.-Х.“ООД,довела до причиняване на признатите от съда вреди за дружеството-
ищец.Намира още,че този анализ не противоречи на извода на съда по гр.д.№111/2020 г.,че
сделката за прехвърляне на недвижимия имот е валидна.Освен това смята,че ответникът-
жалбоподател се опитва да обвърже заключението на съда с прехвърлянето на
дружествените дялове от Т. Т. на М. Т. и Д.А.,а това според въззиваемия е абсолютно
несериозен опит от страна на ответника „да избегне последствията на настоящото дело“.И
на база всички развити в отговора аргументи,въззиваемият моли да се отхвърли процесната
въззивна жалба и да се потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и
законосъобразно.Моли да бъде осъден жалбоподателя да му заплати разноските по
производството пред настоящата съдебна инстанция.
От страните не са заявени доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и
чл.261 от ГПК,подадена е от лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното
решение,а наред с това при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по
чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по
същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден
съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на
правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е
подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението
кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната
допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението
се явява процесуално допустимо и в тази връзка-че съдът се е произнесъл по иска,с който е
сезиран и който е допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
3
Искът,по който първоинстанционният съд се е произнесъл с обжалваното решение,е
на разпоредбата на чл.145 от ТЗ и е предявен от „М.-Х.“ООД-гр.А.,с ЕИК ********* срещу
Т. Т., ЕГН **********,като е поискано ответникът да бъде осъден да заплати на
дружеството-ищец сумата от 769 677,96 лв., представляваща имуществени вреди, причинени
от Т. в резултат на дейността му като управител на ищцовото дружество, а именно
подписване на договор за изработка от 24.04.2019 год. и на споразумение с нотариална
заверка на подписите от 29.08.2019 год., чрез които е създал привидно задължение за „М.-
Х.“ ООД към трето лице, впоследствие придобито от самия Т. Т., ведно със законната лихва,
начиная датата на подаването на исковата молба до окончателното плащане.
Твърденията,на които е основан процесния иск,са следните:
Твърди се,че дружеството-ищец е създадено през 2005 г. и се занимава с
внос,продажба и следпродажбено обслужване на хидравлични машини,а от 2008 г.
съдружници в него са били Д.А.,бащата на неговата съпруга-М. Т. и нейния брат-Т. Т.,като
от 2015 г. управители на дружеството са станали и тримата съдружници и са представлявали
дружеството заедно и поотделно.
Твърди се,че на 29.08.2019 г. е било подписано споразумение между Т. Т. като
управител на дружеството-ищец,от една страна,и А.Т.Ф. като управител на
„Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“ – дружество със седалище в Т.. Съгласно чл.1,ал.1 от
споразумението,страните констатирали,че между тях е сключен договор за изработка от
24.04.2019 г.,по силата на който „М.-Х.“ООД се е задължило да изработи в срок до
15.07.2019 г. 25 броя хидравлични чукове „МТБ 285“ на цена 55 000 лв. без ДДС за всеки
един или общо 1 650 000 лв. с ДДС.Съгласно чл.2 от споразумението,страните
констатирали,че към датата на подписването му „М.-Х.“ООД дължи на „Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“
неустойка в размер на 742 500 лв.,а с чл.5 от споразумението страните се споразумели
наустойката да бъде намалена до сумата от 700 000 лв. и съгласно чл.7-ми „М.-Х.“ООД се
задължило да заплати последната сума в срок до 7 дни от подписване на споразумението.
На следващо място се твърди,че за сключеното споразумение и за договора от
24.04.2019 г. не бил уведомен никой в „М.-Х.“ООД и никой освен Т. Т. не е знаел за тях.За
договора не бил уведомен и С.М.-оперативен ръководител на дружеството-ищец,за да
започне да го изпълнява,ако изобщо това е възможно.Твърди се,че дружеството-ищец не
разполага и никога не е разполагало с необходимата техника да изработи описаните в
договора хидравлични чукове и ответникът прекрасно знаел това.Наред с това „М.“ била
запазена търговска марка на И.М.С.В.Т. А.Ш.-търговско дружество,регистрирано в
Република Т. и „М.-Х.“ООД няма право да произвежда хидравлични чукове с такова име.
Освен горното,в исковата молба е изложено твърдението,че въз основа на
подписаното споразумение „Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“ се снабдило с изпълнителен лист и
започнало изпълнително дело №************** по описа на ЧСИ Х.С.,рег.№***,район на
действие ОС-П.,като поканата за доброволно изпълнение била получена от ответника на
21.09.2019 г.Междувременно обаче кредиторът не поискал запор на банковите сметки на
дружеството-ищец,както се правело обикновено в такъв случай и ако е било поискано
4
налагането на запор останалите съдружници и управители в дружеството са можели да
разберат за изпълнителното дело и съответно да възразят.Запор на банковите сметки на
дружеството бил поискан едва на 24.10.2019 г. след изтичане на срока за доброволно
изпълнение,в който „М.-Х.“ООД е можело да възрази срещу издадената заповед за
изпълнение.Към този момент в сметките на дружеството имало 483 171,97 лв. и от тях 482
894,92 лв. били преведени по сметката на ЧСИ Х.С. по образуваното от него изпълнително
дело,посочено по-горе.Запорът бил наложен до сумата от 748 607,53 лв.,представляваща
цялото задължение по изпълнителното дело с включени лихви и разноски.
Твърди се,че в края на октомври 2019 г. оперативният ръководител на дейността на
дружеството-ищец-С.М. се обадил на Д.А. и му казал,че банковите сметки на дружеството
са запорирани от ЧСИ по горното изпълнително дело.с посочения кредитор /взискател/ по
него,след което А. направил справка по изпълнителното дело и установил,че то е заведено
въз основа на изпълнителен лист,издаден на 16.09.2019 г. по ч.гр.д.№1896/2019 г. по описа
на РС-А. на основание заповед по чл.417 ГПК и въз основа на извънсъдебно изпълнително
основание-нотариално заверено споразумение от 29.08.2019 г.,подписано между ответника
Т. Т. като управител на „М.-Х.“ООД и А.Т.Ф. като управител на
„Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“.Твърди се още,че ответникът и посоченият управител на
чуждестранното дружество са близки приятели.
На следващо място се твърди,че в началото на ноември 2019 г. Д.А.,М. Т. и Т. Т. се
срещнали в гр.А.,за да уредят отношенията си,като на срещата присъствал и управителят на
дружеството-кредитор-А.Ф..В хода на разговорите станало ясно,че с договор за цесия от
06.11.2019 г. „Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“ е прехвърлило на Т. Т. вземането по изпълнителното дело
в общ размер на 748 414,24 лв.,а впоследствие,когато се снабдили с екземпляр от договора за
цесия,Д.А. и М. Т. видели,че продажната цена по договора за цесия възлиза на 37 420 лв.
/под 5 % от общата стойност на вземането/ и е платима в тримесечен срок от датата,на която
Т. се удовлетворял изцяло по изпълнителния лист.Според ищеца,ниската цена и отложения
срок на плащане отново затвърдили убеждението,че задължението по договора за изработка
и нотариално завереното споразумение е създадено фиктивно,с цел да бъде увредено „М.-
Х.“ООД за сметка на Т. Т..Последният настоял дружеството-ищец да му прехвърли
собствения си поземлен имот с идентификатор №********** по плана на гр.А.,кв.Д.В. с
площ 23 191 кв.м. и да му плати още 150 000 евро,както и да плати дължимата
пропроционална такса по изп.д.№************** на ЧСИ Х.С.,с което дългът по
изпълнителното дело щял да се счита погасен и то щяло да бъде прекратено.Поставени в
такава ситуация Д.А. и М. Т. намали друг избор и се съгласили на поставените от ответника
условия.
След като се съгласили „М.-Х.“ООД да му прехвърли имота и да му плати 150 000
евро,Т. Т. поискал имотът да бъде прехвърлен на негово дружество,като за целта учредил
„О.“ООД с ЕИК ********** и на 08.11.2019 г. прехвърлил на това дружество вземането по
изпълнителното дело с нов договор за цесия.На същия ден Т. Т.,Д.А. и М. Т. се явили пред
М. Н.а-помощник-нотариус при Нотариус Е.Н.,рег.№*** на НК,с район на действие-РС-А. и
5
дружеството-ищец прихвърлило на „О.“ООД горепосочения недвижим имот вместо
изпълнение на част от задължението по изпълнителното дело в размер на 454 840,62 лв. с
ДДС,въпреки че раалната пазарна стойност на имота била много по-голяма.Впоследствие
ЧСИ Х.С. прекратил изпълнителното дело,превел по сметка на „О.“ЕООД сумата от 150 000
евро /или левовата им равностойност в размер на 293 374,50 лв./ от събраната по делото
сума,удържал дължимите такси и върнал на ищеца сумата от 168 057,58 лв.След
изпълнението на тези действия,Т. Т. прехвърлил на Д.А. и на М. Т. притежаваните от него
дялове в „М.-Х.“ООД.
Ищецът смята,че при горната фактическа обстановка ответникът Т. Т.,действащ като
управител на „М.-Х.“ООД е причинил на дружеството вреди в общ размер на на 769 677,96
лв., която сума е формирана както следва:
454 840,62 лв.-частично плащане по изпълнително дело №************* по описа на
ЧСИ Х.С., извършено чрез прехвърляне на ПИ с идентификатор ********** по плана на гр.
А. с площ 23191 кв.м.;
293 374,50 лв.-реално платена сума към „О.“ ООД по изпълнително дело
№************* по описа на ЧСИ Х.С.;
21 462,84 лв.-заплатени разноски по Тарифата на ЧСИ по изпълнително дело
№************* по описа на ЧСИ Х.С..
Ответникът-настоящ жалбоподател Т. Т. е подал в закониня срок отговор на исковата
молба,с който е оспорил иска.
Изложил е в отговора си твърдения за влошени отношения между тримата
съдружници, изразили се и в опит през м. август 2019 год. Т. Т. да бъде изключен като
съдружник в „М.-Х.“ ООД и това обстоятелство да бъде вписано в Търговския регистър въз
основа на заявление, подадено на 09.08.2019 год., но по заявлението бил постановен отказ.
Оспорил е твърдението на ищеца,че другите съдружници не са знаели за сключения договор
за изработка с „Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“ и че това е договор, „фиктивно създаден“ от Т. Т..Заявил
е в тази връзка,че поетите задължения за изработка били в компетентността и
възможностите на дружеството към момента на сключването на договора, а в момента, в
който ответникът разбрал, че поръчката няма да се изпълни, уведомил турското дружество
за това и се стигнало до подписването на споразумението от 29.08.2019 год., с което „М.-Х.“
ООД се задължило да заплати неустойка в размер на 742 500 лв.Признал е фактическите
твърдения на ищеца, свързани с подаването на заявление по чл. 417 ГПК, образуването на
изпълнително дело, сключването на договор за цесия, по силата на който Т. Т. е придобил
вземанията на турското дружество спрямо „М.-Х.“ ООД, сключването на договор за
прехвърляне на недвижимия имот на „М.-Х.“ ООД, постигане на съгласие на Т. Т. да бъдат
платени 150 000 евро. Изложил е от своя страна твърдението,че едновременно с
прехвърлянето на имота на дружеството,е дарил дружествените си дялове в „М.-Х.“ ООД на
оставащите в дружеството съдружници Д.А. и М. Т., а изпълнителното дело било
прекратено.Заявил е оспорване на твърдението, че с действията си ответникът е причинил
6
имуществени вреди на дружеството- ищец.
В допълнителната исковата молба ищецът е заявил,че поддържа предявения иск и
доводите си, че със серията от описани в исковата молба фактически и правни действия
ответникът е увредил дружеството.Не е оспорил представените с отговора документи –
споразумение от 06.11.2019 год., договор за дарение на дружествени дялове и протокол от
заседание на ОСС на „М.-Х.“ ООД, но е заявил довода, че те не променят твърдението за
нанесени имуществени вреди. Правните действия на оставащите двама съдружници били
насочени към уреждане на неблагоприятните последици, породени от недобросъвестните
действия на Т. Т.. Предвид обстановката, в която били подписани споразумението от
06.11.2019 год. и протоколът от ОСС, същите противоречали на морала и добрите нрави,
поради което били нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
В отговора на допълнителната искова молба ответникът е заявил,че поддържа
първоначалния отговор и че с подписването на представените с него документи са били
уредени имуществените и неимуществените отношения между съдружниците и липсвал
правен интерес от воденето на делото.
С обжалваното решение,на база изложени в мотивите му фактически обстоятелства и
правни изводи,първоинстанционният съд е приел предявения осъдителен иск за изцяло
основателен и доказан и го е уважил в пълния му предявен размер.
От фактическа страна не е било спорно в първоинстанционното производство,не е
спорно и в настоящото,че ответникът /настоящ жалбоподател/ през 2019 г.-годината,през
която според твърденията на дружеството-ищец се е случила цялата верига от факти,довела
до твърдяната имуществена вреда на дружеството,е имал качеството на управител на
управител на същото дружество.Това е и видно от публично достъпните данни за
извършените вписвания по партидата на дружеството-ищец в търговския регистър към
АВ.От тях става ясно /раздел „История“/,че Т. Т. е бил вписан в регистъра като управител на
дружеството-ищец за целия период от 30.06.2008 г. до 31.12.2019 г. и на последната дата е
извършено заличаването му като такъв.Процесната искова молба е подадена пред съда на
22.01.2020 г.,от което следва,че към момента на подаването й ответникът не е имал вече
качеството на управител на ищцовото дружество /а и това обстоятелство също е безспорно
между страните/.Процесният иск е основан на твърдения за наличието на фактически и
правни предпоставки за ангажиране имуществената отговорност на ответника по смисъла на
чл.145 от ТЗ в качеството му на бивш управител на дружеството-ищец.Както е прието в
практиката на ВКС /така напр. Решение №41/29.04.2009 г. по т.д.№669/2008 г. на ВКС,I-во
т.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК/,решението на ОС на съдружниците за
предявяването на иск по чл.145 от ТЗ срещу управител на ТД,правно структурно обособено
в ООД,след като същият е освободен към момента на подаване на исковата молба,се явява
абсолютна процесуална предпоставка за търсене имуществена отговорност на управителя за
причинени на дружеството с ограничена отговорност вреди.В случая с исковата молба е
представен протокол от ОС на съдружниците на ищеца „М.-Х.“ООД,проведено на
10.01.2020 г.,в който протокол е отразено взето от общото събрание решение за завеждане на
7
съдебно дело срещу бившия управител Т. Т. на основание чл.145 от ТЗ за причинени вреди
на дружеството в качеството му на управител.Следователно,необходимата и абсолютна
процесуална предпоставка за завеждането на процесния иск е осъществена и с оглед на това
искът е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
По съществото на иска:
Освен посочените по-горе като безспорни обстоятелства,между страните по делото
са безспорни и редица други обстоятелства,имащи отношение към предявения иск и
очертани като такива /т.е. като безспорни/ с доклада по делото,изготвен от
първоинстанционния съд,а именно:
Безспорно е участието на Т. Т. като съдружник и управител в „М.-Х.“ ООД до края
на 2019 год.;обстоятелството, че като управител на дружеството е сключил соченото в
исковата молба споразумение от 29.08.2019 г. с турското дружество „Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“, с
което е поето задължение от името на дружеството-ищец за заплащане на неустойка в
размер на 700 000 лв.; образуването на изпълнително дело срещу ищеца за вземанията на
турското дружество по споразумението; че ответникът е придобил правата на кредитора
/взискателя/ по изпълнителното дело „Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“ с договор за цесия от 06.11.2019
год.,сключен с турското дружество;сключването на договор за прехвърляне на недвижим
имот, собственост на ищцовото дружество във формата на нотариален акт от 08.11.2019
год.; подписването на споразумението от 06.11.2019 год., представено от ответника;
сключването на договор за дарение на дружествени дялове,които Т. Т. притежава в „М.-Х.
ООД.
Горните обстоятелства,освен че са безспорни,се и установяват от представени и
приети в първоинстанционното производство писмени доказателства.Така от
споразумението,сключено на 29.08.2019 г. между горното турско дружество и дружеството-
ищец чрез управителя му Т. Т.,приложено по първоинстанционното дело в заверено
копие,се установява,че страните са констатирали наличието на сключен помежду им
договор за изработка от 24.04.2019 г.,по силата на който „М.-Х.“ООД се е задължило да
изработи в срок до 15.07.2019 г. 25 броя хидравлични чукове „МТБ 285“ на цена 55 000 лв.
без ДДС за всеки един или общо 1 650 000 лв. с ДДС.Съгласно чл.2 от
споразумението,страните по същото са констатирали,че към датата на подписването на
споразумението изпълнителят не е изработил уговорените 25 броя хидравлични чукове и е
изпаднал в пълно неизпълнение спрямо възложителя „Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“,като към момента
на подписване на споразумението изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер
на 742 500 лв.Съгласно чл.5 от споразумението,страните са се споразумели,че дължимата от
изпълнителя неустойка за пълно неизпълнение в размер на 742 500 лв. се намалява до сумата
от 700 000 лв. и съгласно чл.7-ми от споразумението „М.-Х.“ООД се задължава да заплати
последната сума в срок до 7 дни от подписване на споразумението.
Няма спор,че за вземането за горната неустойка турското дружество се е снабдило с
изпълнителен лист въз основа на заповед,издадена по реда на чл.417 от ГПК,след което е
било образувано изпълнително дело №394/2019 г. по описа на ЧСИ Х.С.,рег.№*** при
8
Камарата на ЧСИ,с район на действие ОС-П..Самото частно гр.д.№1896/2019 г. по описа на
РС-А.,по което е издадена заповедта за изпълнение,е приложено към първоинстанционното
дело №55/2020 г. по описа на ОС-П.,а от изпълнителното дело е приложено заверено копие.
По-нататък е видно от приложеното копие на договор за цесия от 06.11.2019 г.,че със
същия договор взискателят по горното изпълнително дело „Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“ е прехвърлил
на Т. Т. вземането си по изпълнителния лист и издадената заповед за изпълнение,като е
отразено в договора за цесия,че общият размер на прехвърлените вземания възлиза на
сумата от 748 414,24 лв. и тази сума включва главница по договор за изработка от 24.04.2019
г. и споразумението към него,сключено на 29.08.2019 г.,както и разноски по горното частно
гражданско дело,законна лихва върху главницата,дължими такси и разноски на ЧСИ по
изпълнителното дело.
С последващ договор за цесия от 08.11.2019 г.,сключен между Т. Т. и „О.“ЕООД-
гр.П. с ЕИК **********,представлявано от Т. Т. като управител на дружеството,същото
физическо лице /ответник по процесния иск/ е прехвърлило на посоченото дружество
придобитото преди това вземане по горното изпълнително дело в общ размер на 748 414,24
лв.А с приложеният нотариален акт от 08.11.2019 г. /л.12-13 по първоинст.
дело/,дружеството-ищец „М.-Х.“ООД е прехвърлило на „О.“ЕООД,представлявано от Т.
Т.,свой собствен недвижим имот,находящ се в гр.А.,срещу погасяване на дълг.Както е видно
съдържанието на нотариалния акт,прехвърлянето на имота е договорено да се извърши
вместо изпълнение на остатъчен дълг по изпълнителния лист и заповедта за
изпълнение,издадени по ч.гр.д.№1896/2019 г. по описа на РС-А.,в размер на 454 840,62
лв.За извършване на описаното прехвърляне на притежаван от дружеството-ищец недвижим
имот срещу погасяване на посочения остатъчен дълг,е постигнато съгласие с представеното
от ответника споразумение от 06.11.2019 г.,сключено между Т. Т.,М. Т.,Д.А. и А.Т.Ф.-
последният участвал в сключване на споразумението като управител на
„Т.Я.М.С.В.Т.Л.Ш.“.
И най-накрая,от представения от ответника договор за дарение на дружествени
дялове,сключен на 08.11.2019 г.,е видно,че ответникът е дарил на останалите двама
съдружници в „М.-Х.“ООД-М. Т. и Д.А.,притежаваните от него 342 дружествени дяла от
капитала на същото дружество.
Основният спор по процесния иск,предвид и изразеното от ответника становище по
иска,е дали същият в резултат на дейността му като управител на дружеството-
ищец,изразяваща се в подписване на договор за изработка от 24.04.2019 г. и на нотариално
завереното споразумение от 29.08.2019 г.,е причинил на същото дружество описаната в
исковата молба имуществена вреда и в тази връзка-дали умишлено е създал фиктивно
задължение на дружеството-ищец към трето лице.Първоинстанционният съд е формирал в
тази насока извод,че ответникът чрез сключването на договора за изработка като управител
на дружеството-ищец е задължил същото дружество с неизпълними за дружеството
задължения-да произведе 25 броя хидравлични чукове,отговарящи на конкретни
параметри.Наред с това е приел за нищожна клаузата за неустойка на чл.12 от договора за
9
изработка като противоречаща на добрите нрави и в този контекст е счел,че споразумението
от 29.08.2019 г. е сключено,за да уреди отношенията между страните,породени от една
нищожна клауза за неустойка.Затова е приел и самото споразумение за нищожно.В крайна
сметка,с обжалваното решение първоинстанционният съд е счел за установени по делото
всички елементи от фактическия състав на управленския деликт-противоправно поведение
на Т. Т. като управител на дружеството, сключил неизпълним договор за изработка и поел
задължение за неустойка; подписал споразумение, с което признал дълг за неустойка,
въпреки че същият е произтичал от нищожна клауза; осигурил е нотариално заверяване на
споразумението, за да послужи то като документ по чл. 417 ГПК; не е оспорил заповедта за
изпълнение в срока за това, като не е уведомил останалите съдружници за висящото
изпълнително производство, за да могат и те да преценят дали да оспорят заповедта;
придобил е вземанията за неустойка чрез цесии и чрез специално създаденото от него
дружество, на което е едноличен собственик на капитала,и така е получил имущество на
дружеството.
Въззивният съд счита за напълно обосновани и правилни горните изводи на
първоинстанционния съд и ги споделя изцяло.По договора за изработка от 24.04.2019
г.,който ответникът е сключил от името на дружеството-ищец като негов управител с
посоченото по-горе турско дружество,действително се е стигнало до задължаването на
дружеството-ищец с изначално неизпълними за него задължения-производството на 25
хидравлични чукове „М. 285“,които дружеството се задължило да изработи в срок до
15.07.2019 г. За неизпълнимостта на така поетото задължение говори
обстоятелството,установяващо се от показанията на св.Г.Д. и С.М.,първият от които е
работел към 2019 г. в дружеството-ищец като шлосер-монтьор,а вторият като технически
експерт,че „М.-Х.“ООД има дейност само по продажбата на хидравлични
чукове,произведени в Т. и внесени от там,но не е извършвало никога дейност по самото
производство на такива чукове и не е разполагало никога с производствена и материална
база за производството на такива.С липсата на какъвто и да е капацитет за изпълнение на
поетите задължения,управителят Т. Т. несъмнено е бил запознат,както е прието и от
първоинстанционният съд,но и ако не е бил запознат,то той като управител на дружеството
е бил длъжен да знае възможностите на представляваното от него предприятие.
Освен горното,с договора за изработка е поето задължението за производство на
хидравлични чукове с марка „М. 285“,без изпълнителят да притежава патентни права за
производство на чукове с тази марка и при положение,че патентните права за производство
на хидравлични чукове с тази марка се притежават от друго търговско дружество-“И.М.“-
Т.,за което по първоинстанционното дело са приложени писмени доказателства.От друга
страна,по делото няма данни посоченото турско дружество да е давало съгласието си
дружеството-ищец да използва марката му чрез производство на продукти с тази марка.Няма
данни и „М.-Х.“ООД да е искало съгласие от турското дружество в тази насока.
Предвид изложеното е ясно,че сключеният договор за изработка е бил изначално
неизпълним и както се посочи,управителят Т. Т., представлявал дружеството-ищец при
10
сключване на договора,е бил длъжен като управител на същото да знае за тази
неизпълнимост.Наред с това,абсолютно резонно е прието в обжалваното решение и
настоящата инстанция също приема,че договорът е бил неизпълним от дружеството-
изпълнител не само към момента на сключването му,но и в рамките на срока за доброволно
изпълнение-до 15.07.2019 г. и това е така,защото няма данни до посочената дата да са били
предприети каквито и да е действия по създаването на необходимите материални
предпоставки,оборудване и специалисти за договореното производство на хидравлични
чукове.
Освен горното,въззивният съд споделя изцяло фактическите и правни
изводи,изложени в обжалваното решение за служебно констатираната и приета нищожност
на клаузата на чл.12 от договора за изработка като противоречаща на добрите нрави,с която
е уговорена неустойка,предвиждаща финансова санкция за изпълнителя в размер на 1% от
цената за всеки ден забава,без да е предвиден краен срок,до който да се начислява
неустойката,нито краен предел на начисляването й.Също така,макар да е предвидена за
пълно неизпълнение,неустойката по чл.12 от договора е определяема като неустойка за
забавено изпълнение,за всеки ден забава,а това,както е прието и в обжалваното решение,е в
отклонение от правилата на търговския обичай, според който единствено неустойката за
забава се договаря на база всеки ден забава, а неустойката за пълно неизпълнение се
договаря в конкретен размер в абсолютна стойност или като конкретен фиксиран процент от
цената на сделката.При уговорения начин на начисляване на неустойката и при допуснато
просрочие от повече 100 дни,възложителят би могъл да претендира неустойка в размер,
който е по-голям от 100% от стойността на договора, съответно би могъл да претендира
сума, която е по-висока от стойността на възложената работа.В крайна сметка,въззивният
съд,споделяйки изцяло и считайки за правилни и обосновани мотивите в
първоинстанционното решение относно нищожността на клаузата за неустойка по чл.12 от
договора за изработка,препраща на основание чл.272 от ГПК към тази част от мотивите на
обжалваното решение.
Наред с горното,ответникът,както е ясно и безспорно,е сключил след договора за
изработка и споразумението от 29.08.2019 г.,с което е признал от името на дружеството-
ищец парично задължение към турското дружество,произтичащо от коментираната
нищожна клауза за неустойка,а самото сключване и на договора за изработка и на
споразумението ответникът е извършил без знанието на останалите съдружници и
управители на дружеството-ищец.В тази насока не е спорно,че към момента на сключването
на тези актове,в дружеството-ищец е имало трима съдружници-Д.А.,ответникът и М.
Т.,всички имащи и качеството на управители на дружеството,представляващи го заедно и
поотделно.По-нататък ответникът не е и уведомил останалите съдружници и управители за
образуваното изпълнително дело по изпълнителният лист,издаден в полза на турското
дружество на основание издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК,като е получил
от името на дружеството изпратената от ЧСИ покана за доброволно изпълнение,но до
изтичане на визирания в нея срок за доброволно изпълнение,в който именно срок и самото
11
дружество-длъжник по изпълнителното дело е можело да възрази срещу издадената заповед
за изпълнение,не е уведомил другите съдружници и управители за изпълнителното
производство.В тази насока следва да се подчертае,че не ищецът следва да доказва липсата
на знание за това дело до изтичане на срока по поканата,а ответникът носи доказателствена
тежест за установяване на факта,че е уведомил и то своевременно другите управители и
съдружници за изпълнителното дело.Но ответникът не ангажира доказателства за
извършването от него на такова уведомяване.
Вместо това,с договора за цесия от 06.11.2019 г.,описан по-горе,ответникът е
придобил вземането по издадения изпълнителен лист,а впоследствие,с друг договор за
цесия от 08.11.2019 г. ответникът е прехвърлил същото вземане на дружеството
„О.“ЕООД,чийто управител и едноличен собственик на капитала е бил самият ответник.
Чрез всички тези активни действия на ответника се е стигнало до причиняване на
сочените в исковата молба имуществени вреди на дружеството-ищец.Ответникът,като
управител на същото дружество,е създал за него едно изначално неизпълнимо договорно
задължение за производство на хидравлични чукове,след което и при липсата на
създаването на каквито и да било предпоставки за извършване на изпълнението в срока на
договора за изработка,е подписал споразумение,с което е признал задължение,основано на
нищожна клауза за неустойка по договора за изработка,сключен от самия него като
представител на дружеството-ищец,а впоследтвие не е създал каквито и да е възможности за
дружеството да се защити по издадената срещу него заповед за изпълнение,не е уведомил
останалите съдружници и управители за образуваното изпълнително производство,а вместо
това сам е придобил вземането по заповедта и издадения въз основа на нея изпълнителен
лист и като краен резултат е прехвърлил вземането в полза на учредено от него търговско
дружество,капитала на което е притежавал еднолично.
В резултат на поведението на управителя Т. Т. дружеството-ищец,след като е узнало за
изпълнителното дело,е изпълнило задължение, произтичащо от нищожна клауза. Намалило е
своите активи със сумата от 293 374,50 лв., изплатена от съдебния изпълнител на взискателя
по изпълнителното дело, постъпила по същото след наложен запор върху банкови сметки и
със сумата 21 462,84 лв. удържани такси от съдебния изпълнител за събиране на вземане,
произтичащо от нищожна клауза. Намалило е активите си и с отчуждаването на
притежавания от дружеството недвижим имот, който е прехвърлен на взискателя /на
„О.“ЕООД,след като то е придобило вземането по изп. дело от Т. Т.,придобито преди това
от последния с договора за цесия от 06.11.2019г./ срещу погасяването на дълг в размер на
454 840,62 лв. Така размерът на имущественото ощетяване на дружеството-ищец се равнява
на 769 677,96 лв., в какъвто размер се твърди да е настъпило то и от ищцовата страна.
Първоинстанционният съд правилно е приел за доказани твърденията на ищцовото
дружество, че посочената сума съставлява имуществена вреда за „М.-Х.“ ООД, която е
причинена противоправно от ответника, действащ в качеството му на управител.Абсолютно
обосновано е прието,че цялостното поведение на Т. Т., материализирано в сключените от
него договори и споразумения и цесии, в неговите действия и бездействия, е насочено към
12
създаването на едно привидно валидно правно основание, въз основа на което той самият да
получи в своя личен патримониум средства и имущество на дружеството, на което е
управител и чиито права и интереси е призван да защитава в това свое качество.
Ответникът и в първата,и в настоящата инстанция акцентира върху обстоятелството за
сключено между съдружците в „М.-Х.“ООД споразумение от 06.11.2019 г.,с което те сами
постигнали договореност за това как да уредят отношенията по повод на издадения срещу
дружеството изпълнителен лист и счита,че самото дружество,след узнаването на
предхождащите въпросното споразумение действия на ответника като управител на
дружеството,е дало съгласие за тях.В тази връзка и във въззивната си жалба настоява,че
първоинстанционният съд е следвало да съобрази мотивите от съдебните актове на АС-П. по
гр.д.№111/2020 г. и на ВКС по гр.д.№3995/2021 г.,в които именно актове било прието
наличието на такова съгласие от страна на дружеството-ищец.Ответникът-настоящ
жалбоподател счита,че спора по посочените дела има преюдициално значение спрямо
процесния спор и съдът е бил длъжен да се съобрази с мотивите на актовете,с които се
приема наличието на такова съгласие.Тези доводи на жалбоподателя са
неоснователни.Предмет на спора по посочените дела е предявен иск за нищожност на
коментирания по-горе нотариален акт от 08.11.2019 г. и както правилно се поддържа от
въззиваемото дружество,всички мотиви на различните по степен съдилища по гр.д.
№111/2020 г. са преценени в спорния предмет-дали е нищожен нотариалния акт.А всички
останали констатации могат да бъдат отново обект на спор,на доказване и установяване,без
да е допустим отвод за пресъдено нещо.Ето защо сочените от жалбоподателя мотиви на
съдилищата по горните дела не обвързват съда,разглеждащ спора по настоящото дело и той
не е длъжен да се съобрази с тях.
Наред с горното неоснователен е и довода на жалбоподателя,че първоинстанционният
съд е следвало да съобрази извършеното даряване на притежаваните от Т. Т. дружествени
дялове от капитала на „М.-Х.“ООД в полза на останалите съдружници.Както по-горе се
посочи,такава дарствена сделка действително е извършена,но тя е последваща спрямо
извършените от ответника действия,довели до нанасянето на процесната имуществена вреда
на дружеството-ищец и тази вреда по некакъв начин не се елиминира чрез соченото от
жалбоподателя даряване на дружествените му дялове на останалите съдружници в
дружеството.
Вследствие на всичко изложено по-горе въззивният съд счита за правилен и обоснован
крайният извод на първоинстанционния съд,че в случая се доказва наличието на
фактическия състав на чл.145 от ТЗ по предявения от дружеството-ищец срещу ответника
осъдителен иск и че този иск е основателен в пълния му предявен размер.Ето защо
обжалваното първоинстанционно решение,като правилно,следва да бъде потвърдено
изцяло,включително и в частта за разноските,които са присъдени и определени съобразно
изхода на спора пред първата инстанция и представените от страна на ищеца доказателства
за извършването им.
По разноските пред въззивната инстанция:
13
В отговора на въззивната жалба въззиваемият е поискал присъждането на разноски за
настоящата инстанция,но не е представил доказателства за извършването на такива,поради
което разноски на въззиваемия за настоящата инстанция няма да се присъдят.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №260164 от 27.06.2022 г.,постановено по т.д.
№55/2020 г. по описа на Окръжен съд-П.,ТО,XI-ти състав.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14