№ 190
гр. София, 14.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20211000502485 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
С решение № 35 от 06.01.2020г. постановено по гр.д.№ 8916/18г. по описа на СГС, ГО,
15 състав, е отхвърлен предявения от „Транс Лизинг Сервиз“ ЕООД, срещу С. В. К., главен
иск с правно основание чл.249 ЗЗД за връщане на заета за послужване движима вещ, а
именно л.а. „Тойота“ с per. № ***, като неоснователен.
Със същото решение е частично уважен предявеният в условие на евентуалност
осъдителен иск с правно основание чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД, като С. В. К. е осъден да заплати на
„Транс Лизинг Сервиз“ ЕООД, сумата от 19080 лв. - обезщетение вместо изпълнение,
равняващо се на стойността на л.а. „Тойота“ с per. № ***, както и сумата от 1869,20 лв. – д.т.
и разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК .
По компенсация са присъдени разноски, като „Транс Лизинг Сервиз“ ЕООД, е
осъдено да заплати на С. В. К., на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 540 лв. - разноски.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от
ответника по делото.
Жалбоподателят-ответник С. В. К.
оспорва решението в неговата осъдителна част и моли съда да го отмени с бланкетна жалба,
без конкретни доводи.
1
Въззиваемата страна „Транс Лизинг Сервиз“ ЕООД, оспорва жалбата и моли съда
да я остави без уважение. Посочва, че на 10.05.2018 г. между страните е сключен
неформален договор за заем за послужване на процесния автомобил, който е следвало да
бъде върнат на собственика на следващия ден 11.05.2018 г. до 10 ч. Ответникът не е върнал
автомобила в уговорения срок, нито към настоящия момент, няма данни и доказателства
(нито твърдения) автомобилът да е погинал, нито са събрани доказателства да е налице
обективна невъзможност за връщането му. Твърди, че по делото е безспорно установено, че
на 10.05.2018 г. между „ТРАНС ЛИЗИНГ СЕРВИЗ“ ЕООД, чрез управителя Г. У. и
ответника С.К. е сключен неформален договор за заем за послужване, по силата на който
ищцовото дружество, чрез неговия управител, е предоставило на ответника за временно
безвъзмездно ползване, описания по-горе л.а. При предаването на автомобила Г. У. е
предупредил ответника, че автомобилът има технически проблем, като К. е поел
ангажимента да го ремонтира и върне на следващия ден. Безспорни между страните са
следните обстоятелства: че процесният автомобил е собственост на „ТРАНС ЛИЗИНГ
СЕРВИЗ“ ЕООД (видно от договор за покупко-продажба на МПС от 07.01.2011 г.); че на
10.05.2018 г. автомобилът е бил предаден на ответника от управителя на ищцовото
дружество Г. У.; че ответникът е бракувал в КАТ процесния автомобил и е прекратил
регистрацията му, използвайки предоставено му пълномощно от управителя. От показанията
на св.М. И., разпитан в с.з. на 04.10.2019г. се установява, че между ищеца и ответника е
било постигнато съгласие за ползване на процесния автомобил. Не се твърди това да е
станало при уговорено заплащане, напротив, ползването е било безвъзмездно, поради което
това съглашение между страните следва да се квалифицира като договор за заем за
послужване по чл. 243 и сл. ЗЗД, който е неформален и за сключването му не е необходима
определена форма. От показанията на св.И. е видно, че договорът е сключен за срок до
11.05.2018г., 10ч., когато ответникът е трябвало да върне автомобила. Отделно на същата
дата той бил поканен по телефона от управителя на ищцовото дружество да върне
автомобила, но е отказал да го стори. В същото време твърденията на ответника, че е върнал
л.а. на У. по посочения в отговора на ИМ начин, остават недоказани, а освен това са
противоречиви и житейски, технически и правно нелогични. От друга страна, дори да е
налице проблем с дюзата на двигателя, както твърди ответника, няма никаква логика да се
бракува л.а., чиято стойност към 10.05.2018 г. е 19 080 лева (т.4.5. от заключението на
вещото лице), заради ремонт на стойност 2524 лева. Претендира разноски.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като
разгледа жалбата и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Производството е по реда на чл.79 вр.чл.249 и евентуален иск с правно основание чл. 79,
ал. 1, предл. второ ЗЗД.
Ищецът „Транс лизинг сервиз“ ЕООД твърди, че е собственик на л.а. „Тойота“ per.
№ ***, закупен на 07.01.2011г. за сумата от 41 500 лв. На 10.05.2018г. между страните е
сключен договор за заем за послужване, като автомобилът е предоставен за временно
безвъзмездно ползване на ответника. На 11.05.2018г. управителят на ищцовото дружество
2
поискал от ответника да му върне вещта. Ответникът отказал и го информирал, че ще
прехвърли вещта на свое име. Узнавайки това ищецът оттеглил всички пълномощия, дадени
на ответника, и подал сигнал в РУ гр. Радомир. Същият ден узнал, че ответникът е бракувал
вещта и предал номерата в КАТ. В уточнителна молба от 17.01.2019 г. сочи, че няма
информация дали вещта е погинала и по каква причина е в неизвестност. Претендира
осъждане на ответника за връщане на заетата вещ, а при условията на евентуалност -
заплащане на сумата от 30 000 лв. - равностойността на заетата вещ, ведно със законната
лихва, считано от 03.07.2018г. до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.
Ответникът С. В. К. оспорва наличието на облигационно правоотношение по заем за
послужване. Не оспорва, че лекият автомобил му е предаден на 10.05.2018г. от Г. У., но не
за ползване, а за проверка на двигателя, който не работел. След като констатирал, че за
ремонта ще са необходими значителни средства, по указания на Г. У. ответникът натоварил
л.а. на репатрак, предоставен от ищеца, с цел последващото му бракуване. След това
позвънил на управителя и го уведомил за натоварването на автомобила и връщането му на
ищеца, за да бъде дерегистриран в КАТ. Претендира разноски.
От фактическа страна се установява, че „Транс лизинг сервиз“ ЕООД е
собственик на л.а. „Тойота“, модел „Ланд круизер“, per. № СА4249НК, закупен на
07.01.2011г. за сумата от 41 500 лв. Не се спори, че е издадено пълномощно без дата от
управителя на „Транс лизинг сервиз“ ЕООД, с което е упълномощил жалбоподателя С. К. да
извършва действие на управление и разпореждане с процесния л.а., вкл. представителство
пред КАТ и ДАИ във връзка с експлоатация на МПС, представителство пред гранични и
митнически власти, да завежда искове срещу трети лица.
От показанията на свидетеля М. И., разпитан в о.с.з. на 04.10.2019 г. /които съдът
кредитира като обективни, безпристрастни и възпроизвеждащи лични и непосредствени
впечатления/, се установява, че между ищеца и ответника е било постигнато съгласие за
безвъзмездно ползване на процесния автомобил. Става ясно, че автомобилът е бил
предоставен на 10.05.2018г. от ищцовото дружество на ответника за ползване, с
предупреждението, че двигателят има проблем, който следва да се отстрани, както и че на
следващия ден чрез управителя от ответника е изискано неговото връщане. Твърди, че
договорът е сключен за един ден до 11.05.2018г., 10 ч., когато ответникът следвало да върне
автомобила. Отделно на същата дата той бил поканен по телефона от управителя на
ищцовото дружество да върне автомобила, но отказал да го стори.
Същевременно от постъпила справка от СДВР отдел „Пътна полиция“ се установява,
че на 11.05.2018г. регистрацията на автомобила е прекратена. Заявление №184134089327 е
подадено от С. К.. Представени са регистрационните табели на автомобила и е подадена
декларация, че той ще бъде съхраняван в частен имот.
От заключението на депозираната на л.76 съдебно-оценителна експертиза, кредитирано от съда като
обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, се установява, че л.а. е на 9 години и 9 месеца към
10.05.2018г., че неговата средна пазарна цена към тази дата възлиза на 19 080 лв., като за ремонта са били
необходими 2643.76 лв. Затова стойността на л.а. след ремонта е 16 436.24 лв.
3
В о.с.з. на 04.10.2019 г. вещото лице уточнява, че ремонта на дюзата на двигателя би
бил на стойност 2524 лева., че този ремонт на двигателя е регулярен и възможен от
техническа гледна точка. Според него това е типичен и регулярен ремонт, който
категорично не предполага сваляне на автомобила от регистрация и бракуване. Според
вещото лице, който се е запознал със справките от отдел „Пътна полиция“, дерегистрацията
няма никакво отношение с описаните неизправности на автомобила. Такива неизправности
се случват нормално при експлоатацията на всеки автомобил.
Видно от служебно изисканата справка от СРП на какъв етап се намира досъдебно
производство № 15112/18 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр. пр. № 22484/2018г. на СРП,
започнало по сигнал на Г. А. У. срещу С. В. К. с данни за престъпление по чл. 206,ал. 1 НК
по отношение на л.а. марка „Тойота“ с per. № ***, към момента е повдигнато обвинение, но
няма внесен в съда обвинителен акт.
Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от
правна страна:
Въззивното производство е уредено в ГПК като продължение на
първоинстанционното производство, макар и при ограничено въззивно обжалване /ТР №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС./. Въззивният съд, действайки като съд по същество на спора,
следва да формира собствени фактически и правни изводи въз основа на преценка на
събраните доказателства, при което с оглед на крайния му извод постановява решение, с
което потвърждава или отменя обжалваното първоинстанционно решение. Разпоредбата на
чл.269 ГПК регламентира правомощията на въззивния съд относно валидността на
решението, по която се произнася служебно, а по допустимостта му - в обжалваната част.
По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, в което разрешение по новия ГПК се проявява разликата в сравнение
с въззивното обжалване по отменения процесуален закон, при което въззивният съд при
проверката на правилността на първоинстанционното решение не беше обвързан от
оплакванията в жалбата при разглеждане на спора по същество и при условията на пълен
въззив.
На тези правомощия на въззивния съд по действащия ГПК по отношение
правилността на обжалваното решение кореспондира и уредбата в него относно
съдържанието на жалбата. При подадена в срок въззивна жалба, макар и същата да не
съдържа конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивното производство е
редовно учредено, тъй като по аргумент от чл.262 вр.чл.260 ал.1 т.3 ГПК непосочването в
жалбата в какво се състои порочността на решението /т. 3/ не обуславя нейната
нередовност. Поради това и съдът не е длъжен да изпраща съобщение до страната при
проверката за редовносттта й, съгласно чл.262 ГПК, но това не означава, че жалбоподателят
не може да поддържа във въззивното производство конкретните си доводи за неправилност
на първоинстанционното решение, вкл. и чрез допълнителна молба. В нея обаче той може да
конкретизира и уточнява оплакванията в жалбата си с указание в какво се състои
4
порочността на обжалваното решение, като това може да се осъществи и в о.с.з. по чл.268
ГПК при разглеждане на жалбата. Законът не поставя ограничения пред въззивника да
уточнява или конкретизира подадената в срока за обжалване формална въззивна жалба, като
това е допустимо да се осъществи и с допълнителна молба. Въззивният съд е длъжен да се
произнесе по тези доводи относно правилността на обжалваното решение, доколкото същите
са в рамката на подадената в срок въззивна жалба, с оглед неговите правомощия на съд по
същество на спора, като обратното представлява съществено нарушение на чл.269 и чл.272
ГПК. Недопустимо е обаче въззивникът след изтичане на срока за въззивно обжалване
с допълнителна молба да допълва подадената в срок въззивна жалба, като въвежда нов
предмет, тъй като това процесуално действие, като извършено след предвидения в
закона срок, не може да се вземе предвид от въззивният съд- чл.64 ал.1 ГПК, респ. съдът
не дължи произнасяне по доводите в тази допълнителна молба.
Ето защо и като взе предвид, че жалбата е бланкетна и не съдържа конкретни
доводи и оплаквания, съдът дължи проверка единствено на валидността и
допустимостта на решението /последната единствено в обжалваната му част/. Жалбата
на ответника срещу първоинстанционното решение е бланкетна, няма изложени конкретни
оплаквания срещу изводите на съда от първа инстанция, поради което по нея въззивният
контрол е ограничен до валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, но не
и до неговата правилност.
Решението е валидно и допустимо. Само за прецизност настоящата съдебна
инстанция споделя направените от СГС правни изводи по следните съображения:
По въпроса за преценката на признанието на неизгоден за страната факт и въпроса
дали е възможно съдът да основе решението си само на признанието, и да игнорира
останалите доказателства се споделя практиката, обективирана в Решение № 70/29.05.2013 г.
по гр. д. № 579/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., както и в Решение № 262/02.11.2017 г. по гр. д. №
676/2017 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно които признанието на неизгоден за страната факт е
доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта на
доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се от доказване. Признанието се
преценява от съда с оглед всички обстоятелства по делото и съдът може да приеме, че
съответният факт се е осъществил само ако е това признание е установено чрез пълно
доказване.
Признанието на ответника, обективирано в отговора на ИМ, че л.а. действително му
е бил предаден, го обвързва, като доказва постигнатото в по-ранен момент съгласие и
предаването на л.а., което само по себе си не доказва заемното правоотношение. Същият
твърди, че е бил служител при ищеца до 2016г., но продължил да извършва редица услуги,
поради което му е издадено нот.заверено пълномощно. Твърди, че дерегистрацията на л.а. е
по нареждане на управителя, но не ангажира доказателства в тази насока. Ето защо
правилно и законосъобразно СГС е приел, че ответната страна, чиято е доказателствената
тежест, не е доказала релевираните от нея правоизключващи и правоунищожаващи
възражения. По съображения, че договорът за заем е реален договор - т.е. предаването на
вещта не е изпълнение на задължение по договора, а е действие по сключване на самия
договор, е прието, че свидетелските показания доказват основанието. Безспорно л.а. не е
върнат обратно, а е снет от регистрация в КАТ и се намира в частен имот, видно от справка
5
на КАТ на л.67.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция намира, че искът за реално изпълнение
на поетото договорно задължение за връщане на заетата сума е доказан, но поради липсата
на самата вещ същият правилно е бил отхвърлен. Затова е присъдена неговата
равностойност към 10.05.2018г.
Налице е съвпадение на изводите на първа и втора инстанция, поради което
решението следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
ПО РАЗНОСКИТЕ: Обжалваем интерес от 19 080 лв.
На основание чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателят-ответник дължи в полза на
въззиваемата страна направените по делото разноски за въззивна инстанция, но такива няма
направени и не следва да се присъждат.
Воден от горното и на основание чл. 272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 35 от 06.01.2020г. постановено по гр.д.№ 8916/18г. по описа на
СГС, ГО, 15 състав, в обжалваната осъдителна част.
Решението, като необжалвано, е влязло в сила в отхвърлителната му част.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението с
касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6