О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
гр. Кюстендил, 12.08.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд, гражданска колегия, в закрито
заседание на дванадесети август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдия Савова
в.ч.гр.д.№357 по описа за 2020 г. на КнОС и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила частна
жалба от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, действащо чрез упълномощения
представител адв. Никола Шущарков, със съдебен адрес: гр. София, п.к. 1606, ул.
„Шандор Петьофи“ №10, насочена срещу разпореждане №1991 от 23.06.2020 г. на
Районен съд – Кюстендил, постановено по ч.гр.д.№975/2020 г. по описа на същия
съд, в частта, в която е отхвърлена претенцията на заявителя за сумата от 46.72
лева, представляваща разликата между цената на устройство марка Huawei P9 Lite Black без абонамент и дължимата
преференциална цена по Договор за лизинг от 01.12.2016 г.
Жалбоподателят
твърди, че районният съд неоснователно и в нарушение на материалния закон е
отхвърлил заявлението в обжалваната част, като моли за неговата отмяна в
същата. Посочва, че процесната сума от 46.72 лeва
не се претендира като задължение за неустойка, а е дължима на основание Раздел IV, чл.5 от Допълнително споразумение към Договор за
мобилни услуги с предпочетен номер ++359*********. Сочената разпоредба гласяла,
че при прекратяване на договора за мобилни услуги или при нарушение на
задълженията от страна на потребителя по този договор или по други документи,
свързани с него, последният, в случаите, когато му е предоставено устройство,
дължи на мобилния оператор и разликата между цената на устройството без
абонамент и преференциалната обща лизингова цена, на която му е предоставено
устройството. Изтъква, че при сключване на споразумението за мобилни услуги
между страните, мобилният оператор е предоставил процесното устройство при
сключване на договор за лизинг с преференциална цена поради срока на договора и
обезпечената за оператора сигурност за увеличаване на имуществото му за две
години напред. Акцентира, че доколкото размерът на отстъпката е индивидуално
уговорен между страните, то може да се изведе извод, че потребителят се е
съгласил при свое виновно неизпълнение да заплати съответното обезщетение.
Приема, че - така уговорена- процесната клауза не може да се приеме за
неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Твърди, че неизпълнението на
договорни задължения от потребителя води не само до претърпени загуби от
мобилния оператор, но и до неоснователно обогатяване на длъжника, който се
ползва от направената отстъпка от пазарната цена на мобилното устройство, без
да изпълнява поетите задължения. Оспорва извода на заповедния съд, че
процесната сума се претендира като неустойка, както и че в лизинговата цена на
дадено устройство „обичайно се калкулира и печалба“. Сочи, че претендираната
разлика в случая е четири пъти по-малка от реално направената отстъпка от
цената на мобилното устройство, който редуциран размер е съобразен с времето на
изпълнение по споразумението за мобилни услуги и отговаря на оставащия срок от
същата, при което счита, че принципът за справедливост не е нарушен.
С оглед изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени разпореждането в обжалваната му част и да разпореди
издаване на заповед за изпълнение и за сумата от 46.72 лв., представляваща
разликата между цената на процесното устройство без абонамент и
преференциалната му обща лизингова цена. Претендира присъждане на разноските,
направени в настоящото производство.
Кюстендилският окръжен съд, след преценка на изложените в
частната жалба доводи, както и събраните по делото доказателства, приема за
установено следното:
Заповедният съд е бил сезиран с подадено заявление по чл.
410 от ГПК от „Теленор България“ ЕАД, с
което се поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение против Йордан
Василев Василев, ЕГН **********, с адрес: ***, за парично вземане в общ размер
на 441.88 лева, която сума се претендира като дължима за потребени и
незаплатени далекосъобщителни услуги, неустойки и лизингови вноски по
Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер
++359********* от 01.12.2016 г. и Договор за лизинг от 01.06.2016 г.;
Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер
++359*********, за което са издадени фактури, както следва: фактура №**********/18.02.2018г.;
фактура №**********/18.03.2018 г.; фактура №**********/18.04.2018 г. и фактура
№**********/18.05.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението – 22.06.2020 г. до изплащане на вземането, както и сторените
разноски – 25.00 лева държавна такса и 120.00 лева адвокатско възнаграждение.
В т.12 от заявлението е конкретизирано относно процесната
сума, че същата се дължи вследствие неизпълнение на Допълнително споразумение
от 01.12.2016 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер
++359*********, начислена във фактура №**********/18.05.2018 г., представляваща
разликата между цената на устройството без абонамент и преференциалната обща
лизингова цена по Договора за лизинг от 01.12.2016 г.
Към заявлението, съобразно изискването на чл.410, ал.3 ГПК са представени: процесните договори за мобилни услуги и допълнителни
споразумения към тях, индивидуализирани с номер и дата на издаване по-горе,
както и посочените по-горе в изложението фактури.
РС - Кюстендил с разпореждане №1991 от 35.06.2020 г.,
постановено по ч.гр.д.№975/2020 г. по описа на същия съд е отхвърлил
претенцията на заявителя за сумата от 46.72 лева, представляваща разликата
между цената на устройство марка Huawei P9 Lite Black без абонамент и дължимата
преференциална цена по Договор за лизинг от 01.12.2016 г. Приел е, че, така
уговорена, тази неустойка излиза извън присъщата й обезпечителна и
обезщетителна функция, доколкото с нея още към момента на уговарянето й, с
оглед обстоятелствата, обуславящи дължимостта й, се цели получаване на
имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако
договорът не беше развален, но без да се предоставя каквато и да е услуга на
потребителя, което е приел, че води до неоснователно обогатяване и нарушаване
принципа за справедливост. Акцентирал е също така, че предвиждайки в договорите
за едно и също неизпълнение две различни и едновременно дължими санкции, се
надхвърля безспорно обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката и
същата се явява необосновано висока по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП. Доколкото
заповедният съд е установил, че самата клауза не е индивидуално уговорена, е
приел същата за нищожна на основание
чл.146, ал.1 ЗЗД и е оказал да издаде заповед за изпълнение за процесната сума.
При така установеното от фактическа страна, КнОС от
правна приема следното:
Частната жалба е допустима, доколкото е подадена
срещу подлежащ на въззивна проверка
съдебен акт, в законоустановения срок и от лице, имащо правен интерес от обжалване.
По същество въззивният съд я приема за основателна. Съображенията в тази насока
са следните:
В заповедното производство съдът извърша преценка дали е
дължимо претендираното от заявителя вземане срещу длъжника. Отделно от тази
преценка, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, заповедният съд е длъжен
служебно да извърши проверка дали искането, в неговата цялост или част, не
противоречи на закона и добрите нрави, съответно дали искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това. Следователно в заповедното производство съдът осигурява
реализация само на правнозащитими права. За неравноправни клаузи, като такива
противоречащи на закона, съдът следи служебно и в заповедното производство, в
изпълнение на правомощията си по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.
При анализа на изложените в заявлението факти относно
естеството на съществувалото договорно правоотношение се установява, че с оглед
качеството на абоната - физическо лице, по своята правна характеристика това
правоотношение представлява договор за услуга, при който освен нормите на ЗЕС и
ЗЗД, с оглед качеството на абоната на „потребител“ по смисъла на §.13 т.1 от ДР
на ЗЗП, приложими са и нормите именно на Закона за защита на потребителите,
чл.146 от който прогласява неравноправните клаузи в договорите с потребители за
нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи
потребителя, като по-слаба в икономическо отношение страна.
В чл.410 ал.2 и ал.3 ГПК е предвидено, че заявлението
следва да отговаря на изискванията по чл.127 и чл.128 ГПК, когато вземането
произтича от договор с потребител към заявлението следва да бъде представен
договорът, заедно с всички приложения и изменения.
С оглед законовата регламентация и при
съобразяване на дадените в т.2б от ТР №4/2014г. по т.д.№4/2013г. разяснения,
следва, че точната индивидуализация на вземането по основание и размер обуславя
редовността на заявлението като основание за издаване на заповедта за
изпълнение.
В случая
подаденото заявление по чл.410 ГПК отговаря на изискванията по чл.127 ал.1 и 3 ГПК и чл.128,ал 1 и 2 ГПК. От изложението на обстоятелствата в т.12 от
заявлението, с посочване на датите на сключване на договорите, и издадени във
връзка с тях фактури, твърдение за предсрочно прекратяване на договорите става
ясно какви суми се претендират и на какво основание.
По
въпроса за дължимостта на неустойка по договор с потребител, при предсрочно
прекратяване на договора, поради неизпълнение на негови задължения, настоящата
инстанция намира, с оглед предвиденото в чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, че клауза за
неустойка е допустима, освен ако размерът
й е необосновано висок. Възможност за уговаряне на неустойки по договори от
вида на процесните следва от
разпоредбата на чл.228, ал.1 б.”В” ЗЕС и по аргумент от противното
съгласно чл.229а изр. последно от същия. В тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014
г. на ВКС по д. № 7/2013 г., ОСГТК, е прието, че кредиторът по двустранен
договор с продължително или периодично изпълнение, каквито са договорите, на
които молителят основава правата си, ще може да търси и неустойката за
обезщетяване на вреди поради настъпилото за в бъдеще разваляне (неустойка за
развалянето), ако такава неустойка реално е била уговорена.
В договора за мобилни услуги в последното изречение е
предвидено, че при прекратяване на договора през първоначалния срок, за която и
да е СИМ карта/номер, посочен в него, по вина или инициатива на потребителя или
при нарушение на задълженията му по настоящия договор или други документи,
свързани с него, последният дължи за всяка СИМ карта, по отношение на която е
налице прекратяване: а. неустойка в размер на сумата от стандартните месечни
абонаменти за съответния абонаментен план до края на срока на договора; и б. в
случаите, в които е предоставено устройство – и разликата между цената на
предоставеното устройство без абонамент, съгласно последната актуална ценова
листа на оператора и заплатената от потребителя цена за устройството в брой или
общата лизингова цена по договора за лизинг. Такава клауза е залегнала и в
сключеното Допълнително споразумение от 01.12.2016 г. в раздел IV, чл.5 където е отразено, че „във всички случаи, в които
е предоставено устройство за ползване на услуги, съгласно посоченото в този
договор, потребителят дължи и разликата между цената на устройството без
абонамент, съгласно последно актуалната ценова листа на оператора , и съответното
устройство към момента на прекратяване на настоящия договор по отношение на коя
да е СИМ карта/номер, посочени в него, и заплатената от него при предоставянето
му от оператора цена в брой или съответно обща лизингова цена по договора за
лизинг.
Следователно, претендираната сума е на основание договора
за мобилни услуги, респ. допълнително споразумение към него, а не договора за
лизинг.
Процесната сума от 46.72 лева е предвидена за дължима
само при прекратяване на договора за мобилни услуги, каквото твърдение обаче в
заявлението въобще липсва.
Отделно от това, въпреки приложения към заявлението
договор за лизинг от 01.12.2016г., не става ясно как точно е формирана
процесната сума.
На следващо място, анализирайки горепосочената
разпоредба, въззивният съд споделя извода на заповедния съд, че тази сума,
представляваща разликата между цената на процесното устройство без абонамент и
преференциалната му обща лизингова цена, всъщност е уговорена като неустойка, и
то втора, дължима кумулативно с първата изрично посочена такава в договора за
мобилни услуги, тъй като цели именно обезщетяване вредите от неизпълнение на
задълженията по договора от страна на потребителя. Така, както е уговорена, в
т.ч. и както е описана в частната жалба от заявителя, тя действително има
обезщетителен характер и по същността си представлява неустойка, независимо от
начина по който е означена. Тази неустойка, както бе посочено, е уредена като
кумулативно дължима с първия вид неустойка и безспорно със заявлението са
претендирани кумулативно и двете. Това според настоящия състав категорично
накърнява добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл.26, ал.1, пр. трето
от ЗЗД, както е посочил заповедният съд и безспорно се явява нищожна.
Предвиждайки в договора за едно и също неизпълнение две различни и едновременно
дължими санкции, се надхвърля безспорно обезпечителната и обезщетителна функция
на неустойката и същата се явява необосновано висока по смисъла на чл.143, т.5
от ЗЗП, безспорно приложима в случая. Самата клауза не е индивидуално уговорена, изхождайки от
цялото съдържание на договора /чл.146, ал.2 от ЗЗП/, поради което и същата е
нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП и не следва да се прилага. Тъй като
договора може да се прилага и без тази нищожна клауза, то самият договор не е
нищожен /чл.146, ал.4 от ЗЗП/.
С оглед изложеното, като е отхвърлил искането за издаване
на заповед за изпълнение по отношение на процесната сума от 46.72 лв., поради
нищожност на клаузата, която я предвижда, районният съд е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди.
С оглед неоснователността на жалбата, на жалбоподателя не
следва да се присъждат разноските, направени в настоящото производство.
По изложените правни съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №1991 от 23.06.2020 г. на
Районен съд – Кюстендил, постановено по ч.гр.д.№975/2020 г. по описа на същия
съд, в частта, в която е отхвърлена претенцията на заявителя за сумата от 46.72
лева, представляваща разликата между цената на устройство марка Huawei P9 Lite
Black без абонамент и дължимата преференциална цена по Договор за лизинг от
01.12.2016 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.