Р Е Ш Е Н И
Е № ....
Гр. София, 07.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : И.Киримов
при секретаря
Анелия Груева, като разгледа докладваното
от съдия И. в.
гр. д. № 16509/2018 г. по описа
на СГС, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 487814/13.09.2018 г. на СРС, 29 с - в, по
гр. д. № 8134/2017 г. е отхвърлен иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от С.И.З. ЕГН **********
и И.В.З. ЕГН ********** срещу Ц.И.В. ЕГН ********** и М.И. П.ЕГН
**********, за
признаване за установено, че ищците са собственици, в режим на семейна
имуществена общност, на основание давностно владение
върху поземлен имот : с кадастрален идентификатор 68134.4085.95 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, община Столична,
област София, одобрени със Заповед № РД-18-35/09.06.2011 г. на Изпълнителен
директор на АГКК, с адрес на поземления имот: гр. София, район „Младост“, улица
„*******, с площ от 621 кв. м., при съседи: поземлен имот с кадастрален
идентификатор 68134.4085.139, 68134.4085.140, 68134.4085.97, 68134.4085.96,
съставляващ УПИ ХХІІ - 95 в квартал 93 и ищците са осъдени за разноски.
Въззивното производство е образувано по жалба на ищците, чрез представителя им с доводи, за допуснати от СРС нарушения на материалния и процесуален закон, неправилна преценка на доказателствата и необоснованост. Поддържат, че съдът се е произнесъл на непредявено основание, поради което решението е недопустимо. Освен това поддържат, че са придобили имота по давност, като началото на давността за тях е поставено на 25.04.1986 г. с доброволното предаване владението на имота на ищците от страна на останалите съсобственици. Неправилно съдът е приел, че няма данни по делото ищците да са осъществявали фактическа власт върху имота за себе си или да са манифестирали промяна в намерението си спрямо останалите съсобственици. Поддържа, че съдът не е съобразил твърдението им, че през м. 02.1993 г. са завършили в груб строеж 4 етажна жилищна сграда в имота, като никой от останалите съсобственици не се е противопоставил на строежа. Поддържат, че в такъв случай следва да се приеме, че давността е започнала да тече за тях евентуално от м. февруари 1993 г., което не е съобразено от СРС. Решението е постановено без да се обсъдят всички събрани по делото доказателства, което не е позволило да се разкрие обективната истина по спора. Твърди се, че към датата на доброволното предаване на владението на ищците - 25.04.1986 г., те са имали права върху 1/2 ид. част от имота, а двамата ответници не са имали права върху имота. Поддържат, че към този момент са получили фактическата власт върху целия имот от останалите двама съсобственици (майка и баща на С.З.), за да я упражняват само за себе си. Излагат становище, че след като ищците са построили сграда в имота през 1993 г., те са демонстрирали пред другите съсобственици И.и В.З.намерение да държат дворното място като свое. От свидетелските показания се установява, че след смъртта на общият наследодател на страните И.З., двете ответници и тяхната майка не са предприели никакви действия да препятстват владението на ищците върху имота повече от 10 години. Твърди се, че ответниците дори са декларирали през 1998 г., че ищците упражняват владение върху имота като свои собствен. Позовават се на допуснати нарушения от СРС по чл. 172 ГПК при кредитиране на показанията на свидетеля С.З., братовчед на ответниците. Поддържат, че е налице явно, спокойно, непрекъснато и необезпокоявано владение на ищците от 25.05.1986 г. до 2018 г., повече от 32 години, което ги прави собственици на имота на основание чл. 79 ЗС - по давност. В жалбата се цитира многобройна практика на ВКС във връзка с доводите на ищците по приложение на материалния и процесуален закон. По тези съображения молят да се обезсили решението, като постановено по непредявен иск или да се отмени и да се уважи иска по чл. 124 ГПК. Претендират разноски. Не възразяват по разноските на насрещната страна.
Въззиваемите страни - ответниците Ц.И.В. и М.И. П., не са
подали отговор по чл. 263 ГПК, но в съдебно заседание оспорват жалбата.
Поддържат, че решението е правилно и законосъобразно, постановено при
съобразяване на събраните по делото доказателства в тяхната цялост. В
съответствие с доказателствата СРС е приел, че не се доказва ищците да са
осъществявала владение върху имота в необходимия давностен
срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Молят да се потвърди решението. Претендира разноски
за въззивното производство, съгласно списък.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
Съдът е
сезиран и се е произнесъл по установителен иск за
собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК.
Жалбата е подадена в срок, от легитимирани страни и е
допустима. Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
решение е валидно.
Съдът намира,
че решението е и процесуално допустимо, доколкото СРС се е произнесъл по
предявения в производството положителен установителен
иск за собственост на процесния имот въз основа на давностно владение – както е било заявено в исковата молба.
Моментът, от които ищците поддържат, че осъществяват владение върху имота и
основанието за него, не съставляват отделно или различно основание на
претенцията, както се поддържа във въззивната жалба,
а са част от елементите на придобивното основание, на
което се твърди, че е придобит имота.
Решението е
постановено при изяснена фактическа обстановка, която настоящият състав не
намира за необходимо да преповтаря изцяло, а препраща към нея, съгласно
възможността по чл. 272 ГПК. Въззивният съд ще обсъди
основно доказателствата, относими към спора на
страните пренесен във въззивнто производство.
Тъй като искът е установителен,
допустимостта му е предпоставена от наличие на правен
интерес у ищците за установяване принадлежността на правото на собственост. При
правилно приложение на процесуалния закон СРС е приел, че възникналия между
страните правен спор за собствеността на имота на основание придобивна
давност, обосновава наличието на интерес у ищците от предявяване на иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК. Заведеното по – рано (през 2010 г.) между
същите страни делбено дело, в предмета на което е
включен и процесния имот, не променя извода за
наличие на интерес от установяване правото на собственост върху имота в отделно
производство. Въззивният съд споделя изводите на СРС,
че за заинтересованата страна е налице правен интерес да предяви в
самостоятелно производство правата си, за да може със сила на пресъдено нещо да се установи принадлежността на правото на
собственост върху имота. По делото е установено, че производството по делото за
делба - гр. д. № 52201/2010 г. на СРС, 60 с – в, е спряно, с протоколно
определение от 25.01.2017 г. на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
По съществото на
спора, въззивният съд намира следното :
Между
страните не е спорно, че с протокол от 10.05.1985 г. по гр. д. № 6082/1985 г.
по описа на СРС, 43 с - в, е одобрена съдебна спогодба, по която И.З.З. и В.А.З. са получили в общ дял съпружеска имуществена
общност собствеността върху недвижим имот : дворно място с площ 517, 5 кв. м.,
съставляващо парцел XXII-99 в квартал 93 по плана на гр.София, местност
„Горубляне“, при съседи от две страни-улица, С.Ал. З. и Д.С.Ч., заедно с
построената в това място жилищна сграда, застроена на 84 кв. м., състояща се от
две стаи, хол, кухня, баня-тоалетна и антре, заедно с лятна кухня с площ от 24
кв. м., състояща се от стая, кухня и антре, както и гараж.
От удостоверение
за идентичност на лице с различни имена № 000148/26.05.2009 г. се установява,
че името на лицето И.З.З., ЕГН ********** е идентично
с имената И.З., И.З., И.З..
Не се
спори и от удостоверение за граждански брак № 30 от 22.10.1967 г. по описа на
Софийски народен съвет се установява, че ищците С.И.З. и И.В. И. са сключили
граждански брак на 22.10.1967 г.
На
24.04.1986 г. с нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение
за издръжка и гледане № 87, том II, н. д. № 1957/1986 г. по описа на нотариус А.И.при
СРС, И.и В.З.са прехвърлили на сина си С.И.З. (ищеца), по време на брака му с И.В.
И., 1/2 идеална част от дворно място
с площ от 518 кв. м., съставляващо парцел ХХІІ - 99 по плана на гр. София,
местност „Горубляне“ от 1967 г., при съседи: от две страни - улица, С.Ал. З. и Д.С.Ч.,
идентичен с УПИ ХХІІ - 95 в квартал 93 по плана на гр. София, местност
„Горубляне“, утвърден със Заповед № РД – 09 – 50 -481/23.09.1994 г., заедно с
построената на това място жилищна сграда, състояща се от две стаи, хол, кухня и
баня - тоалетна и антре, с площ 84 кв. м., срещу задължението на С.З. да поеме
гледането на И.З. и В.З. до края на живота на всеки един, като им осигури
спокоен и нормален живот.
От
удостоверения за наследници изх. № 79/17.04.2008 г. от 28.10.2015 г. и изх. №
1325/28.01.2016 г., представени пред СРС е видно, че И.З.З.
е починал на 25.03.1993 г., а В.А.З. - на 10.12.2015 г., като ищецът С.И.З. и ответниците Ц.И.В. и М.И.П. са единствени техни наследници
- деца.
С две
декларации с нотариална заверка на подписите от 27.10.1998 г. (на л. 23 и л.
24), изходящи от ответницата М.П. и В.З., двете са декларирали, че отстъпват
правото на строеж на брат си С.И.З. в наследствения имот, находящ
се в гр. София, кв. Горубляне, ул. „*******, парцел XXII - 95 в квартал 93 по
плана на гр.София, местност "Горубляне", утвърден със Заповед №
РД-09-50-481/23.09.1994 г., на жилищна сграда с площ 165 кв. м., която сграда
да обхване и старата къща, със собствени труд и средства, като се признава
правото на собственост на ищеца С.З. и съпругата му върху построеното.
Предмет на спора в настоящото производство е
единствено правото на собственост върху дворното място, находящо
се в гр. София, район „Младост“, улица „*******, с площ от 621 кв. м., като
ищците твърдят, че са собственици на мястото по давност, текла в тяхна полза
след 25.04.1986 г., когато имота им бил предаден – след сключване на договора
за издръжка и гледане с наследодателите им И.З.З. и В.А.З., с който им е прехврълена
1/2 ид. част от имота, респективно от 1993 г. -
когато била построена 4 етажна сграда в него.
Основният спор
между страните касае въпроса дали в полза на ищците е изтекла необходимата по
чл. 79, ал. 1 ЗС 10 - годишна давност за придобиване на процесния
имот.
В исковата молба и в хода на производството ищците са
поддържали, че искат установяване на право на собственост върху целия имот на основание изтекла в тяхна
полза придобивна давност. Настоящият състав споделя
извода на СРС, че относно 1/2 ид. част от имота искът
е неоснователен на основание давностно владение,
доколкото не е спорно, че ищците са придобили тази част от имота по време на
брака си на основание правна сделка - договор за издръжка и гледане от 24.04.1986
г. Практиката на съдилищата и ВКС е непротиворечива по въпроса, че имот
придобит чрез правна сделка не може да се придобие повторно на оригинерно основание давност.
В решение № 159 от 01.07.2014 г. по гр.
д. №
1435/2014 г., Г. К., І Г. О. на ВКС и решение № 161 от 14.12.2017 г. по гр.
д. №
475/2017 г., Г. К., І Г. О. на ВКС се приеме, че правото на собственост може да бъде придобито
по давност само от лице,
което не притежава това право на друго
правно основание. Недопустимо е собственикът
на имота да може да
придобие имота по давност, след като
вече го е придобил на основание договор, например. В този случай собственикът упражнява фактическата
власт върху имота като елемент
от вече придобитото от
него право на
собственост, не с цел да придобие същото
право повторно на друго правно
основание (решение №
1220/02.12.2008 г. по гр.
д. 4730/2007 г. на ВКС, І г. о.).
Следователно за 1/2 ид. част
от дворното място искът за придобиването му
по давност е неоснователен.
По отношение на останалата 1/2 ид.
част от мястото, въззивният съд намира за неоснователни оплакванията на ищците
във въззивната жалба, че в тяхна полза са се
осъществили необходимите според чл. 79 ЗС предпоставки за придобиване на имота.
Фактическият състав на
придобивната давност върху недвижим имот - чл.
79 от ЗС, включва
осъществяване на владение
върху него, както и изтичане на определен от
закона срок, през който е продължило
владението - съответно 10 г., при недобросъвестно
и 5 г., при добросъвестно
владение.
Съгласно чл. 68 ЗС, владението представлява
упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи лично или чрез
другиго, като своя. От своя страна владението следва да е постоянно - т. е. владелецът да
изразява трайна воля
да държи вещта за себе
си; да е непрекъснато - т.
е. владението да не
е изгубено в продължение на 6 месеца по
смисъла на чл. 81 от ЗС, съответно владението да не е изоставяно
или да е било отнето от
трето лице;
да е спокойно и явно -
да не е установено или поддържано по насилствен или
по скрит начин. Не на последно място владението
следва да е противопоставено на собственика на вещта.
Като се
съобрази изискването на закона, при позоваване на оригинерното
придобивно основание - давност, на доказване подлежи упражняване в определен период от време на фактическа власт върху имота (corpus), без противопоставяне
от страна на титуляра на
правото на собственост, при демонстриране
поведение на собственик (animus).
За да се придобие качеството
владелец, не е достатъчно държателят на вещта да реши да
свои имота, защото владението не може да
бъде скрито
- то трябва да е явно и несъмнително. Това изисква
промяната в намерението на държателя да
намери външна изява чрез предприемане
на действия, които да дадат
възможност на собственика да узнае,
че неговото владение е отблъснато. Владелецът
следва да демонстрира, че счита имота
за свой пред
всички, включително пред
държавните органи.
Според практиката на ВКС, в
този смисъл решения № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, ІІ
г. о. и решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І г. о., когато страната, която
е пусната да живее в имота и да го ползва се позовава
на придобивна давност, тя трябва да докаже, че е променила намерението си, но не скрито,
а чрез предприемане на явни действия,
които са противопоставени
на собственика
на имота. (решение
№ 136/16.06.2014 г. по гр. д. № 436/2014 г. на І ГО, ВКС).
В ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е
прието, че обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт
- съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като
владение. В чл. 69 ЗС се предполага намерението
да се свои
вещта. За това, „за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение
за своене чрез позоваване
на последиците от придобивната давност - предявяване на иск или възражение
при наличие на спор за
собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие
в гражданския оборот, изпълнение на административни
процедури по попълване на кадастрална
карта и т. н.“. В цитираното ТР ВКС приема по задължителен начин, че до момента, в който предполагаемото
от закона намерение
за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да
се придобие правото на собственост по давност.
В заключение -
владението следва да се демонстрира явно, несъмнено и постоянно - да няма
инцидентен характер и да е от такова
естество, че да не позволява
на други лица на владеят
вещта.
Съгласно
общите правила по чл. 154, ал. 1 от ГПК, изцяло в доказателствена тежест на ищците
е било да установят, пълно и главно, че са владели имота явно и необезпокоявано
като свой, с намерение да го придобият в рамките на повече от 10 години преди
предявяване на иска (09.02.2017 г.), което намерение е противопоставено на останалите
собственици.
Настоящият състав споделя изводите на СРС, че не се доказва,
пълно и главно, ищците да са установили владение върху имота само за себе си.
Обстоятелството, че са живели в имота, понеже са били допуснати в него от
собствениците във връзка с общото им съжителство, не обосновава извод, че са
отблъснали владението на реалните собственици на имота (И.и
В.З., майка и баща на ищеца
С.З. и на двете ответници) до тяхната смърт и са продължила да го владеят с
намерение за своене след това и до завеждане на
делото.
Във
връзка с осъществяването владение върху имота пред СРС са разпитани свидетелите
на ищците П.Б.и Р.Х.. Тези свидетели са направили изрично отказ от дадените
показания пред СРС, поради което настоящият състав не ги съобразява като доказателствени средства в производството.
Според
показанията на свидетеля на ответниците С.З., първи
братовчед на ищеца С.З. и на двете ответници, чиито имот е съседен на процесния, в имота живели чичо му И.и стринка му В.(прехвърлителите на ищеца), заедно с децата им М., Ц. и С.. До
смъртта си В.и И.живеели в лятната кухня в двора. Старата къща била на един
етаж. Имало и нова къща на 4 етажа. Свидетелят е дал показания, че
строителството на новата къща е започнало през 1991 г., а в строежа са участвали
С.З. и техни близки. В имота имало два гаража - един по - малък и един
по-голям. Докато стринка му В.била здрава и по-млада, обработвала двора, заедно
с И. - жената на С.. Свидетелят е виждал ответниците М.
и Ц. в двора. Те идвали да посетят майка си В., докато била жива. Откакто се
омъжили, двете сестри не живеели в този имот. Свидетелят посочва, че не знае С.З.
и двете ответници да са имали конфликти за имота.
Относно обстоятелствата свързани с
ползването на имота, СРС е допуснал обяснения на двете ответници, по реда на
чл. 176, ал. 1 ГПК, които настоящият състав преценява в съвкупност с останалите
доказателства в производството. И двете
ответници сочат, че след браковете им (на Ц. през м .09.1968 г., а на М. - през
м. 06.1976 г.) са се преместили от процесния имот, но
до смъртта си техните родители са останали да живеят в него. Родителите им са
отстъпили на С. и семейството му да живеят в новата къща и им приписали половината
място за доглеждане, а те живеели в лятната кухня. Майка им В.обработвала мястото,
докато била здрава и си разделили двора
за обработване с И. (съпругата на С.). Двете ответници посещавали редовно майка
си и до момента не са имали конфликти с брат си - ищецът З..
Като
съобрази показанията и обясненията, дадени по реда на чл. 176 ГПК, които
кореспондират по между си и са непосредствени и непротиворечиви, въззивният съд
намира, че в производството се установява, че ищците са живели в имота след
24.04.1986 г., заедно с родителите на С., които са останали собственици на
останалата 1/2 ид. част от дворното място. По този
начин ищците са били държатели, а не владелци на тяхната част, доколкото са
осъществявали фактическа власт върху имота съвместно с другите двама съсобственици.
По - скоро в случая става въпрос
за извършване на т. н. търпими от собствениците действия, а не за реално
владение с намерение да се свои. Строителството на
новата сграда в мястото през 1993 г. не променя този извод, доколкото
собствеността върху постройката не е предмет на настоящото дело. Без правно
значение за настоящият спор е и въпроса дали останалите съсобственици са
учредили право на строеж на ищците. Този въпрос касае собствеността на постройката
в дворното място.
Неоснователно е възражението на ищците, поддържано в
жалбата, че СРС не е съобразил момента на сключване на договора за издръжка и
гледане на 24.04.1986 г. като начален момент, в който им е предаден имота.
Както се посочи вече, фактът, че ищците са живели в имота след сключване на
договора за издръжка и гледане на 24.04.1986 г., заедно с родителите на единият
ищец - И.и В.З., и
до момента на завеждане на делото показва, че ищците са били първоначално
допуснати в имота със знанието и по желание на собствениците за останалата 1/2 ид. част от имота.
Не се установява ищците да са осъществявали явно и
необезпокоявано владение върху 1/2 ид. част имота само
за себе си, което да се противопоставили на родителите на С. за срок от поне 10 години преди предявяване на иска. В
подкрепа на този извод е и факта, че с договора от
24.04.1986 г., с който ищците са получили собствеността на 1/2 ид. част от имота, е поето задължение за издръжката и
гледането на родителите на С.З. до края на живота им. Не се твърди И.и В.З.да
са притежавали друг имот, в който да са живели. Основателно СРС е направил
заключение, че наличието на такива задължения по договора за издръжка и гледане
изключва възможността ищците да са оспорили
собствеността на родителите или да са осъществявали владение върху 1/2 част от
имота с намерение да го своят докато те са били живи.
След
смъртта на родителите И.и В.З.З. (респективно на
25.03.1993 г. и на 10.12.2015 г.), техни единствени наследници по закон за
останалата 1/2 ид. част от имота, са останали ищецът С.З.
и двете ответници.
По
отношение двете ответници основателно СРС е приел, че ищците са държатели на
имота за техните идеални части и владелци относно своите идеални части, поради
което е оборена презумцията на чл. 69 ЗС.
Както
се посочи по - горе, за да придобият по давност идеалните части на останалите сънаследници (ответниците), ищците следва да установят, че са
превърнали държането на техните идеални части във владение за себе си чрез
извършване на явни, недвусмислени и непрекъснати действия, с които да отблъснат
владението им за период по – дълъг от 10 години - т. е. с тези действия те са престанали
да държат идеалните части от вещта за другите съсобственици и са започнали да
ги държат за себе си, с намерение да ги своят, като действията им са доведени
до знанието на останалите съсобственици. Владелецът трябва да манифестира
поведение, което да не оставя никакво съмнение, че той упражнява фактическа
власт за себе си. Ползването на имота от един от наследниците и полагането
грижи за него представляват обикновени действия, чрез които не е отблъснато
владението на другите наследници, както приема и СРС.
Неоснователно
в жалбата се поддържа, че ответниците не са се противипоставили
на владението на имота от ищците, понеже са декларирали през 1998 г., че им
отстъпват право на строеж на сграда, доколкото тя не е предмет на спора и е
обект на самостоятелно право на собственост.
Извод,
че не е осъществявано владение от ищците с намерение за своене
без противопоставяне на останалите съсобственици следва и от факта, че още през
2010 г. ответниците са завели срещу ищеца и В.З. дело за делба, в чийто предмет
е включено и процесното дворно място. Следователно е налице противопоставяне на
владението от останалите съсобственици и не е налице промяна в намерението, с
което ищците са държали имота.
От изложеното до момента в
съвкупност, въззивният съд споделя решаващите изводи на СРС, че искът по чл.
124, ал. 1 ГПК е неоснователен. За 1/2 ид. част ищците са станали собственици на друго правно
основание, поради което не са придобили тази част по давност, а за останалата
1/2 ид. част – ищците не доказват, да са я владели непрекъснато, необезпокоявано, явно, без противопоставяне на останалите
съсобственици, с намерение да я своят, демонстрирано пред тях и пред трети
лица, по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС.
Доколкото решаващите изводи на СГС изцяло съвпадат с тези на СРС,
оспореното решение е постановено в съответствие с материалния и процесуален
закон и следва да се потвърди.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода
от спора и направеното искане, право на разноски имат въззиваемите
страни - ответниците. Съгласно доказателствата за реално направени разноски и списъка
на разноските по чл. 80 ГПК, в тяхна полза следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за въззивното производство в размер на 300 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран
Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №
487814/13.09.2018 г. на СРС, 29 с - в, по гр. д. №
8134/2017 г.
ОСЪЖДА С.И.З. ЕГН ********** и И.В.З. ЕГН **********,
двамата с адрес *** да заплатят на Ц.И.В. ЕГН ********** и М.И. П.ЕГН **********,
двете с адрес на представителя си : гр. София, бул. **********, студио 1, чрез адв. В., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300 лв.
- разноски за адвокат пред СГС.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.