Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ………/ 27.01.2020г., гр.София.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети остомври през 2019
година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 16998 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 516098 от 25.10.2018 г.,
постановено по гр.д. № 78699/2017 г. на СРС, 126 състав, e осъден ответника „Р.М."
ЕООД - в ликвидация, ЕИК ******да заплати на ищеца Н.С.С., на основание чл.
266, ал. 1 ЗЗД сумата 16 845,36 лева, представляваща нетен размер на
възнаграждения по договори за извършени счетоводни услуги, сключени в периода 05.01.2004
г. -01.10.2013 г., конкретно по сочени по дати, заедно със законната лихва от 03.11.2017
г. до погасяване на задълженията, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 266 ЗЗД сумата 4997,42 лева, представляваща мораторна лихва върху възнагражденията
по договорите за изработка, описани по-горе, за периода 03.11.2014 г. -
03.10.2017 г., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр.. чл. 128, т. 2 КТ сумата
520,34 лева, представляваща мораторна лихва върху вземания за нетно трудово
възнаграждение, дължимо за периода юни 2014 г. - октомври 2014 г., начислено за
периода 03.11.2014 г. -03.10.2017 г., и сумата 199,24 лева, представляваща
мораторна лихва върху вземания за нетно трудово възнаграждение, дължимо за м.
ноември и м. декември 2014 г. за периода, от деня, следващ падежа на всяко
месечно вземане, до 03.10.2017 г., и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
1030,03 лева, представляваща разноски по делото, като е отхвърлен иска по чл.
86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 128, т. 2 КТ за разликата до пълния предявен размер от
728,47 лева. С решението първоинстанционният съд се е роизнесъл и относно
разноските, дължими от ищеца на ответника -на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата 0,06 лева, и на съда от ответника на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата
1310,73 лева за държавна такса.
Решението е обжалвано в срок от ответната
страна „Р.М." ЕООД - в ликвидация чрез ликвидатора Ц.Ц., в частта, в която
е осъдено това дружество да плати на ищцата сумата 16 845,36 лв. неплатено
възнаграждение по сключените граждански договори в периода 2004 г., 2008 г.,
2010 г. до 01.10.2013 г., с оплакване за необоснованост поради необсъждане на
становище на Министерство на енергетиката в одинтия доклад от 09.01.2018 г., в
който било посочено, че финансовите отч(ети до това министерство, чието
задължение за изготвяне било на ищцата, не били предоставяни своевременно, а в
констативните протоколи не била отбелязана дата на приемане ипредаване на
извършената счетоводна дейност. Оспорва извода по решението, че искът не бил
погасен по давност, като твърди, че тя в случая е 3 г., а не общата 5 годишна
давност, тъй като се касаело за възнаграждение за труд. Оспорва също
признанието на ликвидатора на «Б.» ЕООД на 11.01.2015 г.да обвързва ответника,
а дори и да е така, то било направено след погасяване иска по давност с
изтичане на 3 годишна давност. Моли да се отмени решението в обжалваната част и
иска да се отхвърли със законните последици, прави се и искане за разноски за
въззивната инстанция за защита от юрисконсулт.
Въззиваемата страна-ищец Н.С.С.
чрез пълномощник адв.Х.К., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че
решението не страда от сочения в жалбата пороци. Възразява, че задължението за
представяне на финансовите отчети на принципала Министерство на енергетиката,
не било нейно, а на дружеството-възложител, а нейното задължение е било да
изготви финансовите отчети и да ги
предостави на възложителя-преобразуваното дружество, което тя е сторила и
работата е била приемана без възражения.
С приемане на работата възниква и задължението за плащане на уговореното
възнаграждение, като липсата на точна дата на приемане би влияло върху забавата
на възложителя за плащане, а и това възражение на ответника като пресклудирано
не следва да се взема предвид от съда. Поддържа, че давността в случая е 5
години, тъй като са сключени договори за изработка, а не трудови такива, и към
момента на признанието от 11.01.2015 г. не е била изтекла. Моли решението да се
потвърди в обжалваната част, прави се и искане за присъждане на разноските за
въззивната инстанция.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд намира,
че първоинстанционното решение е валидно, а в
обжалваната част и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 ГПК и съдът
се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция за
главница-възнаграждения по посочени договори за изработка.
За да уважи предавените обективно съединени
искове за неплатени възнаграждения по 19 договора за изработка, сключени в
периода 05.01.2004 г. -01.10.2013 г., конкретно по сочени по дати,
първоинстанционният съд е приел, че те
са били валидно сключени между ищцата Н.С.С.
и „Б.“ ЕООД и по тях работата е предадена на възложителя и е приета без
възражения. Приел е още, че в отговор на отправена от ищцата покана до възложителя,
направен отговора с писмо с изх. №
208/11.1.2015 г., възложителят, действащ чрез назначения ликвидатор А.Я., е признал
изцяло по основание и размер процесиите вземания, както и че това действие на
ликвидатора обвързва дружесктвото независимо дали ликвидатора е освободен или
не от отговорност. Приел е още първоинстанционния съд, че възражението за
некачествено изпълнение не е релевирано своевременно в срока по чл. 131 ГПК /а
едва в хода на устните състезания/, и като преклудирано не го е разглеждал.
Приел е, че неплатеното на ищцата възнаграждение по посочените 19 гражнадси
договора възлиза на сумата 16845,36 лева.след приспадане на дължимите данъци и
осигуровки, която сума се дължи от ответника по иска Р.М.“ ЕООД поради преобразуване чрез вливане в него на
възложителя по грежданските договори „Б.“ ЕООД съгласно чл. 263и, ал. 2 от ТЗ.
Приле е, че за гражданските договори е приложимая общата давност от 5 год, и с признанието,
обективирано в писмото 11.1.2015г. на
ликвидатора, давностният срок е прекъснат на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД,
като от този момент започва да тече нов срок и към момента на предявяване на
иска - 03.11.2017 г. /което действие отново прекъсва течението на давностния срок - арг.
116, б. „б“ ЗЗД/, петгодишният давностен
срок, с който се погасяват процесиите вземания, не е изтекъл.
Така
изложените в обжалваното решение фактически констатации и правни изводи въззивната
инстанция споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на решението
в обжалваните части без да ги повтаря, и ги приема като свои такива, с
изключение на момента, от който тече давността за процесните вземания.
В
допълнение и по повод оплакванията с въззивната жалба, които очертават
проверката за правилност на решението, въззивният съд намира същите за
неоснователни. Не се спори
между страните, и се подкрепя и от събраните писмени доказателства, че между ищцата и „Б.“ ЕООД /л/ са били
сключени процесните 19 граждански договора, катто ине се спори, че ответникът е
правоприемник на възложителя „Б.“ ЕООД /л/.
Възражението по жалбата за
неизпълнение на задължението на ищцата по договорите и за неприемане на
работата от възложителя, като направени извън срока по чл.146 от ГПК, не се
разглеждат от съда. С отговора на исковата молба и при доклада на съда по
чл.146 от ГПк, ответната страна не е правила такива възражения.
Възражението, че направеното
признание на вземанията на ищцата, предмет на иска за неплатено възнаграждение
по процесните 19 граждански договора, не обвързвало ответника, въззивният съд
намира за неоснователно по същите мотиви, като изложени в обжалваното решение,
доколкото освобождаването на ликвидатора от отговорност не се отразява върху
признати от него задължения на дружеството в ликвидация.
Възражението за погасяване на
исковите претенции по давност също е неоснователно. Наведената от ищцата и
поддържана в хода на делото фактическа обстановка, като основание за исковите
претенции, сочи на неизпълнение на
двустранен договор, който по своята правна природа стои най-близко до договора
за изработка и спорът за заплащане на исковите суми по 19-те такива договора, е
разгледан като
такъв за парично вземане, произхождащо от създадено между страните облигационно
правоотношение, с източник ненаименован граждански договор. Сключените
19 договора имат и характеристиките на граждански такива за изработка. По
делото ответникът с отговора на исковата молба и не е навел такъв довод- за
възнаграждение за положен труд по трудов договонр, при което приложима би била
давността по чл.111, б.“а“ от ЗЗД . Труд може да се полага и по съответните
договори, уредени в ЗЗД, в частност при договор за изработка, също и при
поръчка. Макар съгласно чл. 1, ал. 2 КТ отношенията при предоставянето на
работна сила се уреждат само като трудови правоотношения, при липсата на
изрично сключен трудов договор по реда и във формата по КТ, наличието на
трудово правоотношение може са се установява само по предвидения в КТ ред-чл.405а
от КТ, каквито твърдения и доказателства по делото и няма. Ако съществуването на трудово
правоотношение не е установено, спорът за заплащане на исковата сума следва да
бъде разгледан като такъв за парично вземане, произхождащо от създадено между
страните облигационно правоотношение с източник ненаименован граждански договор
/чл. 9 ЗЗД/, най-близко до договора за изработка /чл. 258 и сл. ЗЗД/- в този
смисъл е и Решение № 907 от 2.05.2011 г. по гр. д. № 3725/2008 г., I г. о., ГК,
разрешението по което което въззивната инстанция споделя. Така приложимия
давностен срок за вземанията по договор за зиработка е общата 5 годишна давност
по чл.110 от ЗЗД. съгласно чл. 114 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Доколкото в договорите не е
уговорен срок на плащане на възнагражденията, а че това става при приемане на
работата, и предвид липсата на посочване на дата, на която работата е приета, въззивнитя
съд приема, че приемането на работата от възложителя е ставало на датите,
когято по делото има доказателства с отговори ликвидатола на възложителя да е
признавал задълженията по тези договори, или : на дата 25.01.2006 г. по първия
договор от 05.01.2004 г., когато има признаване на вземането от ликвидатор на
възложителя с писмо изх.№ 219/25.01.2006 г. по повод искане за плащане от
ищцата/л.37 и л.38 от делото на СРС/, на дата 14.01.2010 г. по първия договор
отново, и по втория и третия договори по повод искане от ищцата /л.39 и л.40 /,
и съответно на 11.01.2015 г. по всички договори. Няма доказателства за по-ранни
дати, на които изпълнението на работата да е било прието по процесните
договори. Така от 25.01.2006 г. тече 5 годишната погасителна давност за
вземането по първия договор по поредността по исковата молба за сумата 3816,96
лв., и изтича на 25.01.2011 г., от 14.01.2010 г. тече 5 годишната давност за
вземанията по втория и трети договори от поредността по исковата молба, и
изтича на 14.01.2015 г. С направеното на 14.01.2010 г. признание се прекъсва
давността по първия договор, и тече нова 5 годишна давност, която се прекъсва с
признанието от 11.01.2015 г. С признанието
от 11.01.2015 г. се прекъсва давността по втория и третия договори /изтичаща на
14.01.2015 г./, и от него като приемане на работата започва да тече 5 годишната
давност по всички останали договори от четвъртия нататък. Или за вземанията по първия, втория и третия
договор давността е била прекъсната на 11.01.2015 г., и към подаване на
исковата молба на 03.11.2017 г. не е истекла новата 5 годишна давност съгласно
чл.117, ал.1 от ЗЗД. А за вземанията по всички останали договори от четвъртия
нататък, давността тече от 11.01.2015 г. съобразно излогженото по-горе за
приемане на работата и на основание чл.114, ал.1 от ЗЗД, и към датата на
подаване на исковата молба не е изтекла общата 5 годишна давност.
Поради съвпадане решаващите изводи на двете съдебни инстанции, макар
и по частично различни потиви относно началото на давността и нейното
прекъсване, решението в обжалваните части следва да се потвърди.
По
разноските пред въззивната инстанция: Въззивникът-отвтеник претендира разноски за защита
от юрисконсулт, но такава нито е осъществявана пред въззивния съд - процесуалните
действия са извършвани лично от ликвидатора, нито се дължи с оглед изхода на
спора. Въззиваемата страна-ищец няма искане за разноски пред въззивния съд.
Воден от горното
съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 516098 от 25.10.2018 г., постановено по гр.д. № 78699/2017 г.
на СРС, 126 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.