Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно двадесет и пети септември
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
8167 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 375513 от 30.03.2018 г., постановено по гр. д. № 65750/2016
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 33-ти
състав, първоинстанционният съд е осъдил С.О., на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 50, т. 2 вр. чл. 59, ал. 3 от Закона за защита на животните (ЗЗЖ),
да заплати на Е.Г.М., ЕГН **********, сума размер на 3 455,43 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени вследствие нападение и ухапване на ищеца от безстопанствено куче на
23.09.2016 г., около 05:30-06:00 часа, в района на бензиностанция „Еко” на бул.
„Никола Вапцаров” № 2 а в град София, и сума в размер на 44,57 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в претърпени загуби във връзка с инцидента, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба – 17.11.2016 г., до
окончателното изплащане на вземанията.
С
посоченото съдебно решение, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, С.О.
е осъдена да заплати на Е.Г.М. и сума в размер на 54,55 лв., представляваща лихва за забава върху присъдените
главници, считано от датата на настъпване на увреждането – 23.09.2016 г., до
датата на депозиране на исковата молба – 17.11.2016 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, С.О.
е осъдена да заплати на ищеца разноски в общ размер на 1 070 лв.
Срещу така
постановеното решение в указания законoустановен срок по реда на чл.
259, ал. 1 ГПК, е депозирана
въззивна жалба от С.О., в която се излагат доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение. Излагат се
подробни доводи, че са предприети множество действия по овладяване на
популацията на безстопанствени кучета и липсват данни за противоправно
поведение – действие и/или бездействие, на служители на С.О., поради което
отговорността й не следва да бъде ангажирана. Поддържа се, че неправилно
районният съд е приел, че твърдените вреди са
причинени от нападение от безстопанствено куче, както и че е доказан механизма на инцидента. Акцентира
се, че събраните във връзка с тях доказателства са косвени и не могат да
обосноват извод за уважаване на претенцията, влючително че липсват
доказателства за безстопанствения характер на кучето. Излагат се доводи и за завишен размер на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди, както и за липса на причинна връзка между инцидента и твърдените имуществени
такива.
Съобразно изложеното се
иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен и предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло, като неоснователни. Претендират се разноски за внесена
държавна такса и процесуално представителство по делото.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна – Е.Г.М., в който се
излагат доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.
Претендират се разноски за платен адвокатски хонорар, съобразно списък по чл.
80 ГПК.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в
рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си
единствено за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове, както
следва: с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сума
размер на 3 455,43 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие
нападение и ухапване на ищеца от безстопанствено куче на 23.09.2016 г., около
05:30-06:00 часа, в района на бензиностанция „Еко” на бул. „Никола Вапцаров” №
2 а в град София, и сума в размер на 44,57
лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
претърпени загуби във връзка с инцидента, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба – 17.11.2016 г., до окончателното изплащане на
вземането, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на
54,55 лв., представляваща лихва за забава върху претендираните главници,
считано от датата на настъпване на увреждането - 23.09.2016 г., до датата на
депозиране на исковата молба - 17.11.2016 г.
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди
виновни противоправни действия. По предявените осъдителни искове с правно
основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните елементи от
фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда: противоправно действие
или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква
работа, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената
работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния
резултат, включително размер на твърдените имуществени вреди. По аргумент от
чл. 45, ал. 2 ЗЗД, вината на причинителя на вредата се предполага до доказване
на противното, като в тежест на ответника е при оспорване да обори
презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия причинител. Доказването на
останалите елементи от фактическия състав е в тежест на ищеца.
С оглед непреклудираните доводи, релевирани във въззивната жалба, спорни
пред въззивната инстанция са въпросите налице
ли е противоправно поведение на служители на С.О. в причинна връзка с което да са настъпили твърдените в исковата
молба неимуществени вреди, както и
какъв е справедливият съобразно чл. 52 ЗЗД размер на дължимото обезщетение за същите,
в случай че се приеме наличие на такива, както и настъпили ли са имуществени
вреди за ищеца в причинна връзка с твърдения инцидент. Спорен е и механизмът на
последния.
Във връзка с
първата посочената предпоставка за основателността на предявените искове е
необходимо да се посочи, че противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за
наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието,
вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащата нормативна
уредба към датата на инцидента. Следователно, за да е противоправно бездействието на служители на С.О.,
трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по
изолиране на безстопанствени кучета и да вземат мерки за предотвратяване на агресивно поведение на такива към хора или животни.
В действалите към датата на конкретния
инцидент разпоредби на Закона за защита
на животните (ЗЗЖ), а именно в чл. 40, чл. 41, чл. 47, чл. 48, чл. 49 и чл.
50, са предвидени задължения на длъжностни лица на въззивника за извършване на необходими действия за
настаняване на безстопанствените животни в приюти и осъществяване на системен
надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни, както и за
предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора. Освен това, съгласно
§ 5 от ПЗР на ЗЗЖ кметовете на общините са задължени да осигуряват
настаняването на безстопанствените животни в приюти.
В посочените законови текстове е заложена целта
безстопанствените кучета, които представляват заплаха за живота и здравето на
хората, да бъдат изведени от градската среда. Предвидено е, че общинските власти са длъжни да вземат под
надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането,
обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и
стопанисвани от тях приюти. Съгласно чл. 41, ал. 1 от ЗЗЖ, основната мярка за
надзор е именно настаняването на кучетата в приюти, като само по изключение се
допуска кучетата да бъдат връщани на местата, от които са взети, при условията на чл. 47, ал. 3 от ЗЗЖ. В чл.
47, ал. 3 от ЗЗЖ изрично е предвидено, че кучетата са под надзора и грижите на
общината, което означава, че чрез взетите от тях мерки същите следва да
гарантират безопасното им поведение спрямо хората, независимо от вида на тези
мерки. Следователно, бездействието на тези длъжностни лица по изпълнение на
възложените им със закон задължения е противоправно. Когато общината не
предприеме предписано от закона действие или го предприеме без да положи необходимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи
обезщетение. Това поведение не би било противоправно само при ангажирани
доказателства от ответника, че предписаното от закона действие е предприето с
дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, каквато процесната хипотеза не е.
Съгласно константната съдебна практика на ВКС,
не е положена дължимата грижа, когато взетите мерки не са достатъчни, тъй като
не отговарят на действителния финансов и човешки ресурс на общината или не са
изпълнени надлежно. Процесната хипотеза е такава. За да
достигне до този извод, въззивният съд взе предвид факта, че въпреки изричните указания на първоинстанционния съд, че ответникът
трябва да докаже възраженията си за изпълнение на нормативните задължения по
ограничаване и контрол на популацията на безстопанствените кучета, той не е
направил това. С представените от него с
писмения отговор на искова молба (л. 16 и сл. от делото пред СРС) писмени
доказателства – програма за овладяване на популацията на
безстопанствените кучета на територията на С.О. 2012 г. - 2016 г.,
обобщаваща справка за дейността на ОП „Екоравновесие“ за периода 2008 – 2011 г.
и останалите, описани в отговора, не се
установява при условията на пълно и главно доказване изпълнението на
задълженията по чл. 40, 41, 47 и 48 ЗЗЖ, нито пълното и
точно изпълнение на мерките,
посочени в плана за овладяване на
популацията на безстопанствените кучета в С.О.
за периода 2012 г. – 2016 г. Видно от представения отчет за изпълнение на
мерките по т. VI от последния (л. 32 и сл. от
делото пред СРС), същите не са изпълнени в цялост поради причини от различен
характер – не са закупени мобилни клиники за кастрация на домашни и/или
безстопанствени кучета, не са изградени достатъчен брой нови приюти (посочено
е, че през месец ноември е започнал да функционира приют с капацитет 840 бр.
кучета, реконструиран през 2014 г. за капацитет то 1500 кучета, както и че
предстои въвеждане в експлоатация на нов приют), поради големия периметър на С.О.
и ограничен брой служители са били налице затруднения за извършване на
регулярни проверки по подмерки 3.4. и 5.2. В тежест
на общината е да докаже извършването на действия по изпълнението на всички тези
мерки, което не е сторено. С оглед изложеното, въззивният съд намира за
доказана първата предпоставка за основателност на предявените искове, а именно противоправно бездействие от страна
на лица – служители на ответника, на които е възложено извършване на конкретни
дейности по посочените разпоредби от ЗЗЖ. В тази връзка следва да се има предвид и че
установеното по делото обстоятелство, че безстопанствено куче е проявило
непредизвикана агресия и е наранило човек, само по себе си свидетелства, че общината чрез своите органи не е изпълнила
надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ. Предвид изложените
съображения, възраженията на въззивника в обратен смисъл са неоснователни.
Както поддържа жалбоподателят, твърденият факт
на настъпване на вреди от ухапване от безстопанствено куче подлежи на доказване
от ищеца съобразно изискването чл. 154, ал. 1 ГПК. В случая, противно на
доводите във въззивната жалба, съдът намира за доказани, при условията на пълно и главно доказване, както механизма на деянието, така и претърпените неимуществени вреди от ищеца, причинната връзка между тях
и инцидента и обстоятелството, че същият е причинен от безстопанствено куче.
Механизмът на деянието и фактът, че е
причинено от безстопанствено куче се установяват
от показанията на свидетеля К.Г.К.(л. 77 от делото пред СРС), които въззивният съд кредитира като логични, последователни и кореспондиращи с останалите
доказателства по делото, включително при съобразяване на факта, че свидетелят
не е заинтересован от изхода на делото. Във връзка с възражението на
въззивника, че кучето не е било
безстопанствено, тъй като по данни
от показанията на свидетеля К., е било с каишка и не е имало ушна маркировка, е необходимо да се посочи, че съгласно показанията на свидетеля, същото е било възприето от него
и преди инцидента, като в нито един от случаите
на преминаването му през безиностанцията не е имало стопанин. Допълнителен довод за неоснователност на
обсъжданото възражение се извлича и от отразеното в програмата за овладяване на популацията на безстопанствени
кучета, представена от ответника, съгласно която една от причините за популации от безстопанствени кучета е
изоставянето на животни от собствениците им, т.е. фактът, че кучето е
било с каишка не обосновава извод, че е имало стопанин. Във
връзка с възражението, че кучето не е имало ушна маркировка, следва
да се посочи, че този факт обосновава извод за неизпълнение от общината
на задълженията й по чл. 42 ЗЗЖ, а не, че кучето, ухапало ищеца, не е безстопанствено.
По изложените доводи, съдът намира, че е
налице причинно-следствена връзка между противоправното поведение на общинските
служители и причинените неимуществени вреди. Осъществяването на същите съдът намира
за доказано от изслушаните по делото заключения на съдебно-медицинска
експертиза (л. 56 и сл. от делото пред СРС) и съдебно-психологична експертиза
(л. 58 и л. 59 и след от делото пред СРС), които следва да бъдат кредитирани
като обективно и компетентно изготвени. От същите се установява, че на
процесните дата и място ищецът е получил рана от ухапване на дясната подбедрица
в областта на глезените. Посочено е, че след кучешко ухапване, поради
естеството на замърсените кучешки зъби, заздравяването на раните е в по-дълъг
период от време, като обичайно е до 14 дни, но при рани от кучешки зъби е 20
-25 дни и то след проведена хирургична обработка, каквато от предоставения лист за преглед на пациент в КДБ/СО се установява да се извършена няколко часа
след инцидента. По данни от заключението съдебно-психилогичната експертиза у
ищеца е налице завишено равнище на тревожност и страх вследствие на инцидента,
като състоянието на стрес, което не е отшумяло, може да бъде овладяно чрез
системна работа с психолог. Претърпените неимуществени вреди се установяват и
от събраните показанията на свидетелите К.,
който сочи, че раната на крака на ищеца била дълбока и имало
много кръв, и Силвия Манова – съпруга на ищеца.
С оглед на изложеното въззивния съд намира, че предявеният иск за неимуществени
вреди е доказан по основание. При определяне на размера на дължимото
обезщетение съдът съобрази следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди
се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които
представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха
могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е
компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в
правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно разясненията,
дадени с ППВС № 4/1968 г., понятието „справедливост"
по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива
обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. При причиняването на смърт
от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията
между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От
значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз
основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да
присъди за неимуществени вреди. В постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК редица решения на ВКС (р. №
749/05.12.2008 г., по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т. о.; р. № 124 от 11.11.2010
г., по т. д. № 708/2009 г. на ІІ т. о.; р. № 59/29.04.2011 г., по т. д. №
635/2010 г. на ІІ т. о.; р. № 66 от 03.07.2012 г., по т. д. № 619/2011 г.) се
излага становището, че понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези
телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и
страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални
изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но
създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална
възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние, както и
че критерият за справедливост, поради паричния израз на обезщетението, е
всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от
общественото му възприемане на даден етап от развитие на самото общество в
конкретната държава. При определянето на обезщетението към датата на
увреждането съдът следва да отчита и конкретните икономически условия и нивата
на застрахователно покритие към момента на реализиране на същото (решение на
ВКС 83-2009 - II Т. О. по т. д. 795/2008 г. и решение 1-2012- II Т. О. по т. д.
299/2011 г.).
При определяне
на размера на обезщетението за процесния случай, на първо
място, съдът съобрази медико-биологичния характер на причинената физическа
увреда – открита рана на подбедрицата, както и продължителният възстановителен период от 34 дни, в който ищецът е бил в отпуск за временна
неработоспособност съгласно представената справка от НОИ (л. 66 от делото пред СРС) . Същевременно, съдът взе предвид и
липсата на данни за останали белези и настъпилото
пълно възстановяване от увредата. При определяне размера на
обезщетението съдът отчете и последиците в психологичен план – при всички
случаи ухапването от куче е свързано с негативни последици в психо-емоционален
план, установени и от изслушаното по делото заключение на съдебно-психологична
експертиза, съгласно което при ищецът все още са налице завишени нива на стрес
във връзка с инцидента, включително и от показанията на
свидетеля Манолова, ценени съобразно чл. 172 ГПК. Предвид
горните мотиви и съобразно икономическата обстановка в страната към датата на
инцидента съдът определи дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер
на 3 455,43, което
намира, че в най-пълна степен отговаря на изискването за справедлив размер по
смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Поради съвпадане на
крайните изводи на СГС с тези на СРС досежно основателността на иска за
неимуществени вреди с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и размера на
дължимото обезщетение, решението
в тази част следва да бъде потвърдено, като правилно
и законосъобразно.
За разлика
от районния, въззивният съд не намира да е налице, обаче, причинна връзка между
твърдените имуществени вреди и инцидента, каквито доводи са изложени и от
въззивника в депозираната въззивна жалба. От доказателствата по делото не се
установява на ищеца да е предписана употреба на медикамента ципрофлоксацин, за
закупуване на който е представен фискален бон за претендираната сума от 4,75
лв. Не се установява да е налице и пряка причинно-следствена връзка между
инцидента и разхода за съдебно медицинско удостоверение. Същото е издадено на
26.09.2016 г., в 15:30 часа, към който момент, видно от
лист за преглед на пациент в КДБ/СО № 029554 (л. 9 от делото пред СРС), на ищеца е била оказана медицинска помощ и раната на
подбедрицата е била обработена съобразно медицинските страндарти при такива
травми.
С оглед
изложеното решението следва да бъде отменено в частта, в която съдът е уважил
исковата претенция с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сума в размер на
44,57 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
претърпени загуби във връзка с инцидента, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба - 17.11.2016 г.
По исковата претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
По отношение
на претенцията за лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди от
датата на увреждането, съдът намира, че същата е основателна, тъй като съгласно
чл. 84, ал. 3 ЗЗД, при задължения от непозволено
увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, т. е. той дължи законната
лихва от деня на увреждането. Предвид изложеното, исковата претенция за лихва
за забава, претендирана и начислена върху обезщетението за неимуществени вреди,
за периода от датата на увреждането – 23.09.2015 г. до датата на депозиране на
исковата молба – 17.11.2016 г., е основателна. Същата, изчислена по реда на чл.
162 ГПК, възлиза на 53,75 лв., поради
което решението следва да бъде потвърдено в частта, в която е присъдена в полза
на ищеца.
С оглед
неоснователността на предявения иск за имуществени вреди, решението е
неправилно и следва да бъде отменено в частта в която съдът е уважил претенцията за законна лихва, начислена върху него за исковия
период, която – изчислена също по реда на чл. 162 ГПК, е в размер на 0,80 лв.
По
разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ответник разноски подлежат на възстановяване
частично, съобразно уважената част от жалбата. Претендират се
такива за внесена държавна такса в общ размер на 120,09 лв. и адвокатско възнаграждение. По делото не са представени
доказателства за уговорено между С.О. и адв. А. Д. – САК адвокатско
възнаграждение. Не са ангажирани и доказателства за плащане на такова. С оглед
изложеното, в тежест на въззиваемия следва да бъдат възложени разноски в размер
на 1,54 лв. – държавна
такса, съобразно отхвърлената част от предявените искове. По делото не са
ангажирани доказателства за сторени от С.О. разноски пред районния съд, поради
което такива не следва да се присъждат.
С оглед изхода на спора пред
въззивния съд, дължимите на ищеца разноски за първоинстанционното производство,
включващи платени държавна такса, депозити за вещи леца и адвокатски хонорар,
съобразно изхода на спора възлизат на 1056, 20 лв., предвид което решението на
районния съд следва да бъде отменено в частта в която са му присъдени
такива
за сума над посочения размер.
С оглед частичната неоснователност на депозираната въззивна жалба, право на
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, има и въззиваемата
страна. От последната се претендират такива за адвокатско възнаграждение за
един aдвокат в размер
на 500 лв. Видно от представения пред въззивния съд договор за правна защита и
съдействие от 11.06.2018 г. (л. 22 от делото), същото е уговорено и е платено в
брой от въззиваемия на адвокат Г.В., при подписване на договора. Направеното от
въззивника възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, тъй като уговореното
и платено от въззиваемия адвокатско възнаграждение е в размер под минималния,
опеределен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба №
1/2004 г. на ВАдС. Предивд изложеното въззивникът следва да бъде осъден да
плати на въззиваемия адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивния съд, което съобразно изхода на спора възлиза на 493,55 лв.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1,
пр. 1 ГПК, решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 375513 от 30.03.2018 г., постановено по гр. д. № 65750/2016 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 33-ти състав, В ЧАСТТА, с която съдът е осъдил, основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 50, т. 2 вр. чл. 59, ал. 3 ЗЗЖ, С.О., ЕИК *********, с адрес: град
София, ул. „******, да заплати на Е.Г.М., ЕГН **********, с
адрес: ***, сума в размер на 44, 57 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби в резултат на настъпила злополука на 23.09.2016 г., около 05:30-06:00 часа, в района на бензиностанция
„Еко” на бул. „Никола Вапцаров” № 2 а в град София, където ищецът бил нападнат и ухапан от
безстопанствено куче, ведно със законна
лихва от датата на исковата молба – 17.11.2016 г. до окончателното изплащане на
вземането, КАКТО И В ЧАСТТА, с която С.О. е осъдена да плати на Е.Г.М., на основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, разликата между сумата от 53,75 лв., представляваща дължимо обезщетение за забава за
периода от 23.09.2016 г. до 17.11.2016 г., и пълния
претендиран размер на обезщетението от 54,55 лв., включително в частта, в която С.О. е осъдена да заплати
на Е.Г.М. разноски за производството пред СРС за разликата над сумата от 1056, 20 лв. до присъдените такива в размер на 1070 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Е.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно
основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 50, т. 2 вр.
чл. 59, ал. 3 ЗЗЖ, за осъждане на С.О., ЕИК ********, с адрес: град София, ул. „********, да заплати сума в размер на 44, 57 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби в резултат на настъпила злополука на 23.09.2016 г., около 05:30-06:00 часа, в района на бензиностанция
„Еко” на бул. „Никола Вапцаров” № 2 а в град София, където ищецът бил нападнат и ухапан от
безстопанствено куче, ведно със законна
лихва от датата на исковата молба – 17.11.2016 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Е.Г.М., ЕГН **********, с адрес: *** община, ЕИК ******, с адрес: град София, ул. „******, иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над сумата от 53,75 лв. – дължимо обезщетение за забава,
начислено върху обезщетението за неимуществени вреди в размер на 3 455,43, за периода от
23.09.2016 г. до 17.11.2016 г., до пълния претендиран размер на обезщетението от 54,55 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 375513 от 30.03.2018 г., постановено по гр. д. № 65750/2016 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 33-ти състав, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Е.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на С.О., ЕИК ******, с
адрес: град София, ул. „******, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, разноски за въззивното производство в размер на 1,54 лв.
ОСЪЖДА С.О., ЕИК ******, с адрес: град София, ул. „******, да заплати, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на Е.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, офис 1, разноски за
въззивното производство, изчислени съобразно изхода на спора, в размер на 493,55 лв.
– платен адвокатски хонорар.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.