Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 19. 08.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и втори юли
през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Ирена Апостолова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 1035 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение
№ 137146 от 10.06.2019 г. СРС, ГО, 65 с-в по гр.д.№ 67437 по описа за 2018 г.
се:
ОТМЕНЯ на
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на И.К.А., извършено със заповед № 110-136/18.12.2014 г. на управителя
на „Г.Т.Н.“ ЕООД;
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ И.К.А.
на заеманата до уволнението длъжност при ответника „сервизен техник“ в „Г.Т.Н.“ ЕООД;
ОСЪЖДА „Г.Т.Н.“ ЕООД да заплати на И.К.А., на
основание чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 531,49 лева, представляваща
обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение за
периода 23.12.2014 г. – 02.02.2015 г., на основание чл. 225, ал.2 КТ - сумата от 391,52
лева – разлика между брутното трудово възнаграждение и получено трудово
възнаграждение на по-нископлатена работа за периода 03.02.2015 г. – 22.12.2014
г.; на основание чл. 128, т.2 КТ
сумата от 1,93 лева – трудово
възнаграждение за 04.12.2014 г.; на основание чл. 213, ал. 2 КТ - сумата от 287,89
лева – обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода 05.12.2014
г. – 22.12.2014 г.; на основание чл.
224, ал.1 КТ - сумата от 199,31 лева
- обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2014 г., ведно със
законната лихва върху горните главници от датата на подаване на исковете молба - 13.02.2015г. до окончателното плащане,
както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата в размер на 380,62 лева – разноски
за адвокатско възнаграждение, като ОТХВЪРЛЯ
иска за трудово възнаграждение за периода 01.11 – 03.12.2014 г. за разликата до
пълния предявен размер от 631,48
лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Г.Т.Н.“ ЕООД, срещу И.К.А.
насрещен иск с правно основание чл. чл. 221, ал. 1 КЗ /следва да се чете КТ/ за сумата от 430,00 лева – обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение, поради дисциплинарно уволнение, извършено със заповед №
110-136/18.12.2014 г. на управителя на „Г.Т.Н.“ ЕООД;
ОСЪЖДА И.К.А. да заплати на „Г.Т.Н.“ ЕООД на основание чл. 78, ал.3 от ГПК
сумата в размер на 191,63 лева – разноски;
ОСЪЖДА „Г.Т.Н.“ ЕООД да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС сумата от 216,80
лева – държавна такса и сумата от 152,20 лева - разноски за вещи лица;
ДОПУСКА
предварително изпълнение на решението в частта по исковете по чл. 225, ал. 1 и ал. 1 КТ, по чл. 128, т.
2 КТ, както и по иска по чл. 213, ал.2 КТ.
Подадена е въззивна жалба от „Г.Т.Н.“ ЕООД /ответник в производството пред СРС/.
Във
въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното
решение. Сочи, че същото е постановено в нарушение на ТР № 2/23.10.2012 г. по
тълк.д.№ 2/2012 г. на ОСГК на ВКС в частта в която СРС е уважил претенцията на
ищеца за обезщетение поради оставане без работа с оглед незаконното уволнение и
е постановил възстановяването му на работа. Сочи, че съгласно това ТР при
прекратяване на трудовото правоотношение не следва възстановяване на работа.
Ищецът бил подал заявление на 08.12.2014
г. за прекратяване на трудовото му правоотношение без предизвестие като се
твърдяло, че има неизплатени трудови възнаграждения. Такива, обаче, нямало. Затова
следвало да се счита, че заявлението има характер на такова с предизвестие.
Работодателят изрично записал това изискване върху заявлението – „да се спази
едномесечното предизвестие“. Не били налице предпоставките за присъждане на
обезщетение за оставане без работа, тъй като ищецът не бил останал без работа.
Това, че в трудовата му книжка не било вписано обстоятелство, че е започнал
работа не означавало, че е останал без работа. Ищецът не се бил регистрирал в Бюрото
по труда като безработен. Счита, че за да се присъди обезщетението по чл.225,
ал.1 КТ работникът следвало да е търсил работа, но да не е намерил такава.
Сочи, че мястото на работа на ищеца не било променяно и същото било в гр.София,
ул.“******. В противоречие с чл.164, ал.1,т.3 ГПК СРС бил допуснал изслушване
на свидетелски показания. Обръща внимание, че пълномощникът на ищеца се бил
отказал от допуснатия свидетел, което говорело, че искането е неоснователно,
арг. от чл.233 ГПК. Това обстоятелство не било съобразено от СРС и същият бил
кредитирал показанията на свидетеля. От показанията на свидетелите Н.и А. се
установило, че след 27.11.2014 г. ищецът започнал да се явява на работа на
адрес: гр.София, бул.“******на който адрес претендирал, че не е допуснат до
работа. Недоказано било обстоятелството, че е изменено мястото на работа на
ищеца за периода 27.11.2014 г. до 22.12.2014 г. А мястото на работа за периода
от 08.07.2014 г. до 27.11.2014 г. не било оспорено. Сочи, че с решение № 6549
от 27.09.2017 г. по гр.д.№ 1359/17 г. на СГС било прието, че адреса и
седалището на управление на въззивното дружество се намира на адрес гр.София,
ул.“******, където имало и служители. В този смисъл СРС не бил съобразил
задължителната съдебна практика във връзка с чл.62,ал.1 КТ и чл.119 КТ. Счита,
че разпитаните на страната на ищеца свидетели са заинтересовани и показанията
им не следвало да бъдат кредитирани; освен това били допуснати за други
обстоятелства, но съдът ги бил разпитал и за мястото на работа на ищеца.
Свидетелите не работели при въззивника; те препредавали това, което им е казал
ищеца. Счита, че съдът не може по свой почин да разпитва свидетели за факти,
които прецени; позовава се на чл.153 ГПК. Съдът не бил разпределил
доказателствената тежест относно създаването на условия за работа на ищеца от
страна на ответника с доклада по чл.140 ГПК. Счита, че е доказал заплащането на
трудовите възнаграждения с писмени доказателства поради което изводът на съда
бил неправилен; позовава се и на протоколи от извършени проверки от Дирекция
инспекция на труда-София. Съгласно практиката на ВАС тези протоколи били
официални документи и неправилно СРС не ги бил кредитирал. Затова и неправилно
СРС бил приел съдебната експертиза. Счита, че уволнението е законно, защото
били доказани извършените от ищеца дисциплинарни нарушения. По безспорен начин
било установено, че ищеца не се е явил на работа два последователни дни – 27.11.2014
г. и 28.11.2014 г. Доводите на съда, че ищеца на 27.11.2014 г. е останал в
Пампорово били неверни и недоказани. Липсвало разпореждане на работодателя
ищеца да остане на 27.11.2014 г. в Пампорово; за този ден не била продължена
командировката му. Това се установявало и от представената заповед за
командироване от 21.11.2014 г. Самият ищец не оспорвал факта, че не се е явил
на работа на 27.11.2014 г. в гр.София, ул.“******. На 28.11.2014 г. самият ищец
решил да не се яви на работа, за да си почине от командировката; това било
посочено и в обясненията му. На тази дата служители отишли да приберат
служебния автомобил от пред дома му. Осъществени били и множество системни
нарушения от ищеца, които по смисъла на чл.190, ал. КТ представлявали самостоятелно
основание за налагане на дисциплинарно наказание като същите въззивникът
свързва с поведението на ищеца на 27.11.2014 г. и 28.11.2014 г. Тези нарушения
били констатирани с докладни записки от 02.12.2014 г. и 05.12.2014 г.,
съставени , съответно от М.С.и Е.Д.. С тези докладни записки, както и с целия
доказателствен материал събран в дисциплинарното производство ищецът се бил
запознал. Счита, че под „тези неща“, посочени в имейла му от 03.12.2014 г.
следва да се разбира посочените дисциплинарни нарушения. В обясненията си от
12.12.2014 г. ищецът се защитавал по фактите, което означавало, че той е взел
отношение по събитията и действията си. Сочи, че ищецът имал безпрепятствен
достъп до дружеството, което се установило от факта, че на 01.12.2014 г. ищецът
се явил „на работа“ и събрал личните си вещи. На 02.12.2014 г., на 03.12.2014
г. и 04.12.2014 г. също бил на работа и дори осъществил такава. На 08.12.2014
г. подал заявление за прекратяване на трудовото си правоотношение. В случая СРС
бил отменил уволнението на чисто формално основание, което било недопустимо с
оглед съдебната практика. С оглед явяването си на работа на горепосочените
дати, неправилно СРС бил приел, че ищецът не е бил допускан до работа. По
делото нямало данни, че на 27 и 28.11.2014 г. са били сменени патроните на
вратите. Действително в заповедта за уволнение било посочено, че на 29.11.2014
г. е сменен патрона на вратата, но и след тази дата ищецът имал достъп до
работното си място, което не било сменено. Неправилни и несъответни на
извършените процесуални действия от ищеца и неговия пълномощник били изводите
на СРС относно подаването на молба от ищеца за отпуск; такава не била подавана.
Неправилен бил и извода, че адв.Н.П. е служител на дружеството и живее на
съпружески начала с управителя към онзи момент; установено било, че Н.П. не е
служител на дружеството. Недоказано било и, че Н.П. била изгонила ищеца от
дружеството. Погрешно СРС бил приел, че служебният автомобил, оставен пред дома
на ищеца е бил заключен, самият ищец признал, че автомобила бил отключен. Тъй
като 90 % от приетото от СРС не отговаряло на фактите и доказателствата по
делото, то съдебният акт бил недопустим; същият не отговарял на правилата на
формалната и житейска логика.
Иска се от въззивната
инстанция да отмени изцяло решението на СРС и вместо това да постанови друго, с
което да се уважи насрещния им иск по чл.221,ал.2 КТ. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок не е постъпил отговор
от ищеца в производството пред СРС – И.К.А..
В хода по същество е изразено становище, че жалбата е
неоснователна, защото СРС правилно е възприел фактическата обстановка и е
постановил решение в съответствие с материалния закон и събраните по делото
доказателства; не били допуснати твърдените нарушения. Претендира разноски.
Подадена е частна жалба от „Г.Т.Н.“
ЕООД, ответник пред СРС срещу определение № 284857 от 25.11.2019 г.,
постановено по реда на чл.248 ГПК. Сочи, че СРС се бил произнесъл без да е
сезиран с искане за изменение на решението в частта за разноските.
Действително, бил подал молба на 16.07.2019 г., но същата касаела
математическото изчисление на разноските. В мотивите си съдът не бил посочил
как математически е изчислил разноските. Сочи, че съотношението
уважени/неуважени искове било 2,24 пъти, а не 2,24 %. Затова на него като ответник му се дължала
сумата в размер на 320,54 лв. Сочи, че искането на ищеца за постановяване на
неприсъствено решение било с цел да бъде увреден ответника. Последното се
установявало от образуване на изп.д. и наложените обезпечителни мерки на
дружеството.
В законоустановения срок е
постъпил отговор от ищеца в производството пред СРС – И.К.А.. Излага
се становище за неоснователност на частната жалба и правилност на така
постановеното определение. Счита, че разноските са правилно разпределени с
оглед броя на предявените искове, както и при съобразяване с уважената, респ.
неуважената част от същите. Действително, СРС бил отхвърлил частично иска за
заплащане на трудово възнаграждение до сумата в размер на 631,48 лв., но част
от тази сума била платена в хода на съдебното производство- на 24.02.2015 г. в
размер на 362,62 лв. Сочи, че към датата на предявяване на иска – 13.02.2015 г.
работодателят все още не бил изплатил работната заплата за м.11.2014 г.- 442,90
лв. и заплатата за 03 и 04.2014 г. Счита, че има право на разноски относно
претенцията за заплащане на трудово възнаграждение в частта, в която същата е
отхвърлена поради плащане в течение на съдебното производство. Относно
разноските пред СГС за производството във връзка с постановеното неприсъствено
решение, поддържа отговора от 02.09.2019 г. по молбата от 25.11.2019 г.
По допустимостта на:
1-въззивната жалба:
Срокът ще тече от 15. 07.2019 г., когато е съобщено решението на ответника.
Въззивната жалба е подадена на 26. 07.2019 г., поради което съдът намира, че същата е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като въззивникът е ответник в производството пред СРС и с решението, което се
обжалва част от така предявените искове са били уважени, а насрещният му иск е
бил отхвърлен, то в тази част е налице правен интерес от обжалване.
Въззивната жалба е допустима с
изключение на частта, в която искът по чл. 128, т.2 КТ е бил отхвърлен.
Доколкото въззивникът сочи, че иска да
бъде отменено първоинстанционното решение изцяло, то съдът не поддържа
изразеното в публичното съдебно заседание, състояло се на 22.07.2020 г., че решението
в частта по исковете по чл.344, ал.1,т.т.1-3 КТ е влязло в сила.
Следва
да се има предвид и, че съдебната практика на ВКС квалифицира насрещния иск
като евентуален.
Решението на СРС, ГО, 65 с-в следва да
се счита за влязло в сила в частта, в която е отхвълен иска по чл.128, т.2 КТ,
тъй като носителят на правото на въззивна жалба-ищецът, не е подал такава.
За ответника не е налице правен
интерес от подаване на въззивна жалба в тази част, поради което същата ще
следва да бъде оставена без разглеждане.
2-частната жалба:
Срокът ще тече от 26.11.2019
г., когато е съобщено определението на ответника.
Частната жалба е подадена на 10.12.2019 г., поради което съдът намира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Първоинстанционният съд е сезиран
с искова молба, предявена на 13.02.2015 г. с искове по чл.344, ал.1,т.т.1-3 КТ,
вкл. по чл.225, ал.1 КТ и по чл.225, ал.2 КТ, по чл.128, т.2 КТ за заплащане на
трудово възнаграждение за м.11.2014 г., м.12.2014 г., на основание чл.213, ал.2 КТ-обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода 05.12.2014 г.-
22.12.2014 г., по чл.224 КТ –обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
за 2014 г.
След изслушване на заключението
на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза в публично съдебно заседание,
състояло се на 14.03.2019 г. по искане на ищеца по реда на чл.214 ГПК съдът е
допуснал изменение на така предявените оценяеми искове, както следва:
По чл.225, ал.1 КТ – да се счита
предявен за сумата от 531,49 лв.;
По чл.225, ал.2 КТ – з сумата от
391,52 лв.;
По чл.213, ал.2 КТ-за сумата от
287,49 лв.;
По чл.224 КТ - за сумата от
199,31 лв. като за горницата за първоначално предявения размер делото е
прекратено поради отказ;
Допуснато е увеличение на иска по
чл.128, т.2 КТ за м.12.2014 г. като същият се счита предявен за сумата от
188,58 лв., а за м.11.2014 г. за сума в размер на 442,90 лв.
С отговора по исковата молба ответникът е предявил насрещен иск по чл.221,ал.2 КТ.
След служебно извършена проверка
въззивната инстанция приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес:
По доводите във въззивната жалба:
По иска с правно основание чл.344,
ал.1,т.1 КТ:
Със заповед № 110-136 от 18.12.2014
г. на управителя на „Г.Т.Н.“ ЕООД, на основание чл.188, т.3 вр. с чл.190,
ал.4,т.2 и 3 КТ е наложено на И.К.А. дисциплинарно уволнение и на основание
чл.330, ал.2,т.6 КТ е прекратено ТПО с ищеца /пред СРС, въззиваем пред
настоящата инстанция/ за длъжността „Сервизен техник“. Посочено е, че И.К.А.
дължи обезщетение на основание чл.221,ал.1 КТ в размер на едно брутно трудово
възнаграждение.
Дисциплинарното наказание „уволнение” е наложено за:
-системни нарушения на трудовата дисциплина-
чл.190, ал.1,т.3 /в обстоятелствената част на заповедта не е посочен
нормативният акт/;
-неявяване на работа в продължение на повече
от два последователни дни – чл.190, ал.2 КТ.
С
отговора по исковата молба /л.8 от делото пред СРС/ ответникът по
първоначалните искове, въззивник пред настоящата инстанция, е представил
известие за доставяне /л.27/, от което е видно, че заповедта за дисциплинарно
уволнение е връчена на 22.12.2014 г.
Със
същия отговор е представено /л.48/, приложение № 11, представляващо заявление
от И.К.А., подадено на 08.12.2014 г. на основание
чл.327, ал.2 КТ, в която същият е посочил, че прекратяване трудовото си
правоотношение с работодателя поради неизпълнение от страна на последния на
чл.4 и чл.5.1 и чл.5.2 от трудовия договор, считано след използуването на
10-дневния полагаем се платен годишен отпуск.
Видно
от съдържанието на трудовия договор, визираните в заявлението клаузи на трудовия договор касаят трудовото
възнаграждение – основно и допълнителни такива.
Кодексът на труда предвижда възможност за прекратяване
на трудовия договор от работника или служителя без предизвестие, а именно:
Чл. 327. (1)
Работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без
предизвестие, когато:
…
2. работодателят забави изплащането на
трудовото възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или по общественото
осигуряване;
Следователно,
първият въпрос който следва да бъде разгледан и изяснен е на какво правно
основание е прекратено трудовото правоотношение между страните по спора. Този
въпрос е своевременно повдигнат от ответника с отговора по исковата молба. В
мотивите си СРС е приел, че към датата на подаване на заявлението за
прекратяване на ТПО/която дата СРС погрешно е приел като такава -08.02.2019 г.
при положение, че самото решение е постановено
на 10.06.2019 г./ не са били налице неизплатени трудови възнаграждения, чиято
изискуемост да е била настъпила. Затова и е прието, че не са настъпили
предпоставките на чл.327, ал.1,т.2 КТ . Първоинстанционният съд се е позовал на
заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Видно от последното /отговор
на задача 6/ размерът на нетното трудово възнаграждение за м.11.2014 г., дължимо на ищеца е 347,19 лв., а за м.12.2014 г.- 69,44 лв. С пощенски
запис на 24.02.2015 г. е платена от работодателя сумата в размер на 362,62 лв./л.88
по делото пред СРС/.Това е и приел СРС в частта по иска по чл.128, т.2 КТ.
Съобразно
трудовия договор -чл.7 от същия, трудовото възнаграждение по т.4 и т.5 се
изплаща ежемесечно в срок до последното число на следващия месец, а ако това
число е неработен ден- в срок до следващия работен ден. Довод за м.03 и
м.04.2014 г. не е правен от ищеца в
исковата молба.
При
това положение изводът на СРС, че не са настъпили предпоставките на чл.327,
ал.1,т.2 КТ за прекратяване на ТПО между страните на това основание, е
правилен.
Правната уредба на дисциплинарното уволнение е уредена в:
Чл. 190. (1) Дисциплинарно уволнение може да се
налага за:
1. три закъснения или преждевременни
напускания на работа в един календарен месец, всяко от които не по-малко от 1 час;
2. неявяване на работа в течение на два последователни работни дни;
3. системни нарушения на трудовата дисциплина;
4. злоупотреба с доверието на
работодателя или разпространяване на поверителни за него сведения;
5. ощетяване на гражданите от
работници или служители в търговията и услугите чрез измама в цената, теглото,
качеството на стоката или услугата;
6. участие в хазартни игри чрез
телекомуникационни средства на предприятието и се възстановяват направените
разходи в пълен размер;
7. други тежки нарушения на трудовата
дисциплина.
Ал.(2)
Дисциплинарно уволнение по ал. 1 се налага при съобразяване с критериите по чл.
189, ал. 1.
Правното основание,
което е посочено в диспозитивната част на заповедта за уволнение е чл.190,
ал.1, т.2 и т.3 КТ, съгласно която:Дисциплинарно уволнение може да се налага за:
2.
неявяване на работа в течение на два последователни
работни дни.
3. системни
нарушения на трудовата дисциплина;
Действително, обстоятелствената част на заповедта
е непрецизна, но настоящата инстанция намира, че следва да се вземе предвид
текстовата част, т.е. изписаното с думи.
Според
задължителното тълкуване, дадено в редица съдебни решения, постановени в
процедурата по чл. 290 и сл. ГПК - РЕШЕНИЕ №
55 ОТ 01.03.2011 Г. ПО ГР. Д. № 1972/2009 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, решение
№ 395 по гр. д. № 1629 за 2009 г. на ІІІ ГО, решение № 530 по гр. д. № 1654 за
2009 г. на ІІІ ГО, решение № 304 по гр. д. № 723 за 2009 г. на ІV ГО, при
преценка законността на дисциплинарното уволнение съдът съобразява вида на дисциплинарното
нарушение от неговите обективни признаци, посочени в мотивите на заповедта за
уволнение, а при противоречие в посочената цифрово законова квалификация и
заявените в мотивите обстоятелства, меродавно е нарушението, което може да се
изведе въз основа на тези обстоятелства. Този извод се обосновава с
необходимостта работникът/служителят да бъде уведомен за причините за
налагането на дисциплинарното наказание, за да може адекватно да организира
защитата си.
В
обстоятелствената част на исковата молба ищецът навежда следните нарушения при
издаване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание:
-липса
на мотиви във връзка с изискването на чл.195, ал.1 КТ;
-нарушение
на чл.193 КТ, тъй като за визираните в заповедта „системни нарушения“ не му
били искани обяснения.
Първоинстанционният
съд е приел, че от работодателя е допуснато нарушение на чл.193 КТ, тъй
като наистина за визираните в заповедта „системни нарушения“ не му били искани
обяснения.
От
поканата от 08.12.2014 г./л.20 по гр.д.№ 7485 по описа за 2015 г. на СРС, ГО,
73 с-в/постановеното по което неприсъствено решение е отменено по реда на
чл.240 ГПК/ се установява, че са били искани обяснения за неявяването на
служителя на 27.11.2014г., 28.11.2014 г. и от 05.12.2014 г. до 08.12.2014 г.
Сред представените
с отговора по исковата молба доказателства липсват данни на служителя да са
искани обяснения за визираните в заповедта „системни нарушения“, „неуведомяване
на клиентите, че си тръгва /от Пампорово/, „неуведомяване на ръководството на
работодателя за несвършената работа, нито за намерението да си тръгне“/от
Пампорово/, нарушаване на забраната за нощуване на служебни коли по
местоживеене на служителите на дружеството, оставяне на служебната кола
незаключена и без надзор.
Съгласно
чл. 193. (1) КТ работодателят е длъжен преди
налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да
приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства.
(2)
Когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не
е приел писмените му обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да
разглежда спора по същество (2).
Не се
установи по делото да е налице хипотезата на ал.(3) от
чл.193 КТ, съгласно която разпоредбите на ал.2 не
се прилагат, когато обясненията на работника или служителя не са били изслушани
или дадени по негова вина.
При
това положение изводите на СРС в този смисъл са правилни.
Тежестта
за доказване законосъобразността на уволнението се носи от работодателя-
въззивник в настоящето производство /ответник в производството пред СРС/.
Съгласно
чл.186 КТ виновното неизпълнение на трудовите задължения е нарушение на
трудовата дисциплина.
Де факто, съдържанието на описаните в тази заповед докладни записки
представляват мотиви на заповедта за налагане на най-тежкото дисциплинарно
наказание „уволнение” като съдът констатира, че всъщност в обстоятелствената
част на заповедта е копирано дословно изложеното в докладната записка
/приложение № 9/, съставена от М.С.. Самата
докладна записка, съставена на 02.12.2014 г. е относно „оплакване на клиентите Х.К.и
И.И.от курорт Пампорово от работата на И.А.“/л.44 по делото пред СРС/.
Докладната
записка от Е.Д. С. всъщност представлява отчет във връзка с изпълнението на
заповед № 410-148/04.12.2014 г./предполага се за командироване/ за посещение на
гр.Бургас и Нова Загора и извънредно гр.Царево.
При
сравнение с цитираните като „системни нарушения“ в заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание, се установява, че изложеното в тази докладна записка
не е относимо по казуса.
От
друга страна, само за пълнота на
изложението, независимо, че се прие, че по отношение на визирините в заповедта
за уволнение „системни нарушения на
трудовата дисциплина“ не е спазено
изискването на чл.193 КТ, ще посочим, че в
съдебни актове, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК,
съставляващи задължителна за съдилищата практика, се приема еднозначно, че системните нарушения на трудовата
дисциплина се характеризират с това, че трябва да са извършени в рамките на
една година, виж в този смисъл решение № 55 от 01.03.2011 г. по
гр.д.№ 1972/2009 г. н ВКС, ГК, Четвърто ГО,
РЕШЕНИЕ № 117 ОТ 05.04.2012 Г. ПО ГР. Д. №
1306/2011 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 700 ОТ 10.10.2017 Г. ПО ГР. Д. № 1102/2017 Г., Г. К., ІІІ
Г. О. НА ВКС. Това е така, защото при наличието на
системност на нарушенията от съществено значение е не стойностния израз на
причинената или евентуална вреда, а повторяемостта на нарушенията, липсата на
промяна на поведението на нарушителя и съответно отпадането на доверието в
отношенията на страните. В случая се касае за констатиран кратък
времеви период от време на констатирани нарушения – в рамките на няколко дни, затова и не може да се
извеждат изводи за проявена устойчивост в неправомерно поведение от страна на
ищецаи да се
приеме системност на нарушенията даващи основание за налагането на най- тежкото
наказание.
Относно
наличието на предпоставките по т. 2. неявяване
на работа в течение на два
последователни работни дни-27.11.2014
г./четвъртък/ и 28.11.2014 г./петък/:
Видно от
обстоятелствената част на заповедта за уволнение работодателят е посочил че за периода
24.11.2014 г. /понеделник/ до 26.11.2014 г./сряда/ служителят А. е командирован
за извършване на служебните си задължения в гр.Бургас, гр.Русе и в Пампорово. Представена
е и заповед № 110-133 от 21.11.2014 г./л.35 пред СРС/, от което се установява
периода на командировката.
Според посоченото в
заповедта за уволнение „В Пампорово е в сряда, работи по ремонта, но не успява
да отстрани повредата в рамките на командировката. По настояване на клиента
нощува на място и продължава с ремонтната дейност на другия ден, също
неуспешно, след което на обяд се връща в София, без да уведоми клиентите, че си
тръгва“. Това от една страна означава, че служителят на 27.11.2014 г. по молба
на клиента на работодателя е останал да извърши ремонт в Пампорово, т.е. не е
била сочената от работодателя в заповедта „без уважителна причина“. От друга, доказва, че ищецът е бил в
Пампорово по нареждане на своя работодател.
От събраните по делото гласни доказателства се установява, че ищецът се е прибрал от
командировката на 27.11.2014 г./показания на свидетеля К. А./. Ищецът помолил
баща си да закарат служебната кола и да оставят багажа в работилницата, но
вратата била заключена. Ищецът опитал да отключи с ключ вратата. Това е било
около 19.20 – 20.00 ч. Прибрали се вкъши с колата и тя нощувала пред тях.
При това положение правилно СРС е
приел, че не е реализирана хипотезата на чл.190, ал.1,т.2 КТ.
Фактическите
констатации на първоинстанционния съд и
правният му извод се възприемат от настоящия състав.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение в частта по иска по чл.344, ал.1,т-.1 КТ като
правилно ще следва да бъде потвърдено.
Относно искът по чл.344,
ал.1,т.2 КТ:
След като е установено, че трудовото
правоотношение е незаконосъобразно прекратено, то това обуславя основателност на иска по чл.344, ал.1,т.2 КТ.
В случая се касае до трудов договор,
сключен в хипотезата на чл. 70 КТ. със срок за изпитване- 6 месеца,
считано от 08.07.2014 г., но с оглед приетата константна практика, трудовият
договор със срок за изпитване не е срочен договор, а сключен такъв под прекратително условие, така например РЕШЕНИЕ № 259 ОТ 09.10.2014 Г. ПО
ГР. Д. № 776/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС
Затова и в тази му част обжалваното
решение ще следва да бъде потвърдено.
Относно
искът по чл.344, ал.1,т.3 КТ:
Съгласно чл. 344,
ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл.
225 КТ при
незаконно уволнение: / 1./ работникът или служителят
има право на обезщетение /2/ от работодателя в размер на брутното му трудово
възнаграждение за времето, през което е останал без работа /3./поради
уволнението, но не повече от 6 месеца.
С оглед констатацията направена от първоинстанционния
съд върху трудовата книжка на ищеца /л.95 по делото пред СРС/ ищецът е започнал
работа на 03.02.2015 г. и прекратяване на ТПО на 09.02.2015 г. с месечно
трудово възнаграждение в размер на 360 лв. На 10.02.2015 г. е започнал работа
по ново ТПО при трудово възнаграждение в размер на 380 лв. и прекратяване на
ТПО на 27.07.2015 г.
Обстоятелството, че ищецът не е бил
регистриран като безработен в Бюрото по труда е без значение за изхода на спора
по иска по чл.225, ал.1 КТ.
С оглед изхода на спора по иска по
чл.344, ал.1,т.1 КТ, обезщетение по чл.225,
ал.1 КТ се дължи за периода през който ищецът е останал без работа-
23.12.2014 г./деня следващ датата на прекратяване на ТПО-22.12.2014 г./ до
02.02.2015 г./датата преди започване на работа по друго ТПО/. Размерът е установен от заключението
на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна
експертиза.
Затова и в тази му част обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено.
По иска по чл.225, ал.2 КТ:
С оглед констатациите по трудовата
книжка и заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/
съдебно-счетоводна експертиза, ищецът е започнал по-нископлатена работа.
Затова и му се дължи обезщетение
за разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получил, ако беше
полагал труд при ответника и полученото трудово възнаграждение при постъпването
на по-нископлатена работа при друг работодател. Размерът е установен от
заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна
експертиза.
Затова и в тази му част обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено.
По иска по чл.128, т.2 КТ:
Видно от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза /отговор на задача 6/ размерът на нетното трудово
възнаграждение за м.11.2014 г., дължимо на ищеца е 347,19 лв., а за м.12.2014
г.- 69,44 лв. С пощенски запис на
24.02.2015 г. е платена от работодателя сумата в размер на 362,62 лв. като
е останал неплатен остатък в размер на 54, 01 лв./л.88 по делото пред СРС/.Това
е и приел СРС в частта по иска по чл.128, т.2 КТ.
Неоснователен е довод на въззивника,
че в тази му част решението било неправилно, защото СРС не се бил съобразил с
протоколите на Инспекцията по труда от
27.07.2015 г. Видно от изложеното от вещото лице при изслушване на заключението
в публичното съдебно заседание, състояло се на 14.03.2019 г., вещото лице е извършила проверка по платежните
документи и фишове. Протоколите за проверка на Инспекцията по труда може да
имат задължителен характер за производство пред ВАС, но в случая се касае до
гражданско дело поради което доводите на въззивника не намират опора в ГПК,
който определя правилата за събиране и ценене на доказателствата в исковото
производство. Наред с това протоколите на Инспекцията по труда са съставени на
27.07.2015 г., т.е. след 24.02.2015 г., когато е извършено плащането на сумата
в размер на 362,62 лв.
Следователно въззивната жалба в тази й част се явява неоснователна, а обжалваното
решение като правилно ще следва да бъде потвърдено.
По
иска по чл.213, ал.2 КТ:
За да е
налице основанието за обезщетяване на работника или служителя по чл. 213,
ал. 2 КТ, освен валидно възникнало трудово правоотношение между страните по
делото следва да бъде установено и незаконно недопускане от страна на
работодателя работникът или служителят да изпълнява работата по трудовия
договор за времето, докато трае трудовото му правоотношение.
От ВКС на РБ са постановени редица
решения по реда на чл. 290 ГПК , които уеднаквяват съдебната практика. Така например в решение
№ 518 по гр. д. № 374 за 2009 г. на ІV ГО и решение № 298 по гр. д. №
3972 за 2008 г. на І ГО се приема, че за ангажиране на отговорността на
работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа, напълно
достатъчно е работникът или служителят дори и един единствен път да е посетил
предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово
правоотношение. От момента на явяването му на работа и незаконното му
недопускане от страна на работодателя, работникът или служителят има право на
съответното обезщетение.
От разпита на свидетеля И.К./л.130
по делото пред СРС/, разпитан на страната на ответника, се установява, че
сградата, в която е полагал труд ищеца се намира на кръстовището на
бул.“Ал.Стамболийски“ и ул.“Константин Величков“- на първия етаж е
производството, а на четвърти –администрацията.“Хората идваха от първия етаж на
четвъртия“, за да изпълняват ежедневните си задължения, в това число и да им се
възлагат задачи и да се отчитат за изпълнението им“.
Действително, ответникът /а не ищецът, виж л.130 по делото пред СРС/
се е отказал от допуснатия му свидетел, но противно на соченото във въззивната
жалба, съдът по свой почин може да разпита свидетеля. Тази възможност изрично е
уредена в чл.173 ГПК – „Разпит на свидетели по инициатива на съда“.
Наред
с това разпоредбата на чл.233 ГПК касае отказ от иск, а не урежда последиците
от отказ да се представят доказателства. Последните са уредени в чл.161 ГПК,
намиращ се в Глава 14 „Доказателства“ от ГПК.
Разпоредбата
на чл.164, ал.1,т.3 ГПК на която се позовава въззивника е неприложима.
Не
е допуснато нарушение на чл.153 ГПК, тъй като фактът къде полага труд ищецът е
бил спорен по делото.
Съдът намира, че „седалище и адрес
на управление“ на едно ЮЛ каквото е ответника, по смисъла на ТЗ, и „място на работа“ по смисъла на КТ са различни
понятия и служат за различни цели на правната уредба.
Съгласно чл.66 (3) КТ за място
на работата се смята седалището на предприятието, с което е сключен трудовият
договор, доколкото друго не е уговорено или
не следва от характера на работата. В конкретния случай ищецът е
работил като „сервизен техник“ и Сервиза се е намирал на бул.“*********, където
по настоящем е и съдебният адрес на дружеството-въззивник.
Нещо повече, от разпита на свидетелката П., проведен в производството по
чл.240 ГПК, виж мотивите на решение № 6549 от 27.09.2017 г., постановено от
СГС, ВО, Четвърти В въззивен състав, на което се позовава и самият въззивник,
се установява, че на първия административен етаж с адрес: ул.“******, където е
регистрирано седалището на ответното дружедтво, няма служители на същото, тъй
като се ползва от законния представител /тогава-г-н З./ за „лични нужди“. На този
адрес свидетелката П. живее от 20 години- назад, на фактически семейна начала
със законния представител на ответното дружество /тогава/-Н. З., виж л.68 по
в.гр.д.№ 1359 по описа за 2017 г. на СГС в изпълнение на които указания СРС е
постановил обжалваното пред настоящия въззивен състав, решение. /По настоящето
производство адв.П. се явява пълномощник на ответника/.
Обстоятелството по незаконното недопускане на ищеца до работното му място за периода 05.12.2014 г.- 22.12.2014 г. е
установено и от показанията на разпитания на страната на ищеца свидетел – П.
Николов. Последният сочи, че когато отишли до работилницата, намираща се в
сградата на Нипроруда, на бул.“********същата била заключена. Там /в
работилницата / ищецът се занимавал с поправка на рекламни ел.табла. Когато
отишли, обаче, в началото на м.12.2014
г. ищецът се качил нагоре в офисите и когато се върнал му казал, че не го
пускат. Седели долу около 1 час и той го прибрал у дома. На следващия ден отишли
към 7.30-8.30 ч. , но ищецът не могъл да влезе и пак се качил до офиса, а
свидетелят останал да чака долу. Като слязъл му казал, че не го пускат, няма
работа и „с една дума му отказват достъп“. Последният пък, когато ходили били
придружени и с бащата на ищеца, това било след студентския празник, т.е. на
9.12.2014 г., отишли заедно с ищеца до „Човешки ресурси“, където били офисите –
на 3-4 етаж в сградата. „Една госпожа се появи той /има се предвид ищеца/ ми
каза, че това е юриста на фирмата и че е жена на управителя на дружество. Тя му
каза, че той няма работа в сградата на висок тон, като той й каза, че ще си
потърси правата в съда, а тя му каза, че ще се радва ако това стане, защото с
това си изкарва прехраната. Тя директно го изгони от сградата“.
Обстоятелството, че ищецът не е бил допуснат до работното си място се
потвърждава и от показанията на свидетеля К. А.. Последният също сочи, че
„Сервизът“ му, т.е. там , където фактически ищеца е полагал труд, се намира на
бул.“********партера.
Действително, свидетелят е баща на ищеца, но показанията му съответстват на
показанията на другия свидетел – П. Н.и на свидетеля Казаков; съдът на
основание чл.172 ГПК като извърши преценка на данните по делото, не намира
предпоставки на тези показания да не бъдат кредитирани.
Обстоятелството, че ищецът е могъл да контактува с администрацията на
ответното дружество, не означава, че същият е бил допуснат до работното си
място. Установи се, както от разпита на свидетелите по настоящето дело, така и
на тези в производството по чл.240 ГПК, че „работилницата“, където е полагал
труд ищеца и „офисите“ на администрацията са на различни етажи в сградата.
Неоснователен е довода на въззивника, че съдът не е разпределил с доклада
по чл.140 ГПК доказателствената тежест по този иск, видно от л.63 /по делото
пред СРС/ изрично е указано: „В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил
точно задължението си да осигури на ищеца работно място и условия на труд за
процесния период“.
Нещо повече, самият ответник признава в заповедта за уволнение, че на
29.11.2014 г. е сменен патрона на вратата.
Претендира се обезщетение за периода 05.12.2014 г.- 22.12.2014 г., така че
визираните от въззивника дати – 01.12.2014 г., 02.12.2014 г., 03.12.2014 г. и 04.12.2014
г., когато ищецът е имал достъп до „работата си“ са неотносими за изхода на
спора.
Размерът е установен от заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза.
Затова и в тази му част обжалваното
решение ще следва да бъде потвърдено.
По иска по чл.224, ал.1 КТ:
Самият въззивник твърди, че ищецът не
е ползувал платен годишен отпуск.
Размерът е установен от заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза.
Затова и в тази му част обжалваното
решение ще следва да бъде потвърдено.
По
насрещния иск:
Съгласно чл.221, (2) КТ при
дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя
обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието
- при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди -
при срочно трудово правоотношение.
Насрещният иск в случая е зависим от
изхода на спора по иска по чл.344, ал.1,т.1 КТ и при положение, че беше прието,
че уволнението е незаконосъобразно, то правилно СРС е приел насрещния иск по
чл.221, ал.2 КТ за неоснователен.
Затова и в тази му част обжалваното
решение ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
По частната жалба срещу
определението по чл.248 ГПК:
Неоснователен е довода на
жалбоподателя, че СРС не бил сезиран с искане за изменение на решението в
частта за разноските:
Самият въззивник сочи, че е подал
молба на 16.07.2019 г. Видно от същата изрично е поискано да му бъдат присъдени
разноските за производството по чл.238 и чл.240 ГПК в размер на 925 лв., както
и да му се присъди сумата в размер на 320,54 лв. по новото разглеждане на
делото. Изрично е поискано изменение на решението от 10.06.2019 г. в частта за
разноските.
Следователно определението по чл.248 ГПК е валиден и допустим съдебен акт.
Определението
е и правилно:
При определяне на разноските с
атакуваното решение СРС се е съобразил с изхода по спора. Съдът е бил сезиран с
три обективно съединени иска по чл.344, ал.1,т.т.1-3 КТ, два от които
неоценяеми /по т.т.1 и 2/ и един оценяем този по чл.225, ал.1 КТ, както и с осъдителни
искове по чл.225, ал.2 КТ, чл.128, т.2 КТ, чл.213, ал.2 КТ и по чл.224, ал.1 КТ. Отхвърлен е единствено иска по чл.128, т.2 КТ и то частично заради сторено
в течение на производството плащане от ответника.
Следователно ответникът е дал повод
за образуване на исковото производство поради което разноски за частта, в която
иска по чл.128, т.2 КТ е бил отхвърлен не му се дължат.
Разноските в производството по чл.240 ГПК също са разпределени в съответствие с изхода по делото, каквато е и
константната съдебна практика.
Правилно е прието, че разноските, направени
в изп.производство по изпълнение на неприсъственото решение не следва да се
присъждат; действително отношенията се уреждат по реда на чл.245, ал.3 ГПК.
Въпросът за това дали ответникът е претърпял вреди от постановяване на
неприсъственото решение не стои на разглеждане в настоящето производство.
Следва да се отбележи и, че при
упражняване на процесуални права, допустими от закона, страната не може да носи
отговорност, арг. от разпоредбата на
чл.238, ал.1 ГПК.
Разноски за насрещния иск на
ответника не му се дължат, тъй като този иск е приет за неоснователен и като
такъв е отхвърлен. Наред с това съгласно чл.83, ал.1,т.1 ГПК ищците, работници
или служители са освободени от заплащане на такси.
В обжалваното определение СРС подробно
е изложил какви разноски и на какво основание са присъдени на всяка една от
страните. Съдът не е длъжен да излага математически модели и изчисления в
съдебния си акт.
С оглед изхода на спора пред
въззивната инстанция обжалваното решение
е правилно и в частта за разноските.
Срещу определението за допускане на предварително изпълнение не се излагат
доводи поради, което съдът не излага мотиви.
Пред
въззивната инстанция:
Въззивникът
чрез процесуалния си представител е
направил искане за присъждане на разноски,
но такива с оглед изхода на спора не се
следват.
Въззиваемият
също претендира разноски и такива му се следват, изразяващи се в разходи за
заплатено адв.възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция в размер на 400 лв.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 137146 от 10.06.2019 г. СРС, ГО, 65 с-в по гр.д.№ 67437 по описа за
2018 г., в частта, в която са
уважени предявените от И.К.А. срещу „Г.Т.Н.“
ЕООД, искове с правно основание чл.344, ал.1,т.т.1-3 КТ, както и в частта, в
която се: ОСЪЖДА „Г.Т.Н.“ ЕООД да
заплати на И.К.А. на основание чл. 225, ал.2 КТ - сумата от 391,52 лева – разлика между брутното
трудово възнаграждение и получено трудово възнаграждение на по-нископлатена
работа за периода 03.02.2015 г. – 22.12.2014 г.; на основание чл. 128, т.2 КТ сумата от 1,93 лева – трудово възнаграждение за
04.12.2014 г.; на основание чл. 213, ал.
2 КТ - сумата от 287,89 лева –
обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода 05.12.2014 г. –
22.12.2014 г.; на основание чл. 224,
ал.1 КТ - сумата от 199,31 лева
- обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2014 г., ведно със
законната лихва върху горните главници от датата на подаване на исковете
молба - 13.02.2015г. до окончателното
плащане, както и се ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Г.Т.Н.“ ЕООД, срещу И.К.А.
насрещен иск с правно основание чл. чл. 221, ал. 1 КЗ /следва да се чете КТ/ за сумата от 430,00 лева – обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение, поради дисциплинарно уволнение, извършено със заповед №
110-136/18.12.2014 г. на управителя на „Г.Т.Н.“ ЕООД, както и в частта за
разноските.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба, подадена от „Г.Т.Н.“ ЕООД срещу решение №
137146 от 10.06.2019 г. СРС, ГО, 65 с-в по гр.д.№ 67437 по описа за 2018 г., в частта, в която е отхвърлен иска по
чл.128, т.2 КТ.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена от „Г.Т.Н.“ ЕООД, ответник пред СРС
срещу определение № 284857 от 25.11.2019 г., постановено по реда на чл.248 ГПК,
като неоснователна.
ОСЪЖДА
„Г.Т.Н.“ ЕООД, ***, съдебен адрес:***- адв.Н.Р.П., да заплати на И.К.А., ЕГН
**********,***, кв.**********************и съдебен адрес:***, пл***********-
адв.Н., сумата в размер на 400 лв. адв.възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.