№ 7947
гр. София, 12.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20211110169625 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на фирма срещу Н. КР. К., с която са
предявени искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми, представляващи задължения за
топлоснабден имот, находящ се в адрес, с абон. № ****, а именно: 326.78 лева – стойност на
доставена топлинна енергия през периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със
законната лихва от 10.06.2021 г. до изплащане на вземането; 40.26 лева – мораторна лихва за
периода от 15.09.2019 г. до 01.06.2021 г.; 36.68 лева – стойност на извършена услуга дялово
разпределение през периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от
10.06.2021 г. до окончателното плащане; 6.43 лв. – мораторна лихва за периода от 01.07.2018
г. до 01.06.2021 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 33290/2021 г. по описа на СРС, 85 състав. Претендират се
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение за продажба на топлинна
енергия за битови нужди с ответника в качеството му на собственик на топлоснабдения
имот през процесния период, към което са приложими общите условия на ищцовото
дружество, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че е доставил за
периода топлинна енергия за имот с абон. № ****, като ответникът не е заплатил дължимата
цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени от
фирма по реда за дялово разпределение. Излага, че ответникът е изпаднал в забава.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Релевира възражение за нищожност и
недопустимост на заповедта за изпълнение. Оспорва наличието на облигационни отношения
1
с ищеца. Изтъква, че не е приел Общите условия на ищеца. Релевира възражение за
неравноправност на клаузите на Общите условия на ищцовото дружество, както и за
противоречие със ЗЗП. Възразява, че сумите са завишени и не отговарят на реалното
потребление. Счита, че дяловото разпределение е извършено неправилно и че топломерът е
бил неизправен. Възразява, че е налице непоискана доставка. Оспорва дължимостта на суми
за топлинна енергия за сградна инсталация. Оспорва приложимата цена на топлинната
енергия. Оспорва иска за мораторна лихва върху стойността на топлинната енергия при
твърдения, че начисляването на мораторни лихва върху прогнозни сметки е нищожно.
Оспорва претенцията за дялово разпределение, като счита, че сумата е дължима към трето
лице. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени искове за установяване дължимост на суми, за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 33290/2021 г. по
описа на СРС, 85 състав. Исковете са допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 4
ГПК, при наличие на подадено в срок възражение срещу заповедта и в предметните и
субективни предели на заявлението и издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
Възраженията на ответника за нищожност на заповедта по чл. 410 ГПК са
неоснователни. В случая тя е издадена от надлежен орган, действал в надлежен състав, в
рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписана е от съдията и
волята на съда е напълно разбираема, поради което тя представлява валиден съдебен акт.
Относно възражението за липса на разпореждане, обективиращо преценката на съда за
наличие на предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, следва да се посочи, че
особеност на заповедното производство е различното наименование на актовете, с които
съдът се произнася по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля и тяхното задължително
съдържание. Разпоредбата на чл. 411 ГПК задължава съда при уважаване на заявлението да
издаде заповед за изпълнение, като именно в нея се обективира правораздавателната му
воля, а от разпоредбата на чл. 413 ГПК е видно, че разпореждане се постановява, единствено
когато заявлението подлежи на отхвърляне изцяло или отчасти. Ето защо липсата на
отделно разпореждане, в което съдът да констатира наличието на предпоставките за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, не води до нищожност на заповедта. На
следващо място, заповедта е издадена изцяло в съответствие с подаденото редовно
заявление, обективиращо твърденията на заявителя за притежаваните от него вземания
срещу длъжника, поради което тя не е и недопустима.
Основателността на исковата претенция с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 153, ал. 1 ЗЕ се обуславя от наличието на следните предпоставки: съществуването на
2
договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия; реално доставена
такава през процесния период, размерът на която да възлиза на претендираната сума;
вземането да е станало изискуемо. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК установяването
на горните обстоятелства е в тежест на ищеца.
По правило източник на договорно правоотношение е договорът. Този начин на
облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия
предвид разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ. Същевременно законът предвижда хипотеза
на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен договор, а именно – когато се
касае за топлоснабдена сграда – етажна собственост, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са клиенти на
топлинна енергия, т.е. те са страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153,
ал. 1 ЗЕ/. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия
факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на
същия. В коментираната хипотеза законът приравнява придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на
договор с топлопреносното предприятие, като развитите от ответника доводи за
противоречие с разпоредби от Конституцията и от ЗЗП и с норми от общностното право са
неоснователни.
В случая от Нотариален акт за продажба на апартамент **** дело № **** г. на І
нотариус от СНС /л. 18 – 19/, се установява, че през 1992 г. ответникът е придобил правото
на собственост върху процесния имот. Следователно той притежава качеството „клиент на
топлинна енергия“ по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, респ. той е страна по валидно договорно
отношение с доставчика на топлинна енергия в сградата – етажна собственост, където се
намира имотът му, възникнало по силата на посочената разпоредба.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР.
Чл. 150, ал. 2 ЗЕ предвижда, че топлопреносните предприятия задължително публикуват
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30
дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. По делото са представени доказателства за публикуване на Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от фирма на клиенти в град София,
одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в централен ежедневник, като на
основание чл. 150, ал. 2 ЗЕ това е достатъчно за влизането им в сила, а второто публикуване
има само оповестителен характер. Следователно те са влезли в сила и представляват част от
съдържанието на договорното правоотношение между страните по настоящото дело. В
случая не са релевирани нито твърдения, нито има данни ответникът да е упражнил правото
си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ на възражение срещу приложимите общи условия.
По възражението на ответника срещу установения начин на приемане на ищцовите
3
общи условия следва да се посочи, че наличието на общ законодателен принцип не
изключва възможността законодателят в определени хипотези да уреди отклонения от този
режим. В този случай изключенията ще се регулират от специалната норма, а не от общата.
В случая отклонението от общите разпоредби на ЗЗД и ТЗ относно начина на приемане на
общите условия и обвързващия им характер за страните по договора е уредено с нормативен
акт от същия вид – закон, какъвто представлява ЗЕ. Следователно прилагат се специалните
правила на чл. 150 ЗЕ, а не общият режим по ЗЗД и ТЗ.
По възражението, че така се постига доставка на непоискани услуги в нарушение на
чл. 62 ЗЗП и приложимите във връзка с него директиви на ЕС, следва да се посочи, че според
задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГК
на ВКС: „За отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди
в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не
противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с пар. 1 от Допълнителните разпоредби
на Закона за защита на потребителите“.
Неоснователно е и възражението за наличие на неравноправни клаузи в приложимите
Общи условия от 2016 г.
Следователно през исковия период между страните по делото е било налице валидно
договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните съгласно ЗЕ и Общите условия на фирма
от 2016 г. Договорът касае доставка на топлинна енергия до следния обект: апартамент №
****, находящ се в адрес, с абон. № ****. Имотът е топлофициран и се намира в сграда в
режим на етажна собственост, която е присъединена към топлопреносната мрежа, което се
установява от заключението на съдебно-техническата експертиза.
За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обем, съответстващ на
претендираната цена, включително за доказване на правилното отчитане, разпределение и
остойностяване на доставената топлинна енергия на ответника през процесния период, са
представени по делото от ищеца фактури и съобщения към фактури /л. 21 – 22 и л. 104 –
123/, протоколи за метрологични проверки на топломера, свидетелства за проверки и
протокол за въвеждане на абонатната станция в експлоатация /л. 126 – 136/, писмени
доказателства от дружеството, извършвало дяловото разпределение на топлинна енергия,
сред които са и изрванителните сметки /л. 83 – 90/, както и е прието заключение на съдебно-
техническата експертиза.
От заключението на вещото лице Т., което съдът кредитира като обективно и
компетентно изготвено, се изяснява, че за периода редовно са отчислявани за сметка на
ищеца технологичните разходи на абонатната станция, като по този начин е формирана
топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна собственост. Общият разход на
топлинна енергия в абонатната станция е посочен в справката на л. 82 от делото,
представляваща неразделна част от заключението на съдебно-техническата експертиза.
Вещото лице посочва, че топломерът в абонатната станция през исковия период е бил
изправен, тъй като е преминавал проверки, които винаги са приключвали със заключение за
4
съответствие, което се потвърждава и от представените от ищеца писмени доказателства /л.
126 – 135/. Оспорването от ответника на начина на извършване на проверките е
неоснователно, тъй като не почива на събраните по делото доказателства, щом вещото лице
Т., което разполага със специални знания, не е констатирало нередности при извършване на
проверките. Изяснява се от неговото заключение, че дяловото разпределение на топлинна
енергия през исковия период е извършвано от фирма, като остойностяването на потребената
топлинна енергия е извършвано на база прогнозни стойности с годишно изравняване от
посоченото дружество. Установява се, че в процесния имот през исковия период
радиаторите са демонтирани и не е ползвана топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване, но е начислявана топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
изчислявана по нормативно установена формула и разпределяна между всички абонати
пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите им по проект. Вещото лице Т.
посочва, че дяловото разпределение е извършвано в съответствие с нормативните
разпоредби. Неговите изводи намират опора и в представените от ищеца и от фирма
писмени доказателства, които са били съобразени от него. Следователно искът за стойността
на доставената топлинна енергия е доказан по основание, като възраженията в отговора, че
не се установява реално потребеното количество топлинна енергия, са неоснователни. Този
извод не се опровергава от разясненията на вещото лице Т. в открито заседание, доколкото в
отговор на поставени от процесуалния представител на ответника въпроси то единствено
разяснява принципни положения в сферата на топлоснабдяването, които не влияят по
никакъв начин на изводите по поставените задачи.
Във връзка с възраженията на ответника за недължимост на цената на начислената
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, следва да бъдат съобразени мотивите
към ТР № 2/25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, в които е прието, че:
„….Топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се
извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата. Предназначението на
сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата – етажна собственост, и
чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на
потребителите. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да
задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права… Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти
между етажните собственици, е „решава мнозинството”. Затова при доставката на централно
отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от
всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва
сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по
общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху
отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже (съгласно цитираното по-горе решение на
Конституционния съд) заплащането на отдадената от сградната инсталация или от
отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в
5
сградата. Разрешението важи и за заварените от ЗЕЕЕ (отм.) сгради, които са топлоснабдени
преди влизане в сила както на този закон, така и на ЗЗП… Поради естеството на етажната
собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от
отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се
ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно
право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали е
съгласен с него. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване й по реда на
чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради
което между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за
приложението на пар. 1 ДР ЗЗП“.
В обобщение следва да се посочи, че от заключението на съдебно-техническата
експертиза и от писмените доказателства, представени от ищеца и от фирма, се установява
действителното доставяне на топлинна енергия от фирма на ответника през процесния
период. Този извод не се влияе от наличието или не на издадени фактури от ищеца, защото
основание на вземането е реално извършената доставка на топлинна енергия, а не нейното
счетоводно отразяване, нито се опровергава от представените от ответника документи,
които в по-голямата си част представляват произволни извлечения от документи, без ясна
връзка с предмета на настоящото дело.
След като по делото е установено наличието на валидно договорно правоотношение
между страните за доставка на топлинна енергия през исковия период, както и
действителното доставяне на такава, то искът за нейната цена се явява доказан по
основание.
Обстоятелството какво количество топлинна енергия е доставено в жилището на
ответника е от значение единствено за доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му предвид разпоредбата
на чл. 162 ГПК. Ето защо възраженията на ответника срещу правилността и
целесъобразността на нормативно установената формула за определяне на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация, са ирелевантни.
Съгласно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение, като начинът на извършване
на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалите през
различни части от процесния период Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./ и Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. за топлоснабдяването
/oбн. в ДВ, бр. 25/20.03.2020 г./.
В конкретния случай дяловото разпределение е извършвано от фирма, като
обстоятелството дали е бил налице към исковия период валиден договор с това дружество за
извършване на тази услуга не може да обоснове неоснователност на претенцията на
ищцовото дружество за цената на доставената топлинна енергия при наличие на
доказателства за реално доставена такава. Неоснователни са и доводите в отговора срещу
6
извършеното дялово разпределение, доколкото вещото лице – топлотехник посочва в
заключението си, че то е извършвано съобразно нормативно установените правила.
В съответствие с чл. 1****, ал. 1, т. 2 ЗЕ сумите за топлинна енергия за процесния
период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за които са издавани
фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от
„Термокомплект” ООД. При това положение с изравнителната сметка взаимоотношенията
между страните се уреждат справедливо, като на заплащане от клиента подлежи реално
изразходваната от него енергия за целия отчетен период, изчислена на база реален разход.
Според заключението на вещото лице – топлотехник за периода м. 11.2018 г. – м.
04.2020 г. сумата за потребена топлинна енергия възлиза на 326.80 лв., като
остойностяването й е извършвано по утвърдените от КЕВР цени.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира
като обективно и компетентно изготвено, няма данни в счетоводството на ищеца за плащане
на суми за процесния период. Такова плащане не се и твърди от ответника.
С оглед всичко горепосочено искът за стойността на доставената на ответника
топлинна енергия в периода м. 11.2018 г. – м. 04.2020 г. следва да бъде изцяло уважен, като
той дължи и законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 10.06.2021 г., до окончателното плащане.
Основателността на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия предпоставя наличие на главен дълг и забава в
плащането му.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от приложимите Общи условия клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 е предвидено, че клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Чл. 32, ал. 3 гласи, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца продавачът издава за отчетния период
кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно
чл. 33, ал. 4 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само
за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Следователно
обезщетение за забава се дължи само за изравнителните сметки, ако не бъдат заплатени в 45-
дневен срок, поради което възражението на ответника, че се претендира мораторна лихва
върху прогнозни стойности, е неоснователно.
В случая е установено наличието на главен дълг за цената на доставената в имота на
ответника топлинна енергия през исковия период, както и забава в плащането й предвид
липсата на извършени плащания. Ето защо искът за мораторна лихва върху тази главница е
доказан по основание. Началото на забавата е 15.09.2019 г. за изравнителната сметка за
7
периода от м. 11.2018 г. до м. 04.2019 г., и 15.09.2020 г. – за изравнителната сметка за
периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2020 г., тъй като изравнителните сметки са съответно от м.
07.2019 г. и м. 07.2020 г., което се установява от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, от представените от ищеца общи фактури и от представените от фирма
документи. Дължимата мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 01.06.2021 г.,
изчислена по реда на чл. 162 ГПК с помощта на интернет калкулатор на законната лихва,
възлиза на сумата от 41.71 лв. Ищецът претендира мораторна лихва в по-малък размер,
поради което акцесорният иск е изцяло основателен.
Съгласно чл. 22, ал. 1 от приложимите Общи условия дяловото разпределение на
топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от НТ или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите. По делото се изяснява, че през исковия период
дяловото разпределение на топлинна енергия в сградата, в която се намира процесният
имот, е извършвано от фирма. Наличието или липсата на действащ договор е ирелевантно,
тъй като за ответника при всички случаи е възникнало задължението за заплащане на
стойността на извършената по отношение на неговия имот услуга. Таксата се дължи именно
на ищцовото дружество по силата на чл. 22, ал. 2 от Общите условия. Поради това съдът
намира иска за цената на услугата дялово разпределение за доказан по основание.
Ответникът не оспорва размера на задължението. Затова съдът приема, че дължимата
стойност на услугата дялово разпределение е 36.68 лв., както е посочено в исковата молба,
като върху нея се дължи и законната лихва, считано от 10.06.2021 г.
Що се отнася до иска за мораторната лихва върху горепосочената главница, следва да
се посочи, че не са представени доказателства по делото нито за уговорен срок за заплащане
на задължението за услугата дялово разпределение, нито за изпратена до ответника покана
за заплащането й. От това следва извод, че той не е изпаднал в забава по отношение на тази
главница, респ. искът срещу него за мораторна лихва върху стойността на услугата дялово
разпределение е неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на делото на ищеца се дължат на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК
разноски съразмерно на уважената част от исковете, а именно: разноски за исковото
производство в общ размер на 661.50 лв., както следва: 171.50 лв. – държавна такса; 392 лв.
– депозити за експертизи; 98 лв. – юрисконсултско възнаграждение, и разноски за
заповедното производство в общ размер на 73.50 лв., както следва: 24.50 лв. – държавна
такса; 49 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Независимо от частичното отхвърляне на исковете на ответника не се дължат
разноски, защото не е доказал извършването на такива.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК,
8
че Н. КР. К., ЕГН **********, с адрес: адрес, дължи на фирма, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление: адрес, следните суми, представляващи задължения за топлоснабден
имот, находящ се в адрес, с абон. № ****, а именно: 326.78 лева – стойност на доставена
топлинна енергия през периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва
от 10.06.2021 г. до изплащане на вземането; 40.26 лева – мораторна лихва за периода от
15.09.2019 г. до 01.06.2021 г.; 36.68 лева – стойност на извършена услуга дялово
разпределение през периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от
10.06.2021 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 33290/2021 г. по описа на СРС, 85 състав,
като ОТХВЪРЛЯ иска за мораторна лихва в размер на 6.43 лв. за периода от 01.07.2018 г.
до 01.06.2021 г върху сумата за дялово разпределение.
ОСЪЖДА Н. КР. К., ЕГН **********, с адрес: адрес, да заплати на фирма, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление: адрес, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК
сумата 661.50 лв. – разноски за исковото производство, и сумата 73.50 лв. – разноски за
заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9