Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 16.10.2020 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският административен съд, в публичното заседание на седемнадесети септември две хиляди и двадесета
година в състав:
Съдия:ДИМИТРИНКА
КУПРИНДЖИЙСКА
при секретаря Цветелина Димитрова като разгледа
докладваното от съдия Купринджийска административно
дело № 376 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 -
178 от АПК във връзка с чл. 68, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.).
Образувано е по жалба на В.Г.П. ***,
чрез пълномощника му адв. К.Х. срещу Решение № 319/10.06.2020 г. на Комисията
за защита от дискриминация, пети специализиран постоянен заседателен състав, с
което е установено на основание чл. 65, т. 5 от ЗЗДискр., че Изпълнителният
директор на УМБАЛ „Канев“ АД гр. Русе д-р И.Х.С. за процесния период и УМБАЛ
„Канев“ АД гр. Русе, представлявано от изпълнителния директор И. С. И., не са
осъществили дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр., във връзка с
чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., във връзка с § 1, т. 1, 7 и 8 от ДР на ЗЗДискр. по
признак „увреждане“, по отношение на жалбоподателя В.Г.П. *** и подадената от
последния жалба вх. № 44-00-3754/03.10.2018 г. по описа на КЗД (Комисията за
защита от дискриминация) е оставена без уважение.
В жалбата са развити доводи за неправилност
на обжалвания административен акт, поради постановяването му в нарушение на
административно-процесуалните правила, в противоречие с материалноправни
разпоредби и при несъответствие с целта на закона. Твърди се, че
административният орган се е произнесъл без да обсъди пълно и всестранно
събраните в хода административното производство доказателства, основавайки
крайния си извод за липса на извършена дискриминация само въз основа на част от
събраните доказателства и ингорирайки други. Възприети били твърдения на
ответниците за ниво на компетентност на лечебните заведения, които не били доказани
по преписката. Посочва се, че всъщност комисията не е обсъдила наведени от
жалбоподателя оплаквания, а е развила съображения некореспондиращи с доводите в
жалбата. От материална страна, жалбоподателят застъпва тезата, че в решението
си КЗД напълно погрешно е коментирала разпоредбите на Наредба № 10 от
17.11.2011 г. за условията и реда за лечение с неразрешени за употреба в
Република България лекарствени продукти и лекарствени продукти за състрадателна
употреба, както и за условията и реда за включване, промени, изключване и
доставка на лекарствени продукти от списъка по чл. 266а, ал. 2 от Закона за
лекарствените продукти в хуманната медицина (за краткост само Наредба № 10/2011
г.), възприемайки изцяло становището на ответниците в административното производство.
Иска се от
съда да постанови решение, с което да бъде отменено решението на КЗД и вместо
него да бъде постановено друго, с което жалбата на П., подадена пред КЗД да
бъде уважена. Претендира се присъждане на разноски по представен списък.
Ответникът – Комисия за защита от
дискриминация, не се представлява, в
писмено становище, депозирано по делото, се излагат доводи за неоснователност
на жалбата. Иска се жалбата на П. против Решение № 319/10.06.2020 г. на КЗД да
бъде отхвърлена, като в полза на ответника бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение. Формулирано е и възражение за прекомерност на евентуално
претендирано от жалбоподателя адвокатско/юрисконсултско възнаграждение.
Като заинтересовани страни в
настоящото производство са конституирани д-р И.Х.С. – изпълнителен директор на
УМБАЛ „Канев“ АД гр. Русе за периода, за който се твърди дискриминацията и
УМБАЛ „Канев“ АД гр. Русе (ответници в административното производство), които чрез
процесуалните си представители адв. П. И. и юрисконсулт С. А. и адв. Е. Н. в хода
на делото по същество и отговор по жалбата и депозирани писмени бележки, считат
същата за неоснователна. В хода на делото по същество процесуалният
представител на д-р И.С. прави възражение за прекомерност на претендираното от
жалбоподателя адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като обсъди доводите на
страните и прецени събраните и приети по делото писмени, приема за установена
следната фактическа обстановка:
Производството пред КЗД е образувано
по жалба вх. № 44-00-3754/03.10.2018 г. на В.Г.П., в която се твърди, че същият
е обект на дискриминация по смисъла на чл. 4 от ЗЗДискр., тъй като не били
осигурени от болничното заведение (УМБАЛ – Русе) лекарствата, необходими за провеждане
на химиотерапевтичните му процедури като по този начин е бил подложен и на
тормоз по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр.
Сочи се, че жалбоподателя страда от
онкологично заболяване, за лечението на което, след проявен през 2016 г.
рецидив, от Университетска болница „Света Марина“ гр. Варна е предписано
провеждането на химиотерапия по протокол ВЕАСОРР, включващо използване на
лекарствените продукти Блеомицин, Етопозит, Прокарбазин и Дакарбазин, които не
са разпространени на територията на Република България. Някои от тях (Блеомицин
и Дакарбазин) въобще не са включени в Позитивния лекарствен списък през периода
след месец март 2016 г. , други (Прокарбазин) въобще не притежава разрешение за
употреба на територията на РБ, а трети (Етопозит) са разрешени за употреба,
включени са в Позитивния лекарствен списък, но не са разпространени на
българския пазар. За да проведе назначеното му лечение П. бил принуден сам да
се снабди с изписаните му лекарствени продукти, които носел в УМБАЛ – Русе за
провеждане на химиотерапевтичните процедури. Така освен страданията, причинени
от заболяването му, П. изпитвал и допълнителни притеснения дали ще има
възможност да осигури необходимите му лекарства за всеки курс на лечение, които
от една страна се намирали много трудно в чужбина, а от друга страна били и
скъпоструващи.
Въпреки че
за осигуряването на лекарствени средства, които са разрешени за употреба на
територията на РБ, но не се разпространяват на българския пазар, както и за
неразрешените за употреба лекарствени продукти, съществувала процедура,
регламентирана в Наредба № 10/2011 г. УБМАЛ – Русе и в частност нейния
изпълнителен директор към периода 2016 – 2017 г. не предприели никакви действия
за осигуряването на необходимите лекарства за провеждане на предписаното на П.
лечение.
Във връзка
с така подадената жалба с разпореждане № 1368/07.11.2018 г. на председателя на
КЗД е образувана преписка № 602/2018 г. за дискриминация по признак „увреждане“.
След определяне на докладчик на
решаващия състав е проведена и процедура по проучване, съгласно чл. 55 и сл. от
ЗЗДискр. За изясняване на релевантните за спора факти са събрани и приобщени
към административната преписка становищата на участниците в производството и
ангажираните от тях доказателства, описани подробно в атакувания
административен акт. В становището си до КЗД в отговор на жалбата, УМБАЛ – Русе
сочи, че лечението на П. е осъществено напълно в съответствие с предписаното му
такова от клиниката в гр. Варна, като негов е бил избора това лечение да бъде
проведено именно в УМБАЛ – Русе, въпреки че е бил предварително предупреден, че
процедурата за осигуряване на необходимите лекарствени продукти, които не са
разрешени или не се разпространяват на българския пазар отнема значителен
период от време и своевременното провеждане на лечението му е възможно
единствено ако пациентът сам осигури предписаните му лекарства.
Изготвен
бил доклад-заключение по преписка № 602/2018 г. на КЗД, с който било предложено
преписката да бъде разгледана в открито заседание на комисията.
В хода на
административното производство пред КЗД от жалбоподателя била представена
получена по реда на ЗДОИ информация за наличието на сформирана в УМБАЛ – Русе
комисия по чл. 4 от Наредба № 10/2011 г. и взетите от нея решения. От
предоставената от лечебното заведение справка се установява, че в болницата е
назначена такава комисия, която е заседавала седем пъти и е взела решение за
предписване на лекарствени продукти, които не се разпространяват на българския
пазар, като предписаните медикаменти не касаят лечението на жалбоподателя, нито
лечението на друг пациент със същото заболяване.
Пред КЗД
са разпитани като свидетели Й. П. – съпруга на жалбоподателя и д-р К. М. –
лекуващият му лекар при провеждане на химиотерапията. Св. П. описва начина, по
който жалбоподателят се е снабдявал с необходимите му лекарства и притесненията
и тревогите, които това му е налагало. Посочва, че физическото състояние на
съпруга й след провеждането на всеки курс на лечение е такова, че не позволява
пътуване, поради което именно било предпочетено лечението да се проведе в
русенската болница, а не в клиниката в гр. Варна. От своя страна св. М.,
посочва, че при приемане на жалбоподателя в отделението му е обяснено, че
болницата не разполага с два от предписаните му медикаменти, поради което той
следва сам да реши дали да провежда лечението си в това лечебно заведение като
сам осигури нужните медикаменти или да проведе терапията в лечебно заведение с
трето ниво на компетентност, където осигуреността с процесните лекарствени
продукти е по-висока. Свидетелката посочва още, че за периода, в който
жалбоподателят е бил лекуван в УМБАЛ – Русе по идентичен начин е процедирано и
с друг онкологично болен пациент, на когото е било предписано същото лечение.
Последното твърдение на свидетелката е удостоверено от ответника в
административното производство – УМБАЛ – Русе и с допълнително представени
писмени доказателства, заедно с които е депозирано и становище на УМБАЛ – Русе
по преписката, в което се развиват допълнително съображения, че процедурите,
разписани в Наредба № 10/2011 г. касаят предписване на неразрешение за употреба
в РБ лекарствени продукти, като снабдяването с тях, както и с тези, включени в
списъка по чл. 266а от ЗЛПХМ, става единствено от лечебното заведение, което
предписва лечението. По тази причина УМБАЛ – Русе не разполага с възможност за
реализиране на процедурите по Наредба № 10/2011 г. при вече предписано на
жалбоподателя лечение от друго лечебно заведение и то с по-високо (трето) ниво
на компетентност.
От страна
на другия ответник в административното производство – д-р И.С. – изпълнителен
директор на лечебното заведение за периода, в който е провеждано процесното
лечение на жалбоподателя също е постъпило становище, в което д-р С. също
посочва, че лечението на П. е извършено в управляваното от него болнично
заведение изцяло съобразно назначеното лечение, като на пациента е било
обяснено, че процедурата за снабдяване с необходимите лекарствени продукти
отнема значително време, което е противопоказно за неговото лекуване и
своевременното му лечение може да се проведе само ако той сам осигури
лекарствените средства.
След преценка на доказателствения
материал – събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства, и
на изложените от страните доводи, КЗД е постановила процесното решение, с което
е приела за установено на основание чл. 65, т. 5 от ЗЗДискр., че конституираните
като ответни страни – УМБАЛ „Канев“ АД гр. Русе и д-р И.Х.С. – изпълнителен
директор на болничното заведение в процесния период, не са осъществили дискриминация по смисъла
на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр., във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., във връзка
с § 1, т. 1, 7 и 8 от ДР на ЗЗДискр. по признак „увреждане“, по отношение на
жалбоподателя В.Г.П. *** и подадената от последния жалба вх. №
44-00-3754/03.10.2018 г. по описа на КЗД е оставена без уважение.
За да постанови този резултат КЗД е описала
подробно становищата на всички страни в административното производство, както и
събраните в хода му доказателства. Изложени са и подробни мотиви относно извода
на комисията за липса на действия от страна на ответниците, представляващи
дискриминация по смисъла на ЗЗДискр. КЗД е изложила и допълнителни съображения
за това, че начинът на провеждане на лечението на жалбоподателя е продиктуван
от действащата към този момент нормативна уредба, която безспорно създава
затруднения на пациентите с идентични заболявания с това на жалбоподателя, като
обаче правомощие за промяна в тази нормативна уредба имат други органи и
задължението за това не е на ответниците.
Решението
на КЗД е предмет на оспорване в настоящото съдебно производство. В жалбата си до
настоящия съд В.П. посочва, че административният орган е изместил фокуса на
спора, коментирайки назначаването на лечението му, срещу което няма възражения,
както и срещу самото му извършване, без да обсъди фактите, свързани с
неосигуряването на предписаните лекарствени средства от лечебното заведение.
Поддържа изложените и пред КЗД съображения, свързани с тълкуването и
прилагането на разпоредбите на Наредба № 10/2011 г., както и тезата, че чрез
бездействието си за осигуряване по нормативно уредения ред на необходимите за
лечението му лекарства ответниците са осъществили дискриминация спрямо него,
включително и под формата на тормоз.
При така установените факти, съдът
достигна до следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима – насочена е срещу
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, който подлежи на
съдебен контрол за законосъобразност, съгласно изричната разпоредба на чл. 68
от ЗЗДискр. Подадена е в срок и от активно легитимирано лице – адресат на акта.
Видно от приложената по делото обратна разписка оспореното решение е връчено на
жалбоподателя на 17.06.2020 г., като жалбата е подадена на 30.06.20207 г. по
пощата, съгласно пощенското клеймо на приложения по делото плик (л.13).
Разгледана по същество, след проверка
на административния акт съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК във връзка с чл. 146 от АПК, жалбата е неоснователна по
следните съображения:
Оспореният административен акт е
постановен от компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия,
съгласно чл. 47 от ЗЗДискр. В съответствие с чл. 48, ал. 1 и ал. 3 във връзка с
чл. 54 от ЗЗДискр. решаващият състав на КЗД е определен с разпореждане № 1368/07.11.2018
г. на председателя на КЗД.
Актът е постановен в предписаната от
закона форма и при спазване на административно-производствените правила,
противно на твърденията на жалбоподателя. Видно от проведеното проучване,
органът е извършил пълно, обективно всестранно изясняване на релевантните за
случая факти, при съблюдаване на формулираното в чл. 9 от ЗЗДискр. правило за
разпределение на доказателствената тежест в производството за защита от
дискриминация. В решението са изложени съображенията, обосноваващи
постановеният правен резултат. Обстоятелството, че въз основа на събраните по
преписката доказателства комисията е достигнала до изводи, различаващи се от
твърденията на жалбоподателя само по себе си не означава, че административният
орган не е обсъдил всички събрани доказателства. От изложените от КЗД
съображения е видно, че не е игнорирано нито едно от събраните доказателства, а
те са преценявани в тяхната съвкупност, каквото е изискването на чл. 35 от АПК.
Съдът намира, че от страна на
административния орган правилно са анализирани събраните доказателства, което е
довело до правилния извод за липса на извършена дискриминация от
заинтересованите в настоящото производство страни по отношение на
жалбоподателя, вкл. и под формата на тормоз.
Съгласно
чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. е забранена всяка пряка или
непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа
принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра,
образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено
положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в
международен договор, по който Република България е страна. С разпоредбите на
чл. 4, ал. 2 и 3 от ЗЗДискр. са дадени легални дефиниции на понятията пряка и
непряка дискриминация. Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране
на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е
третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка
дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал.
1, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите
търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено
неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба,
критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са
обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта
са подходящи и необходими. С
разпоредбата на чл. 5 от ЗЗДискр. е предвидено, че тормозът на основа на
признаците по чл. 4, ал. 1 също се смята за дискриминация. Съгласно легалното
определение на понятието "тормоз", съдържащо се в § 1, т. 1 от ДР на
ЗЗДискр., това е всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4,
ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или
резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна,
принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда.
От
ангажираните по делото доказателства не може да се направи и обоснован извод,
че по отношение на жалбоподателя е налице пряка или непряка дискриминация или
тормоз по признак „увреждане” при провеждане на химиотерапевтичното му лечение
в УМБАЛ – Русе в периода 2016 г. -2017 г. от страна на лечебното заведение и на
неговия ръководител в процесния период. Фактическият състав на пряката
дискриминация изведен от цитираната разпоредба на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр.
изисква задължително извършване съпоставка с третирането на друго лице при
сравними сходни обстоятелства, при която да се установи, че жалбоподателят е
третиран по-неблагоприятно от това лице и то въз основа на един от защитимите
по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. признаци (в случая по признак „увреждане“). При
непряката дискриминация пък отново следва да се установи по-неблагоприятно
третиране на жалбоподателя, но спрямо лица, които не притежават защитения
признак при прилагане на формално неутрални разпоредби, критерии или практики. Съдебната
практика приема, че фактическия състав на тормоза включва: 1. изпълнително
деяние - действие или бездействие на определено лице спрямо друго лице; 2. защитен признак по чл. 4, ал. 1 от
ЗЗДискр.; 3. цел или резултат - накърняване достойнството на лицето и
създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда; 4. причинно-следствена връзка между тях.
В
конкретния случай не се доказва по делото, както и в административното
производство, че всички елементи на фактическия състав на пряката или непряката
дискриминация, или на тормоза на основата на признак „увреждане”, са налице по
отношение на жалбоподателя и то като следствие от твърдяното бездействие на
заинтересованите страни.
На първо
място по делото не е спорно, а и от доказателствата се установява, че за същия
период, в който е провеждано лечението на жалбоподателя, по напълно идентичен
начин е провеждано и лечението на друг пациент с идентично заболяване. При това
положение не се установява да е налице разлика в третирането на жалбоподателя
спрямо друго лице при сравними сходни обстоятелства по смисъла на чл. 4, ал. 2
от ЗЗДискр. Тук е мястото да се посочи, че информацията получена от
жалбоподателя по реда на ЗДОИ не опровергава този извод, доколкото същата касае
предписването на лекарствени продукти на пациенти с друг вид заболявания от
една страна, както и без същите да са имали вече назначено лечение от друго
лечебно заведение. Това обуславя несъпоставимост на тези лица и осъществените
спрямо тях действия от страна на УМБАЛ – Русе и в частност на комисията,
назначена от изпълнителния директор на болницата по реда на Наредба № 10/2011
г., спрямо жалбоподателя и неговото положение и увреждане. При това положение
не може да се приеме, че липсата на заседание на създадената в УМБАЛ – Русе
комисия по чл. 4 от Наредба № 10/2011 г. за предписване на осигуряване на
необходимите на жалбоподателя лекарствени средства, съставлява пряка
дискриминация спрямо него. Изводът на КЗД в този смисъл е правилен и нормативно
и фактически обоснован.
На
следващо място макар жалбоподателят принципно да твърди, че по отношение на
него е осъществена дискриминация въобще, т.е. включително и непряка такава,
липсват данни за по-неблагоприятно третиране спрямо лица без увреждане
вследствие на формално неутрални разпоредби, критерии или практики.
На
последно място не може да бъде обоснован и извод за наличие на елементите от
фактическия състав на тормоз от страна на лечебното заведение и неговия
ръководил. Всъщност фактически възраженията на жалбоподателя са основно
свързани с твърдения за осъществен тормоз, а именно - за неосигуряването на
предписаните му лекарствени средства от лечебното заведение, провеждащо
лечението му, т.е. бездействието на УМБАЛ – Русе го е довело до състояние
накърняващо достойнството му и създаващо обидна и застрашителна среда за него.
Съдът
намира за обоснована тезата на заинтересованите в настоящото производство
страни, възприета и от ответния административен орган при постановяване на
оспорваното решение, че в конкретния случай (а така също и в идентичните на
този случаи на пациенти с идентично заболяване и предписано лечение) лечебното
заведение не е имало нормативно, но и обективна възможност да извърши
осигуряването с три от предписаните на жалбоподателя медикаменти.
Разпоредбите
на чл. 4 – 6 от Наредба № 10/2011 г. уреждат начина на предписване на
неразрешени за употреба лекарствени продукти, какъвто в случая е бил
медикаментът Прокарбазин. Доколкото обаче жалбоподателят е бил с назначено вече
лечение, т.е. такова предписване е осъществено от друго лечебно заведение,
болницата, в която е осъществявал това лечение не е имала възможност да промени
назначените му медикаменти, включително и с аргумента, че е с по-ниско ниво на
компетентност, което обстоятелство действително не може да бъде категорично
установено по преписката. В този смисъл редът по цитираната наредба, както сочи
и УМБАЛ – Русе, касае предписването, а не осигуряването на неразрешените
лекарствени продукти. Действително, разпоредбата на чл. 6 от Наредба № 10/2011
г. говори за осигуряване на евентуално необходими за лечение неразрешение
лекарствени продукти, т.е. за „запасяване“ с такива за използване при бъдеща
нужда, но съвкупният анализ с предходните разпоредби, както и при съобразяване
на съдържанието на протокола с който тези лекарствени продукти се осигуряват –
Приложение № 2 към наредбата, сочи, че отново се касае за лекарства, които се
планира да бъдат предписани на пациенти на лечебното заведение, например при
назначено по-продължително лечение.
По
отношение на лекарствените продукти, за които има разрешение за използването им
в РБ, но не се разпространяват на българския пазар, приложение намира
разпоредбата на чл. 266а от ЗЛПХМ, както и нормативният ред за попълване
(актуализиране) на списъка по ал. 2 на този член, уреден в чл. 16 от Наредба №
10/2011 г. Действително освен ежегодната процедура по актуализиране на списъка,
уредена в цитираните и от двете страни в производството норми на чл.16, ал. 1-5
от Наредба № 10/2011 г., този текст съдържа и ал. 6, според която промени или
изключване на лекарствени продукти от списъка по чл. 266а, ал. 2 ЗЛПХМ се
правят при настъпване на промяна в обстоятелствата по изготвянето му по реда на
ал. 2 и 3 и се публикуват на интернет страницата на Министерството на здравеопазването.
Систематичният и смислов анализ на тази норма сочи, че терминът „промени“ в
случая не касае включване на нови лекарствени продукти в списъка, което става
ежегодно по реда на предходните алинеи на чл. 16, а по реда на ал. 6 се
извършват единствено промени, свързани с промяна на обстоятелства по
изготвянето на списъка, т.е. на съдържащите се в списъка данни, вписани
съгласно чл. 266а, ал. 2, т. 1-5 на ЗЛПХМ. При това положение към момента на
провеждане на лечението на жалбоподателя обективно не е било възможно
необходимите му лекарства да бъдат включени в списъка, независимо дали
лечебното заведение ще предприеме или не действия по реда на чл. 16 от Наредба
№ 10/2011 г.
Не без
значение е факта, че на жалбоподателя е предоставена възможност за избор къде
да проведе предписаното му лечение. Дали това да е в клиниката, предписала
лечението му, която отговаря и за осигуряването на предписаните медикаменти
(тук не се спори, че това лечение би създало други затруднения на жалбоподателя
с оглед на негово и на негови близки пътуване до гр. Варна във влошеното му
здравословно състояние) или пък лечението му да се провежда в УМБАЛ – Русе, но
без да е налице възможност болничното заведение да осигури нужните лекарствени
препарати по нормативно уредения ред.
Освен това
факта, че болницата не разполага с част от предписаните на жалбоподателя
лекарствени средства поради това, че същите не са разрешени за употреба или пък
не се разпространяват на българския пазар и обективно не е било възможно тези
лекарства да бъдат осигурени от болницата при спазване на нормативните правила
в срок, така че лечението на жалбоподателя да бъде проведено своевременно, за
да е ефективно, не означава автоматично, че болничното заведение е следвало
категорично да откаже да проведе предписаното от друго лечебно заведение
лечение при положение, че пациентът е изразил желание да осигури нужните
медикаменти. При липса на такова съгласие болницата не би могла да проведе
лечението.
В този
смисъл поведението на ответниците в административното производство досежно
проведено в болничното заведение химиотерапевтично лечение на жалбоподателя не
би могло да се квалифицира като дискриминация под формата на тормоз по признак
„увреждане“.
Дори да се
приеме, че е било налице бездействие от страна на УМБАЛ – Русе (не и от
изпълнителния директор ,който всъщност е назначил комисия по чл. 4 от Наредба №
10/2011 г.) по отношение на осигуряването на част от лекарствените продукти,
необходими за провеждане на предписаната на жалбоподателя терапия, то за да
представлява тормоз по смисъла на ЗЗДискр. това бездействие следва да има за
цел или резултат да накърни достойнството на лицето или да създаде враждебна,
обидна или застрашителна среда. В случая, при коментираната по-горе обективна
невъзможност за болничното заведение да осигури своевременно лекарствените
продукти, така че предписаното на жалбоподателя лечение да е максимално
ефективно, предприетите всъщност действия са били животоспасяващи, въпреки
затрудненията във финансов и психологически план, които жалбоподателят
безспорно е изпитал.
Тук е
мястото дебело да се подчертае, че безспорно осигуряването на лекарствени
препарати за онкологично болните пациенти е отговорност на държавата, която
чрез нейните изпълнителни и законодателни органи следва да създаде именно
такава организация и ред за предписване, доставка и прилагане на необходимите
лекарствени продукти, включително и особено тези, неразрешени за употреба на
територията на РБ или пък разрешени, но неразпространявани на българския пазар,
че да осигури в максимална степен възможността на всеки пациент да получи
качествено, адекватно и най-вече навременно лечение. Във връзка с това
настоящият съд споделя напълно съображенията на КЗД, че именно Министерството
на здравеопазването е органът, който следва в съответствие с чл.10 и чл.11 от
ЗЗДискр. да предприеме мерки, с които да осигури на болните от онкологични
заболявания еднакво третиране като осигури еднакви възможности за лечението им
независимо дали за това се използват разрешени или неразрешени лекарствени
средства, разпространявани или не на българския пазар.
В
обобщение на всичко казано до тук съдът счита оспореното в настоящото
производство решение на КЗД за правилно, нестрадащо от пороци, налагащи
неговата отмяна. Жалбата, подадена срещу него следва да бъде отхвърлена.
При този
изход на делото на основание чл. 143, ал. 4 от АПК ответният административен
орган има право на разноски по делото като съдът определя дължимото
юрисконсултско възнаграждение за осъщественото представителство при представяне
на писмено становище по делото, в размер на 100 лв. на основание чл. 24 от
Наредбата за заплащане на правната помощ. На заинтересованите страни не се
следват разноски, тъй като такива не са претендирани.
Водим от горното и на основание чл.
172, ал. 2 от АПК Административен съд - Русе
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на В.Г.П. ***, срещу
Решение № 319/10.06.2020 г. на Комисията за защита от дискриминация, пети
специализиран постоянен заседателен състав, с което е установено на основание
чл. 65, т. 5 от ЗЗДискр., че Изпълнителният директор на УМБАЛ „Канев“ АД гр.
Русе д-р И.Х.С. за процесния период и УМБАЛ „Канев“ АД гр. Русе, представлявано
от изпълнителния директор И. Стефанов Иванов, не са осъществили дискриминация
по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр., във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.,
във връзка с § 1, т. 1, 7 и 8 от ДР на ЗЗДискр. по признак „увреждане“, по
отношение на жалбоподателя В.Г.П. *** и подадената от последния жалба вх. №
44-00-3754/03.10.2018 г. по описа на КЗД (Комисията за защита от дискриминация)
е оставена без уважение.
ОСЪЖДА В.Г.П. ***, ЕГН ********** да
заплати на Комисията за защита от дискриминация гр. София сумата от 100,00 (сто)
лева разноски поделото.
Решението може да се обжалва с касационна
жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
административен съд.
Съдия: