РЕШЕНИЕ
гр.София, 04.03.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, ХIII въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесет и девети
януари през две хиляди двадесета и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА
БОРИСОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕН М.
РОСИ МИХАЙЛОВА
с участието на
секретаря Камелия Стоянова и в присъствието на прокурора Калина Накова след
като разгледа докладваното от съдия Борисова ВНАХД № 4623/2020 г. и, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI НПК.
Образувано е по протест и допълнение към
него на прокурор при СРП срещу решение от 18.12.2018 г., постановено по НАХД №15806/2018
г. по описа на СРС, НО, 105-ти състав, с което обвиняемия С.М.К. е признат за
невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по
чл. 227б, ал. 2, вр. с ал. 1 НК за това, че в гр.София, бул. ”Витоша” № 2, в
сградата на СГС, Търговско отделение, в качеството си на управител и едноличен
собственик на капитала на търговско дружество „Д.Т.” ЕООД, с ЕИК********, със седалище
и адрес на управление - гр. София, район Триадица, ж.к. „******“, ул. „********,
изпаднало в неплатежоспособност, като на 12.11.2013 г. е имало установени,
непогасени, изискуеми и ликвидни парични задължения по издаден изпълнителен
лист от СРС, 44 състав по гр. дело № 44934/2013 г. в размер на 5339,56 лева
/пет хиляди триста тридесет и девет лева и петдесет и шест стотинки/ и в
30-дневен срок от спиране на плащанията на 13.11.2013 г. до 12.12.2013 г. включително
не е заявил това пред съда /СГС-ТО/ и не е поискал от СГС-ТО да открие производство
по несъстоятелност съгласно изискванията на чл. 608, ал. 1 от Търговския закон
- „Неплатежоспособен е търговец, който не е в състояние да изпълни изискуемо
парично задължение, породено от или отнасящо се до търговска сделка, включително
нейната действителност, изпълнение, неизпълнение, прекратяване, унищожаване и
разваляне, или последиците от прекратяването и, или публичноправно задължение
към държавата и общините, свързано с търговската му дейност, или задължение по
частно вземане; и чл. 608, ал. 2 от ТЗ - „Неплатежоспособността се предполага,
когато длъжника е спрял плащанията”.
С депозираните протест и допълнение към него
се излагат съображения на несъгласие с първоинстанционното решение, като се
твърди, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че повдигнатото
на обвиняемия К. обвинение се доказва по безспорен начин чрез събраните по
делото доказателства, представляващи показанията на свидетелите М.К.и И.К.,
както и от заключението по изготвената съдебно-счетоводна експертиза. Твърди
се, че със своето бездействие в инкриминирания период от 13.11.2013 г. до
12.12.2013 г. обвиняемият е осъществил от обективна страна състава на
престъплението по чл. 227б, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, т.к. след като е изпаднал в
неплатежоспособност не е поискал пред СГС откриване на производство по
несъстоятелност спрямо управляваното и представлявано от него, търговско
дружество „Д.Т.“ ЕООД. Прокурорът намира за неправилни изводите на първия съд,
касаещи субективната страна на престъплението или, че обвиняемия К. не е знаел,
че дължи наемни вноски на свидетелката М.К.по сключения с нея договор за наем,
за които е бил издаден изпълнителен лист по гр.д. №44934/2013 г. по описа на
СРС, ГО, 44 състав. Твърди, че с влизане в сила на решението, постановено по
посоченото гражданско дело и издаването на изпълнителен лист за дължимата се
сума от 5339, 56 лева е настъпил падежа на плащането и то е станало изискуемо и
ликвидно. В тази връзка прокурорът посочва, че за субективната страна на
престъплението по чл. 227б, ал. 2, вр. с ал. 1 НК е правно ирелевантно знанието
на управителя на дружеството за издадения изпълнителен лист, както и дали същия
ще предприеме действия по неговото оспорване. Прокурорът заявява, че щом
дружеството няма никакви дълготрайни и краткотрайни активи, с които да покрие
дадено задължение, то е налице изпадане в неплатежоспособност. Твърди, че
обвиняемия К. след като е знаел за задълженията на дружеството, което управлява
и представлява, а дружеството не може да ги покрие, то същото е изпаднало в
неплатежоспособност, а обвиняемия като негов управител е осъществил от
обективна и субективна страна състава не вмененото му престъпление по чл. 227б,
ал. 2, вр. с ал. 1 от НК. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и
вместо него постановено ново такова, с което обвиняемия да бъде признат за
виновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 227б, ал.
2, вр. с ал. 1 от НК.
С протеста и допълнението към него не се иска
събиране на нови доказателства.
С определение постановено по реда
на чл. 327 НПК въззивният съд е приел, че за правилното решаване на делото не
се налага разпит на обвиняемия и свидетели, както и изслушване
на вещи лица. С цел изясняване на делото от фактическа страна и
разкриване на обективната истина, въззивният съдебен състав намери, че следва
да бъде проведено въззивно съдебно следствие на основание чл. 327, ал. 4 НПК,
поради което изиска от СРС, гр. дело № 44934/2013 г. по описа на 44 състав, ГО за
послужване, както и изиска писмени документи от частен съдебен изпълнител М.П.,
вписан в камарата на ЧСИ с рег. № 851. В тази връзка от частен съдебен
изпълнител М.П. се изиска справка по изпълнително дело № 20148510400246, от
която да са видни лицата, които се явяват взискател и длъжник по изпълнителното
дело, основанието за образуване на изпълнителното дело, да се приложи копие на
писмения документ, инициирал производството, извършвани ли са преводи на суми в
полза на взискателя и от кого, извършено ли е надлежно уведомяване на длъжника
за образуваното изпълнително дело, за което да бъдат приложени и съответни
писмени доказателства, както и какво е движението по делото до настоящия
момент.
В хода на проведеното въззивно
съдебно следствие са приети като писмени доказателства: копие на молба за
образуване на изпълнително дело, копие на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист издадени на 12.11.2013 г. от СРС, НО, 44 състав по ч.гр.д. №
44934/2013 г., копие на покана за доброволно изпълнение, както и изисканото за
послужване гр. дело № 44934/2013 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав.
В хода на съдебното производство
пред въззивната инстанция, представителят на Софийска градска прокуратура
поддържа подадения протест и допълнението към него по изложените в тях
съображения. Пледира за осъдително решение, като на първо място подчертава, че
правните изводи на СРС за субективна несъставомерност на деянието са в разрез с
доказателствата по делото и законовите разпоредби уреждащи института на
несъстоятелността. Акцентира върху формалния характер на престъплението по чл.
227б НК, чието изпълнително деяние се извършва чрез бездействие, т.е. с
настъпване на неплатежоспособност, а тя от своя страна, според прокурора независи
от волята на търговеца. Посочва, че неплатежоспособност е налице тогава, когато
не е изпълнено парично задължение, което е изискуемо. Фокусира вниманието на
съда върху обстоятелството, че дружеството е вписано на 16.01.2012 г., а
договора за наем е сключен на 01.01.2012 г. и по същия липсва плащане на наемни
вноски. Оспорва аргументите на първоинстанционният съд, с които е отказал да
приеме заключението по съдебно-счетоводната експертиза, за липса на парични
средства и настъпила неплатежоспособност за дружеството, като намира същите за
неправилни. Изтъква, че експертното заключение се базира не само на липсата на
годишна данъчна декларация, но и на подадените годишни финансови отчети, от
които според прокурора е видно, че по отношение на дружеството са налице
единствено разходи. Това обстоятелство, според представителят на държавното
обвинение е невъзможно да не е било съзнавано от обвиняемия К. в качеството му
на управляващ и представляващ търговското дружество. Допълва, че
неплатежоспособността е настъпила още в началото на 2012 г. Отбелязва, че в
настоящия случай не е необходимо управителят на дружеството да е бил уведомен
за издадените изпълнителен лист и заповед за изпълнение, тъй като неговите
задължения произтичат от договора за наем. Сочи, че неизпълнението на тези
задължения води до тяхната изискуемост, което означава, че дружеството е
изпаднало в неплатежоспособност още в началото на 2012 г., поради което
обвиняемия К. е следвало да подаде заявление до съда за обявяване в
неплатежоспособност. При така изложените съображения се моли за отмяна на решението
на първоинстанционния съд.
Процесуалнията представител на обвиняемия
К. – адв. Г. оспорва депозирания протест срещу първоинстанционното решение и
намира същият за неоснователен и като такъв моли съда да го остави без уважение,
и да потвърди решението на СРС, като правилно и законосъобразно. Споделя изцяло съображенията на
първостепенния съд, като подчертава, че неплатежоспособността следва да бъде безспорно
и категорично доказана с влязло в сила решение. Счита, че без такова решение ще
е налице недопустимо предположение, на което присъдата не може да почива. Застъпва
становището, че в производството по чл. 417 ГПК, длъжникът не участва, поради
което и не предполага за неговото съществуване. Посочва, че едва с получаването
на покана за доброволно изпълнение, длъжникът бива уведомен за наличието на
изискуемо задължение и от този момент за него започва да тече 14-дневен срок, в
който може да го оспори. Заявява, че в настоящият случай не е установено дали
такава покана е била връчена на обвиняемото лице, респ. дали за него е
възникнало правото да оспори изпълнителния лист, чрез което би се установило, че
дружеството на обвиняемия няма изискуеми задължения. Пледира за потвърждаване
на първоинстанционното решение.
Софийски градски
съд като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло
правилността на атакувания съдебен акт съобразно изискванията на чл. 314 НПК,
намира за установено следното:
Производството пред първата
инстанция е протекло по реда на диференцираната процедура по глава XXVIII НПК при внесено постановление на прокурор при СРП с
предложение за освобождаване на обвиняемото лице от наказателна отговорност по
реда на чл. 78а НК. За да постанови обжалваното решение, с оглед спецификата на
особените правила, установени в глава XXVIII
НПК, първостепенният съд надлежно е приобщил събраните на досъдебното
производство доказателства и доказателствени
средства, които е преценил на основание чл. 378, ал. 2 НПК в отклонение
от общите правила на традиционния наказателен процес, без да е необходимо
непосредственото им събиране.
Въззивният съд констатира, че
районният съд не се е възползвал в пълнота от предоставените му процесуални
възможности за събиране на доказателства. Това наложи в хода на въззивното
производство, с оглед изясняване в пълнота на действителната фактическа
обстановка по делото и осигуряване на правилното му решаване, както и за
обезпечаване на правомощията на въззивната инстанция, установени в чл. 313 и
чл. 314 НПК да бъдат приобщени писмени доказателствени материали,
представляващи посочените по-горе справки относно образуваното изпълнително
дело № 20148510400246 по описа на ЧСИ М.П.,
както и материалите по гр. дело № 44934/2013 г. по описа на СРС, ГО 44
състав.
Настоящият съдебен състав с оглед
събраните в хода на въззивното производство писмени доказателства, а и след
самостоятелен анализ на приобщените в хода на първоинстанционното производство
такива, упражни правомощията си по чл. 316 от НПК, като допълни фактическата
обстановка, възприета от първата инстанция и прие за установено следното:
Обвиняемият С.М.К. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, с висше образование, женен, неосъждан, с
постоянен адрес ***, с ЕГН **********.
На 16.01.2012 г. в Търговския регистър
било вписано процесното търговско дружество – „Д.Т.“ ЕООД, с ЕИК********, със
седалище и адрес на управление - гр. София, район Триадица, ж.к. „******“, ул.
„**********. Като основен предмет на дейност на дружеството бил вписан следния:
ресторантьорство, кетъринг, разкриване на заведения за хранене, барове, питейни
заведени, покупка на стоки или други вещи с цел продажба в първоначален,
преработен или обработен вид, внос, износ, продажба на стоки от собствено
производство, търговско представителство и посредничество на български и
чуждестранни физически и юридически лица, включително посреднически услуги при
покупко-продажба, замяна и отдаване под наем на недвижими имоти, комисионни,
спедиционни и превозни сделки, складови сделки, сделки с интелектуална
собственост, хотелиерски, туристически, рекламни, информационни, програмни,
импресарски или други услуги, консултантска дейност, покупка, строеж или
обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба, лизинг и всяка друга дейност,
която по предмет и обем изисква да бъде извършвана по търговски начин и не е
забранена за осъществяване от българското законодателство, дори и да не е изброена по-горе.
Управлението и представителството на
търговското дружество се осъществявало от обвиняемия К., който бил и едноличен
собственик на капитала му.
На 01.01.2012 г. между обвиняемия К.
в качеството му на управител на „Д.Т.“ ЕООД, с ЕИК******** и свидетелката М.К.бил
сключен договор за наем, по силата, на който свидетелката К. в качеството си на
наемодател предоставила за ползване на „Д.Т.“ ЕООД в качеството му на наемател срещу
заплащане на конкретно уговорена парична сума собствения си недвижим имот –
заведение тип ресторант, находящ се в гр. София, ул. „********, със застроена
площ 90,2 км.м. и двор с плочник от 40,00 кв.м.
Наеманата цена за времето от месец януари
2012 г. до месец май 2012 г. не била заплатена от „Д.Т.“ ЕООД, свидетелката К.
предявила на 29.05.2013 г. пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 417 ГПК срещу търговското дружество, за което било
образувано ч.гр. дело № 44934/2013 г. по описа на СРС, 44 състав.
На 12.11.2013 г. по гр. дело №
44934/2013 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 ГПК, с която било
разпоредено на „Д.Т.“ ЕООД, представлявано от обвиняемия К. да заплати на свидетелката
К. сумата от 3500 лева, представляваща парично вземане за наемна цена за
периода от месец януари 2012 г. до месец май 2012 г. на недвижимия имот, както
и сумата от 1342,71 лева, представляваща дължими консумативни разноски за
периода от месец януари 2012 г. до месец май 2012 г., ведно със законната лихва
от 29.10.2013 г. и направените по делото разноски в размер на 496,85 лева.
Въз основа на заповедта за
изпълнение на 12.11.2013 г. бил издаден изпълнителен лист по гр. дело № 44934/2013
г. по описа на СРС, ГО, 44 състав, с който „Д.Т.“ ЕООД било осъдено да заплати
на М.А.К. горепосочените суми, ведно със
законната лихва, считано от 29.10.2013 г.
Към 13.12.2013 г. обвиняемия К. не бил
подал пред СГС, ТО искане за откриване на производство по несъстоятелност.
В допълнение към фактологията,
възприета от районния съд, следва да бъдат включени правно значимите за
предмета на доказване факти, установени от въззивния съд, а именно тези по
изпълнително дело № 20148510400246 по описа на ЧСИ М.П., които имат
първостепенно значение за правилното решаване на настоящето наказателно
производство.
Въз основа на същите е установено,
че по молба от 06.02.2014 г. на свидетелката К. и въз основа на издадения изпълнителен
лист по
гр. дело № 44934/2013 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав било образувано изпълнително дело № 20148510400246 по описа
на ЧСИ М.П. срещу „Д.Т.“
ЕООД.
На 06.02.2014 г. е била изпратена
покана за доброволно изпълнение с изх. № 201042/06.02.2014 г. до „Д.Т.“ ЕООД,
като същата била връчена на 12.02.2014 г. по реда на чл. 50, ал. 2 от ГПК.
Въпреки предприетите от страна на съдебния изпълнител действия, плащания от
страна на търговското дружество „Д.Т.“ ЕООД не били извършени.
На 07.12.2020 г. изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК.
С оглед предмета на делото, в хода
на досъдебното производство била изготвена съдебно-счетоводна експертиза. От
експертното заключение се установява, че „Д.Т.“ ЕООД има изискуеми и ликвидни
задължения на основание сключен на 01.01.2012 г. договор за наем към Маруся К.,
съгласно издаден изпълнителен лист от 12.11.2013 г. в размер на 5338,71 лева.
Вещото лице при изготвяне на експертното си заключение е установило, че
търговското дружество „Д.Т.“ ЕООД не е извършило никакво плащане по сключения
договор за наем, както и не извършило плащане по издадения изпълнителния лист
срещу него, при което същото е изпаднало в неплатежоспобност на 13.11.2013 г. Експерта
е установил, че към 31.12.2012 г. „Д.Т.“ ЕООД не е притежавало никакви
дълготрайни и краткотрайни активи, както и че през 2013 г., същото не е подало
данъчна декларация, поради което експертът е заключил, че същото не е
осъществявало дейност, респективно не е придобило никакви активи. Вещото лице е
установило, че от 31.12.2012 г. „Д.Т.“ ЕООД е декапитализирано, дружеството
няма активи, с които да покрие задълженията си, които е посочило в баланса си.
В хода на изследването на капиталовото състояние на дружество „Д.Т.“ ЕООД,
експерта е установил, че дружеството е било изпаднало в неплатежоспособност на
13.11.2013 г., поради което и неговия управител е следвало да подаде заявление
до Софийски градски съд за откриване на производство по несъстоятелност още в
периода от 13.11.2013 г. до 13.12.2013 г., включително.
Изложената фактическа обстановка,
съдът прие за безспорно установена въз основа на приобщените по реда на чл.
378, ал. 2 НПК доказателства и доказателствени средства: гласни доказателствени
средства – показанията на свидетелите М.К./л. 42 от ДП/, И.К. /л. 43 от ДП/, М.К.
/л. 118 от ДП/, Л.К./л. 119 от ДП/, писмените доказателства приобщени по
делото, а именно – копие на изпълнителен лист /л. 3 от ДП/, копие на молба до
ЧСИ М.П. /л. 4 – л. 5 от ДП/, удостоверения от Агенция по вписванията /л. 16
–л. 18, л. 57 – л. 60 от ДП/, отказ за обявяване на годишен финансов отчет за „Д.Т.“
ЕООД № 20130523135218/10.06.2013 г. /л. 30-л. 32, л. 65 – л. 66 от ДП/, писмо
от СГС, ТО, съгласно което за периода 01.01.1991 г. – 15.04.2015 г. в СГС няма
образувано производство за откриване/обявяване в несъстоятелност на „Д.Т.“ ЕООД
/л. 39 от ДП/, справка Търговски регистър /л. 40 от ДП/, справка от ЦРД на
Камарата на частните съдебни изпълнители /л. 54 – л. 55 от ДП/, копие на
учредителен акт /л. 61 – л. 64 от ДП/, справка от Агенция по вписванията за
извършени вписвания, отбелязвания и заличавания /л. 67 от ДП/, определение №
5518/1.10.2015 г. на АС – София-град, II отделение, 36 състав, постановено по
дело № 9840/2015 г. за разкриване на данъчна и осигурителна информация /л. 75
–л. 76 от ДП/, годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО и счетоводен баланс
за 2012 г. /л. 78 – л. 92 от ДП/, справка за съдимост, способите на доказване –
изготвената в хода на ДП съдебно-счетоводна експертиза /л. 45- л. 49 от ДП/ и
становище /л.190 от ДП/, както и приобщените в хода на въззивното съдебно
следствие писмени доказателства: копие на молба за образуване на изпълнително
дело, копие на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист издадени на
12.11.2013 г. по ч.гр.д. № 44934/2013 г. по описа на СРС, НО, 44 състав и копие
на покана за доброволно изпълнение, както и материалите по изисканото за
послужване гр. дело № 44934/2013 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав.
Доказателствата, въз основа, на
които първият съд е възприел за несъмнена фактологията по делото, са били
непротиворечиви, поради което с основание и предвид разпоредбата на чл. 305,
ал. 3, изр. 2 НПК не са изложени съображения относно това кои доказателства се
възприемат и кои се отхвърлят. В изпълнение на законово вмененото му задължение
за служебна проверка на правилността на решението в цялост, както и за
извършване на собствен доказателствен анализ, настоящият съдебен състав намира
за необходимо да посочи следното:
В основата на своите фактически
изводи въззивният съд постави писмените доказателства по делото - договор за
наем от 01.01.2012 г., заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 417 ГПК от 29.10.2013 г., заповед за изпълнение на парично задължение издадена
въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 12.11.2013 г.,
издадени по гр.д. № 44934/2013 по описа на СРС, ГО, 44 състав, материалите по
гр.д. № 44934/2013 по описа на СРС, ГО, 44 състав, справка по изп. дело №20148510400246 по описа на ЧСИ П. и покана за доброволно
изпълнение по изп.
дело №20148510400246 по описа на ЧСИ П..
Посочените писмени доказателства последователно и логично изясняват
обстоятелствата, свързани със съществуването на наемно правоотношение между
свидетелката К., в качеството й на наемодател и „Д.Т.“ ЕООД, управлявано и
представлявано от обвиняемия К., в качеството му на наемател, по повод отдаване
под наем на недвижим имот – ресторант и свързаното с това последващо
неизпълнение на задълженията на дружеството – наемател по договора,
инициираните съдебно и изпълнително производство от страна на свидетелката К.
за установяване и събиране на дължимите от „Д.Т.“ ЕООД суми, както и липсата на
плащане от страна на последното. Основанието и размерът на дължимата се парична
сума са установени несъмнено и категорично от приложените по делото заповед за
незабавно изпълнение и издадения въз основа на тази заповед изпълнителен лист.
От изисканата и приобщена в хода на въззивното съдебно следствие покана за
доброволно изпълнение издадена по изп. дело №20148510400246
по описа на ЧСИ П.,
се установява и реда, по който процесното дружество – длъжник е било уведомено
за образуваното срещу него изпълнително производство. Въз основа на
удостоверение от Агенция по вписванията, както и справка от Търговския регистър
безспорно се установява фактът, че именно обвиняемият е лицето, което е
легитимирано да поиска откриване на производство по несъстоятелност. Съгласно
справка от СГС, ТО за периода 01.01.1991 г. – 15.04.2015 г. в СГС няма
образувано производство за откриване/обявяване в несъстоятелност на „Д.Т.“
ЕООД.
Така приобщените писмени
доказателства не се оспорват от страните, като въззивният съд не намери
основание да ги изключи от доказателствената съвкупност, поради което ги
кредитира изцяло като достоверни предвид съдържащата се в тях информация, а
също така и като относими към предмета на доказване по делото.
Въззивният съд възприе подобно на
първия съд и кредитира изцяло и дадените в хода на досъдебното производство, и
преценени по реда на чл. 378, ал. 2 НПК показания на свидетелите М.К.и И.К..
Същите са еднопосочни, непротиворечиви, логични и последователни относно
релевантните по делото факти, т.к. намират подкрепа в събраните по делото
писмени доказателства, поради което за настоящия съд не възникват съмнения
относно това, че са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно. От
показанията на тези свидетели и кореспондиращите им писмени доказателства
посочени по-горе, по същество се установява сключването на договор за наем с
процесното търговско дружество - „Д.Т.“ ЕООД, както и иницираната от
свидетелката Кръстева по съдебен ред защита на правата ѝ от неизпълнение
на договора от страна на дружеството – наемател, респ. инициираното
производство по принудително събиране на вземанията към „Д.Т.“ ЕООД, въз основа
на издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист в процедурата по чл. 417 ГПК.
Въззивният съд прецени, че няма
пречка да кредитира и показанията на свидетелите М.К. и Л.К.– родители на
обвиняемото лице, от които се установява, че техният син не живее на
територията на Република България от приблизително пет години.
Въззивният съд се довери на заключението
на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза с изключение на частта,
в която вещото лице е дало заключение за датата на изпадане на „Д.Т.“ ЕООД в
неплатежоспособност, доколкото този извод е направен единствено на базата на
неплащане на задължение в размер на 5339,56 лева и то при условие, че се
установи, че поканата за доброволно изпълнение по издадения изпълнителен лист
не е връчена лично на управителя на дружеството, а по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК, който начин на връчване се базира на презумпция на гражданския закон.
По-подробни доводи в тази връзка съдът ще изложи по-долу в мотивите си,
обсъждайки правната страна на спора. В останалата част, експертното заключение
е обосновано и компетентно изготвено, поради което настоящият съдебен състав му
се довери.
Във въззивния протест и във
въззивното производство прокуратурата не възразява срещу фактите, възприети от
първия съд, а срещу правната оценка, която СРС е направил и която като резултат
е довела до постановяване на оправдателно решение.
За да прецени правилността, респ.
неправилността на правните изводи на първата инстанция, срещу които прокурорът
възразява, СГС отчете следното:
Обвиняемият С.К. е бил предаден на
съд за престъпление по чл. 227б, ал. 2 , вр. с ал. 1 НК за това, че в гр.
София, бул. „Витоша“ № 2, в сградата на Софийски градски съд – Търговско
отделение, в качеството си на управител и едноличен собственик на капитала на
търговско дружество „Д.Т.“ ЕООД, с ЕИК********, със седалище и адрес на
управление – гр. София, район „Триадица“, ж.к. „******“, ул. „********** е
изпаднало в неплатежоспособност, като на 12.11.2013 г. е имало установени,
непогасени, изискуеми и ликвидни парични задължения по издаден изпълнителен
лист по гр.д. № 44934/2013 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав в размер на
5339,56 лева и в 30 дневен срок от спиране на плащанията, считано от 13.11.2013
г. до 12.12.2013 г., включително не е заявил това пред съда /СГС-ТО/ и не е
поискал от СГС-ТО да открие производство по несъстоятелност по чл. 608, ал. 1 ТЗ.
За съставомерността на деянието от
обективна страна по този законов текст, е необходимо престъпният деец, действащ
в качеството си на управляващ и представляващ търговското дружество или
кооперация, в 30-дневен срок от спиране на плащанията, да не е поискал от съда
да открие производство по несъстоятелност. Както правилно е посочил и първият
съд за съставомерността на деянието по чл. 227б НК от обективна страна са
релевантни два вида бездействие – спиране на плащанията, свързано с търговската
дейност на дружеството и необявяване на неговата неплатежоспособност пред съда
в 30-дневен срок.
Изпълнителното деяние на престъпния
състав по чл. 227б НК се осъществява чрез бездействие, при наличие на правно
задължение за субекта да осъществи активно поведение - да поиска от съда да
открие производство по несъстоятеност на търговското дружество или
кооперацията, в 30-дневен срок от спиране на плащанията.
За съставомерността на бездействието
по чл. 227б, ал. 2 НК е релевантно състоянието на неплатежоспособност, тъй като
основанието за откриване на производство по несъстоятелност е търговецът, да е
неплатежоспособен. Наказателният кодекс не съдържа легална дефиниция за
понятието „неплатежоспособност“, поради което съдържанието му следва да се
извлече от нормите на специалния закон, какъвто е Търговският закон. Съгласно
чл. 608, ал. 1 Търговския закон неплатежоспособен е търговец, който не е в
състояние да изпълни изискуемо парично задължение по търговска сделка или
правно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност,
или задължение по частно държавно вземане; неплатежоспособността се предполага,
когато длъжника е спрял плащанията (ал. 2).
Престъплението по чл. 227б, ал. 2,
вр. с ал. 1 НК е умишлено, като може да бъде осъществено само при форма на
вината - пряк умисъл.
В настоящия случай, по несъмнен и
категоричен начин се установява, че към инкриминираната по делото дата - 12.11.2013 г.,
обвиняемият С.К. е имал качеството на управляващ и представляващ търговското
дружество „Д.Т.“ ЕООД, с ЕИК********, и в този смисъл същият е годен субект на
престъпление по чл. 227б, ал. 2, вр.с ал. 1 НК.
За да оправдае обвиняемия К. по
повдигнатото му обвинение, първоинстанционният съд е приел на първо място, че
макар към инкриминираната дата управляваното и представлявано от обвиняемия
търговско дружество „Д.Т.“ ЕООД да е имало изискуемо парично задължение,
произтичащо от търговска сделка – неизпълнение на сключен договор за наем от
01.02.2012 г. със страни свидетелката К., като наемодател и „Д.Т.“ ЕООД, като наемател,
в размер на 5339,56 лева, то към посочения в обвинението период, дружеството не
било изпаднало в състояние на неплатежоспособност. За да достигне до този извод
контролираният съд е приел, че неподаването на данъчна декларация от страна на
процесното дружество за 2013 г. може да има за последица налагане на
административно наказание, но не може да послужи в подкрепа на извода, че
дружеството „Д.Т.“ ЕООД изобщо няма приходи.
На второ място първостепенният съд
е приел, че дружеството може да се счита за изпаднало в състояние на
неплатежоспособност, но едва след като на длъжника по издадената заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, е осигурена възможност да подаде
възражение, с което да оспори вземането. Намерил е, че съобщение от съдебния
изпълнител за образуване на изпълнителното дело не е било връчено на
представител на дружеството „Д.Т.“ ЕООД, поради което длъжникът е бил лишен от
възможността да го обжалва и да защити правата си.
Третия мотив за постановяването на
оправдателен съдебен акт се изразява в липсата на доказателства за субективната
страна на инкриминираното престъпление.
Въззивният съд не възприема мотивите
на контролирания съд, в частта, в която е счел, че от доказателствата по делото
не се установявало към инкриминираната дата, търговското дружество „Д.Т.“ ЕООД да е
изпаднало в състояние на неплатежоспособност. Положителна констатация в тази
насока може да бъде изведена без усилие от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, което въззивния съд намира за обективно, безпристрастно и
компетентно дадено, поради което и му се довери. От заключението на вещото лице
се установява, че търговското дружество „Д.Т.“ ЕООД е осъществявало дейност
само през 2012 г., като по отчетни данни същото не е реализирало никакви
приходи, а само разходи. Установява се също така, че дружеството е отчело
загуба в размер на 3000.00 лева. В експертното заключение е посочено, че към
31.12.2012 г. търговското дружество не е разполагало с никакви активи –
дълготрайни и краткотрайни за покриване на съществуващите му задължения,
посочени в баланса. В експертното заключение е отбелязано, че „Д.Т.“ ЕООД не е
подало данъчни декларации за 2013 г. и 2014 г., поради което вещото лице е
заключило, че дружеството не е осъществявало дейност през посочения период,
респ. не е придобило активи, с оглед на което и финансовото му състояние не се
е променило. Този извод напълно се споделя от въззивния съд, тъй като
кореспондира и се подкрепя от показанията на свидетелите М.К. и Л.К., според
които обвиняемият трайно се е установил да живее и работи в Германия от пет
години. Като се има предвид, че показанията на посочените свидетели са
депозирани пред разследващия орган през 2017 г. (на 04.07.2017 г.), то логично
следва да се приеме, че обвиняемото лице е преустановило търговската си дейност
именно към сочения в експертното заключение период, респ. че търговското
дружество „Д.Т.“ ЕООД действително не е осъществявало дейност след 31.12.2012
г., поради което и не е подало декларация по чл. 92 ЗКПО. Предвид това, че
дружеството на практика вече е било декапитализирано, респ. не е осъществявало
търговска дейност през 2013 г., то определено може да бъде направен извод в
желаната от представителя на държавното обвинение при СГП посока, че като
такова, то е било в същото си състояние и към датата на издаване на
изпълнителния лист - 12.11.2013 г. От друга страна обаче, вещото лице е приело,
че дружеството не е имало никакви активи за покриване на задълженията си на
много по-ранна дата (31.12.2012 г.), т.е. налице са данни за поне една по-ранна
дата, на която дружеството е било в невъзможност да погаси своите изискуеми
задължения от инкриминираната. Ето защо макар във финалната част на
заключението да е посочено, че в периода 13.11.2013 г. до 12.12.2013 г. е
следвало да бъде подадено заявление до Софийски градски съд за обявяване на
дружеството в несъстоятелност, то от мотивната част на експертизата е видно, че
състоянието на неплатежоспособност е настъпило много по-рано от датата, на
която прокуратурата е приела, че това е факт.
По-ранната дата на изпадане в
неплатежоспособност и съответно по-ранното изтичане на 30-дневния срок по чл.
227б, ал. 2, вр. с ал. 1 НК е обстоятелство, свързано със съществено изменение
на фактическата обстановка, което предвид спецификата на настоящето
производство е процесуално недопустимо да се направи не само с въззивното
решение, но и към тази ранна дата все още е липсвало задължение за дружеството,
което да е било изискуемо.
На следващо място, въззивният съд
държи да отбележи, че конкретната дата на изпадане в неплатежоспособност,
посочена в експертизата – 13.11.2013 г. е изведена с оглед задълженията на
дружеството по процесния изпълнителен лист издаден за сумата от 5339,56 лева. В
тази насока вещото лице се е позовало на презумпцията на чл. 608, ал. 2, вр. с
ал. 1 ТЗ предвид факта на непогасяване на горепосочената сума по издадения
изпълнителен лист, въпреки че към тази дата, както се установи в хода на
въззивното производство, изпълнителният лист не е станал известен на управителя
на дружеството, защото на последния не е била връчена и покана за доброволно
изпълнение.
Въззивният съд намира, че извода на
контролираната инстанция за обусловеност на наказателната отговорност на дееца
за извършено от него престъпление по чл. 227б, ал. 2, вр. с ал. 1 НК от
подаването на възражение срещу заповедта за изпълнение, респ. установяването на
вземането с влязло в сила съдебно решение, не може да бъде споделен. На
следващо място от доказателствата по делото се установява, че на длъжника –
процесното търговско дружество представлявано от своя управител – обвиняемия К.,
не е била осигурена възможност чрез възражение по чл. 419 ГПК да оспори
съществуването на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение и
изпълнителен лист по гр.д. № 44934/2013 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав,
доколкото в производството по чл. 417 ГПК не се преценява доказаността на
претенцията. В тази насока правилно контролираният съд е посочил, че заповедта
за изпълнение следва да бъде връчена на длъжника от съдебният изпълнител, и от който момент за него започва да тече
14-дневен срок за подаване на възражение. В настоящия случай от приобщените в хода
на въззивното съдебно следствие писмени доказателства – копие на покана за
доброволно изпълнение по изпълнително дело № 20148510400246
по описа на ЧСИ М.П. се установява, че същата, ведно със заповедта за
изпълнение са били връчени на юридическото лице - длъжник по реда на чл. 50,
ал. 2 ГПК. Заповедта за изпълнение, следователно не е била получена лично от
обвиняемия К., същият не е узнал за нейното съществуване, поради което и
последния е бил лишен от възможността да подаде възражение срещу нея и по този
начин да предпостави евентуалното образуване на исков процес за доказване на
вземанията на взискателя. Този факт обаче – оспорването, съответно
установяването на вземанията, произтичащи от търговска сделка, с влязло в сила
съдебно решение, според въззивния съд е правно ирелевантен за наказателната
отговорност на обвиняемото лице затова, защото с изменението на чл. 608, ал. 1
от ТЗ – ДВ, бр. 84 от 2000 г. изискването за безспорност на паричното вземане
беше изоставено, поради което и изложеното от СРС в тази връзка не може да бъде
споделено от настоящата съдебна инстанция, доколкото за съставомерността на
деянието е необходимо единствено неизпълненото задължение да бъде изискуемо,
т.е. да е настъпил падежът му.
Въпреки това, крайните правни изводи
на районния съд, че обвиняемият К. следва да бъде оправдан се споделят и от
въззивния.
Същественото за оправдаването на обвиняемия
К., настоящата съдебна инстанция намира в обстоятелството на отсъстваща
възможност от материалите по делото да се приеме, че бездействието от негова
страна е съзнателен израз на неизпълнение на законово задължение за уведомяване
на регистърния съд за откриване на производство по несъстоятелност. За да бъде
съставомерно деянието по чл. 227б от НК от субективна страна, законът изисква
деецът да е съзнавал,
че има задължение за подаване на молба за откриване на производство по
несъстоятелност по отношение на управляваното дружество /с оглед неговата
неплатежоспособност и наличие на ликвидни и изискуеми задължения, които не са
платени и не могат да бъдат покрити/, да съзнава ясно от коя дата тече за него
законоустановения 30-дневен срок и да стори това независимо от тези
обстоятелства да бездейства, и да не изпълни законоустановените си задължения. Умисълът за престъплението следва да бъде изведен от
конкретните факти по делото, а те от своя страна да държат сметка за житейската
конкретност на отделния казус. В случая доказателствата по делото сочат, че
поканата за доброволно изпълнение по образуваното изпълнително дело № 20148510400246
по описа на ЧСИ П., е била връчена не лично на представителя на дружеството –
обвиняемия К., а по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 50, ал. 2 ГПК в
случаите, когато лицето е напуснало адреса си и в регистъра не е вписан новият
му адрес, всички съобщения се прилагат по делото, и се смятат за редовно
връчени. Въведената с чл. 50, ал. 2 ГПК правна фикция, според която поканата за
доброволно изпълнение се счита за редовно връчена, макар и неприсъствено, при
наличието на определени предпоставки, визирани в закона, категорично не следва
да намери приложение в наказателния процес, тъй като е в пълно противоречие с
принципа, уреден в чл. 303 НПК. След като присъдата не може да почива на
предположения, то и съставомерните обстоятелства във всеки един конкретен
случай, включително и при състава на престъплението по чл. 227б НК, следва да
бъдат установени по несъмнен начин. Ето защо узнаването за издадения
изпълнителен лист и заповед за изпълнение срещу „Д.Т.“ ЕООД от страна на
неговия управител - обвиняемия К. подлежи на доказване, а не може да се
презюмира узнаването за тях с факта на прилагане на съобщението към делото по
реда на чл. 50, ал. 2 ГПК. Именно от момента на разбиране за издадения изпълнителен
лист и заповед за изпълнение и то при съзнателно неизпълнение на задължението
би била налице субективната страна на престъплението, защото за обвиняемия в
качеството му на управляващ и представляващ „Д.Т.“ ЕООД ще възникне и
задължението да подаде искане за откриване на производство по несъстоятелност
спрямо дружеството в 30 -дневен срок. Същевременно в постановлението си
прокурорът е приел, че този срок е започнал да тече на 13.11.2013 г. и е
изтекъл на 12.12.2013 г., като не е подадено такова искане. По делото обаче не
са ангажирани каквито и да било доказателства, които да водят до категоричен и
безспорен извод, че на посочената от обвинението дата - 13.11.2013 г. обвиняемия
К. е бил наясно с обстоятелството, че срещу „Д.Т.“ ЕООД, е издаден
изпълнителния лист, респ. заповед за
незабавно изпълнение по отношение на парични задължения по договор за наем от
01.01.2012 г., т.е. че именно на тази дата е възникнало задължението му да
подаде в 30-дневен срок молба за откриване на производство по несъстоятелност. Нещо повече, въззивният съд не може да не отчете факта, че издадения
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 44934/2013 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав е
издаден на дата 12.11.2013 г., а свидетелката Маруся Киров в полза, на която е
издаден същия, е инициирала изпълнителното производство срещу „Д.Т.“ ЕООД близо
три месеца по-късно, депозирайки молба пред ЧСИ М.П., т.к. е входирана на
06.02.2014 г. На същата тази дата е била изпратена покана за доброволно изпълнение с изх. № 21042/06.02.2014 г. до „Д.Т.“ ЕООД,
като същата е била връчена по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК на дата 12.02.2014 г.
Като се има предвид факта, че длъжникът узнава за издадената срещу него заповед
за изпълнение и изпълнителен лист едва с връчване на поканата за доброволно
изпълнение, което в настоящия случай освен, че е станало неприсъствено по реда
на чл. 50, ал. 2 ГПК, което е осъществено на 12.02.2014 г., или три месеца след
като за него вече е започнал да тече инкриминирания срок за отправяне на искане
за откриване на производство по несъстоятелност, то в случая липсва яснота и
еднозначен извод за действителната дата, на която обвиняемия като управител на
дружеството е следвало да депозира молба за откриване на производство за несъстоятелност.
В този смисъл не би могло да се твърди по един категоричен начин, че
обвиняемото лице е знаело за издадения изпълнителен лист, съответно датата на
издаването му, от когато е започнал да тече инкриминирания едномесечен срок, в
който същия като управител на дружеството, следва да поиска откриване на
производство по несъстоятелност, за да е налице правнозначимо осъзнаване на
дееца, за съставомерните обстоятелства, включени в предмета на доказване по
делото. По тази причина настоящият съдебен състав намира, че за обвиняемия К. в
качеството си на управляващ и представляващ „Д.Т.“ ЕООД е било
недостъпно познанието, че е започнал да тече инкриминирания едномесечен срок –
от 13.11.2013 г. – до 12.12.2013 г., в рамките, на който е бил длъжен да
предприеме активни действия по откриване производство по несъстоятелност пред
съответния съд, доколкото по делото не се установява на 12.02.2014 г.
обвиняемият да е узнал все още по някакъв начин за издадения на 12.11.2013 г.
изпълнителен лист срещу дружеството, чиито управител е бил. В този смисъл
въззивният съд не споделя доводите изложени във въззивния протест, че
узнаването на изпълнителния лист от страна на обвиняемия К. е ирелевантно за
субективната страна на престъплението. Тук следва да се отбележи, че
задълженията на дружеството са установени по основание и размер с издадената от
СРС заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, с която претенцията на
свидетелката М.К.е била уважена, и е бил издаден изпълнителен лист, като именно
от този момент според прокуратурата /деня следващ този на издаване на
изпълнителния лист/ е възникнало визираното задължение за обвиняемия, като
управител на дружеството, да поиска откриване на производство по несъстоятелност
в 30-дневен срок. След като самият представител на държавното обвинение
обвързва неплатежоспособността на дружеството именно с констатираните
задължения по изпълнителния лист и неговата дата, то и за съставомерността на
деянието от субективна страна е необходимо управителя на дружеството да е бил
уведомен за неговото издаване, т.е. с връчването на покана за доброволно
изпълнение, у него биха били формирани представи за релевантните по делото
обстоятелства, което обаче в случая не е налице.
В заключение на всичко гореизложено,
въззивният съд намира, че връчването на поканата за доброволно изпълнение по
реда на чл. 50, ал. 2 ГПК не може да обоснове само по себе си наличие на
субективната страна на престъпление по чл. 227б НК за обвиняемия, доколкото
липсата на представа у дееца, относно обективен признак от състава на
визираното престъпление, а именно осъждането му, за което е издаден и
изпълнителния лист за посоченото вземане, то и в случая не може да се презюмира
само по силата на законовата фикция, уредена в чл. 50, ал. 2 ГПК правно
релевантно знание за дееца, доколкото престъплението по чл. 227б от НК е такова
на формално извършване и може да се осъществи само с пряк умисъл.
При тези безспорно установени
фактически положения не съществува обективен критерий, който да обоснове
умисъла на дееца. Поради това въззивният съд прие, че правилното прилагане на
закона изисква обвиняемия К. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение за
извършено престъпление по чл. 227б, ал. 2, вр. с ал. 1 НК до който краен извод е
достигнал правилно и законосъбразно и районният съд, поради което и
постановеното от него решение следва да бъде потвърдено. С оглед на така
изложените съображения въззивния протест следва да бъде оставен без уважение
като неоснователен.
При този изход на делото с основание
сторените в хода на досъдебното производство разноски са останали за сметка на
държавата.
След обобщаване на резултатите
от извършената на основание чл. 314 НПК цялостна служебна проверка на
първоинстанционния съдебен акт, въззивната инстанция не констатира наличието на
основания, налагащи неговото изменение или отмяна, поради което и с оглед на
посочените съображения, постанови своето решение.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.
338, във вр. с чл. 334, т. 6 НПК‚ СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, ХIІI въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от
18.12.2018 г. постановено по НАХД № 15806/2018г.
на СРС, НО, 105-ти състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.