№ 230
гр. Сливен, 21.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на двадесет и първи
септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. Х.
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20222200500324 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение
№ 33/18.02.2022 г. по гр.д. № 20212220100534/2021г. на НзРС, с което е
- осъдено „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район ***, представлявано от А.Л. и Р.Д. - Изпълнителни
директори, ДА ЗАПЛАТИ НА В. Я. В. с ЕГН **********, с поС.ен адрес:
с.П., ул.„К.“ № 13, ***, СУМАТА в размер на 5000.00 лв. /пет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на
реализирало се пътно-транспортно произшествие на 17.10.2020г. около
12.00ч. на път II-55, с.П. - гр.Нова Загора, км.72+800 между лек автомобил
марка „Нисан“, модел „Терано“, с рег.№ *** и лек автомобил марка „ДЕУ“,
модел „Ланос“, с рег.№ ***, по вина на водача на лек автомобил марка
„Нисан“, модел „Терано“ - С.К.К., с ЕГН **********, във връзка с който
била сключена застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
17.10.2020 г. до окончателното й изплащане, като до пълния претендиран
1
размер от 10000.00 лв. /десет хиляди лева/, като частичен от 50000.00 лв.
/петдесет хиляди лева/, искът е отхвърлен като НЕОСНОВАТЕЛЕН И
НЕДОКАЗАН;
- осъдено „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район ***, представлявано от А.Л. и Р.Д. - Изпълнителни
директори, ДА ЗАПЛАТИ НА С. С. С. с ЕГН **********, с поС.ен адрес:
с.П., ул.„А.“ № 7, ***, СУМАТА в размер на 5000.00 лв. /пет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на
реализирало се пътно-транспортно произшествие на 17.10.2020г. около
12.00ч. на път II-55, с.П. - гр.Нова Загора, км.72+800 между лек автомобил
марка „Нисан“, модел „Терано“, с рег.№ *** и лек автомобил марка „ДЕУ“,
модел „Ланос“, с рег.№ ***, по вина на водача на лек автомобил марка
„Нисан“, модел „Терано“ - С.К.К., с ЕГН **********, във връзка с който
била сключена застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
17.10.2020 г. до окончателното й изплащане, като до пълния претендиран
размер от 10000.00 лв. /десет хиляди лева/, като частичен от 50000.00 лв.
/петдесет хиляди лева/, искът е отхврлен като НЕОСНОВАТЕЛЕН И
НЕДОКАЗАН;
- осъдено „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район ***, представлявано от А.Л. и Р.Д. - Изпълнителни
директори, ДА ЗАПЛАТИ НА Н. И. Д. с ЕГН **********, с поС.ен адрес:
с.П., ул.„С.г.“ № 18, ***, СУМАТА в размер на 5000.00 лв. /пет хиляди лева/,
представляващи обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на
реализирало се пътно-транспортно произшествие на 17.10.2020г. около
12.00ч. на път II-55, с.П. - гр.Нова Загора, км.72+800 между лек автомобил
марка „Нисан“, модел „Терано“, с рег.№ *** и лек автомобил марка „ДЕУ“,
модел „Ланос“, с рег.№ ***, по вина на водача на лек автомобил марка
„Нисан“, модел „Терано“ - С.К.К., с ЕГН **********, във връзка с който
била сключена застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
17.10.2020 г. до окончателното й изплащане, като до пълния претендиран
2
размер от 10000.00 лв. /десет хиляди лева/, като частичен от 50000.00 лв.
/петдесет хиляди лева/, искът е отхвърлен като НЕОСНОВАТЕЛЕН И
НЕДОКАЗАН; и
- „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД гр. София е осъдено ДА ЗАПЛАТИ НА процесуалния
представител на ищците по настоящото дело - адв.П. П. С. от САК, по
банкова сметка IBAN: ***, BIC: ***, Банка - ЦКБ - Клон Възраждане,
СУМАТА от 1333.96 лв. /хиляда триста тридесет и три лева и деветдесет
и шест стотинки/ за направените съдебноделоводни разноски, съобразно
уважената част на исковете.
- В. Я. В., С. С. С. и Н. И. Д. са осъдени ДА ЗАПЛАТЯТ НА
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД гр. София СУМАТА от 665.00 лв. /шестстотин
шестдесет и пет лева/, за направените съдебноделоводни разноски,
съобразно отхвърлената част на исковете.
- „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, гр. София е осъдено да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Районен съд Нова загора държавна такса
върху увжената част от исковете в общ размер на 600.00/шестстотин/лева
върху уважената част от исковете, от която, както следва:
200.00/двеста/лева - държавна такса върху уважената част от предявения
от ищеца В. Я. В., 200.00/двеста/лева - държавна такса върху уважената
част от предявения от ищеца С. С. С. и 200.00/двеста/лева - държавна
такса върху уважената част от предявения от ищеца Н. И. Д..
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивикът - ответник в първоинстанционното производство
атакува частично цитираното решение над присъдените 3 000 лв.
главница на В. В., С. С. и на Н. Д., представляващи неимуществени вреди, в
резултат на претърпени болки и страдания от ПТП от 17.10.2020 г., както
и в частта за присъдената законна лихва върху главниците, считано от
17.10.2020г. до окончателното плащане. Като последица от обжалването,
обжалва и първоинстанционния акт и в частта за разноските. Заявява, че
обжалваемият интерес е в размер на 6000 лв. главница и твърди, че в
3
атакуваната част решението е неправилно и необосновано. Съдебният
състав не е обсъдил всички събрани доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, а напротив - избирателно е формирал убеждението си само
върху част от тях. Налице е несъответствие между приетите по делото
доказателства и направените от съда изводи в решението и така
неоснователно са уважени исковите претенции в завишен размер.
Присъдените обезщетения от по 5000 лв. са прекомерно завишенио и не
съответстват на вида и степента на претърпените неимуществени вреди.
Не е направена преценка на конкретните събрани доказателства за
конкретното ПТП, и не е приложена правилно нормата на чл.52 ЗЗД, тъй
като не е определен справедлив размер на застрахователните обезщетения.
Също така въззиникът заявява, че в обжалваната част решението на РС е и
необосновано, липсват мотиви относно начина, по който съдебният състав
е определил справедлив размер на обезщетенията. Не отчетено, че ищците
са получили сравнително леки телесни наранявания, възстановителния им
период е бил кратък - около 20 дни и че ищците са се възстановили от
травмите си. Първоинстанционният съд е присъдил еднакви по размер
обезщетения, въпреки че всеки един от тримата ищци е получил различни по
вид телесни наранявания и периода на възстановяване е бил различен. По-
нататък въззивникът коментира, че според ВЛ по СМЕ нито един от
тримата ищци не е бил хоспитализиран и не се е налагало да бъдат „на
легло“, както и да имат нужда от обслужване и няма данни и за
провеждано лечение. В. В. е получил само контузни рани и охлузвания по
лицето и крайниците , като възстановителния период е в рамките на 10-15-
20 дни. С. С. е получил контузия на глава, малки рани, хематоми и други леки
наранявания, като оздравителния период е между 15-25 дни. Най-
сериозното нараняване на Н. Д. е охлузна рана на предната повърхност на
подбедрицата на левия крак. Тя е получила контузия на гърба, дясната ръка и
двата долни крайника без данни за счупване на кости. Оздравителния период
е между 10 и 20 дни. Като не е съобразил вида, и парактера на травмите
степента, на уврежданията, силата и продължителността на
претърпените болки и страдания, продължителността на
възстановителния период, възрастта на пострадалите и съС.ието им към
момента, първоинстанционният съд неправилно е уважил исковите
претенции в прекомерно завишен размер. Не на последно място, въззивникът
4
счита, че присъденият размер на застрахователното обезщетение за
ищците е прекомерно завишен и не отговаря на икономическата обстановка
в страната и на присъждания размер на обезщетения за сходни случаи,
настъпили към момента на процесното ПТП - през 2020 г.
Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост и тя е водещият критерий, който
отчита в еднаква степен интересите на страните. Поради това неправилно
е присъден размер на обезщетенията за неимуществени вреди от по 5000 лв.,
и решението в атакуваната част следва да бъде отменено като неправилно.
По-нататък въззивникът оспорва началната дата, от която
първоинстанционният съд е присъдил законна лихва върху обезщетението-
17.10.2020 г.,т.е. датата на ПТП. Заявява, че е нарушена разпоредбата на
чл. 497 ал. 1 от КЗ, която предвижда, че застрахователят дължи законна
лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го
е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички
доказателства по чл. 106, ал. 3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал. 1
освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства,
поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 КЗ. Съгласно чл. 496,
ал. 1 КЗ, срокът за окончателно произнасяне по претенцията към
застрахователя по застраховка ГО не може да бъде по-дълъг от три месеца
от предявяването на претенциите по чл. 380 КЗ. В хода на процеса било
установено, че застрахователят с писмо от 07.05.2021 г. е поискал
представяне на допълнителни писмени документи, които не са представени
от ищците, а е предявена съдебна претенция. Предвид това, въззивникът
твърди, че определяща изискуемостта на вземането за обезщетение дата,
респективно - пораждаща задължението за мораторни лихви е тази по чл.
497, т. 2 КЗ - с изтичане срока по чл. 496 КЗ, т. е. с изтичане на
тримесечния срок от предявяване на претенцията, т.е. в настоящия случай -
от 10.02.2021 г.
На последно място е обжалвано решението и по отношение на
разноските. Въззивникът заявява накрая, че с платежни нареждания от
30.03.2022 г. е изплатил по банковата сметка на адв.С. обезщетение на
всеки един от ищците по 3000 лв. главница, ведно със законната лихва в
5
размер на 345.03 в. за периода от 10.02.21 г. до 30.03.2022г.
В останалата част, счита, че първоинстанционното решение е
правилно и обосновано.
С оглед всичко изложено, въззивникът моли въззивният съд да
отмени обжалваното решение на НзРС над присъдените 3 000 лв.
главница на ищците В. В., С. С. и Н. Д., както и в частта, с която е
присъдена законната лихва върху главницата за неимуществени вреди за
периода от 17.10.2020 г. до 09.02.2021г. като неправилно и необосновано.
Моли да се намали размерът на присъдените разноски, вкл. за
адвокатски хонорар пред първата инстанция.
Претендира заплащане на направените по делото разноски,
включително за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
Във въззивната жалба е направено ново ново доказателствено искане
за допускане събиране на писмени доказателствени средства от въззивната
инстанция – три броя ПН от 30.03.22 г. за изплатени обезщетения от по
3345,03 лв., което с мотивирано определение, държано в з.с.з., съдът е
уважил.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна въззиваемата
страна – ищците в първоинстанционното производство, е подала писмен
отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна и
иска потвърждаване на обжалваното решение в атакуваните части, като
правилни и законосъобразни. Въззиваемите считат, че при вярна и пълна
фактическа обстановка и при правилно прилагане на правните норми, съдът
е постанивл законосъобразно решение. Излагат подробен анализ на
събраните гласни доказателствени средства, като считат, че от
свидетелските показания е установено категорично какви са били
травмите, преживените болки, страдания и неудобства на всеки от тях и
твърдят, че те правилно са преценени от първоинстанционния съд, който е
дал и адекватното им парично изражение. Развиват доводи, с които
последователно оборват всички релевирани с въззивната жалба оплаквания,
считат, че не е нарушен критерият за справедливост, а обезщетенията
кореспондират с подобните за периода.
6
На следващо място оспорват жалбата и в частта, касаеща
началната дата на обезщетението за забава. Заявяват, че тя се определя
от нормата на чл. 84 ал. 3 от ЗЗД, позовават се на съдебна практика. При
условията на евентуалност считат, че лихва следва да бъде присъдена не от
изтичане на 3-месечния срок за отговор на застрахователя, а от датата на
неговото уведомяване за настъпилия застрахователен покрит риск.
Развиват детайлни съображения в тази насока.
В обобщение въззиваемата страна моли въззивния съд да остави без
уважение въззивната жалба на ответника по делото като неоснователна и
да потвърди като правилно и законосъобразано първоинстанционното
съдебното решение в неговата осъдителна част.
Претендира присъждане в полза на адв. П. С. адвокатско
възнаграждение на осн, чл. 38, ал. 1, т. 2 във вр, с чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, за оказаната от него на материално затруднени лица
безплатна адвокатска помощ и съдействие пред въззивна инстанция.
Представя 3 бр. договориза правна помощ и съдействие, з бр. пълномощни и
списък на разноските.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
С определение № 249 от 10.05.20222г. по гр.д. №
20212220100534/2021г. на НзРС съдът е изменил Решение № 33 от
18.02.2022г., постановено по гр.д.№ 20212220100534 по описа на Районен съд
- Нова Загора за 2021 г. в частта за разноските, с която
- ОСЪЖДА В. Я. В. с ЕГН **********, с поС.ен адрес: с.П., ул.„К.“ №
13, ***, С. С. С. с ЕГН **********, с поС.ен адрес: с.П., ул.„А.“ № 7, *** и Н.
И. Д. с ЕГН **********, с поС.ен адрес: с.П., ул.„С.г.“ № 18, ***, ДА
ЗАПЛАТЯТ НА ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район ***, представлявано от А.Л. и Р.Д. - Изпълнителни
директори, СУМАТА от 665.00 лв. /шестстотин шестдесет и пет лева/, за
направените съдебноделоводни разноски, съобразно отхвърлената част на
исковете.
7
- ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК
- ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район ***, представлявано от А.Л. и Р.Д. - Изпълнителни
директори, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Районен съд Нова Загора държавна такса върху уважената част
от исковете в ОБЩ РАЗМЕР на 600.00 лв. /шестстотин лева/ върху
уважената част от исковете, от която, както следва: 200.00 лв. /двеста
лева/ - държавна такса върху уважената част от предявения от ищеца В. Я.
В., 200.00 лв. /двеста лева/ - държавна такса върху уважената част от
предявения от ищеца С. С. С. и 200.00 лв. /двеста лева/ - държавна такса
върху уважената част от предявения от ищеца Н. И. Д., като вместо
горното е постановил:
ОСЪЖДА В. Я. В. с ЕГН **********, с поС.ен адрес: с.П., ул.„К.“ №
13, ***, С. С. С. с ЕГН **********, с поС.ен адрес: с.П., ул.„А.“ № 7, *** и Н.
И. Д. с ЕГН **********, с поС.ен адрес: с.П., ул.„С.г.“ № 18, ***, ДА
ЗАПЛАТЯТ НА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район ***, представлявано от А.Л. и Р.Д. - Изпълнителни
директори, СУМАТА от 812.00 лв. /осемстотин и дванадесет лева/, за
направените съдебноделоводни разноски, съобразно отхвърлената част на
исковете.
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район ***, представлявано от А.Л. и Р.Д. - Изпълнителни
директори, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Районен съд Нова Загора държавна такса върху уважената част
от исковете в ОБЩ РАЗМЕР на 600.00 лв. /шестстотин лева/ върху
уважената част от исковете, от която, както следва: 200.00 лв. /двеста
лева/ - държавна такса върху уважената част от предявения от ищеца В. Я.
В., 200.00 лв. /двеста лева/- държавна такса върху уважената част от
предявения от ищеца С. С. С. и 200.00 лв. /двеста лева/ - държавна такса
върху уважената част от предявения от ищеца Н. И. Д..
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
8
гр.София, район ***, представлявано от А.Л. и Р.Д. - Изпълнителни
директори, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Районен съд Нова Загора за изплатеното от бюджета на съда
възнаграждение на вещото лице инж.В.К.Ш. по назначената КСМАТЕ в
размер на 294.00 лв. /двеста деветдесет и четири лева/, които са били
изплатени на вещото лице Ш. от бюджета на съда.
По делото е постъпила и частна жалба от ищците в
първоинстанционното производство, подадена срещу това определение.
Частните жалбоподатели атакуват определението, като твърдят,
че то е неправилно и незаконосъобразно. Твърдят, че неправилно съдът е
приел, че следва да заплатят в полза на застрахователното дружество
сумата от 147 лв - допълнителни разноски, представляващи част от
заплатения от бюджета на съда в полза на вещо лице Ш. депозит, като с
оглед на това дължимите разноски от 665 лв са увеличени на 812 лв.
Съдът е сезиран единствено от страна на ищците с искане за
изменение на съдебното решение в частта досежно разноските, присъдени в
полза на адв. П. С., както и тези, присъдени в полза на застрахователното
дружество. От страна на последното няма постъпила молба с правно
основание чл. 248 от ГПК. Недопустимо е съдът по своя инциатива, без да е
бил сезиран с подобно искане от някоя от страните, при произнасянето си с
определение по чл. 248 ГПК да излиза извън пределите на поисканото с
молбата и да влошава положението на молителите, като ги осъжда на
допълнителни разноски. С нормата на чл. 248 ГПК е изоставена
възможността на чл. 192, ал. 4 от ГПК /отм./ съдът да може „по свой
почин“ да измени решението в частта за разноските. Ето защо
легитимирани да поискат такава промяна в решението са единствено
страните по спора. В същия смисъл е и Определение № 125/03.02.2014 г. на
ВКС по ч.т.д. № 4451/2013 г., а съгласно Определение № 165/08.04.2021 г.,
постановено по ч.т.д. № 717/21 г. по описа на ВКС „след постановяване на
решението си съдът се произнася по разноските само, ако бъде сезиран
надлежно и в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК..“. Предвид това, недопустимо
съдът по своя инициатива е изменил решението си в частта за разноските,
като е излязъл извън пределите на молбата по чл. 248 ITIK, с която е
сезиран.
9
Не е налице и посочената от съда препратка към чл. 247 ГПК,
доколкото по реда на чл. 247 ГПК съдът, който е постановил решението,
може сам да поправи допуснатите при постановяването му очевидни
фактически грешки, т.е. несъответствията между изразената в мотивите
към решението воля на съда досежно изхода на правния спор и
отразяването на тази воля вдиспозитива на решението. В случая, в
мотивите на решението не се съдържа никаква воля по отношение на
депозита на в.л. Ш., предвид което не може чрез института на явната
фактическа грешка съдът по свой почин да поправя своята вече изразена в
решението, воля.
По-нататък заявяват и, че определението е неправилно и
незаконосъобразно, тъй като ищците са освободени от задължение за
внасяне на държавни такси и разноски. В тази хипотеза внесените от
бюджета на съда разноски следва да се възложат в тежест на ответната
страна, съобразно уважената част от иска, но ищецът не ги дължи на
ответната страна с оглед отхвърлената част от иска. Направеното от
съда е в пълно противоречие с разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК и съдебната
практика. Ето защо неправилно в тежест на ищците е възложено да
заплатят сумата от 147 лв, представляваща част от заплатения от
бюджета на съда депозит в полза на в.л. Ш..
По отношение на присъдената в полза на застрахователното
дружество сума от 665 лв (812-147 665), от които 250 лева - за депозит за
КСМАТЕ и 415 лева – за юрисконсултско възнаграждение, съображения са
изложени в депозираната молба по чл. 248 от ГПК с оплаквания за
завишеност на размера на юрисконсултското възнаграждение, по които
доводи първоинсганционният съд изобщо не се е произнесъл.
Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ - за защита по дела
с определен материален интерес възнаграждението на юрисконсулта следва
да бъде в размер от 100 до 360 лв. Предвид факта, че в нито едно от
проведените заседанията не се е явил представител на ответното
дружество, юрисконсултско възнаграждение следва да бъде определено в
неговия минимален размер от 100. Разпределянето на отговорността за
разноски следва да се извърши според правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК и
10
полагащото се юрисконсултско възнаграждение и платените по делото
депозити, изчислено съразмерно, следва са е в размер на 300 лв. По
отношение на разноските, присъдени в полза на адв. П. С. частните
жалбоподатели заявяват, че неправилно съдът е посочил, че при
осъществено безплатно адвокатско възнаграждение последното следва да
бъде присъдено пропорционално съобразно уважената част от исковете.
Това разбиране на съда е постановено в противоречие с практиката на ВКС,
обективирана в Определение № 60388/09.11.2021 г. на ВКС по ч.т.д. 338/21
г. В последното Върховният касационен съд приема, че в хипотезата на
чл.38, ал.1, т.2 ЗА адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да
оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално
затруднени лица. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА, в случай, че в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение.
Съдът определя възнаграждението в размер, не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА регламентира заплащане на
възнаграждение при успешен резултат за адвоката за осъществената от
него безплатна правна помощ по чл.38, ал.1 ЗА, а размерът му не може да
бъде по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36 ал.2 ЗА. При оказана
безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди
положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски
(по своята правна същност обезщетение) на спечелилата делото страна по
чл.78 ГПК. Меродавен за определяне размера на възнаграждението по чл.38
ал.2 ЗА при съобразяване с нормативно предвидения минимален размер, е
принципът за възмездност на адвокатския труд (чл.36 ал.1 ЗА). Поради това
считат, че възнаграждението, следващо се в полза на процесуалния
представител на ищците, следва да бъде определено на база присъденото на
всеки ищец от съда обезщетение, а не пропорционално между уважената и
отхвърлена част на иска. Така - върху уважен размер на иска от 5 000 лв,
следващият се адвокатски хонорар съгласно чл. 7, ал. 2, т.2 от НМРАВ
№1/2004 г., се равнява на 580 лв за всеки един от тях, или общо 1740 лв за
тримата.
С прибавяне към сумата за адвокатско възнаграждение от 1740 лв,
на разноските за нощувки и транспорт - 66,46 лева и за депозит за
11
призоваване на свидетели - 22,50 лева, общо трябва да бъде присъдена на
ищцовата страна сумата от 1828,96 лева (1740лв. + 66,46лв. + 22,50лв.) т.е.
- още 495 лева над присъдените 1333,96 лева до реално дължимите 1828,96
лева.
С оглед изложеното, частните жалбоподатели молят да бъде
отменено обжалваното определение и вместо него да бъде постановено
друго, с което да се редуцират разноските, присъдени в полза на „ЗАД ОЗК
Застраховане“ АД, със сумата от 512 лв, представляващи разликата между
присъдените им разноски в общ размер на 812 лв и действително дължимите
им се такива от 300 лв. Молят определението да бъде изменено и в частта
за разноските по отношение на адв. П. С., като „ЗАД ОЗК Застраховане“
АД бъде осъдено да му заплати допълнително адвокатско възнаграждение в
размер на 495 лева, представляващи разликата между присъдените от съда
1333,96 лева (66,40 + 22,50 + (3 х 415)) и действително следващите се па
ищцовата страна разноски от 1828,96 лева (66,40 + 22,50 + (3 х 580)).
В законовия срок насрещната по частната жалба страна страна не
е подала писмен отговор.
В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален
представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено
чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК,
поддържа въззивната жалба, и моли съда да я уважи на изложените
основания, оспорва отговора и подадената частна жалба. Претендира
разноски за двете инстанции, иска да се отхвърли искането за разноски на
насрещната страна поради извършено плащане на 30.03.22г.
В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват и не се
представляват. С писмена молба процесуалният им представител по
пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба, поддържа
отговора и иска да бъде потвърден обжалваният акт в атакуваната му
част. Поддържа частната жалба и иска тя да бъде уважена, както е
заявено в нея. Претендира разноски, прави евентуално възражение за
прекомерност на юрисконсултско/адвокатското възнаграждение на
насрещната страна, поради липса на фактическа и правна сложност на
спора.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
12
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че решението в атакуваната си част е и
правилно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.
Въззивният състав намира, че фактическите констатации на
първостепенния съд, така, както са изложени от фактологична гледна
точка, са обективни, пълни и намират подкрепа в доказателствения
материал, поради което и съгл. чл. 272 от ГПК ги въвежда по подразбиране.
Въззивната жалба е частично основателна.
По отношение на главните активно субективно съединени искове
искове:
За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на
застраховател на прекия причинител на вредата, следва да са налице
изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 432 от КЗ вр. чл. 380
от КЗ. Правото на увреденото лице par excellence се обуславя от
деликтното правоотношение мужду него и застрахования делинквент и
върху него лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване на
всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича
благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи
застрахователното правоотношение, следва да бъдат доказани и тези,
свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване
подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 45 от
ЗЗД – деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между
тях, противоправност на деянието и авторството на застрахования, като
вината на последния се презумира.
Няма спор относно факта на наличие на валидно застрахователно
правоотношение чрез сключване на задължителната застраховка „ГО на
13
автомобилиста“ между ответното застрахователно дружество и прекия
причинител на вредата за лекия автомобил, с участието на който е
настъпило ПТП, за вредите от което се търси обезщетение от
пострадалия, както и че то е било активно към момента на осъществяване
на деликта. Също така не се спори и относно отправянето на писмена
застрахователна претенция от увредените към застрахователя, и отказа
на последния за плащане на обезщетения.
Самото настъпване на ПТП като обективен юридически факт,
осъществен на посочените от ищците дата и място, е непререкаемо
доказано, причинителят на деликта е осъден с влязла в сила на 05.08.2021г.
присъда № 1 от 20.07.2021г. на ВС-Сливен по нохд №15/21г. по описа на ВС
Сливен, а съгласно чл. 300 ГПК гражданският съд е обвързан от влязлата в
сила присъда на наказателния съд относно това дали е извършено деянието,
неговата провитивоправност и виновността на дееца. Всички тези
обстоятелства са доказани в наказателния процес и са безспорни, не могат
да бъдат пререшавани в това производство.
Също несъмнено доказано е настъпването на неимуществени вреди за
ищците, безусловна е причинната им връзка с произшествието.
Оплакванията на въззивника-застраховател касаят само размера на
обезщетенията, определен от съда за възмездяване на причинените от
прекия извършител на деликта неимуществени вреди, като доводите му са
свързани единствено с твърдяна прекомерност на същите, несъобразена с
вида и характера на уврежданията и степента и продължителността на
претърпените страдания.
Съгласно императивната норма на чл. 269 пр. 2 от ГПК само в тези
рамки се простира въззивната проверка относно правилността на акта на
първостепенния съд.
На възстановяване подлежат всички действителни и доказани вреди,
като ищецът претендира само неимуществените такива. Въззивният съд
приема за доказани посредством събраните писмени доказателствени
средства уврежданията на ищците, както следва:
Ищецът В. В. е получил контузия на лявата половина на лицето и
лявото ухо с контузни рани в тези области с кървене от тях и болезнен оток
на тъканите, контузия на лявата предмишница с разкъсно-контузна рана в
14
областта на горния край на предмишницата, която била хирургически
обработена и контузия на двете коленни стави с охлузвания по предните им
повърхности и болезнен оток на тъканите, като болките се засилвали при
опипване с ръка и при функционална активност. Ищецът С. С. получил
охлузвания и кръвонасядания по лицето вляво, порезни рани по горния клепач
на лявото око и лявата вежда, оток, кръвонасядане и костно хрущене по
носа, контузия на гръдния кош вляво с оток и болезнени движения. Ищцата
Н. Д. получила охлузна рана на предната част на лявата подбедрица,
контузия на гърба, дясната ръка и двата долни крайника, без счупване на
кости. Никой от тях не е бил хоспитализиран. Оздравителният период за
всичките ищци е бил в рамките на около месец, през който са изпитвали
болки, неудобства, физически затруднения и дискомфорт. Гласните
доказателства, събрани посредством разпит на свидетели, установяват, че
и тримата ищци са преживели силен стрес, уплахата е продължила дълго
време след произшествието, отразила се е на душевното им спокойствие,
социалното поведение и е препятствала нормалното им ежедневие.
Така въззивният съд счита, че са доказани претърпените
неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания на ищците –
физически, емоционални и психически, вследствие на получените травми.
Тъй като този вид вреди сами по себе си са без паричен или друг
имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на
размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на
принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от
ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по
вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и
общите правови норми, като се ръководи най-вече от вида, броя и характера
на уврежданията, формата и степента на страданието, неговата
продължителност и прогнозите за развитие.
Гореописаните увреждания са причинили непродължителни, макар и
относително силни болки, страдания и неудобства на ищците, като
пълното им възстановяване е настъпило в рамките на около месец, поради
което въззивният съд счита, че сумата от 3000 лв. за всеки от тях е
адекватно тяхно имуществено изражения. Този състав намира за
несъстоятелни отменителните доводи на въззивника, че въпреки различните
15
телесни увреждания и период на възстановяване, първоинстанционният съд
е присъдил еднакви по размер обезщетения на тримата ищци. Естествено,
че не могат да получат напълно идентични увреждания, но сходствата в
характера на травмите и приблизителното време на възстановяване, дава
основание за определянена равни индивидуални обезщетения.
Също така преживеният психологически стрес, отразил се на
емоционалния баланс и предизвикал негативни и страхови изживявания на
пострадалите следва също да бъде обезщетен със сумата 2000 лв. за всеки
от тях. Така настоящият въззивен състав намира, че сумата от общо 5 000
лв. представлява максимално справедлива компенсация за всеки от тримата
ищци, като обективен паричен еквивалент на претърпените от тях
страдания в резултат на тези причинени увреждания, които съдът е приел
за непререкаемо доказани, и с нея напълно се обезщетяват установените
неимуществени вреди. Исковете, предявени като частични за по 10 000 лв.
от целите претенции от по 50 000 лв., са частично основателни – до
размер на 5 000 лв. за всеки ищец и следва да бъдат уважени до него, а за
разликата, частичните претенции следва да бъда отхвърлени като
неоснователни и недоказани.
По отношение на акцесорните активно субективно съединени искове:
Обезщетенията се дължат заедно с обезщетение за забава в размер
на законовата лихва, като началният момент, от който възниква това
задължение за застрахователя, изплащащ застрахователното обезщетение,
е уреден в специалния закон – КЗ, с нормата на чл. 497 от същия.
Оплакването на въззивника, че съдът неправилно е присъдил обезщетението
за забава от датата на деликта, е основателно. В случая е налице
хипотезата на чл. 497 ал. 1 т. 2 от КЗ, вр. чл. 496 ал. 1 от КЗ – тъй като
това е по-рано настъпилият момент, с оглед това, че ищците са предявили
претенциите си на 10.11.2020г. /последната – на 20.11.20г., но те са
образувани в една обща преписка/, а поисканите от застрахователя с писмо
от 08.12.20г. допълнителни документи не са били представени до
изтичането на 3 месеца от предявяването на претенциите. Поради това
обезщетението за забава се дължи от изтичането на срока по чл. 496 ал. 1
от КЗ – 10.02.2021г. и от тази дата следва да бъде присъдено
обезщетението за забава в размер на законовата лихва върху посочените
16
главници. Неоснователно е виждането на въззивника, че следва да се
присъди съгласно чл. 429 ал. 3 от КЗ, тъй като този текст касае
посочените в ал. 2 т. 2 на нормата на чл. 429 от КЗ „лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице“,
тоест – това е отговорността на застрахованото лице за забава и сумите,
съгл. чл. 429 ал. 2 от КЗ се включват в застрахователното обезщетение.
Обезщетението за забава в размер на законовата лихва, визирано в чл. 497
от КЗ, е задължение на самия застраховател, свързано със забавеното
плащане на застрахователното обезщетение.
В хода на производството е настъпил нов факт – плащане на част от
задължението от страна на ответника-въззивник. Същият е представил с
въззивната жалба три броя платежни нареждания от 30.03.2022 г., от
които е видно, че е изплатил по банковата сметка на адв.С., като
пълномощник на тримата ищци, обезщетение на всеки един от тях в размер
на по 3000 лв. главница, и по 345.03 лв. на всекиго обезщетение за забава в
размер на законовата лихва за периода от 10.02.21 г. до 30.03.2022г. Това
означава, че исковете са станали неоснователни до тези размери за
главницата и за обезщетението за забава за съответния период, поради
погасяване на част от задълженията чрез плащане. По начало, съгласно чл.
235 ал. 3 от ГПК, съдът взема предвид и фактите, настъпили след
предявяване на иска, които са от значение за спорното право, но
императивната норма на чл. 269 от ГПК ограничава правомощията на
въззивната инстанция до посоченото в жалбата. В настоящия случай
въззивникът не само че не прави искане за отхвърляне на исковете до
посочените размери като неоснователни поради плащане – такъв петитум
изобщо няма заявен във въззивната жалба – от въззивния съд се иска само
да отмени обжалваното решение над присъдените 3 000 лв. главница на
всеки един от ищците, но и в самото съдържание на въззивната жалба се
сочи единствено неправилност на решението, поради прекомерност на
определеното възнаграждение.
При това положение въззивната инстанция не може да излезе извън
рамките на търсената защита и не може да постановява плюс петитум.
Щом страната не се е позовала на неоснователност на исковете за сумата
от 3 000 лв. всеки, поради плащане и не е искала отхвърлянето им,
доколкото въззивната инстанция прецени, че обезщетенията следва да
17
бъдат в размер на по 5 000 лв, който извод съвпада с извода на
първоинстанционния съд, то решението му следва да бъде потвърдено в
частта, касаеща главните искове, като правилно и законосъобразно.
По отношение на акцесорните претенции, касаещи обезщетението за
забава, обжалваният акт следва да бъде отменен в частта, с която
такова е присъдено върху главниците за периода от 17.10.2020 г. до
09.02.2021г. като незаконосъобразно.
По отношение на частната жалба срещу определението по чл. 248
от ГПК:
По реда на чл. 248 от ГПК ищците са поискали от съда изменение на
постановеното от него решение в частта за разноските. Определението, с
което е допуснато такова изменение, е атакувано от ищците – въззиваеми в
това производство, с частна жалба.
Едновременно с това въззивникът е обжалвал постановеното
решение в осъдителните части и изцяло по отношение на разноските.
С оглед изхода на материалноправния спор и предвид аргументите на
частните жалбоподатели, въззивният съд следва да се произнесе относно
разноските в първоинстанционното производство и изцяло ги преразпредели,
като съобрази правилата на чл. 78 от ГПК, тоест не може да се произнесе
самостоятелно по частната жалба по чл. 248 от ГПК.
Държавната такса върху присъдените суми се дължи от ответника,
с оглед уважената част от заявените като частични обективно и пасивно
субективно предявени искове и той следва да заплати такава по сметка на
съдебната власт в размер на 600 лв.
От разноските за назначената и извършена комплексна експертиза, в
размер на общо 794 лв., 294 лв. следва да се възложат изцяло в тежест на
ответника, а не съразмерно на уважената част от претенциите, тъй като
ищците са освободени от заплащане на такси и разноски по делото с
определение на първоинстанционния съд, а и ответникът се е присъединил
към искането и е поставил въпроси към вещите лица. Разноски на ответника
представляват заплатените от него като депозит 500 лв. и по отношение
на тях следва да се приложи разпоредбата на чл. 78 от ГПК, като за негова
сметка остава частта, съразмерна на уважената част от иска, а
18
останалите 294 лв., които са изплатени на в.л. от бюджета на съда, той
трябва да внесе по сметка на съдебната власт. Неоснователно е
оплакването, че определението на НзРС, с което той е допълнил решението
си по отношение на тези разноски е незаконосъобразно, защото това може
да стане само по искане на страна, тъй като в настоящия случай не се
касае за разноски на страна. Сумата 294 лв. е внесена от бюджета на съда
и съгл. чл. 77 от ГПК съдът може да постанови определение за
принудителното й събиране от задължената страна по всяко време.
Ответникът дължи възнаграждение на адвоката, осъществил
процесуалното представителство и защита на ищците в
първоинстанционното производство по реда на чл. 38 от ЗА, като това
възнаграждение се определя върху уважената част от претенциите в
размерите по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и за всеки от ищците следва да заплати такова в размер на
по 580 лв. или общо сума в размер на 1740 лв.
Това възнаграждение не представлява разноски по делото, тъй като такива
се дължат само на страна, която ги е направила, а страната в случая не е
заплащала адвокатско възнаграждение и в тоя смисъл няма направени
разноски от такъв характер. Механизмът на възнаграждението за оказана
безплатна адвокатска помощ предполага възникване на имуществено
правоотношение пряко между насрещната страна, срещу която искът е
уважен, и адвоката, и то се дължи за постигнатия краен резултат – за
уважения изцяло или отчасти иск.
Направените от ищците разноски по делото следва да бъдат
заплатени от ответника съразмерно на уважената част от исковете.
Такива разноски се претендират съгласно последния списък по чл. 80 от ГПК
за няколко нощувки и транспор в общ размер на 132 лв., за които разходи са
представени документи. Съдът не следва да присъжда пропорционална част
от тази сума съгл. чл. 78 ал. 3 от ГПК, тъй като това не представляват
разноски по делото, подлежащи на възстановяване по смисъла на чл. 78 ал. 1
от ГПК. По този въпрос има формирано еднозначно становище на
съдилищата. С опр. № 379/16.10.18г. на ВКС по ч.гр.д. №3121/18г. е
посочено, че „в константната практика на ВКС безпротиворечиво се
приема, че отговорността за разноски е безвиновна, ограничена
19
отговорност, която като материалноправен институт има своята
нормативна уредба в процесуалния закон - чл. 78 ГПК, като облигационно
правоотношение има за субекти насрещните страни по делото, а като
субективно право се свежда до възможността на едната страна да
претендира и получи от насрещната страна по делото, чието
неоснователно в материално - правен смисъл или в процесуално- правен
аспект поведение, е станало причина за воденето му, като причина да бъдат
извършени разноски, необходими за разглеждането и движението на
делото. Отговорността за разноски е ограничена отговорност, реализира
се само и единствено в рамките на висящия процес, регламентирана е да се
осъществи в рамките на неговия ход без да води до забавянето му, което
обуславя и по-ограничено и стриктно разбиране на причинността, в
сравнение с установяването на право на обезщетение по съдебен ред, като
спорен исков предмет. По реда на ангажиране на отговорността за
разноски се покриват само тези, които по естеството си са необходими
за движението на процеса - нормативно предопределени или свързани с
процесуално действие, указано от съда поради което не са в дискреция на
страната (напр. дали да изпрати исковата молба по пощата или да се
депозира лично в съда, дали да се ползва определен вид превоз, вкл. за
процесуалния представител на страната). Връзката на направените
разноски с процесуални факти - израз на концентрационното начало в
граждански процес, свежда присъждането им до държавни такси по
делото, направени разноски за производството като възнаграждения за
вещо лице, за явяване на свидетели, за участие на преводач и тълковник,
както и изплатеното възнаграждение за един адвокат.“
В този смисъл единствените доказани разноски, направени от
ищците ъвв връзка с делото, са тези, за призоваване на свидетели – в размер
на 22, 50 лв., хоради което ответникът следва да бъде осъден да им
заплати съразмерно на уважената част от исковете сумата 11, 25 лв.
От своя страна ищците следва да заплатят на ответника
направените разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от
исковете. Както се посочи вече, възнаграждението за вещите лица, поето
от съдебния бюджет, следва да се възложи изцяло в тежест на ответника,
а тази част от него, която ответникът е направил за своя сметка – в
размер на 500 лв., представлява негови съдебни разноски и ищците следва да
20
му ги заплатят съразмерно на отхвърлената част от исковете, тоест му
дължат сумата 250 лв. Държавната такса, независимо, че не е платена
първоначално от ищците, е присъдена в тежест на ответника само върху
уважената част от исковете, тоест, ако бе била внесена от ищците, тази
сума ответникът би им дължал като част от направените разноски. Така
разноските на ответника са за юрисконсултско възнаграждение, което с
оглед вида и характера на спора, броя на исковете и тяхната сложност и
процесуалните усилия на пълномощника по чл. 32 т. 3 от ГПК съдът
определя на по 200 лв. за всеки иск, или общо – в размер на 600 лв. Ищците
следва да му заплатят пропорционално сумата общо 300 лв. По този начин
всички дължими на ответника разноски за първоинстанционното
производство са в размер на 550 лв.
Така, в обобщение, въззивният съд следва да отмени частично
първоинстанционното решение по отношение на началния момент, от
който е присъдено обезщетението за забава върху обезщетенията, дължими
от застрахователя и изцяло – по отношение на разноските, както и да
отмени определението по чл. 248 от ГПК и вместо това постанови
решение, с което акцесорната претенция да се присъди от надлежния
момент, посочен по-горе и да се присъдят разноските на страните за
производството пре РС съобразно мотивите. В останалата част
атакуваното решение следва да се потвърди.
С оглед изхода на процеса, /тъй като изменението на датата на
дължимост на обезщетението за забава не касае отделна имуществена
претенция с определена цена/ отговорността за разноски за тази инстанция
следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе
своите, както са направени и поеме тези на въззиваемата страна, като
заплати на адвоката, осъществил процесуалното представителство сумата
общо 1100 лв. – по 370 лв. за всеки въззиваем, на осн. чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2
от ЗА. Съдът намира за неоснователно искането на въззивника да не бъде
присъждано такова възнаграждение, тъй като ответникът е дал повод за
завеждане на делото, независимо от извършването на плащания в хода на
процеса, още повече, че въззивната жалба е подадена на същата дата.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
21
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 33/18.02.2022 г. по гр.д. №
20212220100534/2021г. на НзРС по отношение на началната дата, от
която е определено обезщетението за забава в размер на законовата лихва
върху присъдените главни суми – 17.10.2020г., и в частта за разноските,
както и изцяло определение № 249 от 10.05.20222г. по гр.д. №
20212220100534/2021г. на НзРС, като вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО ОЗК -
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район ***, да заплати на В. Я. В. с ЕГН **********, с поС.ен
адрес: с.П., ул.„К.“ № 13, ***, С. С. С. с ЕГН **********, с поС.ен адрес:
с.П., ул.„А.“ № 7, *** и Н. И. Д. с ЕГН **********, с поС.ен адрес: с.П., ул.
„С.г.“ № 18, *** обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху
присъдените им обезщетения за претърпени неимуществени вреди, считано
от 10.02.2021г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ОЗК -
Застраховане“ АД, гр.София, да заплати по сметка на съдебната власт
сумата 894 лв., от които 600 лв. държавна такса върху уважените искове и
294 лв. внесено от бюджета възнаграждение за в.л.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ОЗК -
Застраховане“ АД, гр.София да заплати на осн. чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от
ЗА на адвокат П. С. от САК по банкова сметка IBAN: ***, BIC: ***, Банка -
ЦКБ - Клон Възраждане възнаграждение за осъществена правна помощ и
процесуално представителство на ищците в размер общо на 1 740 лв.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ОЗК -
Застраховане“ АД, гр.София да заплати на В. Я. В., С. С. С. и Н. И. Д.
направените разноски по делото за първоинстанционното производство
съразмерно на уважената част от исковете в размер на 11, 25 лв.
22
ОСЪЖДА В. Я. В., С. С. С. и Н. И. Д. да заплатят на „Застрахователно
акционерно дружество ОЗК - Застраховане“ АД, гр.София направените
разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер
на общо 550 лв., от които 250 лв. платено възнаграждение за в.л. и 300 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 33/18.02.2022 г. по
гр.д. № 20212220100534/2021г. на НзРС в останалите ОБЖАЛВАНИ
ОСЪДИТЕЛНИ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ОЗК -
Застраховане“ АД, гр.София да заплати на осн. чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от
ЗА на адвокат П. С. от САК по банкова сметка IBAN: ***, BIC: ***, Банка -
ЦКБ - Клон Възраждане възнаграждение за осъществена във въззивното
производство правна помощ и процесуално представителство на В. Я. В., С.
С. С. и Н. И. Д. в размер общо на 1 100 лв. /по 370 лв. за всекиго от тях./
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
23