РЕШЕНИЕ
№ 22801
гр. София, 16.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 55 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА Гражданско дело №
20241110114072 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са осъдителни искове от З. В. С. (ищец) срещу ЕТ „Й. В.“ (ответник), както
следва:
иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 10913.40 лева -
представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода 01.01.2023г.-
31.12.2023г., включително, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба – 12.03.2024г., до окончателното плащане;
иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 1743.05 лева, представляваща
обезщетение за забава в плащането на главницата от 10913.40 лева в размер на
законната лихва за периода от падежа на всяко месечно трудово възнаграждение до
датата на подаване на исковата молба, или от 31.01.2023г.-11.03.2024г.
Ищецът твърди, че по силата на допълнителен трудов договор № 00000172 от
10.06.2013г. за извършване на работа извън установеното за ищеца работно време по
основното трудово правоотношение, заемал при ответника длъжността „юрисконсулт“ с
основно месечно брутно трудово възнаграждение от 300.00 лева, което било променяно през
годините, включително едностранно от работодателя. Твърди, че е полагал труд при
работодателя през 2023г., но не му било заплатено дължимото трудово възнаграждение за
отработените дванадесет месеца, поради финансови затруднения на работодателя, с оглед на
което иска присъждането му. Заявява претенция за плащане на обезщетение за забава върху
всяко месечно трудово възнаграждение, считано от датата на падежа му – края на месеца, за
който се отнася, до датата на подаване на исковата молба. Моли исковете да бъдат уважени.
Представя доказателства и прави доказателствени искания.
С молба вх. № 218350/03.07.2024ф, ищецът е уточнил, че тази стойност на трудовото
възнаграждение е в нетен размер.
Ответникът в срок подава писмен отговор, в който оспорва исковете по основание и
1
размер. Признава, че между него и ищецът е сключен трудов договор № 00000712 от
10.06.2013г. на основание чл. 111 КТ, по силата на който ищецът заемал длъжността
„юрисконсулт“ на 4-часов работен ден. Признава, че считано от 01.01.2023г. на основание
чл. 118, ал. 3 КТ едностранно увеличил основното трудово възнаграждение на ищеца от
500.00 лева на 600.00 лева. Заявява, че на ищеца били изплащани бонуси за постигнати цели
в размер на 600.00 лева по банков път на 13.04.2023г. и съгласно заповед от 31.03.2023г., в
размер на 1935.00 лева по банков път на 22.08.2023г. и съгласно заповед от 31.07.2023г.
Твърди, че за периода от м. януари до м. март 2023г. ищецът е получил авансово трудовите
си възнаграждения, за периода от м. април до м. юли 2023г. – получил авансово трудовите си
възнаграждения по банков път на 21.03.2023г. в размер на 1000.00 лева и на 27.03.2023г. в
размер на 1000.00 лева, за м. септември 2023г. нетното възнаграждение от 490.72 лева било
платено по банков път на 19.10.2023г., а за м. октомври 2023г. нетното възнаграждение в
размер на 493.52 лева било платено по банков път на 16.11.2023г. Твърди, че от месец
септември ищецът преустановил работата си и не посещавал работното си място поради
конфликт с друг колега, по който повод ответникът му изпратил две писма. След неуспешни
опити за подновяване на работния процес, работодателят заявява, че спрял да начислява
брутното трудово възнаграждение на ищеца и оформял отсъствията му като самоотлъчка,
считано от 01.11.2023г. Заявява, че ищецът не полагал подписи върху ведомостите за
заплати, намирайки си причина за това, поради което релевира, че ако се приеме, че плащане
се дължи, то моли размера на месечното възнаграждение да бъде съобразен с начисленията
във фишовете за заплати. Навежда довод, че месечното възнаграждение се дължи до края на
месеца, следващ месеца, за който се начислява, поради което евентуалната дължимост на
мораторна лихва следвало да се определи от друг момент. Представя доказателства и прави
доказателствени искания.
В предоставения срок ищецът подава писмени бележки, в които подробно аргументира
искането си за уважаване на претенциите, акцентирайки върху дължимостта на
възнаграждението поради необорване на презумпцията по чл. 8 КТ и непредоставени
здравословни и безопасни условия на труд и неговият размер.
В предоставения срок ответникът също депозира писмени бележки, в които обосновава
неоснователност на предявените искове поради плащане на трудово възнаграждение за
периода от месец януари до месец септември 2023г. включително и поради неполагане на
труд за останалата част от процесния период. Обосновава размера на възнаграждението с
допустима негова промяна едностранно от работодателя.
При проверка на материалите по делото, съдът намира от фактическа страна
следното:
Обявено за безспорно е между страните и се доказва от представения трудов
договор № 00000712/10.06.2013г., сключен на основание чл. 111 КТ, че ищецът е
постъпил на работа при ответника на длъжност „юрисконсулт“ с място на работа – гр.
София, ул. ‚Н.О.“ № ..., офис ..., на четиричасов работен ден при петдневна работна
седмица и с договорено основно месечно възнаграждение от 300.00 лева.
Представени са вътрешни правила за работната заплата, които предвиждат
изплащането на основно възнаграждение и допълнителни възнаграждения за придобит
трудов стаж и професионален опит.
Със заповед от 31.03.2023г. на работодателя е наредено да се изплати
великденски бонус на посочените в нея служители, сред които на З. В. С. в размер на
600.00 лева.
Със заповед от 31.07.2023г. на работодателя е наредено да се изплати
великденски бонус на посочените в нея служители, сред които на З. В. С. в размер на
2
1935.00 лева.
Установява се начисления месечен доход и осигурителния доход на ищеца при
ответника от справка – данни за осигурявано лице за периода 01.01.2023г.-31.12.2023г.,
който за месец 10.2023г. е в размер на 636.00 лева.
Налична е кореспонденция, водена по имейл между ...(J. V.) и .... (Z. S.) за
периода 05.2023г.-10.2023г., на която получателят ....bg не е върнал отговор и
последното съобщение, съдържащо покана за явяване на работа, не е било доставено.
Установява се – писмо от 15.12.2023г. /л. 268/, че ответникът е поканил ищеца да
даде писмени обяснения във връзка с извършено нарушение на трудовата дисциплина,
изразяващо се в неявяване на работа, считано от 01.11.2023г. до датата на писмото –
15.12.2023г. В писмото е вписано, че ищецът е отказал да го получи на 15.12.2023г.,
който отказ е удостоверен с подписа на двама свидетели. По повод на нарушението –
неявяване на работа, считано от 01.11.2023г. до 22.12.2023г. работодателят е издал
заповед за налагане на дисциплинарно наказание № 1/22.12.2023г. /л.473/, с която като
е взел предвид отказа на служителя да приеме поканата за даване на писмени
обяснения, удостоверен с двама свидетели, писмо на служителя от 15.12.2023г.,
проведен с него разговор на същата дата и отказ от негова страна, му е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“. Работодателя е направил опит за връчване на
заповедта чрез частен съдебен изпълнител, като лицето е търсено на адреса, посочен и
в исковата молба, три пъти повече от един месец, един от дните почивен, но не е
открит, поради което е залепено уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, но в срок не се е
явил да получи книжата.
Видно от приложените документи на л. 404-417 от делото, ответникът е ползвал
услугите на договорен адвокат за изготвяне на молба за обезпечение на бъдещ иск през
месец август 2023г. и молба в изпълнение на указания през месец май, юни и август
2023г. по друго гражданско дело.
Установява се, че ответникът-работодател е съставил констативни протоколи
/л.427-469/, с които е констатирано от комисия, определена от работодателя,
извършила проверка по различно часово време, че на 01.11.2023г., 02.11.2023г.,
03.11.2023г., 06.11.2023г., 07.11.2023г., 08.11.2023г., 09.11.2023г., 10.11.2023г.,
13.11.2023г., 14.11.2023г., 15.11.2023г., 16.11.2023г., 17.11.2023г., 20.11.2023г.,
21.11.2023г., 22.11.2023г., 23.11.2023г., 24.11.2023г., 27.11.2023г., 28.11.2023г.,
29.11.2023г., 30.11.2023г. лицето З. В. С. на длъжност юрисконсулт не се е явило на
работа.
Допуснато, изслушано и прието е заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което се ползва от съдебния състав като обективно и компетентно дадено от лице,
притежаващо нужните познания и опит в областта и отговорило в пълнота на всички
въпроси, което заключение не е оспорено от страните. От него се установява, че през
2023г. основното месечно трудово възнаграждение е било променено на 600.00 лева, а
след прибавяне на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и
професионален опит от 32.40 лева, брутното месечно възнаграждение възлиза на
632.40 лева, а нетното – 490.72 лева. Вещото лице е посочило, включително в табличен
вид, че за периода месец януари – месец декември 2023г. на ищеца са начислени
следните суми в общ размер на 8842.54 лева бруто, от които трудово възнаграждение в
размер от по 632.40 лева за месеците януари, февруари, март, април, май, юни, юли,
август, септември и октомври 2023г., ведно с два бонуса за месеците март и юли 2023г.
в размер съответно на 600.00 лева и на 1935.00 лева. Отговорено е, че от банковата
3
сметка на работодателя по сметка на ищеца са извършени следните плащания,
осчетоводени по дебитна сметка 421 „Персонал“ и кредитна сметка 503 „Разплащания
сметка в лева“ в общ размер на 4951.45 лева, от които за м. януари с основание
„превод“ в размер на 475.17 лева, за месец март с основание „превод“ в размер на
490.72 лева, за месец март с основание „заплата“ в размер на 465.59 лева, за месец
април и май „без основание“ съответно суми в размер на 490.72 лева и 52.67 лева, за
месец юли с основание „заплата“ в размер на 1501.53 лева, за месец септември с
основание „заплата в размер на 490.72 лева, за месец октомври с основание „заплата“ в
размер на 493.52 лева. Посочено е, че остава дължимо нетно възнаграждение в размер
на 1910.21 лева за месеците май, юни, юли и август 2023г. Вещото лице е
констатирало, че за периода януари-март 2023г. върху ведомостите за заплати липса
подпис на лицето за получил сумата. Изплатените на 21.03.2023г. и на 27.03.2023г.
суми са осчетоводени за погасяване на работни заплати за периода април-август
2023г., а за периода ноември-декември 2023г. работодателят не е начислявал
възнаграждение поради „самоотлъчка“. Вещото лице е отразило плащанията на
21.03.2023г. и на 27.03.2023г. за погасяване на трудово възнаграждение за периода
януари-април 2023г. и частично за месец май 2023г. В случай, че не бъдат взети
предвид плащанията, извършени на 21.03.2023г. и на 27.03.2023г. в общ размер на
2000.00 лева, вещото лице дава отговор, че дължимото възнаграждение, включително
за месец ноември и декември 2023г., в нетен размер възлиза на 4897.25 лева
Представена е влязла в сила на 25.10.2024г. присъда №177 от 25.10.2024г. по
в.н.ч.х.д. №3227/2024г. на СГС, с която лицето Б. К. В. е признат за виновен в
извършването на престъпление по чл. 130, ал. 2 и чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. чл. 146, ал. 1
НК на 07.04.2023г. в работния офис на ЕТ“Й. В.-В.“ спрямо З. В. С..
Приети са извлечения от сметка /л.210-222/, от които е видно, че от сметката на
ответника на З. В. С. са преведени следните суми: на 13.04.2023г. 465.59 лева заплата,
на 22.08.2023г. 1501.53 лева заплата, на 19.10.2023г. 490.72 лева заплата, на 16.11.2023г.
493.52 лева заплата.
Налични са ведомости за заплати, които не носят подписа на получил сумата и
същите документи, оценени съвкупно с останалите доказателства, в това число
експертното заключение, позволяват да се установи само начисляването на трудово
възнаграждение, но не и плащането му.
Останалите доказателства – искане по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, фактура от „Н. З.“
ЕООД и приложените към нея платежни документи, годишна данъчна декларация,
разпореждане № 76622/29.05.2024г., искова молба /л.394-403/, акт за смърт, решение
№ 20588/12.12.2023г. по гр.д. № 64312/2021г. на СРС, не се явяват относими, поради
което не следва да се обсъждат.
Разпитани по делото са двама свидетели. От показанията им става ясно, че са
служители при ответника - единият специалист „Контролни функции и човешки
ресурси“, а другият „главен счетоводител“. И двамата свидетели дават информация за
организацията на работа при ответника, както и за неговите служители. Извежда се, че
административният офис е в гр. София, като работодателя има бази във Видинско,
община Ружинци, в с. Зверино. в с. Ръжево Конаре, обл. Пловдив, в гр. Септември и в
гр. Пещера. Ищецът започнал работа там през 2013г. като юрисконсулт и имал
обособено място за в офиса в гр. София, работейки заедно в една стая със свидетеля В.
Работата му била да консултира счетоводството, и другите колеги относно изготвянето
на документации, изготвянето на заповеди, кореспонденцията до различни
4
институции, запитвания до „Агенция по заетостта“, изготвяне на договори за дарение
и аренда, консултиране по различни правни въпроси. Друго лице не осъществявало
тази дейност, която извършвал г-н С.. Работното време на г-н С. било четири часа, тъй
като това му бил втори трудов договор, и работното времето му било съобразено с
първия трудов договор – когато не бил на работа при другия работодател, идвал в
офиса. В по-голямата част от времето, г-н С. не присъствал в офиса, тъй като имал
болна майка, и собственикът на фирмата - г-н В., се съобразявал с отсъствието му.
Имало възможност, когато е необходимо, да се свържат с него по телефон, по имейл.
Въпреки това той идвал на работа. Имал собствено работно място в офиса и много
съдействал. По принцип, г-н В. - собственикът на фирмата, давал задачи на г-н С., но
когато имало нужда от консултации и когато е било необходимо да се изготви
определен договор, и свидетелите подавали информация към него. След м. август
миналата година г-н С. не е посещавал офиса. През м. септември свидетелят Н.
разговаряла с него, станало ясно, че г-н С. завел дело срещу друг колега и
преустановил всякакви контакти с тях. След 29.09.2023г. той спрял да отговаря на
служебния телефон. Понеже г-н С. блокирал всякакви контакти, след като г-н В.
говорил с него, свидетелите нямали възможност да се консултират с него след
29.09.2023г. Имали много голяма нужда от неговата консултация, защото работата на
фирмата била свързана с производство на зеленчуци и точно от 01.10.2023 г. влязла в
сила наредбата за стоки с висок фискален риск. Всяко начало било много трудно и
предполага много казуси за решаване. Отделно, в този период се сключвали договори
за наемна земеделска земя, съответно се изплащали ренти на физически лица. Имали
необходимост от консултация дали имат право на определена рента – дали е наследник
с право да получи рентата, ако определен наемодател иска да се промени част от
договора с друг, защото по тези въпроси свидетелите като счетоводители не били
компетентни. По това време г-н С. го нямало, за да изготви договорите, като се
наложило да ползват външен адвокат, след като г-н С. спрял да идва, тъй като
възникнало дело и трябвало да се подаде отговор. При свидетелите не били
постъпвали молби за отпуск или болничен на г-н С. от м. септември 2023 г.
Показанията на свидетелите се ползват с доверие от съдебния състав, тъй като са
дадени от лица, които не са пряко или косвено заинтересовани от делото,
възпроизвеждат факти, които са възприели лично в работната среда, разказът им е
логичен, последователен, взаимно припокриващ и допълващ се, което показва
обективността на свидетелите и дава основание показанията им да се ползват при
изграждане на фактическите изводи.
Софийският районен съд, вземайки предвид материалите по делото и
доказателствата, прави следните правни изводи:
По иска по чл.128, т.2 КТ и по чл. 86 ЗЗД
Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят дължи заплащане на
трудово възнаграждение за извършена работа. За основателността на предявения иск
необходимо е да се установи, че в процесния период между страните е съществувало
трудово правоотношение и възмездяването на положения труд не е извършено, без да е
налице основание за това.
Страните не спорят и е обявено за безспорно с доклада по делото, срещу който
няма възражения, и се установява от приложените документи, че страните са били
обвързани от валидно възникнало трудово правоотношение по трудов договор №
00000712/10.06.2013г., сключен на основание чл. 111 КТ, че ищецът е постъпил на
5
работа при ответника на длъжност „юрисконсулт“ с място на работа – гр. София, ул.
‚Н.О.“ № ..., офис ..., на четиричасов работен ден при петдневна работна седмица и с
договорено основно месечно възнаграждение от 300.00 лева.
Обстоятелството не се опровергава от въведеното на по-късен етап от ответника
възражение за недействителност на правоотношението, тъй като съгласно константата
съдебна практика, включително тази, на която ответникът сам се позовава, двете
трудови правоотношения – основно и по договор за външно съвместителство, са
съществували и могат да съществуват успоредно и независимо едно от друго, без
изменението или прекратяването на едно от тях да рефлектира върху съдържанието на
трудовия договор по другото. Прекратяването на трудовия договор по основното
трудово правоотношение не може да превърне трудовия договор за допълнителен труд
в основно трудово правоотношение, доколкото уговореното между страните
съдържание на трудовия договор не може да бъде променено без тяхно съгласие
(чл.119 КТ), нито да бъде поставено в зависимост от стоящи извън волята им външни
фактори /реш.№.512/12 от 14.01.13 по г.д.№.1464/11, ІV ГО, реш.№.169/06.07.15 по г.д.
№.427/15, ІІІ ГО/. Освен това, уволнението на ищеца по основното му трудово
правоотношение, е отменено с решение на районния съд, което няма данни да е влязло
в сила.
Страните не спорят, че първоначално договореното месечно трудово
възнаграждение е било 300.00 лева, като в последствие и за процесния период – 2023г.,
работодателят едностранно е увеличил това възнаграждение, както самия той признава
и се доказва от извършените от него плащания, изследвали в експертното заключение,
на 600.00 лева брутно трудово месечно възнаграждение, а с допълнителното
възнаграждение – 632.40 лева. В тази връзка съдебният състав не споделя доводите на
ищеца, че работодателят няма право сам да увеличи трудовото възнаграждение.
Напротив, такава едностранна промяна в съдържанието на трудовото правоотношение
изрично е допустима с текста на чл. 188, ал. 1 КТ, според който работодателят може
едностранно да увеличава трудовото възнаграждение на работника или служителя.
Казано по друг начин, щом изменението във възнаграждението е благоприятно за
служителя, то работодателят може сам да го измени, както е сторено в случая.
С решение № 512/14.01.2013 г. по гр. д. № 1464/2011 г. на ВКС, IV гр. отд., е
прието, че съгласно чл. 111 КТ, работникът може да сключва трудови договори и с
други работодатели за извършване на работа извън установеното за него работно
време по основното трудово правоотношение (външно съвместителство), освен ако в
трудовия договор по основното трудово правоотношение не е уговорено друго, а
съгласно § 1, т. 12 КТ "основно трудово правоотношение" е всяко трудово
правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е
съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Двете
трудови правоотношения - основно и по договор за външно съвместителство,
съществуват успоредно и независимо едно от друго, без изменението или
прекратяването на едно от тях да рефлектира върху съдържанието на трудовия договор
по другото. Прекратяването на трудовия договор по основното трудово
правоотношение не превръща трудовия договор за допълнителен труд в основно
трудово правоотношение - уговореното между страните съдържание на трудовия
договор не може да бъде променено без тяхно съгласие (чл. 119 КТ), нито да бъде
поставено в зависимост от стоящи извън волята им външни фактори. Същевременно
в решение № 479/08.07.2010 година, постановено по гр. д. № 965/2009 година
и решение № 43/03.02.2012 година, постановено по гр. д. № 281/2011 година, двете по
6
описа на ВКС, ГК, ІV г. о., е посочено, че работник или служител може да полага
допълнителен труд извън установеното за него работно време при работодателя по
основното си трудово правоотношение. Той, също така, може да сключва трудови
договори и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него
работно време по основното правоотношение, освен ако не е уговорено друго в
индивидуалния му трудов договор по основното му трудово правоотношение. Няма и
ограничения за броя на трудово-правните връзки по външно съвместителство. За
положения труд при външно съвместителство работникът или служителят,
получава и трудово възнаграждение според уговореното със съответния
работодател - чл. 260 КТ. С оглед на това разпоредбата на § 1, т. 12 от ДРКТ е ясна и
от нея е видно, че основно трудово правоотношение е това, което е възникнало първо,
а всички останали възникнали впоследствие са такива за външно съвместителство,
като законът не ограничава броя на последните. Основното трудово правоотношение
обаче е едно, като е без значение основанието на което е възникнало, а оттам и дали е
за пълно или за непълно работно време. В § 1, т. 12 от ДРКТ не е поставено изискване
за основното трудово правоотношение то задължително да е за пълно работно време,
за да може да бъде прието, че няколко договора за непълно работно време, които
заедно покриват осемчасов работен ден, да се считат за основни трудови договори.
Такова изискване не е поставено и в чл. 111 КТ, в който е поставено изискването
трудовия договор за допълнителен труд да е за извършване на работа извън
установеното работно време по основното трудово правоотношение, без значение дали
това работно време е пълно или непълно.
Изложените принципни разбирания на закона и съдебната практика се споделят
от този съдебен състав. Въз основа на тях прави извод, че за положения труд при
външно съвместителство работникът или служителят получава трудово
възнаграждение според уговореното със съответния работодател, в който смисъл е
разпоредбата на чл. 260 КТ, което възнаграждение в случая е в брутен размер от 600.00
лева, а с ДТВ 632.40 лева, и не следва да се определя съобразно минималната работна
заплата за годината /в случая 2023г./, съобразно ПМС, поради което и твърденията на
ищеца в този смисъл остават несподелени.
Спорно е плащането на трудовото възнаграждение на ищеца за времето от месец
януари 2023г. до месец декември 2023г. включително.
При изясняване на спора съдът съобрази следното:
Съгласно чл. 270, ал.3 КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на
служителя по ведомост или срещу разписка, а по банков път – само при писмено
поискване от служителя. В подписания трудов договор се сочи само размера на
възнаграждението, но не и неговият падеж и начин на плащане, поради което и
съгласно чл. 270, ал. 2 КТ ако нищо не е уговорено, трудовото възнаграждение се
изплаща на два пъти (авансово и окончателно) през календарния месец, т.е.
възнагражденията са изискуеми, след като не са платени в края на съответния месец.
Страните не спорят и се доказва от свидетелските показания, че за периода от
месец януари 2023г. до месец септември 2023г., включително, ищецът е полагал труд,
поради което и възнаграждение му се дължи. Тоест, за тези девет месеца на ищеца му
се дължи трудово възнаграждение в брутен размер от по 632.40 лева, или 490.72 лева в
нетен размер. Видно от заключението на вещото лице, а и от приложените справки,
работодателят е изплатил на ищеца суми в общ размер на 4951.45 лева. За част от тази
7
сума – 2951.35 лева, работодателят изрично е посочил, че се касае за превод с
основание „заплата“. За две от плащанията обаче – тези на 21.03.2023г. и на
27.03.2023г. от по 1000.00 лева, или общо 2000.00 лева, работодателят не е посочил
основание. Въпреки липсата на основание обаче и доколкото не се въвежда твърдение
от ищеца за друго основание на превода, нито има доказателства за друго основание,
при съобразяване на дължимите и преведени суми, осчетоводяването им от
работодателя като работна заплата, съдът приема, че логично тези суми касаят
погасяване от работодателя на дължимото от него трудово възнаграждение. В този
смисъл са разбиранията на съдебната практика, залегнали в решение №
134/01.08.2018г. по гр.д.№ 4159/2017г. на IV ГО на ВКС, решение № 131/12.07.2018г.
по гр.д. № 131/2018г. на IV ГО на ВКС, решение № 89/29.03.2013г. по гр.д. №
558/2012г. на IV ГО на ВКС.
Ето защо, всички плащания от работодателя към служителя, за които не се сочи и
доказва различно от твърдяното от работодателя основание заплата, и предвид
размера, начина на осчетоводяването и декларирането им, следва да се вземат предвид
при погасяване на задълженията за посочения по-горе период на 2023г. При плащането
на тази сума, отразена в таблица 4 от заключението, работодателят не е посочил
месеца, за който се отнасят платежите. Ето защо и при липса на доказателства за
плащането на възнаграждението за съответния месец в неговия край, то съдът намира,
че приложение намира текстът на чл. 76 ЗЗД. Според този текст, този, който има към
едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно
да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява
се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни
задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се
погасяват съразмерно. Когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите,
разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и
най-после главницата.
Изложеното, отнесено към настоящия случай, дава основание на този съдебен
състав да приеме, че с плащането на сумата от 1000.00 лева на 21.03.2023г.,
работодателят е погасил по-ранни задължения за трудово възнаграждение: а именно за
месец януари дължимо трудово възнаграждение в размер на 475.17 лева и лихва върху
него за периода от 01.02.2023г. до 21.03.2023г. в размер на 7.39 лева, или общо 482.56
лева.
С остатъка от това плащане от 517.44 лева е погасено дължимото трудово
възнаграждение за месец февруари 2023г. в размер на 490.72 лева и лихвата върху него
за периода 01.03.2023г. до 21.03.2023г. в размер на 3.27 лева, или общо 493.99 лева.
От плащането остават 23.45 лева, които следва да бъдат отнесени за погасяване
на дължимото трудово възнаграждение за месец март в размер на 490.72 лева, заедно с
8
второто плащане от 1000.00 лева, извършено на 27.03.2024г., при което трудовото
възнаграждение за месец март се явява изцяло платено в срок и лихва върху него не се
дължи.
В резултат на извършеното погасяване остава сума в размер на 532.73 лева, която
следва да се отнесе за плащане на трудовото възнаграждение за месец март 2023г.,
което възлиза в размер на 490.72 лева, с което задължението изцяло се погасява и
остава сума от 42.01 лева.
Видно е, че на 13.04.2023г. работодателят е извършил нов паричен превод към
ищеца със сума от 465.59 лева, или общо 507.60 лева, с които в срок се погасява изцяло
дължимото трудово възнаграждение за месец април 2023г. в размер на 465.00 лева.
След направеното погасяване остава сума от 42.60 лева, с която следва да се
погаси частично дължимото трудово възнаграждение за месец май 2023г., възлизащо в
размер на 490.72 лева, или от него остава дължима главница от 450.12 лева.
Едва на 22.08.2023г. работодателят е извършил нов превод по сметка на ищеца в
общ размер на 1501.53 лева, с който следва да се погасят следните задължения:
оставащата дължима част от трудовото възнаграждение за месец май 2023г. в размер
на 450.12 лева, а поради забава в плащането на това възнаграждение до края на
съответния месец, се дължи лихва за периода 01.06.2023г.-22.08.2023г. в размер на
12.97 лева, или след погасяването остава сума в размер на 1038.44 лева. Остатъкът се
отнася за погасяване и на дължимото трудово възнаграждение за месец юни 2023г.,
възлизащо в размер на 490.72 лева, а поради забава в плащането на това
възнаграждение до края на съответния месец, се дължи лихва за периода 01.07.2023г.-
22.08.2023г. в размер на 9.48 лева, или след погасяването остава сума в размер на
538.24 лева. Остатъкът се отнася за погасяване и на дължимото трудово
възнаграждение за месец юли 2023г., възлизащо в размер на 490.72 лева, а поради
забава в плащането на това възнаграждение до края на съответния месец, се дължи
лихва за периода 01.08.2023г.-22.08.2023г. в размер на 3.93 лева, или след погасяването
остава сума в размер на 43.59 лева.
Със сумата от 43.59 лева се погасява частично дължимото трудово
възнаграждение за месец август 2023г., възлизащо в размер на 490.72 лева, или от него
остава дължима главница от 447.13 лева.
На 19.10.2023г. работодателят е извършил нов превод към ищеца на заплата,
възлизащ в размер на 490.72 лева, с която сума се погасява остатъка от дължимото за
месец август 2023г. трудово възнаграждение в размер на 447.13 лева, а поради забава в
плащането на това възнаграждение до края на съответния месец, се дължи лихва за
периода 01.09.2023г.-19.10.2023г. в размер на 7.98 лева, или остава 35.61 лева.
Със сумата от 35.61 лева се погасява лихвата върху трудовото възнаграждение за
месец септември 2023г. за периода 01.10.2023г.-19.10.2023г. в размер на 3.40 лева и
9
частично главницата трудово възнаграждение за месец септември 2023г. със сумата от
32.21 лева, или остава вземане в размер на 458.51 лева.
Остатъкът е погасен с плащане от 16.11.2023г. в размер на 493.52 лева, с което се
погасява този остатък от главницата на дължимото трудово възнаграждение за месец
септември 2023г. в размер на 458.51 лева, а поради закъснялото плащане се дължи
лихва от 01.10.2023г. до 16.11.2023г. в размер на 7.85 лева.
В обобщение, с направените плащания работодателят изцяло е погасил всички
дължими към служителя задължения за трудово възнаграждение и мораторна лихва
върху него преди депозиране на исковата молба, поради което и предявените искове с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане трудово възнаграждение за периода
01.01.2023г.-30.09.2023г., включително, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба – 12.03.2024г., до окончателното плащане, както и иск
по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в плащането на главницата в
размер на законната лихва за периода от падежа на всяко месечно трудово
възнаграждение до датата на подаване на исковата молба подлежат на отхвърляне като
неоснователни и недоказани.
Съществува спор между страните, с оглед въведеното от ответника в отговора на
исковата молба възражение, дали ищецът е полагал труд при ответника през месеците
октомври, ноември и декември 2023г.
За основателно съдът намира възражението, че ищецът не е полагал труд по
трудовия договор в периода 01.10.2023 г. – 31.12.2023 г. Съгласно чл. 124 КТ - едно от
основните задължения на работодателя е да заплаща възнаграждение на работника или
служителя, който въз основа на сключен трудов договор е полагал труд.
Възнаграждението се дължи за извършената работа, която съгласно чл. 125
КТ работникът или служителят следва да изпълнява точно и добросъвестно /в пълен
обем, срочно, с влагане на необходимите знания, умения и сръчности, съобразно
технологичните изисквания, с желание възложената работа да бъде изпълнена/.
Следователно, наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да
възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е
необходимо и работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява
съответната трудова функция. В този смисъл решение № 376 от 21.11.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 329/2011 г., III г. о., ГК.
В константната практика на ВКС се приема, че трудовият договор е особен вид
възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни
престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя
на работната си сила, а от страна на работодателя - заплащане на трудово
възнаграждение, представляващо цената на работната сила /решение №171/10.07.2013
г., по гр.д.№843/2012 г. на ВКС, IV г.о./. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява
работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно, съобразно предвиденото
в чл.124 и чл.125 КТ, като работодателят му дължи уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа /чл.128 от КТ/. По въпроса за дължимостта от
страна на работодателя на трудово възнаграждение на работник, който не се е явявал
на работа и не е полагал труд е даден отговор в решение № 376/21.11.2011 г. на ВКС
10
по гр. д. № 329/2011 г., III г.о., където е посочено, че наличието само на сключен
трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да
заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да
полага труд и фактически да осъществява съответната трудова функция. Общо е
правилото, че длъжникът доказва изпълнението, а кредиторът факта на неизпълнение
/пълно, забавено или лошо/. Когато трудовият договор има за предмет престиране на
работна сила, а не на резултат, работникът или служителят трябва да докаже, че е
предоставил работната си сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението -
че работникът не се е явил, че е напуснал преждевременно и т.н. Тъй като трудовият
договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната
си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на работа.
Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите
задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ
да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от
работодателя /в т. см. решение № 192/28.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 110/2019 г., III
г.о./. При непрестиране на работна сила правото на трудово възнаграждение
съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на
работника или служителя: при неизпълнение на трудовите норми по чл. 266, ал.1 КТ,
при престой и производствена необходимост по чл.267 КТ и при производство на
некачествена продукция по чл. 268, ал.3 КТ - в този смисъл Решение №171 по гр. д.
№843/2012г. на IV гр. отд. на ВКС.
Изложените принципни разбирания, отнесени към настоящия случай, дават
основание на съда да приеме, че служителят не е доказал престирането на работната си
сила, а работодателят е провел успешно доказване на неизпълнението на задълженията
на служителя – ищец за посочения период 01.10.2023г. – 31.12.2023г. Ищецът е
работил при ответника на длъжност „юрисконсулт“ на 4-часов работен ден. Работата
му се е свеждала до предоставяне на писмени и устни консултации на различни
служители на работодателя, изготвяне на заповеди, договори и писма до различни
институции. Служителят е имал обособено място в административния офис на
работодателя в гр. София. Несъмнено работата на ищеца не изисква посещение на
място на офиса, в който смисъл са и свидетелските показания, че ищецът дори да не е
идвал до м. септември 2023г. в офиса постоянно, но той им е съдействал, когато са
имали нужда в този период. След септември месец обаче, доказателствата са
еднопосочни, че ищецът нито се е явявал в офиса на работа, нито се е отзовавал,
когато е бил търсен по телефон и имейл, както и че в този период работодателят е
имал необходимост от правни консултации, за което е ползвал външен консултант. В
подкрепа на показанията е и представената имейл кореспонденция. Съдебният състав
не споделя доводите на ищеца, че не са му били възлагани работи, поради което и не е
престирал труд. Ищецът сам е препятствал възможността да му бъде възложена
работа, ограничавайки контакта си с работодателя и служителите му, които е имал
задължение да консултира, поради което и сам не може да се възползва от собственото
си неправомерно поведение. Поведението на служителя не може да бъде оправдано с
наведените от него твърдения за възникнал конфликт на работното място, поради
което и е налице нарушение от страна на работодателя, изразяващо се в неосигуряване
на здравословни и безопасни условия на труд. Законът предвижда задължение на
работодателя да осигури на работниците или служителите здравословни и безопасни
условия на труд. Под това понятие по смисъла на пар. 1 от ДР на ЗЗБУТ се разбира
„такива условия на труд, които не водят до професионални заболявания и злополуки
при работа и създават предпоставка за пълно физическо, психическо и социално
11
благополучие на работещите лица.“. Цитираното определение включва и
осигуряването на неконфликтна среда за работа. Установява се еднопосочно по делото,
че между ищеца и друго лице, служител на ответника, е възникнал конфликт, за който
работодателят е разбрал, поради което и последният е имал задължението да осигури
неконфликта /безопасна/ среда за работа и на двамата си служители, участвали в
конфликта. Установява се от свидетелските показания, че работодателят е направил
опит, заедно с други служители – свидетеля Ненова, да потуши конфликта и да
постигне разбирателство с ищеца и между работния колектив, но опитът останал
неуспешен, тъй като ищецът не изразил съгласие и не отговарял, когато бил търсен. С
поведението си работодателят е изпълнил задължението си по осигуряване на
безопасна среда при работа. Възникването на конфликт обаче сам по себе си не дава
право на служителя да не изпълнява задълженията си, още повече щом същият може
да полага труд от разстояние – друго помещение, различно от мястото му на работа в
офис помещение на работодателя на посочения по-горе адрес, каквото право има
служителят съгласно текстът на чл. 107з, ал. 5 КТ – да поиска промяна в мястото си на
работа. По делото не са налични доказателства служителят да е упражнил това си
право, а се извежда, че служителят е преустановил контакт с работодателя и негови
служители, които са му възлагали задачи и които са искали правни консултации от
него. Характера на правоотношението изисква и двете страни да упражняват
насрещните си права и задължения добросъвестно, като на задължението на
работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд се санкционира по
реда на чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ от контролните органи на "Инспекцията по труда", които
могат да прилагат принудителни административни мерки за предотвратяване и
преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство. Казано по друг начин,
неизпълнението на задължението на работодателя да осигури здравословни и
безопасни условия на труд се санкционира по друг ред, различен от този, на който
ищецът се позовава, изразяващ се в отказ да изпълнява задълженията си по трудовото
правоотношение. Твърдението на ищеца, разгледано през призмата на чл. 283 КТ, също
се намира за неоснователно. Съгласно чл. 283 КТ работникът или служителят има
право да откаже изпълнението или да преустанови работата, когато възникне сериозна
и непосредствена опасност за живота или здравето му, като незабавно уведоми прекия
ръководител. В тези случаи продължаването на работата се допуска само след
отстраняване на опасността, по нареждане на работодателя или на непосредствения
ръководител. От доказателствата по делото, включително изпратените от ищеца до
работодателя писма на л. 225-230, не може да се изведе, че ищецът се позовава на
текстът на чл. 283 КТ, тъй като писмата са изпратени още през юли 2023г., в тях не се
съдържа изрично изявление на ищеца за преустановяване на работа по тази причина и
в този период ищецът твърди и се доказва, че е полагал труд, в това число устно е
консултирал работодателя при нужда. Изложеното прави нелогично позоваването от
ищеца на текста на чл. 283 КТ. Дори да се приеме, че такова уведомяване е налице, то
не може да се изведе наличие на сериозна и непосредствена опасност за живота и/или
здравето му, обусловена от този конфликт. По делото не се съдържат доказателства за
причината за конфликта и дали другото лице, участвало в него, продължава да бъде на
работа, да заема същото работно място и да проявява подобно на вече изразеното
поведение към ищеца. При недоказани конкретни застрашаващи живота и здравето й
обстоятелства след конфликта, т.е. към месеците октомври, ноември и декември 2023г.,
а само поради субективни опасения от възможността пак да назрее такъв конфликт,
ищецът С. не може да се позове основателно на чл. 283 КТ и да обясни с тази закрила
отказа си да изпълнява своите задължения по трудовия договор с работодателя през м.
12
октомври, ноември и декември 2023г. Поради недължимост на трудово
възнаграждение за този период, не се дължи и мораторна лихва върху него.
Изложените мотиви дават основание на този съдебен състав да отхвърли изцяло
предявените искове като неоснователни и недоказани.
По разноските
При този изход на делото разноските следва да се разпределят между страните по
правилата на чл. 78, ал. 3 ГПК.
Ответникът е заявил своевременно претенция за присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение и депозит за вещо лице. Съгласно текстът на чл. 78,
ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за
правната помощ. Ответникът в рамките на цялото производство пред този съд е бил
представляван от юрисконсулт, като няма пречка същият да е изпълнявал тази
длъжност по граждански договор /както впрочем е посочено в пълномощното/, а в
хода на производството и по трудов договор, сключен на 18.11.2024г. При определяне
на размера на възнаграждението съдът намира, че не е обвързан от търсения от
ответника, поради което и с оглед липсата на правна и фактическа сложност на делото
на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП определя същото в размер на 100.00 лева. В
обобщение, дължимите на ответника разноски са в общ размер на 500.00 лева, за която
сума ищецът следва да бъде осъден.
По аргумент на противното от чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК когато
делото е решено в ущърб на лице, освободено от държавна такса или от разноски по
производството, дължимите държавни такси остават за сметка на бюджета на съда.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, Второ гражданско
-ти
отделение, 55 състав,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни и недоказани, предявените от З. В. С., ЕГН
**********, с адрес гр. София, ж.к. „М.“, блок ..., вх. .., ап. ..., срещу ЕТ „Й. В. – В.“,
ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „М.“,блок ..., вх...., ап. ...,
обективно кумулативно съединени осъдителни искове, както следва:
иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 10913.40 лева -
представляваща незаплатено нетно трудово възнаграждение за периода 01.01.2023г.-
31.12.2023г., включително, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба – 12.03.2024г., до окончателното плащане;
иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 1743.05 лева, представляваща
обезщетение за забава в плащането на главницата от 10913.40 лева в размер на
законната лихва за периода от падежа на всяко месечно трудово възнаграждение до
датата на подаване на исковата молба, или от 31.01.2023г.-11.03.2024г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, З. В. С., ЕГН **********, да заплати
13
на ЕТ „Й. В. – В.“, ЕИК ...., сумата 500.00 лева – разноски по делото, сторени пред
първоинстанционния съд.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14