Решение по дело №4995/2018 на Софийски градски съд

Р     Е     Ш    Е     Н     И     Е

 

1979/19.3.2019г.

гр.София, 19.03.2019г.

 

 

В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,  гражданско  отделение,  ІІ-Д въззивен състав в публично  заседание  на  деветнадесети декември  две хиляди и осемнадесета година, в състав:

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:   Мая Дамянова                    

                                                        ЧЛЕНОВЕ:  Красимир Мазгалов

                                                                             Мл.с.  Ива Нешева

 

при секретаря Илияна Коцева   и прокурора………………..като разгледа докладваното от  съдия  Мая Дамянова    гр.д.№4995/2018г. за да постанови решение, взе предвид следното:

 

                  Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

        С  решение от  11.12.2017. по гр. дело №39315/2017 г., СРС, 78 състав  са отхвърлени изцяло иска с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, предявен от ищеца О.Б.за признаване за установено, че ответника „М.Б.” ЕООД,  му дължи по констативен протокол от 20.11.2015 г. неустойка от 19 852,95 лв. /частично от 119 117,70 лв./, както и  иска за лихва върху тази част в размер на 2 387,12 лв. за периода 11.01.2016 г. -17.03.2017г.

признато за установено по отношение „М.-****" ЕООД по исковете на „Е." ЕООД по чл.415, ал.1 ГПК, че дължи сумата 3014.40лв. на основание чл.327, ал.1 ТЗ, представляваща неплатена цена по договор за продажба на стоки с издадена фактура № 390/ 30.11.2011г., и сумата 3056.60лв. на основание чл.92 ЗЗД, представляваща неустойка за забава, от които 90.43лв. за периода 15.12.2011г.-30.12.2011г. и 2966.17лв. за периода 31.12.2011г.-11.06.2012г., като е отхвърлен иска по чл.92 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер 3057.21лв. и за законна лихва от подаване заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК-24.07.2012г. до изплащането й.

             Срещу така постановеното решение в рамките на преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена  въззивна жалба от О.Б.. Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е необосновано и постановено при нарушение на материалния  и процесуален закон. Излага доводи, че първоинстанционния съд  не е вписал всички направени от нея искания и не е обсъдил всички направени от нея възражения, а така също и че неправилно е била разпределена доказателствената тежест на страните. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените срещу нея искове. Претендира разноски.  

                 Ответникът по жалбата „М.-****" ЕООД оспорва същата по съображения изложени в писмен отговор. Моли съда да потвърди решението на СРС в обжалваната му част. Претендира разноски.               .

                СРС е сезиран с обективно кумулативо съединени искове с пр.осн.чл.415 ал.1 от ГПК, вр.чл.92 ал.1 от ЗЗД и чл.415 ал.1 от ГПК, вр.чл.86 ал.1 от ГПК.

               Софийски градски съд след анализа на събраните по делото доказателства приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. В рамките на извършената служебна проверка по чл. 269, изр. първо от ГПК не се установиха пороци на атакувания съдебен акт, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.  Въззивният съд напълно споделя мотивите на СРС досежно предявените на горепосочените основия искове и на осн.чл.272 от ГПК препраща към тях. Решението е и правилно. От данните по делото е видно, че между страните  са съществували правоотношения по сключил договор № Д-214/04.09.2014 г. с предмет доставка от ответника на ищеца на  2 069 контейнера за сепарирано събиране на отпадъци на цената от общо 794 118,12 лв. Страните са уговорили в чл.22 от договора неустоечна клауза, а именно: в случай че изпълнителя-ответник в настоящето производство не изпълни задълженията си по договора в определеиня срок, последния дължи неустойка в размер на 1% от крайната цена на договора за всеки ден закъснение. Автономията на волята, законодателно закрепена с разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, вкл. и тази да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на закона в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За спазването им при иск за присъждане на неустойка, както и при направено възражение за дължимостта на такава, съдът следи служебно. Неустойката на основание чл.92 от ЗЗД обезпечава изпълнението и служи за обезщетение за вредите, без те да се доказват. Неустойката може да има компенсаторен или мораторен характер. Но нейната функция е обезщетителна, целта е да се обезщетят вредите. С тази цел се уговоря предварително.. Неустойката на основание чл.92 от ЗЗД обезпечава изпълнението и служи за обезщетение за вредите, без те да се доказват. Неустойката може да има компенсаторен или мораторен характер. Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от неизпълнение на засължения по договора, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС Неустойката не може да има наказателен характер. В случаите когато тя не е уговорена да обезщетява, а размерът й е извън обезщетителната функция, тогава, тя е нищожна. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Това е налице, както е в настоящият случай,  предвид начина на определянето й като вазмер на 1% от крайната цена по договора т.е от  стойността на всички доставки  по договора. С оглед на това настоящата съдебна инстанция намира, че клаузата на чл.22 от договора, като неустоечната клауза е нищожна, поради портиворечие с добрите нрави. В този смисъл е и практиката на ВКС постановена рпо реда на чл.290 от ГПК- РЕШЕНИЕ № 219 ОТ 09.05.2016 Г. ПО Т. Д. № 203/2015 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС

              В  съответствие с гореизложеното първоинстанционното  е валидно,  допустимо и правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

              На осн.чл.78 ал.3 от ГПК на въззиваемата следва да се присъдят разноските по делото за процесуално представителство пред въззивната инстанция в размер на 1200 лв.

             Така мотивиран, Софийски градски съд

           

Р  Е  Ш  И :

 

               ПОТВЪРЖДАВА решението от 11.12.2017. по гр. дело №39315/2017 г., СРС, 78 състав 

ОСЪЖДА ОБЩИНА Б., БУЛСТАТ: ***********,  гр. Бяла, пл. „****** да заплати на  „М.Б.” ЕООД, ЕИК: *********, гр. София, ул. „******, сумата 1200лв.-разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

       Решението  е окончателно.

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

           

 

           

                                                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                               2.