Р Е
Ш Е Н
И Е № 121
12.06.2020 г.,
гр. Стара Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Административен
съд Стара Загора, трети касационен състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и седми май през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАБАКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА
2.СТИЛИЯН
МАНОЛОВ
при
секретаря Ива А.
и в
присъствието на прокурора Румен Арабаджиков
изслуша
докладваното от съдията КОСТОВА-ГРОЗЕВА к. а. н. д. №106 по описа на съда
за 2020 г.
Производството е по реда на чл. 63, ал. 1, изр. 2 от ЗАНН и глава ХІІ, чл. 208
и сл. от АПК.
Обжалваното решение
С решение №61 от 31.01.2020 г.,
постановено по АНД №3133/2019 г., Районен съд - Стара Загора, отменил
Наказателно постановление /НП/ №24-002505 от 23.10.2019 г. на Директор на
Дирекция „Инспекция по труда“, гр. Стара Загора, с което на основание чл. 416,
ал. 5 във връзка с чл. 414, ал. 1 от Кодекса на труда КТ/ за извършено нарушение
на чл. 128, т. 2 от КТ на „В.-7“ООД, седалище гр. Стара Загора, хххх, представлявано от Управителя Е.Е. била наложена
имуществена санкция в размер на 1 500.00 лв., като е отменил изцяло обжалваното
НП.
Обстоятелства по обжалването
Недоволен от решението останал административно-наказващият
орган /АНО/, който чрез процесуалния представител го обжалва в срок. Касаторът счита, че решението било незаконосъобразно и
неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати
съществени процесуални нарушения.
Оспорват се изводите на
първоинстанционния съд, че вмененото нарушение неправилно било квалифицирано,
като нарушение на чл. 128, т. 2 от КТ, а не като такова по смисъла на
разпоредбата на чл. 245, ал. 1 от КТ. Касаторът излага
съображения в защита на тази своя теза, като твърди, че правната квалификация
на обвинението била съответна на материалния закон и установената фактическа
обстановка.
По тези доводи се иска отмяна на решението
и потвърждаване на НП №24-002505 от 23.10.2019 г. на Директор на Дирекция
„Инспекция по труда“, гр. Стара Загора.
Редовно призован в с. з., касаторът не се явява и не се представлява. Представя молба,
с която заявява, че поддържа касационната жалба.
Ответникът, редовно призован, не се
явява и не се представлява. В писмен отговор на касационната жалба сочи, че
оспорва същата като неоснователна и моли съда да остави в сила
първоинстанционното решение.
Представителят на ОП Стара Загора
изразява становище за основателност на касационната жалба, съответно
неправилност на оспореното решение.
Правни
съображения
Съдът, въз основа на събрания по делото доказателствен
материал, обсъден в неговата цялост и взаимна връзка, намира жалбата за процесуално
допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по
същество, Съдът счита, че същата е неоснователна.
За да потвърди процесното НП, въззивният съд приел за безспорно установена
описаната
в АУАН №24-002505 от 24.09.2019 г. и в НП фактическа
обстановка, която се изразявала в следното: при извършена проверка по спазване
на трудовото законодателство на 11.09.2019 г., на 18.09.2019 г. и на 24.09.2019
г. и по представени документи в Дирекция „Инспекция по труда” – Стара Загора,
било установено, че „В. – 7” ООД, гр. Стара Загора, в качеството си на
работодател, не изплатил на работника П.Л.П., в предприятието или по банков път,
договореното трудово възнаграждение за извършената работа през месец март 2019 г.
до 25-то число за предходния месец, като работодателят бил в нарушение от 30.04.2019
г.
При така установената фактическа
обстановка, от правна страна въззивният съд приел, че неправилно АНО, съответно
актосъставителят чрез АУАН, квалифицирали извършеното
деяние, като нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН, във връзка с чл. 128, т. 2
от КТ, чиято конкретна разпоредба била сочена за нарушена от работодателя.
Изложени били доводи в насока, че задължението по чл.128, т. 2 от КТ не
представлявало такова от публичен характер, т. е. административно задължение,
поради което и не изпълнението му не съставлявало административно нарушение по
см. на чл.6 от ЗАНН. Според първоинстанционния съд в чл.128, т. 2 от КТ било
създадено едно общо задължение на работодателя да заплаща уговореното трудово
възнаграждение в установените срокове, като насрещна престация за
предоставената и използвана от него работна сила, а по-пълната му правна уредба
се съдържала в разпоредбите на чл. 242-272 от КТ. Според РС, извършеното
нарушение на предвиденото в чл. 245, ал. 1 от КТ задължение от публичен ред,
представлявало обект на административно нарушение по смисъла на чл. 414, ал. 1
от КТ, тъй като правилото, установено в тази императивна правна норма, проявявало
пряко държавната намеса в регулирането на трудовите правоотношения.
В решението си въззивният съд отчел и
други допуснати от АНО и актосъставителя нарушения,
свързани с неправилното посочване на датата на извършване на нарушението,
размера на сумата, която работодателят следвало да изплати на работника, както
и че при издаване на НП, АНО не се бил съобразил изцяло с фактическата
обстановка /изплатеното до издаване на постановлението процесно трудово
възнаграждение/, което от своя страна имало пряко отражение върху вида и
размера на наложеното административно наказание по смисъла на чл. 415в, ал. 1
от КТ.
Касационната инстанция споделя за правилни
фактическите изводи и изведените въз основа на тях правните доводи на въззивния
съд. Предвид наличието на практика на този съд в същия смисъл, изводът на РС за неправилна
правна квалификация на извършеното от „В. – 7” ООД, гр. Стара Загора деяние, се
споделя изцяло. Сочената в
случая за нарушена правна норма на чл. 128, т. 2 от КТ не може да бъде
основание за търсене на административно-наказателна отговорност.
Доколкото обвинението от фактическа страна се обосновава с
обстоятелството, че работодателят не
изплатил до 25.04.2019 г. вкл., уговореното трудово възнаграждение наП.Л.П. за м. март 2019 г., в конкретния случай липсва
обект на административно нарушение по смисъла на чл.6 от ЗАНН. Само задължението, което регламентира разпоредбата
на чл. 245, ал. 1 от КТ /предвиждаща гарантирано изплащане на трудовото
възнаграждение в размер на 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не
по малко от минималната работна заплата за страната, при добросъвестно
изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя/, представлява
задължение от публичен характер и установява чрез императивна правна норма
държавната намеса в регулирането на трудовите правоотношения. Именно тази
специфика на характера му е от значение за определянето му като обект на
административно нарушение по смисъла на чл. 414, ал. 1 от КТ във връзка с
легалната дефиниция, дадена в чл. 6 от ЗАНН, а не визираните задължения в чл.124
и чл. 128 от КТ, които регламентират общи и основни задължения на работодателя
по конкретно трудово правоотношение, които от своя страна намират отражение в
съдържанието на сключения договор. Изложените в решението подробни мотиви
относно неправилното приложение на материалния закон от АНО при определяне съставомерността на деянието и неговата правна
квалификация, изцяло се споделят от касационната инстанция и поради това не е
необходимо да бъдат преповтаряни.
Споделя се и доводът на РС досежно
допуснато съществено процесуално нарушение на императивите на чл.42, т.3 и чл.57,
ал.1, т.5 от ЗАНН в насока неправилно определяне на момента на извършване на
нарушението, тъй като правилният момент на извършване на нарушението е датата,
следваща датата на изтичане на срока, до който задълженото лице дължи
изпълнение на вмененото му задължение, а фактите сочат, че това е 26.04.2019г.,
а не 30.04.2019г., както се претендира в НП.
По отношение наведените в жалбата
съображения за приложимостта на чл. 128, ал. 2 във връзка с чл. 404, ал. 1, т.
12 от КТ и съответно неприложимостта на 245, ал. 1 от КТ, в случаите на
прекратени трудови правоотношения, от където жалбоподателя в случая черпи
аргументи в полза правотата на своята теза, Съдът счита същите за
неоснователни. Отново следва да се посочи, че характерът на разпоредбите на чл.
124 и 128 от КТ регламентират общи и основни задължения на работодателя по
трудовото правоотношение. Разпоредбата на чл.245, ал. 1 от КТ не препятства и
не поставя ограничения спрямо работодателите, същите да изплащат винаги и само
60 % от възнагражденията, а напротив-гарантира на работниците изплащането на
определен размер при добросъвестно тяхно поведение и не изключва изплащането на
цялото възнаграждение в нормалните житейски и правни ситуации. Работодателите,
съобразно общото правило на чл. 128, ал. 2 от КТ дължат по силата на
обвързващата ги правна връзка да заплащат за престирания
от работниците им труд, като е без значение дали правоотношението е прекратен
или не – релевантно е дали има дължимост на
заплащане. Още повече, че ал. 2 на чл. 245 от КТ предвижда, че разликата до
пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се изплаща
допълнително заедно със законната лихва, което правило кореспондира на това,
съдържащо се в нормата на чл. 86 от Закона за задълженията и договорите. В тази
връзка съдът не счита, че при прекратено трудово правоотношение задължителни
предписания по смисъла на чл. 404, ал. 1, т. 12 от КТ могат да се дават само за
неизплатени пълни размери на трудови възнаграждения или обратното само за част
от такива, още повече, че самата норма на разпоредбата не е конкретна –„… за
изплащане
на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на
трудовите правоотношения.“.
В контекста на гореизложеното касационната
инстанция намира
че не е налице твърдяното касационно основание –неправилно приложение на закона,
поради което обжалваното решение, като валидно, допустимо и постановено в
съответствие и при правилно приложение на закона, следва да бъде оставено в
сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Съдът
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №61 от 31.01.2020
г., постановено по анд
№3133/2019 г., по описа на Районен съд, гр. Стара Загора.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.