№ 540
гр. София , 25.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесет и втори април, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20211000500609 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба
вх.№304220/18.12.2020 г., подадена от „Юробанк България“АД, чрез юрк. Б. К., срещу
Решение №261463/27.11.2020 г. по гр.д.№11917/2019 г. на СГС – I – 10 състав, с което
по предявен от В. С. Г. установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във
вр. чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр.чл.111, б.“в“ от ЗЗД, е признато за установено по
отношение на жалбоподателя, че ищецът не му дължи сумата от 30 191,64 евро –
недължимо претендирана главница над действително дължимия размер,
представляваща възнаградителни лихви за периода 30.12.2009 г. – 23.10.2015 г.,
прибавени към главницата по договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски №180 от
26.07.2005 г., чрез капитализиране на просрочени лихви, и е осъден ответника на осн.
чл.55, ал.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 7279,52 евро, представляваща
недължимо платена възнаградителна лихва за периода 23.10.2015 г. – 12.09.2019 г.,
начислена върху просрочените лихви, прибавени към главницата чрез сключени
допълнителни споразумения и анекс към договора за ипотечен кредит с анюитетни
вноски № 180/26.07.2005 г., заедно със законната лихва върху сумата от 7279,52 евро,
за периода от 12.09.2019 г. до окончателното плащане, както и да заплати на ищеца
разноски по делото. Релевирани са оплаквания за недопустимост на обжалваното
решение, поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването на иска, тъй като
срещу ищеца няма образувано изпълнително производство, а уважаването на исковете
го поставя в по-неблагоприятно положение. При условията на евентуалност – ако се
приеме, че решението е допустимо, се поддържа същото да е неправилно поради
нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила – съдът неправилно е приел, че оспорените клаузи от
процесните допълнителни споразумения представляват анатоцизъм – същите
1
представляват допустимо преструктуриране на просрочените задължения на
кредитополучателя, съгласно действалата в същия период Наредба на БНБ от 2008 г. за
оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на
специфични провизии за кредитен риск, а и сега – съгласно Насоките на БНБ за
управление на необслужвани и преструктурирани експозиции, приети въз основа на
Регламент (ЕС)№575/2013. Ако се приеме, че преструктурирането представлява
анатоцизъм, се поддържа, че е допустимо на осн. чл.294, ал.2 от ТЗ, тъй като договорът
за кредит е търговска сделка. Вземането за сумата от 30191,64 евро е валидно и
съществуващо, дори да се приеме, че е погасено по давност /ако се приеме, че е лихва/,
поради което искът за несъществуване на вземането е следвало да се отхвърли. Съдът е
приел в противоречие със събраните доказателства, че ответникът неоснователно се е
обогатил със суми от надплатени лихви, въпреки че по делото е установено, че тези
сума не са платени от ищеца – от представеното извлечение от сметка е установимо, че
много от плащанията са направени от трети лица. Неправилни са съжденията на съда,
че вносителят на сумите е без значение. Настоява се за обезсилване на обжалвания
съдебен акт, а при условията на евентуалност – за отмяната му, като неправилен, и
постановяване на ново решение по съществото на спора, с което предявените искове да
бъдат изцяло отхвърлени, с присъждане на сторените по делото разноски.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГК, във вр. чл.62, ал.2
от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, същата е процесуално допустима и подлежи
на разглеждане.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК, във вр. чл.62, ал.2 от ГПК, е постъпил Отговор на въззивната жалба вх.
№279271/15.02.2021 г., подаден от В. С. Г., чрез адв. Д.Д.. Поддържа се
неоснователност на въззивната жалба – ищецът има правен интерес от предявяването
на иска, който произтича от съществуващият спор между страните дължимо ли е
увеличението на гавницата на кредита чрез капитализиране на просрочени лихви.
Ирелевантни са съжденията, че при уважаване на иска задълженията на ищеца щели да
нараснат. Между страните няма спор относно действителността на допълнителните
споразумения, а само по отношение на част от клаузите в тях. Правилно и в
съответствие със съдебната практика на ВКС съдът е приел, че клаузите представляват
уговорка за анатоцизъм, поради което са нищожни, поради противоречие със закона.
Неоснователно е възражението, че давността за лихвите е прекъсвана със сключване на
споразуменията. Правилно съдът е приел за ирелевантни отношенията на ищеца с
трети лица, които са внасяли суми по сметката му, които суми банката е удържала за
погасяване на несъществуващи задължения. Настоява се за оставяне на въззивната
жалба без уважение, и потвърждаване на обжалваното решение. Заявява се претенция
за присъждане на деловодните разноски.
С въззивната жалба и отговора страните не са представили нови доказателства и
не са направили доказателствени искания, поради което пред въззивната инстанция
нови доказателства не са събрани.
При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в
изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено по
допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е
2
допустимо. По правилността на решението съдът е ограничен от оплакванията във
въззивната жалба.
На осн. чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства в двете
съдебни инстанции, съдът намира следното:
Производството е образувано по предявени от В. С. Г. срещу „Юробанк
България“АД, в качеството на правоприемник на „ДЗИ Банк“АД, обективно съединени
искове, увеличени по размер в хода на първоинстанционното производство по реда на
чл.214 от ГПК, както следва:
1. Установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. чл.26, ал.1,
предл.1 от ЗЗД, вр. чл.111, б.“в“ от ЗЗД, да бъде признато за установено по
отношение на ответника „Юробанк България“ АД, че по договор за ипотечен
кредит с анюитетни вноски №180 от 26.07.2005 г., сключен между В. С. Г. като
кредитополучател, и „ДЗИ Банк“АД като кредитодател, ищецът не дължи сумата
от 30 191,64 евро – недължимо претендирана главница над действително
дължимия размер, представляваща възнаградителни лихви за периода 30.12.2009
г. – 23.10.2015 г., прибавени към главницата чрез капитализиране на просрочени
лихви;
2. Осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за осъждане на ответника
„Юробанк България“АД, да заплати на ищеца сумата от 7279,52 евро,
представляваща недължимо платена възнаградителна лихва за периода 23.10.2015
г. – 12.09.2019 г., начислена върху просрочените лихви, прибавени към
главницата чрез сключени допълнителни споразумения и анекс към договора за
ипотечен кредит с анюитетни вноски № 180/26.07.2005 г., заедно със законната
лихва върху сумата от 7279,52 евро, за периода от 12.09.2019 г. до окончателното
плащане.
Между страните не се спори, че ищецът В. С. Г. е кредитополучател по Договор за
ипотечен кредит с анюитетни вноски №180/26.07.2005 г., сключен между него и „ДЗИ
Банк“АД, като ответникът „Юробанк България“ е правоприемник на „ДЗИ Банк“ АД,
считано от 01.11.2007 г., поради преобразуване на дружеството „ДЗИ Банк“АД при
условията на общо правоприемство, чрез вливане в „Българска пощенска банка“АД,
впоследствие преименувана в „Юробанк България“АД. Предоставеният на ищеца
кредит с процесния договор е бил в размер на 43 500 евро, със срок за погасяване 120
месеца, при годишна лихва 11,79% за първата година, и 12,79% за остатъчния срок на
кредита, с месечна погасителна вноска за първата година в размер на 618,83 евро, и
642,12 евро за оставащия срок. Впоследствие между първоначалните страни са били
сключени поредица допълнителни споразумения – от 30.12.2009 г., от 20.10.2010 г., от
02.11.2010 г., от 04.05.2012 г., и анекс от 23.10.2015 г.
Ищецът твърди, че банката едностранно увеличила лихвения процент по кредита,
което го затруднило да заплаща редовно нарасналите месечени вноски, и принудило да
подпише допълнителните споразумения, всяко от които предвиждало заплащане на
намалени месечни вноски за определен период от време, след изтичането на който
банката увеличавала главницата на кредита чрез капитализиране на лихви, които
впоследствие отново олихвявала през остатъчния период на кредита. По този начин
главницата нараствала, въпреки ежемесечните погашения, като за погасяване на
усвоената главница от 43 500 евро ищецът до момента на предявяване на иска платил
3
71959,99 евро, а банката претендира от него да дължи остатъчна главница в размер на
36 078,59 евро. Ищецът счита, че прибавянето на изтеклите лихва към главницата
съставлява анатоцизъм, който е забранен от закона, поради което клаузите по
допълнителните споразумения и анекса, които предвиждат това, са нищожни. Част от
претендираната от банката главница - сума в размер на 30 191,64 евро - в
действителност съставлява лихви, прибавени към главницата, които ищецът не дължи
на ответника, тъй като вземането за тях е погасено по давност, на основание чл.111,
б.“в“ ЗЗД. Наред с това, ищецът претендира връщане на сумата от 7279,52 евро,
представляваща недължимо платена възнаградителна лихва за периода 23.10.2015 г. –
12.09.2019 г., начислена върху просрочените лихви, прибавени към главницата /за
които вземането е погасено по давност/.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е оспорил основателността на предявените
искови претенции, като е релевирал:
Възражение за недопустимост на предявените искове, поради липса на правен
интерес за ищеца от предявяването им – липсва изпълнително производство
срещу ищеца, нито са предприети други мерки за събиране на посочените суми;
уважаването на исковете ще постави ищеца в по-неблагоприятно (спрямо
настоящото му) положение, тъй като с отпадане на споразуменията биха
отпаднали облекчените условия с обратна сила, и преизчислените задължения на
ищеца биха били по-обременителни за ищеца;
Не е настъпило погасяване по давност на вземанията, а и изтичането на
погасителната давност не води до „несъществуване“ на вземането;
Реструктурирането на кредита не представлява анатоцизъм, и е допустимо
съгласно Наредба №3/2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции
на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск, а
понастоящем е уредено в Регламент (ЕС) №1093/2010, Регламент (ЕС)
№575/2013 г., Регламент за изпълнение (ЕС) №680/2014, Делегиран регламент
(ЕС) 2018/171, Директива №2013/36/ЕС, и приетите въз основа на тези
нормативни документи от Европейския банков орган /ЕБО/ Насоки за управление
на необслужвани и преструктурирани експозиции, които нормативни актове на
ЕС следва да бъдат приложени, като актове от по-висш порядък;
Не е налице капитализиране на лихвите, а рефинансиране на просрочените
задължения - банката отпуска нова сума, с която се погасяват просрочените
задължения, в резултат на което те биват добавени към редовната главница по
кредита;
Не е налице обедняване на ищеца със сумата 7279,52 евро, тъй като много от
плащанията са извършени от трети лица;
Оспорват се претенциите по размер.
Посочените възражения се поддържат и пред въззивната инстанция.
По спорните между страните въпроси във връзка с предявения отрицателен
установителен иск, настоящия съд намира следното:
Възражението за недопустимост на производството, поради липса на правен
4
интерес на ищеца от предявяването на установителният иск, съдът намира за
неоснователно, поради следните съображения:
Правният интерес при установителните искове е абсолютна процесуална
предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Той
произтича винаги от конкретните обстоятелства, чрез които всяка от спорещите стани
твърди, че се засяга правната й сфера. Правният интерес от предявяване на
установителен иск е винаги налице, когато ищецът твърди, че притежава едно право, а
ответникът оспорва или смущава това право с фактически или правни действия /в т.см.
Решение №135/03.02.2020 г. по гр.д.№980/2019 г. на ВКС – 2-ро отд., Решевие
№109/20.06.2019 г. по гр.д.№2562/2018 г. на ВКС -1-во гр. отд./. В конкретния случай,
от приложената към исковата молба справка, издадена от ответника, за размера на
дълга на ищеца към 02.09.2019 г. /Приложение №4 към ИМ на л.48/, се установява, че
ответникът счита, че вземането му за неплатения остатък от редовната главница по
кредита е в размер на 36 078,59 евро. Ищецът счита, че вземането на ответника за част
от тази сума, в размер на 30 191,64 евро, в действителност е погасено по давност, което
правопогасяващо основание ответникът отрича да е настъпило. Възникналия спор
между страните относно настъпването на посоченото правопогасяващо основание
досежно част от задължението на ищеца към ответника, обуславя правен интерес за
ищеца от разрешаването му със сила на пресъдено нещо.
Основният спорен въпрос между страните във въззивното производство е
правен - дали задължението на ищеца да заплати на ответника възнаградителна лихва
валидно е било трансформирано в задължение за заплащане на главница, съгласно
договореното между страните в сключените между тях допълнителни споразумения и
анекс към договора за кредит.
Не се спори между страните, че поради възникнали за ищеца затруднения при
обслужването на Договор за ипотечен кредит с анюитетни № 180 от 26.07.2005 г.,
между страните са били сключени Допълнителни споразумения към него, от
30.12.2009 г., 20.10.2010 г., 02.11.2010 г., 04.05.2012 г., и анекс от 23.10.2015 г.
От приложените по делото допълнителни споразумения и анекс се установява,
че:
Към датата на сключване на ДС от 30.12.2009 г. ищецът е имал падежирали и
неплатени задължения за лихви в размер на 1148,41 евро /съгласно чл.I.2 от
споразумението/;
Към датата на сключване на ДС от 20.10.2010 г., ищецът е имал натрупани, но
неплатени задължения за лихви в рамките на периода на облекчено погасяване,
определен с ДС от 30.12.2009 г., които са били преоформени в дължими /съгласно
чл.2 от споразумението/;
Към датата на сключване на ДС от 02.11.2010 г., ищецът е имал просрочени и
неплатени задължения за лихви в размер на 1561,43 евро /съгласно чл.2, ал.1, т.2
от споразумението/;
Към датата на сключване на ДС от 04.05.2012 г., ищецът е имал падежирали и
неплатени задължения за лихви в размер на 574,62 евро /съгласно чл.2, ал.1, т.2 от
споразумението/;
Към датата на сключване на Анекс от 23.10.2015 г., ищецът е имал падежирали и
неплатени задължения за лихви в размер на 24 971,41 евро /съгласно чл.2, ал.1, т.2
5
от споразумението/.
От споразуменията се установява, че всички падежирали задължения на ищцата
по договора, неплатени към датата на сключване на Допълнителните споразумения и
анекса /включително просрочените лихви/, и непогасени от внесената при сключването
на споразумението сума за погасяване на задълженията, са били „преоформени
служебно от Банката на датата на Допълнителното споразумение чрез натрупване към
редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения
кредит“. Посочената клауза е разписана в чл.IV от ДС от 30.12.2009 г. /на л.20/, в чл.3
от ДС от 02.11.2010 г./на л.27/, в чл.3, ал.1 от ДС от 04.05.2012 г. /на л.34/, чл.3, ал.1 от
Анекс от 23.10.2015 г. Същевременно се установява, че допълнителните споразумения
от 02.11.2010 г. и от 04.05.2012 г. съдържат уговорка за „Период на облекчено
погасяване“, през който върху дълга се начислява фиксирана годишна лихва в по-
нисък процент, като кредитополучателят погасява дълга на равни месечни погасителни
вноски в по-нисък размер. След изтичане на периода на облекчено погасяване, върху
Дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на облекчено погасяване
лихва, за което с подписването на допълнителното споразумение Кредитополучателят
дава своето изрично и неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на кредитора.
Посоченото натрупване към Дълга на начислена, но непогасена лихва през периода на
облекчено погасяване, е предвидено в разпоредбите на чл.5 от ДС от 02.11.2010 г., и в
чл.5 от ДС от 04.05.2012 г. Същевременно, в допълнителните споразумения е
предвидено изрично, че върху общия размер на дълга, включително върху така
натрупаната върху него начислена, но непогасена през периода на облекчено
погасяване лихва, се начислява годишна лихва в определен в споразумението размер.
Посоченото олихвяване на дълга, включващ вече и натрупаната през периода на
облекчено погасяване лихва, е предвидено в разпоредбите на чл.6 от ДС от 02.11.2010
г., и в чл.6 от ДС от 04.05.2012 г.
От приетата по делото СТЕ /на л.169/ в отговора на поставената към експертизата
8-ма задача, се установява, че към главницата на кредита са били капитализирани
лихви в общ размер на 30 191,64 евро, от които 12 223,11 евро възнаградителна лихва,
и 17 968,53 евро наказателна лихва, както следва:
На 30.12.2009 г. – сумата от 1148,41 евро;
На 20.10.2010 г. – сумата от 12,72 евро;
На 02.11.2010 г. – сумата от 1561,43 евро;
На 29.05.2011 г. – сумата от 185,85 евро;
На 19.08.2011 г. – сумата от 801,92 евро;
На 10.03.2012 г. – сумата от 353,19 евро;
На 04.05.2012 г. – сумата от 574,62 евро;
На 01.12.2012 г. – сумата от 582,09 евро;
На 23.10.2015 г. – сумата от 24 971,41 евро;
Така даденото заключение на съдебно-счетоводната експертиза е било прието без
възражения и оспорвания от страните, настоящият състав го намира за компетентно
изготвено, обосновано и подробно, и го кредитира.
От така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от
фактическа страна, че в допълнителните споразумения към сключения между страните
договор за кредит, е било предвидено капитализиране на начислени, но неплатени
6
лихви през периода на облекчено погасяване, чрез натрупване към редовната усвоена
и непогасена част от главницата, и впоследствие – олихвявани отново, заедно с нея.
С Решение №66/29.07.2019 г. по т.д.№1504/2018 г. на ВКС, ТК, 2-ро т.о.,
постановено по отношение на „Юробанк България“АД, е даден следния отговор на
въпроса, обуславящ изхода от спора и по настоящото производство: „Уговорката в
допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на
редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява
възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 от ЗЗД,
който е допустим само при уговорка между търговци, на осн. чл.294, ал.1 от ТЗ.
Преструктурирането по чл.13 от Наредба №9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация
на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за
кредитен риск /отм./, не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за
олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.2 от ЗЗД“. Същото разрешение е дадено и с
Решение №101/19.08.2019 г. по т.д.№439/2017 г. на ВКС – 2-ро т.о. Посоченото
разрешение напълно се споделя от настоящия състав.
Не може да бъде обоснован извод за допустимост на анатоцизъм в случаи като
процесния, и от разпоредбите на Регламент (ЕС) №1093/2010 - същият регламентира
създаването на Европейски банков орган (ЕБО), и не засяга конкретните способи за
управление на необслужваните експозиции на банките. Те са регламентирани в
издадените от ЕБО Насоки за управление на необслужени и преструктурирани
експозиции, (EBA/GL/2018/06), като в Приложение №5 – възможни мерки по
преструктуриране, в т.4 е предвидена възможността рисковите експозиции на банките
да се преструктурират чрез капитализиране на просрочени задължения/лихви. В
същата обаче е посочено, че мярката следва да се счита за осъществима, само след
направена оценка, че кредитополучателят може да обслужва ревизираното погасяване
на кредита, и когато институцията официално е поискала потвърждение, че
кредитополучателят разбира и приема условията за капитализация, каквато оценка,
искане и потвърждение липсва в сключените допълнителни споразумения. Мярката
следва да се предоставя избирателно, когато не е възможно възстановяването на
просрочените задължения по друг начин, и да не се предлага на кретитополучателя
повече от веднъж. От дадените насоки не може да се обоснове извод, че мярката се
счита възможна и приложима и когато кредитополучателят е физическо лице, което не
е търговец. Наред с това, същите са издадени на 31 октомври 2018 г., а съгласно
решение на БНБ от 30.06.2019 г. са приложими за българските кредитни институции от
30.06.2019 г. – т.е. не са приложими към възникналите правоотношения в периода
м.12.2009 г. – м.октомври, 2015 г. Неприложим към правоотношенията между
страните, възникнали в посочения период, е и Делегиран регламент (ЕС) 2018/171, от
19 октомври 2017 година за допълнение на Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския
парламент и на Съвета с регулаторни технически стандарти за прага на значимост на
просрочено кредитно задължение. Директива 2013/36/ЕС от 26 юни 2013 година
относно достъпа до осъществяването на дейност от кредитните институции и относно
7
пруденциалния надзор върху кредитните институции и инвестиционните посредници,
Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г., и
Регламент за изпълнение (ЕС) № 680/2014 на Комисията от 16 април 2014 година, имат
за свой предмет съгласуването на националните разпоредби относно достъпа до
осъществяването на дейност от кредитните институции и инвестиционните
посредници, редът и условията на управлението им и тяхната надзорна рамка, както и
установяването на единни правила относно общите пруденциални изисквания, които
трябва да спазват институциите, подлежащи на надзор съгласно Директива
2013/36/ЕС, и определяне на техническите стандарти за изпълнение по отношение на
предоставянето на информация от институциите на надзорните органи. Ето защо,
неоснователни са доводите на ответника, че посочените нормативни актове допускат
анатоцизъм в случаи като процесния, и следва да намерят приложение.
В конкретния случай съдът намира от правна страна, че така направената
уговорка между страните в клаузите на чл.IV, чл.V и чл.VI от Допълнително
споразумение от 30.12.2009 г., на чл.3, чл.4, ал.2 и чл.5 и чл.6 от ДС от 02.11.2010 г., на
чл.3, чл.4, ал.2, чл.5 и чл.6 от ЗД от 04.05.2012 г., чл.3, ал.1, чл.4, ал.1 от Анекс №1 от
23.10.2015 г., с която се предвижда капитализиране на просрочените лихви, както и на
неплатените лихви в периодите на облекчено погасяване на дълга, и впоследствие
олихвяването им, заедно с остатъка от главницата по кредита, представлява
анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който е допустим само между търговци и
само при изрична уговорка между тях, съгласно разпоредбата на чл.294, ал.1 от ТЗ. В
правоотношения, при които една от страните няма качеството на търговец /какъвто е
настоящия случай/, такава уговорка не е допустима, тъй като противоречи на
императивната забрана на чл.10, ал.3 от ЗЗД. Тъй като посочените клаузи в своята
съвкупност и взаимна връзка водят до анатоцизъм, същите са нищожни в частта им,
предвиждаща капитализация на лихвите и последващото им олихвяване, на осн. чл.26,
ал.1, предл.1 от ЗЗД, във вр. чл.10, ал.3 от ЗЗД. Съответно, не съществува вземане на
ответника за главница по процесния договор за кредит и допълнителните споразумения
към него, до размера на сумата от 30 191,64 евро, представляваща капитализирани
лихви, начислени през периода от 26.07.2005 г. до 23.10.2010 г. Следователно,
извършеното реструктуриране на кредита, чрез прибавяне на начислените лихви към
главницата, не е променило вида на вземането, и същото е запазило акцесорния си
характер на лихва. Съгласно разпоредбата на чл.111, б.“в“ от ЗЗД, вземанията за лихви
се погасяват с кратка тригодишна погасителна давност. Падежът за заплащане на
договорената възнаградителна лихва, както и начислената наказателна лихва, съгласно
разпоредбата на чл.3, ал.3 и чл.4, ал.1, т.2 от Договора, настъпва ежемесечно, на датата
на усвояване на кредита /26. число на месеца/. Начислените лихви в размер общо на
30 191,64 евро, са били начислени за периода до 23.10.2015 г., от която дата, до датата
на предявяване на исковата молба – 12.09.2019 г., са изминали 3 години, 10 месеца и
20 дни. Следователно, вземането в размер 30 191,64 евро, представляващо договорни
възнаградителни и наказателни лихви, към датата на предявяване на исковата молба, е
било погасено по давност, до пълния си предявен размер.
Този извод обосновава основателност на предявеният иск с правно основание
чл.124, ал.1 от ГПК, до пълният му предявен размер от 30 191,64 евро. Като е
8
достигнал до същите фактически и правни изводи, съдът е постановил правилно и
законосъобразно решение по този иск, което ще следва да се потвърди.
По предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за сумата от
7279,52 евро, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва за периода
23.10.2015 г. – 12.09.2019 г., съдът намира следното:
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза вх.
№275897/20.10.2020 г. /на л.206/ се установява, че за периода от 23.10.2015 г. до
12.09.2019 г. върху сумата от 30 191,64 евро, представляваща капитализирана
възнаградителна и наказателна лихва, е била начислена лихва в размер на 7 279,52
евро, въз основа на разпоредбите на чл.V и чл.VI от Допълнително споразумение от
30.12.2009 г., на чл.4, ал.2 и чл.6 от ДС от 02.11.2010 г., на чл.4, ал.2, и чл.6 от ЗД от
04.05.2012 г., и чл.4, ал.1 от Анекс №1 от 23.10.2015 г., които по изложените вече
съображения съдът намери за частично нищожни на осн. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във
вр. чл.10, ал.3 от ЗЗД в частта им, която предвижда олихвяване на капитализираните
лихви по кредита. Следователно, сумата от 7 279,52 евро, е била събрана от ищеца при
начална липса на основание, и на основание чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД,
подлежи на връщане.
Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че част от внесените
суми за били внесени от трети лица, поради което ищецът не е активно материално
легитимиран да претендира връщането им, поради следните съображения:
Съгласно чл.2, ал.2 от Договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски
№180/26.07.2005 г., кредитът се отчита по заемна сметка №2262978043033007, при
„ДЗИ Банк“АД, клон Красно село, с титуляр кредитополучателя В. С. Г.. Съгласно
чл.5, ал.4 от договора, Кредитополучателят дава писмено съгласие за служебно инкасо
в полза на Банката по реда на чл.18, ал.1 от Наредба №3 на БНБ за безналичните
плащания и националната платежна система, въз основа на което Банката може да
издължава едностранно в деня на падежа или след него изискуемите суми по договора,
като задължава служебно сметките на кредитополучателя, открити при нея.
Посочените разпоредби не са били променяни с последващите допълнителни
споразумения и анекс към договора.
От приетото по делото заключение на ССЕ вх.№71581/20.07.2020 г. /на л.168/ се
установява, че от представените от ответника извлечения е видно, че в периода от
23.10.2015 г. до 12.09.2019 г. /след преобразуването на „ДЗИ Банк“АД чрез вливане в
ответното дружество „Юробанк България“АД/, погасяванията по договора са били
извършвани по разчетна сметка с аналитичен номер: 4985 978 148 043033 01 101 1, с
титуляр В. С. Г.. От извлечението на сметката се установява, че в посочения период по
сметката са постъпили общо 33 323,26 евро, от които само 687 евро са били внесени от
В. С. Г.. Вносители на останалите суми са били трети лица – А. Ц. Г.а, П. В., Б. Г., Й.
В. Г., П. Т..
С §1, т.3 от ДР на Наредба №3 на БНБ от 10.07.1992 г. за плащанията (отм. бр. 75
от 02.08.2002 г.; в сила от 30.09.2002 г.) е дадено легално определение на понятието
„банкова сметка“, като „сметката, която банката води за отчитане на пари на клиенти,
вложени при нея“. Съгласно §1, т.1 от същата наредба е дадено и легално определение
на понятието „плащане“, като същото е дефинирано като „действия и сделки между
банки и техни клиенти и сделки между банки, свързани с прехвърлянето на пари по
9
банкови сметки, както и плащанията в наличност от банки“. От посочените дефиниции
се извежда извода, че парите, които се отчитат по банковата сметка, в отношенията
между банката и титуляра на сметката, се считат за собственост на титуляра на
сметката, а извършените действия по прехвърлянето на пари по/от банковата сметка,
съставляват сделка между банката и клиента – съответно при внасянето на сумата
страни по банковата сделка са вносителят и банката, а при извършване на плащания
чрез прехвърлянето на пари от една банкова сметка в друга, страни по сделката са
титуляра на сметката и банката. Към момента на сключване на процесния договор от
26.07.2005 г. е действала Наредба № 3 от 27.06.2002 г. за безналичните плащания и
националната платежна система (отм.ДВ бр. 81 от 11.10.2005 г.). Съгласно чл.17, ал.1
от наредбата, банката приема по сметка на свой клиент безналични плащания и вноски
в брой, независимо от това кой е платецът или вносителят по тези операции. Съгласно
чл.17, ал.3 от наредбата, със средствата по сметката може да се разпорежда титулярът
на сметката, включително – съгласно ал.4 – със средствата по сметката да извършва
плащания по реда на наредбата. Съгласно чл.18, ал.1 от наредбата, Банката може да
събира по открита при нея сметка суми, дължими й от титуляря на сметката, въз основа
на писмено съгласие за плащане, дадено при сключване на сделката, по която възниква
задължението в полза на банката. Посочените разпоредби обосновават извод, че страни
по сделката, съставляваща безналично плащане или вноски в брой по сметка на клиент
на банката, са наредителят/вносителят от една страна, и от друга страна - банката,
която „приема“ да води по сметка на свой клиент /титуляра на сметката/ внесената
сума, а страни по сделката, съставляваща „плащане“ на задължение по договора чрез
събиране на суми от сметките на Кредитополучателя, открити при Банката, чрез
служебно инкасо в полза на Банката, са титулярът на сметката, и Банката. В този
случай Банката е едновременно страна по сделката, съставляваща банкова услуга –
извършване на безналично прехвърляне на пари от сметка на клиент към друга сметка,
но и получател на плащането на задължението по договора с Кредитополучателя на
основание чл.5, ал.4 от договора.
Следователно, в конкретния случай, извършвайки служебно инкасо в полза на
Банката /на основание чл.5, ал.4 от договора/, от заемната сметка по чл.2, ал.2 от
Договора, по силата на даденото от титуляра на сметката писмено съгласие, банката
едностранно е извършила безналично плащане на суми при начална липса на
основание. Това е така, тъй като начислените от банката задължения за заплащане на
лихва върху капитализираните лихви, не са валидно възникнали, поради нищожност
на договорните разпоредби, въз основа на които тези суми са начислени. Тези суми
подлежат на връщане на лицето, от което са удържани – т.е. на титуляра на сметката.
Ето защо, предявеният иск за връщане на сумата от 7 279,52 евро, на основание
чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, се явява основателен до пълния му предявен размер, и
следва да се уважи. Като законна последица от уважаването на иска, сумата следва да
бъде присъдена ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска, до
окончателното плащане. Като е достигнал до същите крайни изводи, първостепенният
съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което ще следва да се уважи.
При този изход от спора, на основание чл.78, ал.3от ГПК в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят направените от нея разноски за въззивното производство.
С представения списък по чл.80 от ГПК въззивамият ищец е претендирал сумата от
3500 лв. за разноски за процесуално представителство, които се установяват с
представен ДПЗС и платежно нареждане. С молба от 20.04.2021 г. въззивникът е
10
релевирал възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско
възнаграждение. Обжалваемият интерес на ответника по предявения отрицателен
установителен иск е в размер на 59 050,62 лв. /представляващи левовата
равностойност на 30 191,64 евро по фиксирания курс на БНБ/, а по предявеният
осъдителен иск е в размер на 14 237,50 лв. /представляващи левовата равностойност на
7 279,52 евро по фиксирания курс на БНБ/. Съобразно разпоредбата на чр.7, ал.2, т.4 от
Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минималното адвокатско възнаграждение по предявения установителен иск се
изчислява в размер на 2 301,52 лв., а по осъдителния иск – в размер на 957,13 лв., или
общото минимално адвокатско възнаграждение, съобразно разпоредбата на чл.2, ал.5
от Наредба №1/09.07.2004 г. се изчислява в размер на 3258,64 лева. Претендираните
разноски надхвърлят минималния размер с 241 лева, при относителна правна сложност
на делото пред въззивната инстанция, поради което съдът намира възражението за
неоснователно, поради което следва въззивникът да бъде осъден да заплати на ищеца
претендираните разноски за процесуално представителство в пълния им размер.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261463 от 27.11.2020 г., постановено по гр.д.
№11917 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд – I – 10 състав.
ОСЪЖДА „Юробанк България“АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, 1766, ул.“Околовръстен път“ №260, на основание чл.78, ал.3 от
ГПК да заплати на В. С. Г., с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к.“***“, бл.***, вх.*,
ет.*, ап.**, сумата от 3500 лв. /три хиляди и петстотин лева/, представляваща разноски
за процесуално представителство за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от
ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред
Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11