№ 95
гр. Велико Търново , 17.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет
и трети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Георги Драгoстинов
Членове:Владимир Страхилов
Светослав Иванов
при участието на секретаря Красимира Г. Илиева
като разгледа докладваното от Светослав Иванов Въззивно гражданско дело
№ 20214100500109 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 269 и сл. ГПК.
С решение № 260049/01.10.2020 г. по гр. д. № 917/2019 г. на Павликенския районен
съд (ПвлРС) е прието за установено по отношение на „Т. Г. БГ“ ЕООД, ЕИК: **********,
гр. П., ул. „М.“ № 4, че дължи на М. М. М., ЕГН: **********, гр. П., ул. „А. С.“ № 15,
сумата от 4343.24 лв., представляваща неплатено наемно възнаграждение по договор за наем
в сила от 18.10.2017 г,, прекратен на 10.04.2018 г., както и сумата от 633.29 лв.,
представляваща мораторна лихва от 11.05.2018 г. – 11.10.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на исковата молба в съда – 16.12.2019 г. до окончателното
изплащане. Със същото решение районния съд е осъдил ЕООД да плати на физическо лице
и съдопроизводствени разноски по делото.
Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от „Т. Г. БГ“ ЕООД, гр. П., в която
се навеждат доводи за неговата неправилност. Моли Великотърновския окръжен съд
(ВТОС) да постанови решение, с което да отмени изцяло решението на ПвлРС, и да
постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Претендират се и разноски.
По делото е постъпил и отговор от М. М. М., гр. П., в който се релевират аргументи
за неоснователност на въззивната жалба. Моли ВТОС да остави същата без уважение.
След като взе предвид събраните по делото доказателства, посредством предвидените
в закона доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите, възраженията и
оплакванията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, Великотърновският
окръжен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:
1
С оглед на служебните задължения, установени в чл. 269, във вр. с чл. 270 ГПК,
ВТОС счита, че обжалваното решение на районния съд е валидно и допустимо, което
обуславя възможността на въззивния съд да произнасяне по неговата правилност.
Постъпилата въззивна жалба е редовна, съдържа законоустановените реквизити по чл. 260
ГПК и приложения по чл. 261 ГПК, подадена е в срока по чл. 259 ГПК от процесуално
легитимирана страна срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по смисъла на
чл. 258 ГПК, поради което същата се явява и процесуално допустима. Отговорът на
въззивната жалба е постъпил в срока по чл. 263 ГПК, притежава необходимото съдържание
по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК и съдържа приложенията по смисъла на чл. 261 ГПК.
По фактите:
Безспорно по делото е установено сключването на договор за наем, считано от
18.10.2017 г. , съгласно който М. М. М. е предоставил на „Т. Г. БГ“ ЕООД за временно
ползване срещу възнаграждение следния н. и.: масивна сграда със застроена площ от 74 кв.
м. и РЗП от 148 кв. м., на два етажа: приземен етаж, включващ кафе-аператив със санитарни
възли, склад с площ от 55.23 кв. м., таван, жилищен полуетаж, състоящ се от дневна, кухня,
коридор, спалня и санитарен възел с площ от 57.91 кв. м., която сграда се намира в УПИ I-
460 в кв. 55 по ПУП на гр. П., с площ на поземления имот от 370 кв. м., с граници на УПИ:
от две страни улици, УПИ IV-459, УПИII-461.
Договорът е бил сключен за десет години с договорена наемна цена от 1100 лв.,
платима ежемесечно до десето число на съответния месец, следващ текущия месец по
банков път по сметка, посочена от наемодателя. Не се спори, че договорът е прекратен на
10.04.2018 г., когато е получено известието за това от наемателя при условията на отказ на
управителя на ответното дружество, документиран от трима свидетели. Няма спор и че
дължимите суми по наема са така, както са посочени в исковата молба или: за м. октомври
2017 г. – 476.58 лв., м. ноември 2017 г. – 1100 лв., м. декември 2017 г. –1100 лв., м. януари
2018 г. – 1100 лв., м. февруари 2018 г. – 1100 лв., м. март 2018 г. –1100 лв., м. април 2018 г.
– 366.66 лв., или общо 6343.24 лв.
Безспорно е и че ответното дружество е заплатило на ищеца на няколко пъти суми в
общ размер от 2000 лв. Това впрочем се установява и от приложените извлечения от
банковата сметка на М. М. М.. Несъмнено установено по делото е и обстоятелство, че ЕООД
дължи на физическо лице сумата от 4343.24 лв., представляваща разлика от общата дължима
сума, от която са извадени платените по банков път 2000 лв. Спорно е дали сумата от
4343.24 лв. е платена на М. М. М. от „Т. Г. БГ“ ЕООД.
По правото:
ВТОС намира, че ПвлРС е бил сезиран с иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 422 ГПК на М. М. М. срещу „Т. Г. БГ“ ЕООД, с който се иска
да бъде установено, че ЕООД дължи на физическото лице сумата от 4343.24 лв.,
представляваща вземане за наемна цена от договор за наем от 18.10.2017 г., прекратен на
10.04.2018 г., ведно със мораторната лихва за забава за периода от 11.05.2018 г. до
11.10.2019 г., а също и законната лихва за забава за периода от подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК – 16.12.2019 г. – до окончателното изплащане на главницата.
2
За да е основателен така предявеният иск, ищецът трябва докаже, че е бил сключен
договор за наем и вземанията му за наемната цена са станали изискуеми. Ответникът – който
признава договора и дълга си – трябва да докаже, че е го е платил. В настоящия случай „Т.
Г. БГ“ ЕООД твърди, че е платило наемните цени в брой на М. М. М.. Дружеството обаче не
е представило нито едно доказателство в тази връзка. Поради това на основание чл. 154, ал.
1 ГПК съдът е длъжен да приеме за ненастъпил този факт, който не е бил положително
установен.
Само в допълнение следва да се посочи, че представената данъчна документация по
никакъв начин не би могла да докаже плащането на наема от „Т. Г. БГ“ ЕООД на М. М. М..
Това е така, защото – дори действително М. да е декларирал някакъв доход от „друга
стопанска дейност“ и да е получил някакви плащания във връзка с това – тези обстоятелства
не биха могли да установят по несъмнен начин, че М. е получил плащане именно от ЕООД,
а още по-малко – че това плащане е било за дълга, който дружеството има към него и не е
било погасило (както се установи по делото).
При това въззивният съд намира, че в полза на М. срещу „Т. Г. БГ“ ЕООД
съществува вземане в размер 4343.24 лв., представляваща вземане за наемна цена от договор
за наем от 18.10.2017 г., прекратен на 10.04.2018 г. (чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД). В полза на
ищеца се установява положително и породено вземане за законна лихва от 11.05.2018 г. до
11.10.2019 г. върху тази сума, тъй като към този момент всички наемни вноски са били
изискуеми и неплатени (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Основателно при това се явява и искането за
мораторна лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК (16.12.2019 г.) до окончателното
изплащане (чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
С оглед на изложеното предявените искове от М. М. М. срещу „Т. Г. БГ“ ЕООД се
явяват основателни и правилно са били уважени от ПвлРС, поради което решението му
трябва да бъде потвърдено (чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК), а въззивната жалба – оставена без
уважение. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд следва да препрати към мотивите на
районния съд.
По разноските:
Право на разноски в този случай има ищеца, но понеже той не е претендирал такива,
ВТОС не би могъл да му присъди служебно.
Воден от горните съображения и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК,
Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260049/01.10.2020 г. по гр. д. № 917/2019 г. на
Павликенския районен съд.
3
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4