№ 436
гр. София, 07.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Мария Георгиева
Членове:Катерина Рачева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Радиана Д. Андреева
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20221000501457 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.294 връзка с чл.258-чл.273 от ГПК.
С Решение № 52/17.05.2022 г., постановено по гр.д. № 2388/2021 г. по
описа на Върховен касационен съд, ГК, ІІІ г.о., е отменено Решение №
328/02.04.2021 г., постановено по в.гр.д. № 2635/2020 г. на САС и делото
върнато за ново разглеждане от друг състав на САС със задължителни
указания за допускане на поисканата от ответното дружество допълнителна
или разширена съдебно-оценителна експертиза.
С оглед горното отменително решение, предмет на настоящото
въззивно производство е въззивната жалба на ищците В. Д. А. и М. Г. Я.
срещу Решение № 2843/07.05.2020 г., постановено по гр.д. № 9253/2019 г. по
описа на СГС, ГО, І-20 състав, в неговата отхвърлителна част, с която
исковете на ищците за присъждане на обезщетение по чл.59, ал.1 от ЗЗД са
отхвърлени за разликата над сумата от по 150 лв. до пълните предявени
размери от по 168 107,50 лв.
В осъдителната част за сумите от по 150 лв., решението е влязло в сила,
като необжалвано.
1
Въззивниците - ищци поддържат, че в обжалваната част решението е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди се неправилност на
извода на първоинстанционния съд, че вземането за разликата до увеличения
размер от 336 215 лв. е погасено, поради изтичане на предвидения в закона
давностен срок, позовавайки се на Тълкувателно решение 3/2016 г. от
22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че това
тълкувателно решение е неотносимо към спора, тъй като предявеният иск по
чл.59 от ЗЗД не е заявен като частичен, а първоначално предявеният размер е
увеличен, съобразно приетото по делото заключение. Твърди се, че изводът
на съда, че докато трае съдебния процес, давността е спряла да тече по
отношение на първоначално заявения размер, а за разликата до увеличения
размер давността е продължила да тече, е правно неиздържан и е изграден в
нарушение на процесуалния и материалния закон-чл.116, ал.1 от ГПК /отм./ и
чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД и чл.116, б.“б“ ЗЗД. Твърди се, че погасителната
давност за целия размер на вземането е прекъсната и спряна в момента на
подаване на исковата молба, поради което вземането не е погасено по давност
за разликата над първоначално заявения размер до увеличения размер.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови
друго, с което да уважи предявения иск в пълния му предявен размер.
По делото е представен отговор от въззиваемата страна-ответникът
Сдружение „Съюз на българските автомобилисти“, с който моли съда да
остави без уважение подадената въззивна жалба като неоснователна и
недоказана и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. В отговора са развити подробни съображения по
съществото на спора.
В открито съдебно заседание въззивниците-ищци поддържат въззивната
си жалба чрез своя процесуален представител по съображения подробно
изложени в представените по делото писмени бележки. Претендират се
направените разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК.
В открито съдебно заседание въззиваемата страна-ответникът в
първоинстанционното производство и чрез своя процесуален представител
моли съда да остави без уважение въззивната жалба, като потвърди
обжалвания съдебен акт. Подробни съображения излага в писмени бележки.
Претендира направените разноски, представя списък по чл.80 ГПК.
2
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с обективно, кумулативно
съединени искове с правно основание чл.59, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД,
предявени от първоначалния ищец Г. М. Я. починал в хода на производството
срещу Сдружение „Съюз на българските автомобилисти“ за заплащане на
обезщетение за лишаването му от право на ползване на собствения му
недвижим имот, а именно: част в размер на 4 390 кв.м. от поземлен имот с пл.
№ 1474, кв.7 по плана на гр. София, м. „НПЗ Хладилника-Витоша“,
разположена в южната част на ПИ 1474, с административен адрес: ул. „***“
№ ***, за период от пет години назад, считано от датата на подаване на
исковата молба-09.07.2007 г. в размер общо на 300 лв., или 5 лв. на месец,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
иска до окончателното й изплащане.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
Спорът в настоящото въззивно производство между страните е само
досежно размера на дължимото обезщетение за лишаването на ищците от
право на ползване на собствения им недвижим имот, доколкото и предвид
влизане на решението в сила за присъдената сума от по 150 лв. обезщетение
за целия процесен период от пет години, между страните със сила на
пресъдено са установени правопораждащите факти на спорното субективно
материално право, т.е. установено е, че ответникът е ползвал за процесния
период (09.07.2002 г.-09.07.2007 г.) имота - собственост на ищците, и с това
той се е обогатил, спестявайки си разходи за ползването, което от своя страна
е довело до обедняване на ищците, лишавайки ги от възможността да ползват
същия или да получават наеми за него. Със СПН, формирана по влязлото в
сила на 19.01.2017 г. Решение от 05.04.2016 г. по гр.д. № 1796/2002 г. на СГС,
е признато за установено, че ищците са собственици на процесния имот на
основание реституция по чл.1, ал.1 ЗВСОНИ и наследство. Това са
правнорелевантните факти, правилно установени от първоинстанционния съд
и по тях няма спор. Съответно с въззивната жалба не са въвеждани доводи за
3
неправилно установени фактически и правнорелевантни обстоятелства.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва страна
и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване.
В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
От правна страна предявеният иск съдът квалифицира по чл. 59, ал. 1 от
ЗЗД.
Спорът между страните на първо място е, относно правилността на
извода на първоинстанционния съд, че вземането за разликата до увеличения
размер от 336 215 лв. е погасено, поради изтичане на предвидения в закона
давностен срок и на второ място относно справедливия размер на дължимото
обезщетение.
По първия спорен въпрос. Основателно е възражението, въведено с
въззивната жалба на ищците, тъй като неправилно първостепенният съд е
приел, че вземането за разликата до увеличения размер от 336 215 лв. е
погасено по давност.
Изводът на първостепенния съд е в противоречие с константната и
непротиворечива съдебната практика по въпроса за давността в случай на
увеличение на иска за парично вземане, който не е заявен като частичен,
включително и с приетото в мотивите по т.1 от Тълкувателно решение №
3/2016 от 22.04.2019 год. на ОСГТК, в които е прието: „Счита се, че искът е
предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния
размер на вземането при парични притезания, когато ищецът не е посочил, че
предявява иска като частичен. Ако от събраните по делото доказателства се
установява, че спорното право /вземането/ е в по-голям размер от заявения с
исковата молба, това обстоятелство не дава основание за извод, че
предявеният иск е частичен. Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1
ГПК предоставя право на ищеца до приключване на съдебното дирене в
първата инстанция да измени размера на предявения иск. В тази хипотеза
след изменение на размера на иска спорното право продължава да се
претендира на същото основание и със същото съдържание, като промяната е
само по отношение на размера. Давността за вземането, включително и за
4
увеличената част, е прекъсната с исковата молба и е спряла да тече докато
трае исковият процес, защото пред съда е заявено цялото спорно право, без да
е посочено, че се предявява частичен иск.“
В горния смисъл е и Решение № 69 от 31.07.2020 г. по т.д. № 2461/2019
г., т.к., ІІ т.о. на ВКС, в което съставът на съда е приел, че: „Спирането на
давността съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД и прекъсването й по чл. 116 б.
„б“ от ЗЗД настъпват от датата на завеждане на иска за първоначално
предявения иск в първоначално заявения размер. Но при увеличение на иска
на основание чл. 214 от ГПК, не е налице нов иск, а само увеличение по
размер, поради това давността е прекъсната и е спряла да тече докато трае
исковият процес, защото са заявени изцяло претенциите, които впоследствие
са уточнени. В случая категорично искът не е предявен като частичен с
исковата молба, за да се приложи спрямо увеличената част от иска
давността.“ В този смисъл е и решение № 236 от 20.01.2020 г. по гр. д. №
4551/2015 г. ВКС, ГК, 4-то отделение, Решение № 6 от 15.03.2012 г. по т.д. №
20/2011 г., Т.К., І т.о. на ВКС и др.
По отношение на второто спорно обстоятелство, размерът на
дължимото справедливо обезщетение.
Пред първоинстанционния съд е прието заключение на съдебно
оценителна експертиза, изготвено от вещото лице К. Б., от което се
установява, че процесният недвижим имот представлява празен терен, не
засегнат от строителни мероприятия, покрит с бетонова площадка, захранен с
ток, водопровод и канализация. Оценката е дадена от вещото лице по метода
на пазарните аналози, като е взето предвид, че процесният имот се намира в
новоразвиващ се квартал, характерен с многофункционалния характер на
изградените и новоизграждащите се сгради, успоредно с това се развива и
съществува техническа инфраструктура, транспортната достъпност е много
добра. Въз основа на горното и взетите аналози за терени, представляващи
УПИ, без застрояване, захранени с ток, водопровод и канализация, вещото
лице е определило обща стойност на обезщетението за процесния период от
пет години в размер на сумата от 336 215 лв.
Във връзка със задължителните указания дадени с отменителното
решение на ВКС, пред настоящата въззивна инстанция е прието заключението
на разширена СТЕ, изготвено от вещите лица инж. П. и инж. Д.. От същото се
5
установява, че процесното място е ъглово и се намира на ъгъла, формиран от
ул. „Филип Кутев“ и ул. „Атанас Дуков“. Към момента в имота е изградена
масивна сграда, изпълнена в груб строеж. Установява се, че в претендирания
период, процесният имот и съседните такива са ползвани основно за
производствени и промишлени дейности (цехове, складове, офиси и др. на
различни предприятия).
С оглед липсата на данни за реално осъществени наеми, за процесния
период, за имоти с подобна характеристика и в същия район, при определяне
на размера на средно месечния пазарен наем, експертизата се е позовала на
Български стандарти за оценяване и е изходила от наемни цени на такива
недвижими имоти, които в достатъчна степен съвпадат по характеристики с
тези на подлежащия на оценка за наем имот. При извършване на оценката,
експертизата е взела предвид и възможността за ползване на имота като
открит паркинг, стигайки до заключението, че при дългосрочно отдаване под
наем на имота, при константен наем, който би бил в размер на 0,65 евро/кв.м.,
наемната стойност за целия период би била 172 031 евро, което е левовата
равностойност на 336 463 лв.
От разпита на вещите лица в проведеното открито съдебно заседание се
установява, че при оценка на процесното място вещите лица не са взели
предвид, че мястото е електрифицирано, има ВиК и поставен асфалт, тъй като
същото е оценено като открит паркинг, за който не са необходими нито
асфалт, нито вода, нито ток. Установява се също така, че цените са по-високи,
защото мястото се намира в промишлена зона. Също така за процесния
период, целият район, в който се намира и имота на ищците, е бил в
регулация, захранен с ток, вода и канал, и това не е подобрение извършено от
конкретно лице, а инфраструктура, която се ползва от целия район, а не само
от процесния имот.
Безспорно се установява, че в процесния период м.07.2002 г.-м.07.2007
г. процесният недвижим имот е представлявал незастроен поземлен имот,
намиращ се в промишлена зона, в район който е в регулация,
електрифициран, с изградени ВиК, с положен на терена асфалт,
представляващ бивш учебен полигон.
И двете приети по настоящото дело експертизи, тази изслушана и
приета пред първоинстанционния съд, и тази приета пред настоящия въззивен
6
състав, дават приблизително еднаква стойност на дължимото обезщетение за
петгодишния процесен период с разлика от 248 лв. Според заключението
прието пред първоинстанционния съд, стойността на дължимото обезщетение
възлиза на сумата от 336 215 лв., а според заключението прието пред
настоящата инстанция-336 463 лв.
Съдът кредитира заключенията на двете експертизи, като намира, че
същите не са дали силно завишена стойност на обезщетението.
В хода на настоящото производство и въпреки изрично дадените
указания и до двете страни, не са ангажирани писмени доказателства,
установяващи реални сделки-сключване на договори за наеми в периода от
09.07.2002 г.-09.07.2007 г. на сходни имоти, в процесния район, като в
проведеното на 22.11.2022 г. открито съдебно заседание, процесуалният
представител на въззиваемата страна изрично е заявил, че не може да
представи такива доказателства. Съответно видно от приложения от вещото
лице отговор въз основа на издаденото му от съда съдебно удостоверение,
последното също е било в невъзможност да се снабди с писмени
доказателства за реално сключени такива договори.
При липсата на доказателства за реално извършени сделки, и двете
експертизи са посочили, че единственият приложим метод е този на
пазарните аналози (сравнителен метод) и въз основа на него е определена
стойността на средната пазарна наемна цена. И в двете експертизи,
стойността е определена от лицензирани (професионални) оценители и
базирана на професионални методи на оценяване. Методът се избира от
оценителя според целта на съответната оценка.
Съгласно приетото в т. 4 от ППВС № 1/1979 г., при хипотезата на чл.
59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му
върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, т. е.
дължи се връщането на по-малката сума между обедняването и
обогатяването. Доколкото е приложим общия принцип, че никой не може да
се обогатява за чужда сметка, от съществено значение е установяването - за
всеки конкретен случай - в какво се изразява обедняването, съответно
обогатяването, за да бъде правилно остойностен дължимия размер. В този
смисъл Решение № 50025 от 20.03.2023 г. по гр. д. № 1811/2022 г., г. ., ІІІ ГО
на ВКС.
7
В конкретния случай ищците в качеството си на собственици
претендират обезщетение за ползването на собствения им недвижим имот, от
което са били лишени. Безспорно е налице неоснователно обогатяване на
ползуващия вещта ответник за сметка на нейния собственик, който би могъл,
ако вещта се намираше в негово държане, да извлича ползи от нея било
лично, било като я отдава под наем. Следователно обедняването на ищците,
респ. дължимото обезщетението е в размер на следващия се пазарен наем за
недвижимия имот.
Неоснователно е въведеното от въззиваемия с отговора на въззивната
жалба възражение, че експертизата и при извършената оценка не е взела
предвид действителната възможност ищците да реализират сделка-
дългосрочен наем на процесния имот. Както сочат вещите лица, изслушани
пред настоящата инстанция, с оглед характеристиката на имота към
процесния период, същият е можело да бъда отдаван под наем като открит
паркинг и на тази база е определена средната наемна цена.
Обстоятелството дали ищците със сигурност са могли да реализират
подобна сделка, е ирелеванто за спора по същество. Това е така, защото от
изискването за връзката между обедняването и обогатяването и правилото, че
се дължи по-малката величина от двете, следва че обезщетението е
съизмеримо със средния пазарен наем на имота, тъй като ползващият без
основание ответник, независимо каква полза извлича и остойностява, си
спестява разходите за наем, които безспорно би дължал на собственика за
времето на ползване на имота. Изцяло в този смисъл Решение № 88 от
09.10.2020 г. по гр.д.№ 1487/2019 г., ВКС, ІІІ г.о. По същата причина правно
ирелевантно за пораждане отговорността на ответника на извъндоговорното
основание, е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана, получени ли
са от това приходи, усвоени ли са добивите-естествени или граждански
плодове пред исковия период.
Според задължителните за съдилищата постановки в ППВС №
1/28.05.1979 г. неоснователно обогатяване е налице всякога при
неоснователно разместване на имуществени ценности, т.е. не само при
увеличаване имуществото на дадено лице, но и при спестени му средства за
сметка на имуществото на друго лице. Такава е хипотезата, когато
собственикът е лишен от ползване на вещта, а друго лице я ползва без
8
основание. Обстоятелството, че ответникът реално не е използвал тази чужда
вещ или не е реализирал приходи от същата е правноирелевантно за
успешното провеждане на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато е установено, че
ответникът я ползва без правно основание, а ползването обективно е било
възможно. Задължението да обезщети собственика й, произтича от
създадената възможност той да спести наема, който би плащал за ползването,
а обедняването на собственика се съизмерява със същата сума - пазарният
наем за процесното имущество за съответния период. Правно - релевантното
обогатяване по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД всякога е свързано или с
придобиване на нови имуществени блага за обогатения, или с избягване на
иначе необходимо изразходване на налични, включени в патримониума му
блага, като за общия фактически състав на неоснователното обогатяване са
без значение формите, чрез които се реализира обогатяването. Съществено
условие е, обаче, то да е станало за сметка на друго лице. В този смисъл
Решение № 88 от 28.08.2017 г. по т.д. № 834/2016 г., ТК, ІІ ТО на ВКС,
Решение № 252 от 23.01.2015 г., по гр. д. № 2858/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС и
др.
Неоснователно е и възражението на ответника, че не са изпълнени
указанията дадени от ВКС и приетата от настоящия състав експертиза не се е
съобразила с характеристиките на процесния имот без извършените от
ответника подобрения на имота. Неоснователно е възражението на ответника,
че средния пазарен наем следва да се определи без извършените от него
подобрения, т.е. имотът следва да се оцени като заблатена нива.
Според настоящия въззивен състав, имотът следва да бъде оценен в
състоянието, в което е ползван от ответника в процесния период, доколкото
собственикът е лишен от ползите, които имотът би му осигурявал съобразно
неговия вид, състояние и предназначение.
Изрично както бе посочено и по-горе, вещите лица заявяват, че са
оценили имота като открит паркинг, за който не са необходими ток, вода,
асфалт. Безспорно се установява, че в процесния период имотът не е
представлявал заблатена нива.
На следващо място, видно от отговора на исковата молба, ответникът
твърди да е извършил подобренията върху имота през 1982 г., т.е. преди
реституцията по ЗВСОНИ. Както бе посочено по-горе безспорно ищците са
9
собственици на процесния имот на основание реституция по чл.1, ал.1
ЗВСОНИ. Съобразно задължителната за съда съдебна практика, обективирана
в б. Г. на Тълкувателно решение № 1 от 17.V.1995 г., ОСГК, целта на
ЗВСОНИ е да се възстанови собствеността върху имотите, отчуждени по
изброените в чл. 1 и чл. 2 закони, в полза на лицата, от които са отнети.
Пълно възстановяване на фактическото положение обаче е практически
невъзможно.Като материален закон ЗВСОНИ няма обратно действие, щом
изрично такова не е предвидено, и следователно правата на собствениците се
възстановяват от влизане на закона в сила. Поради това с чл. 8, ал. 1 изрично
се постановява, че за времето, което имотите им са били одържавени,
бившите собственици и техните наследници не могат да искат пропуснати
ползи и добиви от имотите. С тази разпоредба се въвежда правило, което
изключва приложението на общия принцип на неоснователното обогатяване.
Това правило следва да важи и в обратната хипотеза - не следва да се дължат
разноските, направени за поддържане или подобряване на имота.
Следователно и доколкото ответникът твърди да е извършил
подобрение на имота, преди влизане в сила на ЗВСОНИ, то ищците са
придобили имота в състоянието, в което се е намирал към влизане в сила на
закона и това не е било заблатена нива и не дължат на ответника разноските
за подобряване на имота.
Но дори и да се приеме, че ответникът има насрещно вземане срещу
ищците за извършени от него подобрения (след влизане в сила на ЗВСОНИ,
каквито твърдения няма), същото е следвало да бъде своевременно заявено с
отговора на исковата молба или под формата на възражение за прихващане с
увеличената стойност на имота, или с насрещен иск, каквито не са били
предявени, поради което и в хода на производството не са събирани
доказателства и от страните не са излагани твърдения относно това дали
ответникът е бил добросъвестен или недобросъвестен владелец, съответно
дали има правото на увеличената стойност на имота или само на по-малката
сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е
увеличила стойността на имота вследствие на твърдените подобрения, за
извършването на които също не са събирани доказателства. Безспорно това
представляват отделени вземания на ответника, почиващи също на забраната
за неоснователно обогатяване, но същите следва да бъдат предявени по
установения процесуален ред и като правопогасяващи чрез прихващане
10
вземанията на ищците.
Неоснователни са и възраженията на въззиваемия, относно датата, от
която дължи законна лихва по чл.86, ал.1 от ГПК, включително и върху
увеличената част от исковата претенция. На първо място законната лихва е
претендирана и съответно се присъжда от датата на предявяване на иска –
09.07.2007 г., което е материалноправна, правоувеличаваща последица от
предявяването на иска, а именно: правото на лихви поради забава, в която
ответникът изпада от деня на предявяване на иска, ако преди това вече не е
бил в забава.
Както бе посочено тази увеличена част не е друг, нов иск, а само
увеличение по размер, защото претенцията е заявена изцяло и впоследствие е
уточнена, съобразно заключението на вещото лице, доколкото безспорно и
при първоначално предявяване на исковата претенция по чл.59 от ЗЗД
ищецът не може да посочи точния размер на претенцията, тъй като за
определянето му се изискват специални знания. Поради което и върху
увеличената част от претенцията следва да се счита, че лихва се дължи от
датата на предявяването й, доколкото и с исковата молба ищецът е поканил
ответника да му заплаща вече възникнало парично задължение за
обезщетение по чл. 59 ЗЗД за минал период, а именно: пет години преди
датата на предявяване на иска.
По горните съображения въззивният съд намира за основателна
въззивната жалба на ищците, съответно за неоснователни и не почиващи на
закона и съдебната практика възраженията на въззиваемата страна.
С оглед на гореизложеното въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в обжалваната му
част и вместо него постановено друго, с което предявените искове бъдат
уважени до пълния им предявен размер.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото съдът ще следва да присъди на основание
чл.78, ал.1 от ГПК на ищците направените от тях разноски пред
първоинстанционния съд в пълния им размер от 14748,60 лв., от която сума:
13 448,60 лв. внесена държавна такса, 300 лв.-депозит вещо лице и 1000 лв.
заплатено адвокатско възнаграждение. Следователно на ищците ще следва да
бъдат присъдени допълнително разноски в размер на 14 735,43 лв.,
11
представляваща разликата над присъдените от СГС разноски в размер на
13,17 лв. до дължимия размер от 14 748,60 лв.
Съответно на въззивниците ищци ще следва да бъдат присъдени в
пълен размер разноските направени пред двете въззивни инстанция в общ
размер на сумата от 7 718,30 лв., от която: 6 718,30 лв. платена държавна
такса и 1000 лв. заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящия
въззивен съд, както и на основание чл.294, ал.2 от ГПК разноските за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. за осъществено
процесуално представителство пред ВКС, съобразно договор за правна
помощ от 17.06.202 г.
При този изход на делото на въззиваемата страна, разноски не се
дължат.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение от 07.05.2020 г., постановено по гр.д. № 9253/2019 г.,
по описа на Софийски градски съд, I-20 състав, в частта, с която са
отхвърлени предявените от В. Д. А. и М. Г. Я. на основание чл.59, л.1 ЗЗД
искове срещу Сдружение „Съюз на българските автомобилисти“ за разликата
над сумите от по 150 лв. до сумите от по 168 107,50 лв., обезщетение за
ползване на УПИ І-1474 в кв.7 на местност „НПЗ Хладилника-Витоша“, гр.
София, за периода от 09.07.2002 г. до 09.07.2007 г., ведно със законната
лихва, считано от 09.07.2007 г. до окончателното плащане, КАТО ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Сдружение „Съюз на българските автомобилисти“, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ №
3 да заплати на основание чл.59 ЗЗД на Г. М. Я., починал в хода на
настоящото производство и заместен на основание чл.227 от ГПК от
наследниците си по закон В. Д. А., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“ № ***,
ет.***, ап.*** и М. Г. Я., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“№ ***, ет.***,
ап.***, и двамата със съдебен адрес: гр. София, ул. „Позитано“ № 14, ет.1,
ап.5, адвокат И. Д. разликата над сумите от по 150 лв. до сумите от по
168107,50 лв., представляващи обезщетение за неоснователно ползване на
собствения им имот, представляващ 4 390 кв.м. от поземлен имот с пл.№
12
1474, кв.7 по плана на гр. София, м. „НПЗ Хладилника-Витоша“, разположена
в южната част на ПИ 1474, с административен адрес: ул. „***“ № ***, за
периода от 09.07.2002 г. до 09.07.2007 г., ведно със законната лихва, считано
от 09.07.2007 г. до окончателното плащане на сумите, на основание чл.78, ал.1
от ГПК да заплати допълнително разноски за първоинстанционното
производство в размер на 14 735,43 лв., (четиринадесет хиляди седемстотин
тридесет и пет и 0,43 лв.), а за въззивното производство в размер на 7 718,30
лв. (седем хиляди седемстотин и осемнадесет и 0,30 лв.), както и сумата от
2000 лв. (две хиляди лв.) заплатено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред касационната инстанция.
Решението в осъдителната му част е влязло в сила като необжалвано.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд
в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280,
ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13