Р Е
Ш Е Н
И Е
№........../13.10.2021 г.
гр. София
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7-ми състав, в публичното съдебно заседание на
тринадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ
при секретаря Павлинка Славова, като
разгледа т. д. № 1741 по
описа на съда за 2019г, намери за установено следното:
Производството е образувано по
искова молба на „Н.” ЕООД, с която срещу „К.Т.“ ООД са предявени кумулативно
съединени искове, както следва: с правно
основание чл. 79, ал.1 ЗЗД за сумата от 60 000,00 лева с ДДС – остатък
от цена по договор за продажба на право на експлоатация (търговска дейност) и
бизнес опит от 22.11.2018; на основание
чл. 86 ЗЗД за сумата от 4083,33 лева – мораторна лихва за забава плащането
на главницата за периода от 27.12.2018 г – 28.08.2019 г, ведно със законната
лихва считано от 30.08.2019 г до окончателното изплащане на главницата, на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 10 000,00
лева – неустойка за забава плащането на главницата. Претендират се разноски
за производството и разноски за обезпечителното производство.
В исковата молба се твърди, че на
22.11.2018г между дружествата е сключен договор, по силата на който ищецът се
задължава да продаде на ответника правото на експлоатация (осъществяване на
търговска дейност) и своя бизнес (търговски) опит, свързани с експлоатацията на
посочените в исковата молба търговски обекти срещу насрещното задължение за
плащане на цена в размер на 264 000,00 лева с ДДС, платима в сроковете и
условията на чл.3. Ищецът е изпълнил задълженията си по договора да прехвърли
експлоатацията на бензиностанциите на ответното дружество, както и да предаде
търговския си и бизнес опит, което е извършено чрез пренаемане на
бензиностанциите, преотстъпване на ответното дружеството на обучения персонал,
с който ищцовото дружество е осъществявало търговската дейност на обектите, в
това число служителя Д.Й., който е напълно запознат със спецификите на търговската
дейност на ищцовото дружество и на който с допълнителен договор от 23.11.2018г
изрично е възложено запознаването на ответното дружество с търговския и бизнес
опит на продавача. Към предявяване на иска ответникът е платил 192 000,00 лева
с ДДС по фактури №59/22.11.2018 г и 12 000,00 лева по фактура
№65/28.12.2018 г, последното като част от дължимия се остатък в общ размер на
72 000,00 лева с ДДС. Разликата в размер на 60 000,00 лева с ДДС е
изискуема и непогасена. За вредите от забавата в плащане на цената ищецът
счита, че е кредитор и на вземане за мораторна лихва и мораторна неустойка в
размери съответно 4083,33 лева, респ. 10000,00 лева.
В срока за отговор, ответникът не оспорва, че е страна
по договора 22.11.2018г, че е получил експлоатацията на бензиностанциите и че е
платил 192 000,00 лева с ДДС по фактури №59/22.11.2018г , съответно
12 000,00 лева по фактура №65/28.12.2018г. Счита договора за нищожен
поради неспазване на формата за сключването му, тъй като правната му
квалификация е на договор за продажба на част от търговското предприятие, който
следва да бъде сключен освен с нотариална заверка на подписите, още и на
съдържанието. Релевира и възражение за неизпълнен договор, в частта относно
задължението за прехвърляне на бизнес опит. Последното е уговорено да се
удостовери с подписване на констативен протокол, какъвто не е съставен. Оспорва
и че ищецът е разполагал с бизнес опит за управление на обектите, тъй като в
нито един момент преди договора не е управлявал последните. Оспорва договора за
услуга от 23.11.2018г сключен между ищеца и служителя Д.Й. като антидатиран и
съставен за целите на процеса. Оспорва твърденията, че персонала, работещ в
обектите, е преотстъпен на ответното дружество в изпълнение на договора, а като
последица от продажбата на търговското предприятие съгласно чл.123, ал.1, т. 4 КТ. Твърди и че договора е прекратен със сбъдване на уговореното в договора
прекратително условие на чл.7, б.“Д“ вр.чл. 7, б.“Г“, поради неплащане на
сумата по чл. 3, ал.1, б.“Б“, с което отпада задължението му да плати остатъка
от цента. Оспорва и че с договора са прехвърлени инсталации, апаратура и
съоръжения, които да са част от цената, тъй като не са собственост на ищцовото
дружество, защото то ползва бензиностанциите по договори за наем.
С допълнителната искова молба ищецът
по първоначалните искове оспорва твърденията, че договора има характеристиките
на договор за продажба на част от търговското предприятие, тъй като не
прехвърля съвкупност от права,
задължения и фактически отношения. Твърди, че прехвърлянето на бизнес опита не
е от основано значение за договора, а има акцесорен характер, което следва от
начина на уговаряне на плащането на цената. Счита, че договорът не е сключен с
оглед личността на продавача и че няма пречка да бъде изпълнен чрез действията
на третото лице, каквото в случая е служителя Д.Й.. Твърди, че по отношение на
инсталациите, апаратурата и съоръженията на бензиностанциите е направил
инвестиции, които е прехвърлил с договора, а не собствеността върху самите
съоръжения. Работодател на работещите на обектите служители е третото за
отношенията лице „М.Б.“ ЕООД, с оглед на което не е налице хипотезата на чл.
123 КТ. Оспорва и сбъдване на прекратителното условие на чл.7, б.Д вр. чл.7,
б.Г от договора, поради извършеното частично изпълнение на задължението по
чл.3, ал.1, б.Б с плащането на сумата от 12 000,00 лева.
С отговора на допълнителната искова
молба ответникът по първоначалните искове поддържа възраженията за нищожност,
неизпълнението на договора и автоматичното му прекратяване. Оспорва
твърденията, че служителя Д.Й. има сериозен бизнес опит.
Приети за съвместно разглеждане са и
насрещните искове на „К.Т.“ ООД, ЕИК ******срещу
„Н.“ ЕООД, ЕИК ******, както следва: с
правно основание чл.34, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 204 000,00 лева
– връщане на даденото поради нищожност на договора за продажба на право на
експлоатация (търговска дейност) и бизнес опит от 22.11.2018 г, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 10.10.2019 г. до окончателното й
изплащане; евентуално на основание чл.
55, ал.1, пред. 3 ЗЗД за заплащане сумата от 204 000,00 лева – връщане
на даденото поради разваляне на договора за продажба на право на експлоатация
(търговска дейност) и бизнес опит от 22.11.2018г, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 10.10.2019 г до окончателното й изплащане.
С исковата молба ищецът твърди, че с
ответника са страни по договор за продажба на право на експлоатация
(осъществяване на търговска дейност) и бизнес (търговски) опит от 22.11.2018г
по който е платил сумата от 204 000,00 лева. Договорът е нищожен поради
неспазване на формата за сключването му, тъй като правната му квалификация е на
договор за продажба на част от търговското предприятие, който следва да бъде
сключен освен с нотариална заверка на подписите, още и на съдържанието, каквато
няма. Евентуално поддържа, че договорът е прекратен със сбъдване на уговореното
в чл.7, б.Д вр.чл. 7, б.Г прекратително условие, поради неплащане на сумата от
по чл. 3, ал.1, б. Б. С прекратяването на договора отпада и основанието за
задържането на платените по него суми.
С отговора на исковата молба по
насрещните искове ответника оспорва твърденията на ищеца, че договорът е за
прехвърляне на част от търговското предприятие, тъй като не прехвърля
съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Твърди, че
прехвърлянето на бизнес опита не е от основано значение за договора, а има
акцесорен характер, което следва от начина на уговаряне на плащането на цената.
Счита, че договорът не е сключен с оглед личността на продавача и че няма
пречка да бъде изпълнен чрез действията на третото лице, каквото в случая е
служителя Д.Й.. Твърди, че по отношение на инсталациите, апаратурата и
съоръженията на бензиностанциите е направил инвестиции, които е прехвърлил с
договора, а не собствеността върху самите съоръжения. Работодател на работещите
на обектите служители е третото за отношенията лице „М.Б.“ ЕООД, с оглед на
което не е налице хипотезата на чл. 123 КТ. Оспорва и сбъдване на
прекратителното условие на чл.7, б.Д вр. чл.7, б.Г от договора, поради
извършеното частично изпълнение на задължението по чл.3, ал.1, б.Б с плащането
на сумата от 12 000,00 лева.
Съдът като обсъди доводите на
страните и събраните по делото
доказателства приема за установено следното:
Между страните е безспорно, че на
22.11.2018г сключват договор именуван от тях „за продажба на право на експлоатация
(търговска дейност) и бизнес опит“, по силата на който ищецът по първоначалните
искове, се задължава да продаде на ответника правото на експлоатация
(осъществяване на търговска дейност) и своя бизнес (търговски) опит, свързани с
експлоатацията на посочените в исковата молба търговски обекти срещу насрещното
задължение за плащане на цена в размер на 264 000,00 лева с ДДС, платима в
сроковете и условията на чл.3. В договора страните са дефинирали неговия
предмет, т.е. какво включват „правото на експлоатация“ (търговска дейност) и
„бизнес опит“, които се прехвърлят. Съгласно чл. 1, ал. 1 - ал.3 те обхващат
предоставянето на знания за:
продажбата на дребно на крайни потребители на горива, петролни продукти и
техните производни, възможност за продажба на стоки в бензиностанции, ведно с
всички съпътстващи дейности, продажби и предоставяне на услуги във връзка с
дейността; логистика на стопанската дейност, изразяваща се в продажба на дребно
на крайни потребители на горива, петролни продукти и техните производни, както
и възможни за продажба стоки в бензиностанция, бизнес опит при стокооборот и
документооборот във връзка с експлоатацията, маркетинга, управлението на
качеството на бензиностанцията, планиране на инвестиции, управление и контрол
на персонала и всички други знания и умения, придобити от продавача във връзка
с развивана от него търговска дейност в посочените в договора бензиностанции.
Посочено е още (чл. 1, ал. 4), че цената включва и всички инвестиции,
апаратура, инсталации, съоръжения и всички други вещи, необходими за
осъществяване на търговската дейност по продажба на дребно на горива и всяка
друга съпътстваща дейност, за които продавача е вложил средства в посочените
бензиностанции. В чл. 4, б. „А“ – б. „Д“ е уговорен начина на прехвърляне на
правото на експлоатация, като е посочено, че предаването на всяка една от
бензиностанциите ще стане въз онова на договори за пренаемане на имотите от
ответника като ищецът ще съдейства за сключване на договори за наем със
собствениците при същите условия. Бензиностанциите ще бъдат предадени с празни
резервоари, в срок до 09.12.2018 г, но с наличните към предаването: други
стоки, мебели, съоръжения, оборудване и други движими вещи, необходими за
тяхната експлоатация. А съгласно чл. 5 от момента на подписване на договора до
изтичане на гратисния срок по чл.4 продавачът се задължава да запознае
управителя на купувача или посочено от него лице със своя бизнес (търговски )
опит и доколкото се касае предимно за практически знания и умения и тъй като
изпълнението на задължението не е възможно да бъде писмено обективирано, страните
се съгласяват, че изпълнението на това задължение ще бъде доказано с подписване
на нарочен констативен протокол.
Спорът на първо място се концентрира
относно правната характеристика на договора. Според ищецът договора е особен
вид договор, чийто основен предмет е прехвърлянето на ответника на „правото на
експлоатация“ на бензиностанциите, а прехвърлянето на „бизнес опита“ е от
второстепенно значение, докато според ответникът договора разкрива
характеристиките на договор за прехвърляне на обособена част от търговското
предприятие на ищеца.
Материалното ни право не урежда
изрично договора за прехвърляне на обособена част от търговското предприятие.
Че такава сделка е допустима следва от разпоредбата на чл. 15, ал. 2 ТЗ. Оскъдна
е уредбата и на продажбата на търговското предприятие като цяло. В ТЗ са
посочени само изискванията за форма (нотариална заверка на подписа и на съдържанието),
солидарната отговорност на купувача и продавача към кредиторите на продавача и
вписването на прехвърлянето по партидите в Търговския регистър на купувача и
продавача. Тези изисквания касая договорите за продажба на цялото предприятие,
а не тези за продажба на обособена част или части от него, но може да се
приеме, че след като са предвидени за по-голямото следва да са приложими и за
по-малкото. В ТЗ няма разпоредби касаещи основните права и задължения на
страните по договора. Следователно и като израз на договорната свобода, те не
са ограничени и могат свободно да ги уговарят спрямо нуждите, които целят да
задоволят от сключването на договора. Относно предмета на последния, когато той
касае част от търговското предприятие, следва да се посочи, че практиката
приема, че тази част може да бъде само реално определена, не и идеална такава
(така решение № 213 по т.д. № 29 / 2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №189 по
т.д.№ 1978/2013 г. на І т.о. на ВКС/. Отделно от това, за да се приеме, че продажбата
касае част от търговското предприятие, а не на отделен негов актив, предмет на
отчуждаването следва да е именно съвкупност, съдържаща характеристиките на
предприятие съгласно чл.15 ал.1 ТЗ като прехвърлимите права, задължения и
фактически отношения, следва да са взаимно свързани с обслужване
функционирането на конкретен вид дейност от дейността на предприятието.
Прехвърлимата се част от търговското предприятие следва да е определена в
договора (т.е. да са индивидуализирани правата, задълженията и фактическите
отношения, които се прехвърлят) или да е определяема, като последното може да
се извърши и чрез счетоводно обособяване, т.е. да бъде посочена балансовата й
стойност в договора.
Процесния договор, сключен между
страните разкрива характеристиките именно на договор за продажба на обособена
част/обособени части от търговското предприятие на ищцовото дружество. Това е
така, защото на първо място всяка една от бензиностанциите представлява
организационна структура, която може самостоятелно да осъществява стопанска
дейност (може да бъде самостоятелно търговско предприятие) и за която поначало
следва да се води отделно счетоводство, т.е. може да се приеме за счетоводно
обособена в предприятието на търговеца. На следващо място предмет на договора е
не само правото на експлоатация на бензиностанциите (както твърди ищеца), а и
прехвърляне/предоставяне на нематериалните права на бизнес опит (т.е. на знания
и умения за продажбата на дребно на крайни потребители на горива; знания и
умения за логистика на стопанската дейност, бизнес опит при стокооборот и
документооборот във връзка с експлоатацията; маркетинга, управлението на
качеството на бензиностанцията, планиране на инвестиции, управление и контрол
на персонала и други), материални права като правото на вземане за
равностойността на вложените в съоръженията и инсталациите инвестиции; на задължения
(задълженията по договорите за наем, по които купувачът приема да стане
пренаемател - да пази наетите съоръжения, да заплаща наема и консумативните
разходи за дейността, които макар да не са изрично посочени в процесния
договора, са негова закономерна последица), както и на фактически отношения
обслужващи тази дейност (клиентела и репутация, които следват обектите).
Следователно с договора страните уговарят прехвърлянето на една съвкупност,
която е обособена и разкрива характеристиките на предприятие по смисъла чл.15,
ал.1 ТЗ.
Извод в различна насока не следва
от възраженията на ищеца, че: към
сключване на процесния договор последният не участва в други правоотношения
относно бензиностанциите освен по договорите за наем и пренаемане, които да се
окачествят като пряка търговска дейност; че страните са заявили желание единият
да се оттегли от правото на експлоатация, а другия е заявил желание да развива
такава дейност; че задължението за предаване на бензиностанциите с празни
резервоари е израз на желанието на продавача да не прехвърля права и задължение
въз връзка с горивата; че в договора липсва посочване на балансова стойност на
прехвърляните активи.
Първо нито ТЗ, нито друг закон
въвежда изискване към предмета на договора за продажба на търговско предприятие
или на обособена част от такова да бъде само пряката търговска дейност. Изисква
се единствено да се прехвърля съвкупност (от права, задължения и фактически
отношения), която да е свързана с обслужване функционирането на конкретен вид
дейност от търговската дейност на предприятието на търговеца. От друга страна, пряко
експлоатиране на бензиностанциите може да представлява и отдаването им под наем
на трети лица с цел извличане на гражданските плодове от вещта. На следващо
място, уговорката за предаване на бензиностанциите с празни резервоари, може да
е израз на желанието на страните да ограничат предмета на прехвърлимата се
част/части от търговското предприятие, но дори да е така, това е по-скоро израз
на договорната свобода, отколкото обстоятелство изключващо характеризирането на
договора като такъв за продажба на част от търговското предприятие. Що се
отнася до посочването, респ. непосочването на балансовата стойност на
прехвърлимата част в договора, то това има отношение към индивидуализацията на
предмета на договора, но отново според настоящия състав не води до
дисквалифицирането му като такъв за продажба на обособена част от предприятието
на ищеца.
След като съдът приема, че сключения
договор между страните разкрива характеристиките на договор за продажба на
обособена/обособени части от търговското предприятие на ищеца, следва да се
произнесе по възражението на ответника за неговата нищожност поради неспазване
на предвидената в закона форма, да бъде заверено нотариално и съдържанието на
договора, като страните не са в спор, че процесният такъв не съдържа подобно
удостоверяване.
На първо място, следва да се посочи,
че чл. 15, ал.1 ТЗ не урежда форма за валидност на договора за продажба на част
от търговско предприятие. Но дори да се приеме, че е приложим принципа, че предвиждайки
такава форма за по-голямото, то тя важи и за по-малкото, договорът не може да
се приеме за нищожен поради неспазване на формата. Това е така, защото
сключения между страните договор е търговска сделка съгласно чл. 286, ал.1, вр.
ал. 3 ТЗ, тъй като предмета на дейност на ответното дружество е именно търговия
с горива, за каквато дейност може да се използва и придобитата част от
търговското предприятие на ищеца. Т.е. това е сделка сключена от ответника във
връзка с упражняваното от него занятие. След като сделката е търговска за една
от страните, то за нея са приложими правилата на ТЗ за търговските сделки и за двете страни съгласно чл. 287 ТЗ и в
частност разпоредбата на чл. 293, ал.3 ТЗ, която изключва възможността за ответника
да се позовава на неспазването на формата, ако от поведението му може да се
заключи, че не е оспорвал действителността на договора. Такова оспорване от
ответника, преди предявяване на процесните искове и в частност към момента на
сключване на договора, не се твърди, с оглед на което той не може да се
позовава на неспазването на предвидената в закона форма.
Относно прехвърлянето на „правото на
експлоатация“ чрез предоставяне ползването на бензиностанциите по делото няма
спор между страните, а това се установява и от представените договори за
пренаемане и договорите за наем.
Спорно е изпълнението на задълженията
по договора от страна на ищеца да прехвърли: своя бизнес опит (т.е. знания и
умения за продажбата на дребно на крайни потребители на горива; знания и умения
за логистика на стопанската дейност, бизнес опит при стокооборот и
документооборот във връзка с експлоатацията; маркетинга, управлението на
качеството на бензиностанцията, планиране на инвестиции, управление и контрол
на персонала и други); да предаде техническите документи за бензиностанциите
(чл. 8, б.“Б“ от договора); да прехвърли собствеността върху инсталациите и
съоръженията (чл.1, ал.4 от договора).
Според ответника ищецът не притежава
бизнес опит, тъй като не е управлявал търговската дейност в обектите непосредствено
преди сключване на договора, а такава е осъществявана от трети за процеса лица,
счита за недоказано и прехвърлянето на бизнес опита с ангажираните
доказателства.
Възражението за липса на бизнес опит
съдът намира за неоснователно. Последното се установява от събраните по делото
доказателства от страна на ищеца в обем 5 тома, включващи оборотни ведомости за
периода м.09.2016г – м01.2017г, дневник на продажбите по ДДС за същия период,
ГДД за 2016г, договори с доставчици на горива, документооборот за доставки на
горива. От последните в съвкупност се установява, че ищецът е упражнявал
непосредствено преди процесния договор търговска дейност в областта на
продажбата на горива на дребно. При това положение житейски обосновано може да
се приеме, че след като ищцовото дружество е осъществявало такава дейност и то
в не малък обем (оборотите са в милиони левове), то има натрупани знания и опит
в областта на продажбите на дребно на горива на крайни потребители; знания и
умения за логистика на стопанската дейност, бизнес опит относно стокооборота и
документооборота във връзка с експлоатацията на такива обекти; маркетинг,
управление на качеството на горивата в бензиностанциите, планиране на
инвестиции, управление и контрол на персонала. Възраженията на ответника за
неточности в счетоводната документация са ирелевантни, тъй като производството
не касае пряко тези счетоводни документи и тяхната редовност. Последните се
представят единствено като косвено доказателство за установяване подлежащия на
доказване факт на притежаване на знания и умения от страна на ищцовото
дружество да търгува с горива и да управлява обекти като процесните
бензиностанции. Следва да се сподели и довода на ищеца, че търговския опит за
управление не е тъждествен на определен счетоводен резултат, т.е. от
обстоятелството, че за дадена счетоводна година ищцовото дружество реализира
печалба или загуба, не може пряко да се изведе липсата на търговски опит, тъй
като печалбата и загубата са резултата от множество други икономически фактори,
които търговския опит не винаги може да изключи или преодолее (като например финансови
кризи, инфлация, свръх предлагане или потребление на горива, бизнес стратегия
за разработване на обект според свидетеля А.и други), които оказват влияние на
цените и потреблението, а оттам и на прихода, разхода и печалбата.
Изпълнението на задължението да се
предаде бизнес опита се свежда до предоставяне от ищеца на едно интелектуално
благо /полезно знание, опит/, с който ответникът не е разполагал към сключване
на договора. Прехвърлянето на това знание предполага извършване на едно или повече
фактически действия (разговори, обсъждане и други подобни), чието доказване
може да бъде извършено чрез способите за доказване на приемане на изработеното
от възложителя по договора за изработка, но не е задължително именно поради
неформалния им характер / така Решение № 36 от 25.05.2011 г. на ВКС по т. д. №
263/2010 г., I т. о., ТК/. Следователно изпълнението може да бъде доказано
както с уговорения от страните в договора начин (съставяне на констативен
протокол), така и с всички други доказателствени средства, още повече че
страните не могат да въвеждат с договора ограничения във начина на доказване на
изпълнението.
Според ищеца предаването е
осъществено чрез трето за правоотношението лице Д.Й.. Поначало знания и умения
едно юридическо лице не може да натрупа само, а такива натрупват физическите
лица, които са част от неговорите органи на управление и работни структури (управители,
мениджъри други работници и служители), с оглед на което може да се приеме за
вярно твърдението на ищеца, че прехвърлянето на бизнес опита (производствения
опит, ноу-хау), когато те не са разписани правила за поведение, не е сделка
сключена с оглед личността на изпълнителя и изпълнението може да бъде възложено
и на трето за отношенията лице. Съдът приема, че това лице може да бъде както
служител на изпълнителя, който е запознат и притежава знанията и опита, които
се предоставят, така и всяко трето лице, което по един или друг начин е
достигнал до тях. Още повече, че за разлика от марките, патентите, промишления
дизайн, производствения опит не е защитен чрез регистрация, поради което знанията
и уменията, които са негов предмет, могат да бъдат придобити от възложителя и
без съдействието на изпълнителя. Макар да е допустима възможността да се докаже
изпълнение на задължението чрез действията на трето лице, в процесния случай
представените доказателства не установяват подлежащия на доказване факт. Това е
така, защото ответникът не е страна нито по договора от 23.11.2018 г, сключен
между ищеца и третото лице Йорданов, нито в констативния протокол от 04.12.2018
г., установяващ изпълнението на задължението на третото лице. След като не е
страна по тези документи, те не могат да му се противопоставят, още повече при
изричното им оспорване.
Констативните протоколи от
04.12.2018 г (на л.102-л.103 и л.104) също не са подписани за ответника, а
отразяването на причините за неподписването, представляват свидетелски
показания, които не могат да бъдат кредитирани, тъй като не са събрани по
допустим според ГПК ред. Следователно и тези писмени документи не установяват
предаването на знанията и уменията на ищеца.
За подлежащия на доказване факт са
събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетеля А.. От показанията на
последния се установява, че е управител на дружеството, което е едноличен
собственик на капитала на ищцовото дружество, че е негов консултант в сферата
на търговията с горивата. Следователно обосновано може да се предположи, че
последният е запознат с производствения опит (ноу-хау), което притежава
ищцовото дружество. От показанията се установява и че свидетелят е консултирал
ответното дружество във връзка със сключения с ищеца договор за предаване на
бизнес опита на последното като за около месец е обучавал с размяна на имейли
човек от офиса на ответното дружество, как да пуска заявки, как да води
търговската дейност в прехвърляните бензиностанции. Следователно от показанията
на свидетеля се изпълнението на задължението и приемането му от ответното
дружество.
Извод в различна насока не следва от
обстоятелството, че свидетелят може да се приеме за заинтересован, тъй като е
управител на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество и води
други дела с ответното дружество. Заинтересоваността на свидетеля не означава,
че показанията му не могат да се кредитират, а налага съдът да изследва, дали
тя е довела до изопачаване на фактите и обстоятелствата, за които се
свидетелства. В случая по делото не са събрани доказателства, въз основа на
които да се приеме, че заинтересоваността на свидетеля му пречи да даде
обективни показания за фактите от значение за делото. Извод в различна насока
не следва и от показанията на свидетеля, че съпругът на управителя на „К.Т.“
ООД дългогодишно също се занимава с търговия на горива на едро и дребно на
други бензиностанции. Това е така, защото по делото не е установено последният
да притежава именно знанията и уменията, които са предмет на процесния договор.
А и не обяснява защо тогава ответникът се съгласява да сключи договор, част от
предмета на който е прехвърляне на знания и опит, които притежава.
Относно задължението за предаване на
техническите документи за бензиностанциите (чл. 8, б.“Б“ от договора), следва
да се посочи, че на договора е придаден от страните характера на приемо-предавателен
протокол. Удостовереното с протокола предаване не се оспорва от страните по
делото, с оглед на което съдът приема, че последното установява изпълнението на
задължението.
Според настоящия състав договора не
включва в своя предмет задължение за прехвърляне на собствеността върху
инсталациите и съоръженията (чл.1, ал.4 от договора). Разпоредбата тълкувана
във връзка с преамбюла на договора, където е посочено, че са извършени от ищеца
значителни инвестиции в инсталациите и съоръженията в бензиностанции, които не
са негова собственост, а се ползват под наем, налага извода, че в тази част на
договора страните са изявили воля не за прехвърляне на собственост върху
съоръжения и инсталации, които ищецът не притежава, а за заплащане на равностойността
на вложените в съоръженията и инсталациите инвестиции.
Следователно ищецът доказва, че е
изправна страна по договора и има право да получи в пълен размер уговорената в
договора цена за прехвърляната съвкупност.
В тежест на ответника е да докаже способ за
погасяване на задължението си да плати цената.
По делото не е спорно, че към
предявяване на иска ответникът е платил 192 000,00 лева с ДДС по фактури
№59/22.11.2018 г и 12 000,00 лева по фактура №65/28.12.2018 г, последното
като част от дължимия се остатък съгласно чл. 3, ал.1, б.“Б“ от договора в общ
размер на 72 000,00 лева с ДДС. Разликата в размер на 60 000,00 лева
с ДДС е изискуема и непогасена към приключване на устните състезания пред
настоящата инстанция.
Според ответникът разликата не е
дължима, тъй като с факта на неплащането на цената до 27.12.2018 г. се сбъдва
прекратителното условие на клаузата на чл.7, б.“Д“ вр. чл.7, б.“Г“ и договора
се разваля с обратна сила. Вярно е, че поначало, съгласно установения в чл. 9 ЗЗД принцип за свобода на договарянето, страните могат да поставят сключения от
тях договор под условие, предвиждайки потенциалните изменения в облигационната
връзка, досежно целия комплекс от права и задължения или отделни негови
елементи. Но условието, по смисъла на чл.25 ЗЗД, е юридически факт от
категорията на юридическите събития, поради което е недопустимо сключването на
договори под условие, поставено изцяло в зависимост от волята на едната страна,
особено когато това касае основното й задължение по договора. Плащането на
цената представлява изпълнение на договора и е основното задължение на
ответника. При това положение и с оглед на принципа, че договорите се сключват
за да се изпълняват, този факт не може да представлява бъдещо несигурно събитие
по смисъла на чл. 25 ЗЗД. Следователно клаузата на чл.7, б.“Д“ вр. чл.7, б.“Г“ няма характера на
прекратително условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД. Неизпълнението на основното
задължение на купувача договора поражда за изправната страна право да развали
договора с обратна сила, но това разваляне не настъпва автоматично, а едва след
отправяне на волеизявление в този смисъл от носителя на потестативното право. В
процесния случай ищецът като изправна страна по договора не е изявил воля за неговото
разваляне, поради което не е отпаднало с обратна сила и задължението на
ответника да плати и остатъка от цената дължима съгласно чл. чл. 3, ал.1, б.“Б“
от договора в размер на 60 000,00 лева.
С оглед изложеното
иска за заплащането на непогасената част от продажната цена е доказан по
основание и размер и следва да бъде уважен.
По
иска за заплащане на неустойката.
Съгласно ТР № 1/2009г. по тълк. дело
№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС, при искане за присъждане на неустойка съдът следи
служебно за съответствието й с добрите нрави. Нищожна е неустойката, която
излиза извън присъщите й функции (обезщетителна, обезпечителна и санкционна) и
се превръща в средство за неоснователно обогатяване на едната страна спрямо
другата. Преценката се прави към сключване на договора. В случая неустойката по
чл. 7, б.“Г“ е уговорена за обезщетяване на вредите от забавеното изпълнение на
едно парично задължение. Забавата на паричното задължение може да бъде
компенсирано от кредитора с осигуряване на парични средства от друг източник,
обикновено кредит от търговска банка. Съдебно известен факт е, че в последните
години и в частност към момента на сключване на договора лихвите по кредитите
от търговските банки за търговци не надхвърлят 5% на годишна база. По дневно
лихвата за такъв кредит би била в размер на 0,014% (5/365=0,014), или
възнаградителната лихва би била в размер на 8,40 лева на ден. Съпоставено с
уговорения размер на неустойката от 1% или 600,00 лева на ден, излиза, че уговорената
неустойка надхвърля многократно очаквания към сключване на договора размер на
вредите, превръщайки я в средство за неоснователно обогатяване на едната страна
за сметка на другата. Следователно клаузата предвиждаща заплащането на
процесната неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
Нищожната клауза не е валиден източник на облигационни отношения и не поражда
вземане за продавача.
С оглед изложеното иска по чл. 92 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.
По
иска за по чл. 86 ЗЗД.
Съгласно чл. 86 ЗЗД за вредите от
забавеното изпълнение на едно парично задължение длъжникът дължи на кредитора и
обезщетение в размер на законната лихва, от дата на настъпване на забавата.
Задължението за заплащане на главницата по чл. 3, б. „Б“ от договора става
изискуемо с настъпване на падежа – арг от чл. 84, ал.1 ЗЗД. Падежа съгласно цитирания
текст на договора настъпва не по-късно от 22.12.2018г, а ако последната дата е
неприсъствен ден, падежа настъпва в първия присъствен. От справка в календара
се установява, че датата 22.12.2018г е неделя, т.е. неприсъствен ден, а след
него са четири празнични и също неприсъствени дни. Така първия присъствен ден е
27.12.2018 г., на която дата, а и след това, не е извършено плащане. За вредите
от забавата в плащане на остатъка от цената в размер на 60 000,00 лева за
периода 28.12.2018 г - 28.08.2019 г се натрупва
мораторна лихва в размер на 4066.67 лева. Ответникът не твърди и не доказва
способ за погасяване на задължението. При това положение искът по чл. 86 ЗЗД е
доказан по основание до размера от 4066,67 лева, а до пълния предявен размер от
4083,33 лева – следва да се отхвърли.
По
насрещните искове.
Договорът сключен между страните на 22.11.2018
г., макар и при неспазена форма не е нищожен с оглед разпоредбата на чл. 293,
ал.3 ТЗ, като съдът препраща към изложените по-горе мотиви за това. При това
положение иска по чл. 34 ЗЗД е неоснователен, тъй като договора е валиден и
поражда основание за плащане от ищеца по насрещните искове на продажната цена
от 204 000,00 лева на ответника. По изложените съображения искът следва да
се отхвърли изцяло.
С отхвърляне на иска по чл. 34 ЗЗД
се сбъдва процесуалното условие под което е предявен за съвместно разглеждане и
евентуалния иск на „К.Т.“ ООД за връщане на даденото по договора от 22.11.2018
г, поради сбъдване на прекратителното условие съгласно чл.7, б.“Д“ вр. чл.7,
б.“Г“ от договора. Както се посочи цитираните клаузи на договора не съставляват
прекратително условие, поради което не водят до отпадане с обратна сила на
основанието за плащане, респ. получаване от ответника „Н.“ ЕООД на сумата от 204 000,00
лева.
По
разноските.
С оглед изхода на спора право на
разноски имат и двете страни.
Ищецът по първоначалния иск доказва
разноски в размер на 11 313,33 лева, от които 2963,33 лева за държавна
такса, 2750,00 лева – адвокатско възнаграждение по първоначалните искове. С оглед
изхода на делото ответникът следва да се осъди да заплати на ищеца разноски по първоначалните искове в размер на 4940,84
лева съразмерно на уважената част от исковете
((64066,67/74083,33)х5713,33=4940,84).
Ответникът по първоначалните искове
доказва разноски в размер на 133,52 лева за преписи от доказателствата по
делото. Представя и две фактури за уговорено и платено адвокатско
възнаграждение за защита и съдействие по делото в размер на 12 000,00 лева
с ДДС за изготвяне на отговор, насрещна искова молба и процесуално
представителство по делото. Във фактурите не е посочено как е определено
възнаграждението и как се съотнася към отделните искове. При това положение съдът
приема, че възнаграждението е определено при съотношението на първоначалните
към насрещните искове или от сумата 12000,00 лева за процесуалната защита и
съдействие по първоначалните искове е уговорено и платено възнаграждение в
размер на 4320,0 лева с ДДС ((74083,33/204000)х12000). Така уговореното
възнаграждение се оспорва от страна на ищеца по първоначалните искове като
прекомерно. Съдът намира възражението за неоснователно, с оглед на фактическата
и правна сложност на делото (обем от 7 тома и 5 кумулативно обективно съединени
иска). Съразмерно на отхвърлената част от исковете ответникът има право на
разноски в размер на 602,15 лева = (((74083,33-64066,67)/74083,33)х4453,52)
За производството по насрещните
искове право на разноски има само ищеца в размер на 5600,00 лева за адвокатско
възнаграждение.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „К.Т.“ ООД, *** да заплати на „Н.” ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление ***, както
следва: на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД сумата от 60 000,00 лева с ДДС –
остатък от цена по договор за продажба на право на експлоатация (търговска
дейност) и бизнес опит от 22.11.2018; на
основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 4066,67 лева – мораторна лихва за забава
плащането на главницата за периода от 28.12.2018 г – 28.08.2019 г, ведно със
законната лихва считано от 30.08.2019 г до окончателното изплащане на
главницата; на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 4940,84 лева – разноски за първоначалните
искове, а на основание чл. 78, ал.1
сумата от 5600,00 лева – разноски по насрещните искове, КАТО ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 86, ал.1 ЗЗД за разликата над 4066,67 лева до
пълния предявен размер от 4083,33 лева и
иска по чл. 92 ЗЗД за сумата от 10 000,00 лева – неустойка за забава
плащането на главницата по чл. 7, б.“Г“ от договора от 22.11.2018 г.
ОТХВЪРЛЯ исковете на „К.Т.“ ООД, ЕИК ******срещу „Н.“ ЕООД, ЕИК ******, както следва: с правно основание чл.34,
ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 204 000,00 лева – връщане на
даденото поради нищожност на договора за продажба на право на експлоатация
(търговска дейност) и бизнес опит от 22.11.2018 г, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 10.10.2019 г. до окончателното й изплащане; евентуално на основание чл. 55, ал.1, пред.
3 ЗЗД за заплащане сумата от 204 000,00 лева – връщане на даденото
поради разваляне на договора за продажба на право на експлоатация (търговска
дейност) и бизнес опит от 22.11.2018г, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 10.10.2019 г до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Н.“ ЕООД, ЕИК ****** да заплати на „К.Т.“ ООД, ЕИК ******на основание чл. 78, ал.3 ГПК сумата от
602,15 лева – разноски съразмерно на отхвърлената част от първоначалните
искове.
Решението може да се обжалва пред
Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването на преписа.
СЪДИЯ: