РЕШЕНИЕ
№……
Гр. София,
29.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VI-2 състав, в публично заседание състояло се
на деветнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ : АТАНАС МАДЖЕВ
при секретаря Габриела Владова, като разгледа
докладваното от съдия Маджев т. дело № 2444/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и слeдващите от ГПК.
Образувано е по подадена пред СГС
искова молба с вх. номер 142003 от 18.11.2019 г. на „Т.М.Е.Д.“ АД, с ЕИК -*********,
със седалище и адрес на управление ***, срещу „У.Х.“ ООД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***.
Предявен за разглеждане в условията
на кумулативно обективно съединяване са
осъдителни искове, както следва :
1./ при квалификацията на чл. 327 ТЗ, във връзка с чл. 200 ЗЗД, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 33 647,05 лв., ведно със законната лихва, считано от
момента на завеждане на ИМ в съда /18.11.2019 г./ до окончателното плащане –
представляваща незаплатена продажна цена във връзка с извършени доставки на
стоки /тоалетна хартия, кухненска хартия и салфетки/, въз основа на сключен на
26.07.2016 г. договор за доставка на стоки и издадени девет броя фактури в
периода от 09.08.2018 г. до 26.09.2018 г. и дебитно известие от 08.10.2018 г.;
и
2./ при квалификацията на чл. 92,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 6 729,41 лв. – представляваща начислена
договорна неустойка по смисъла на чл. 6 от сключения на 26.07.2016 г. договор
за доставка на стоки относно допусната от купувача забава в плащането на
уговорената продажната цена по всяка една от издадените фактури, която
неустойка възлиза на 20 % върху дължимата цена по всяка фактура, предвид
продължителността на закъснението.
В исковата молба се твърди, че
ищецът е продавач по сключен на 26.07.2016 г. с ответника, като купувач договор
за продажба и доставка на стоки. По повод действието на това продажбено
правоотношение се твърди, че ищецът бил продал на ответника стоки, чиято обща
стойност възлизала на сумата от 33 647,05 лв. с вкл. ДДС. Доставката на
стоките, респективно тяхната цена били отразени в издадени от продавача към
купувача в качеството на получател 9 броя данъчни фактури и 1 бр. дебитно
известие, което станало в периода от 09.08.2018 г. до 08.10.2018 г.. Пояснява
се, че цената от 552,28 лв., която била начислена по дебитно известие от
08.10.2018 г. се отнасяла до доставка направена с фактура 24.07.2018 г., като
стойността по фактурата в размер на 19 133, 77 лв. с вкл. ДДС била заплатена.
Според клаузата на чл. 6 от договора за продажба задължението на купувача във
връзка с плащането на договорената продажна цена било с отложен падеж, а именно
в срок от 30 дни, считано от датата на издаване на съответната фактура. Изтъква
се, че както фактурите така и дебитното известие били изпратени от ищеца на
ответника по електронната му поща. Независимо от настъпилия уговорен отложен
падеж за плащане на продажната цена на стоките доставени в цитираните фактури и
дебитно нареждане, ответникът не предприел изпълнение на задължението си да
плати следващата се цена. Допуснатото закъснение в плащането на главния дълг
създавало за ищеца правото да получи и неустойка за забава, която е уговорена в
чл. 6 от договора и се дължи върху общото непогасено парично задължение за
продажна цена за съответния брой дни забава. Доколкото обаче закъснението било
с такава продължителност, която надхвърля алтернативния установен в чл. 6
договорен измерител на неустойката, то се търси присъждане на 20 % от
незаплатената продажна цена по всяка фактура, или общо 6 729,41 лв. Настоява се
за присъждане на разноски в полза на ищеца във връзка с провеждането на
настоящото исково производство.
На 18.12.2019 г. по делото е
постъпил писмен отговор по чл. 367 ГПК от ответното дружество - „У.Х.“ ООД,
където се признава това, че между страните бил подписан договор със
съдържанието очертано от ищеца в ИМ, в т.ч. била уговорена неустойка в хипотезата
на забавено плащане на главното задължение за продажна цена. Потвърждава се, че
в счетоводните записи на ответника присъства отразяване на задълженията по
описаните 10 броя фактури, по които доставчик е „Т.М.Е.Д.“ АД, като към момента
на упражняване на отговора тези задължения са налице в размерите
индивидуализирани от ищеца. Коректно бил изчислен и размерът на търсената от
ищеца-продавача неустойка за забава. Предвид тези фактически положения
ответникът прави пълно признание на предявените против него осъдителни искове
за вземанията на „Т.М.Е.Д.“ АД за продажна цена и неустойка в размер на сумата
от 33 647,05 лв., и съответно 6 729,41 лв. Позовавайки се на поведението си по
признаване на предявените срещу него искове, ответникът счита че не е дал повод
на ищеца за завеждането на разглежданите искове. Между страните не се
наблюдавало състояние на нарушена комуникация по повод търговските им контакти.
Пояснява се, че ответното дружество е пласирало придобиваните от ищеца стоки на
крайни клиенти, като плащането на дължимата продажна цена по тези доставки също
било отлагано във времето. Възникналите обаче промени на специфичния пазар на
стоките, с които оперират дружествата, и чиито вносител е ищеца, допринесли за
затруднения в плащанията от крайните клиенти на ответника. Сред факторите
създали изменения в пазарните условия било и разширяването дейността на ищеца
към крайни клиенти, а като резултат била преустановена съществена част от
заявките за доставки към ответника, респективно стигнало се и до
преустановяване на плащанията за вече доставени стоки на такива клиенти. За да
коментират тази пазарна обстановка страните провеждали множество разговори,
където ответника е потвърждавал размера на необслужените си задължения, и е търсил
механизми за тяхното отсрочване, такъв подход обаче не бил приеман от
ищеца. При тези аргументи ответникът
иска с акта си по същество съдът на основание чл. 78, ал. 2 ГПК да възложи
разноските извършени по повод на настоящото производството върху ищеца.
На 20.01.2020 г. дружеството-ищец е
пристъпило към упражняване процесуалното си право по чл. 372 ГПК на
допълнителна искова молба. С нея е формулирано изрично искане съдът да се
произнесе по спора с решение при признание на иска по чл. 237 ГПК, тъй като
ответника адресат предявените парични искове ги признавал изцяло. Настоява се и
за присъждане на сторените от ищеца разноски, както в исковото, така и в
обезпечителното производства, като в подкрепа на тяхното извършване били
ангажирани съответните писмени доказателства. Опонира се по възражението на
ответника, че последния не е станал причина за иницииране на исковия процес,
като се акцентира, че дружеството-длъжник е разполагало с достатъчно дълъг
срок, в който да пристъпи поне към частично обслужване на изискуемите си
парични задължения.
На 12.02.2020 г.
дружеството-ответник се е възползвало от възможността си да подаде допълнителен
отговор в срока по чл. 373 ГПК. Страната няма резерви по това производството по
разглеждания спор да приключи с постановяване на решение при признаване на исковете
по смисъла на чл. 237 ГПК. Не се изоставя обаче възражението за отсъстващ повод
за иницииране на исковото производство, респективно неналична предпоставка в
полза на ищеца да се присъждат разноски, както в обезпечителното, така и в
исковото производства. Най-напред се изтъква, че от ищеца не е ангажиран списък
на разноските по смисъла на чл. 80 ГПК. Освен това се прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение изплатено за представителство по
обезпечителното производство, като се сочи, че то надвишава минималния размер
на предвиденото такова по чл. 7, ал. 7, във връзка с ал. 2 от НМРАВ. По
отношение на адвокатския хонорар в исковото производство отсъствало доказване,
че такъв е бил реално заплатен от ищеца в полза на даден адвокат. Обръща се
внимание и на това, че датата на сключване на договора за правна помощ е
по-късна от датата на издадената фактура относно сумата на възнаграждението.
Добавя се и аргумент, че производството по спора с оглед извършеното от
ответника признаване на исковете нямало да се развие в своята пълнота и
потенциална сложност, което също само по себе си трябвало да послужи, като
основание за редуциране на разноските за хонорари, за които ответника да бъде
държан отговорен. Освен това ответникът не трябвало да понася начисления ДДС
върху услугата по адвокатска защита предоставена на ищеца, защото последния бил
регистриран по ЗДДС и е ползвал данъчен кредит, като е възстановил в своя полза
начисления по издадените фактури ДДС. Това означава, че ищецът няма основание да
претендира пълния размер на платеното по фактурата, защото ако го получи то
същия би се обогатил с размера на сумата по начисления ДДС. На последно място
от ответника се поддържа, че тъй като не е дал повод за завеждането на делото,
и същевременно с това е признал предявените искове, то са налице в тяхната
съвкупност процесуалните предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК, което означава, че
не ответника, а самия ищец трябва да понесе отговорността за направените от
него разноски за водене на настоящия процес, като те останат за негова сметка,
а при условията на евентуалност тези разноски не се дължат от ответника, защото
няма доказателства за тяхната направа, респективно за техния размер, или
съответно са прекомерни с оглед обхвата и сложността на спора.
Софийски
градски съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните
съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, както и процесуалните изявления за
признаване от страна на ответното дружество на предявените срещу него
осъдителни искове, респективно своевременно заявеното от ищеца искане за
приключване на делото с постановяване на решение при признание на иска, намира
следното :
За да
установи съществуването на предявените за присъждане парични претенции в тежест
на дружеството-ищец е възложена необходимостта да установи следните елементи от
фактическия състав на исковете за реално изпълнение и за заплащане на неустойка
: наличието на сключен продажбен договор
между страните, цитиран в исковата
молба; извършването от ищеца в качеството му на продавач на доставка в полза на
ответника в качеството му на купувача на стоки – тоалетна и кухненска хартия,
салфетки, кърпички за ръце и пр., за което са издадена описаните 9 броя фактури
и 1 бр. дебитно известие; 3) настъпване изискуемост за заплащане на уговорената
между страните продажна цена за така доставените стоки; уговарянето на клауза
за заплащането на неустойка в хипотезата на допусната от купувача забава по
отношение на задължението му да заплати в установените срокове продажната цена
на доставените му стоки.
Съгласно чл.237 ГПК когато ответникът признае иска по
искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение
съобразно признанието (ал.1), като в мотивите на решението е достатъчно да се
укаже, че то се основава на признанието на иска (ал.2).
В случая по настоящото исково производство въведените
с посочения процесуален текст изисквания са осъществени, доколкото ответното
дружество е направило недвусмислено процесуално изявление с отговора на ИМ, че
признава предявените против него искове, в т.ч. признава всички факти от кръга
на доказване по пораждането и съществуването на тези парични претенции, за
чието заплащане е отговорно „У.Х.“ ООД в качеството му на купувач неизпълнил
задължението си в пределите на уговорения срок да плати продажна цена за доставени му стоки.
Същевременно ищецът своевременно е поскал от сезирания съд да се произнесе с
решение съобразно направеното от ответника признание на исковете. Настоящият
съдебен състав намира, че разрешаването на правния спор по разглежданото дело,
следва да завърши с постановяване на решение при признание на исковете без да
се извършва нарочен анализ на ангажираните писмени доказателства и да се
излагат мотиви по всяка една от материалните предпоставки на предявените
искове. Достатъчно е само д се упомене, че исковете следва да бъдат уважени,
поради извършеното от ответника тяхно признаване.
По отговорността за разноските.
Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК тогава когато ответника с
поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска,
разноските се възлагат върху ищеца. Ответното дружество се позовава именно на
упоменатото процесуално правило, като настоява, че не от негова страна не е бил
даван повод за иницииране на делото, и в този контекст не следва да бъде
обременявано с отговорност за заплащане на разноски в полза на ищеца.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК не
би могло да се приложи, а отговорността на ответника трябва да бъде ангажирана
по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК. На първо място без никакво съмнение ответника
признава предявените против него искове, това обаче не е достатъчно за
избягване на отговорността му за разноски, доколкото поради неговото неизправно
договорно поведение се е стигнало до образуване на настоящия исков процес от
страна на ищеца. Налице е даване на повод за защита на имуществените права
породили се в праната сфера на „Т.М.Е.Д.“ АД, дотолкова доколкото
ответникът-купувач се е отклонил съществено от договорното си задължение да
плати уговорената продажна цена за доставените му стоки в рамките на 30 дни,
считано от получаване на фактурата за съответната доставка. Признавайки
предявените искове и обстоятелствата свързани с възникване на вземанията,
съставляващи техен предмет, ответникът признава и факта, че е получил фактурите
за начислената продажна цена, като това е станало в рамките на 2018 г.
Съответно уговорения в чл. 5 от сключения на 26.07.2016 г. от договора за
доставка срок за изпълнение на задължението да се плати продажната цена
утвърден на 30 –работни дни, считано от датата на доставката е изтекъл далеч
преди 18.11.2019 г. – моментът на подаване на ИМ в съда. Тоест ответникът е
изпаднал в значителна времева забава по отношение изпълнението на паричните си
задължения към ищеца, което е провокирало и започването на настоящия съдебен
процес. Тук е мястото да се посочи, че въпросите свързани със затрудненията на
ответника във връзка със събирането на вземания от негови клиенти нямат никакво
пряко отношение към изискуемостта на задълженията му към ищеца, като при липса
на тяхното разсрочване те са били дължими и съответно защитими по исков ред.
Същата липса на релевантност е налице и по отношение
на довода, че ищецът бил навлязъл в пазарната ниша на ответника, чрез
извършването на продажби на стоки от същия вид в полза на крайни клиенти. Дори
и това поведение да води до някаква отговорност на продавача пред купувача по
конкретното продажбено правоотношение /няма уговорка за каквато и да е ексклузивност на продажбите за определен район или
определен вид стока/, то тази отговорност не рефлектира и не препятства по
никакъв начин възможността на ищеца да търси присъждане на вземанията си по
изпълнения от негова страна договор за продажба. Що се касае до доказването на
заявените за присъждане разноски настоящата инстанция намира следното : с
договори за правна помощ сключени на 17.10.2019 г. и 18.11.2019 г. ищецът
доказва да е встъпил в мандатни правоотношения с предмет предоставяне на
специализирана адвокатска защита веднъж в рамките на инициираното исково
производство по настоящото дело, и втори път в рамките на провелото се
производство за обезпечаване на исковете по реда на чл. 390 ГПК пред СРС по
гр.д. № 60053/2019 г. И по двата договора е уговорено заплащането на
възнаграждения в размер на сумата от по 1 723,80 лв. с вкл. ДДС, които са
платими от клиента с вкл. ДДС по банкова сметка ***. Чрез преводно нареждане
датиращо от 18.10.2019 г. се установява, че ответника е изпълнил задължението
си да заплати адвокатския хонорар уговорен за представителството по
обезпечителното производство в размер на сумата от 1 723,80 лв., като
макар в платежния документ да е отразено заплащане на хонорар по искова молба,
то с оглед отразеното основание, че се касае до плащане по фактура издадена на
18.10.2019 г. става ясно, че в действителност плащането е за хонорар уговорен
за представителството по договора от 18.10.2019 г. отнасящ се до производството
по обезпечаване на бъдещи искове.
Същевременно представеното от ищеца, чрез пълномощника му адвокат – Т. движение
по сметка с титуляр АД „Т., Х. И П.“ показва, че на 18.11.2019 г. е получен
превод от ищеца за сумата от 1 723,80 лв., като основанието за превода е
издадената фактура № 863/15.11.2019 г.,
прочита на която фактура /същата е ангажирана по делото/ показва, че тя се
отнася до фактуриране на услугата по процесуално представителство за подаване
на ИМ срещу „У.Х.“ ООД. Следователно ищеца е доказал заплащане на разноски за
адвокатски хонорари, както за производството по чл. 390 ГПК, така и за това по
чл. 365 и сл. ГПК в указаните по-горе размери, като желае тяхното присъждане
под формата на разноски. Ответната страна своевременно е реагирала на това
искане противопоставяйки възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Така упражненото процесуално възражение, съдът намира за частично
основателно. По отношение на търсения хонорар за исковото производство според
правилата на НМРАВ – чл. 7, ал. 2, т. 4 съдът изчислява, че минималния възможен
хонорар, който може да бъде уговарян за подобно процесуално представителство
съобразно материалния интерес защитаван по делото възлиза на сумата от
1 741,29 лв. без ДДС, съответно на 2 089,55 лв. с ДДС. По отношение
на търсения хонорар за обезпечителното производство според правилата на НМРАВ –
чл. 7, ал. 7 съдът изчислява, че минималния възможен хонорар, който може да
бъде уговарян за подобно процесуално представителство съобразно материалния
интерес защитаван по делото 1 135,65 лв. без ДДС, съответно на
1 362,78 лв. с ДДС. С оглед правната и фактическа сложност на спора, и
най-вече предвид процесуалният ред при който същия се разгледа /постановяване
на решение по чл. 237 ГПК/ няма основание за присъждане на по-високи хонорари
от минималните според наредбата. Възражението на ответната страна, че върху
хонорарите не следва да се начислява ДДС е неоснователно, тъй като страните по
договорите за правна помощ са регистрирани по ДДС и следва да го начислят при
предоставяне на услугата. Ищецът в качеството му на краен ползвател на
адвокатската услуга е отговорен за заплащането на начисления върху стойността й
ДДС, респективно няма да получи възстановяване на така начисления ДДС въпреки
качеството си на субект регистриран по ЗДДС. В този смисъл няма да се стигне до
състояние, при което ищеца би се обогатил неоснователно за сметка на ответника,
както последния твърди. На последно място по повод хонорара дължим в
обезпечителното производството и довода на ищеца, че към него следва да се
добави и разхода за хонорар направен в изпълнителното производство образувано
във връзка с допуснатото обезпечение на исковете, настоящата инстанция смята,
че подобен разход за адвокатска защита не следва да бъде калкулиран при
изчисляване на разноските за адвокатско възнаграждение за обезпечителното
производство, защото по делото няма ангажирани доказателства, че от ищеца е бил
образуван изпълнителен процес, в рамките на който издадената му обезпечителна заповед
от СРС е била приведена в изпълнение. Извън разноските за адвокатско
възнаграждение, ответника следва да бъде натоварен и с разноските за заплатени
държавни такси за иницииране на исковия процес /1 620 лв./, респективно на
обезпечителния такъв /40,00 лв./. Така общия формиран размер на разноските,
които следва да се присъдят в полза на ищеца е 3 709,55 лв. за исковото
производство и 1 402,78 лв. – за производството по обезпечаване на бъдещ
иск. С оглед
изхода на делото ответното дружество няма право на разноски.
По изложените мотиви Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА „У.Х.“ ООД,
с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати в полза на „Т.М.Е.Д.“
АД, с ЕИК -, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 327 ТЗ,
във връзка с чл. 200 ЗЗД, във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер
от 33 647,05 лв., ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на
ИМ в съда /18.11.2019 г./ до окончателното плащане – представляваща незаплатена
продажна цена във връзка с извършени доставки на стоки /тоалетна хартия,
кухненска хартия и салфетки/, въз основа на сключен на 26.07.2016 г. договор за
доставка на стоки и издадени девет броя фактури в периода от 09.08.2018 г. до
26.09.2018 г. и дебитно известие от 08.10.2018 г.
ОСЪЖДА „У.Х.“ ООД,
с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати в полза на „Т.М.Е.Д.“
АД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.
92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер от 6 729,41 лв. – представляваща
начислена договорна неустойка по смисъла на чл. 6 от сключения на 26.07.2016 г.
договор за доставка на стоки относно допусната от купувача забава в плащането
на уговорената продажната цена по всяка една от издадените фактури, която
неустойка възлиза на 20 % върху дължимата цена по всяка фактура, предвид
продължителността на закъснението.
ОСЪЖДА „У.Х.“ ООД,
с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати в полза на „Т.М.Е.Д.“
АД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата в размер от 3 709,55 лв. – направени съдебни
разноски по повод исковото производство състояло се пред настоящата инстанция,
и на сумата в размер от 1 402,78 лв. – направени съдебни разноски по повод
производството по обезпечаване на бъдещ иск, за което е било образувано гр.д. №
60 053/2019 г. по описа на СРС, ГО, 55- ти състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски
апелативен съд в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :