Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 4817 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 15947 от 17.01.2020 г., постановено по гр. д. № 6765/2019 г. по описа
на СРС, III ГО, 138 състав
е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ******дължи
на „Б.“ ЕООД, с ЕИК ******на основание чл. 432 КЗ, във вр. чл. 99 ЗЗД сумата от
4057,46 лв., неизплатено застрахователно обезщетение по договор за застраховка,
обективиран в полица № BG/22/117001148949, за възстановяване на вреди по щета №
0000-5000-17- 102127/15.11.2017г., вземането за което е било прехвърлено с
договор за цесия от 14.08.2018г., ведно със законна лихва върху главницата от
28.08.2018 г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение от 30.10.2018 г. по ч.гр.д. № 57239/2018 г. по описа на СРС, 138 състав
и ответникът ЗК „Л.И.“ АД е осъден да заплати на ищеца „Б.“ ЕООД на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1380,32 лв. – разноски по делото.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника ЗК „Л.И.“
АД, чрез пълномощника юрск. А.Г., в която решението се обжалва в частта, в
която съдът е уважил предявения иск за горницата над сумата от 1127,50 лв. до
претендирания размер от 4057,50 лв. като незаконосъобразно, неправилно и
постановено при нарушение на материалния закон. В жалбата се излага, че съгласно
заключението на приетата авто-техническа експертиза по делото се установява, че
процесният л.а. „Мерцедес Ц220“ е с десен волан, поради което пазарната му
стойност е значително по-ниска от автомобили с ляв волан от същата марка и
модел, произведени през 2001 г., както и че увреденият автомобил представлява
тотална щета и неговото възстановяване би било икономически необосновано,
поради което следва да се определи обезщетение при условията на тотална щета.
Поддържа се, че съдът неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 390, ал. 2 от КЗ,
съгласно която „тотална щета на МПС е увреждане, при което стойността на
разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната му
стойност“. В тази връзка се излага, че
по делото е изготвената допълнителна експертиза, от която се установява, че стойността
на дължимото обезщетение за л.а. „Мерцедес Ц220“, след приспадане на запазените
части, поради настъпила тотална щета в размер на 400 лева, следва да бъде
определено в размер на 3707 лева.
Жалбоподателят
счита, че след приспадане на доброволно заплатеното от ответното дружество обезщетение
в размер на 2579.50 лева, искът се явява основателен за сумата от 1127.50 лева
и неоснователен за горницата над нея до претендирания размер от 4057.50 лв.. В
тази връзка се поддържа, че неправилно е било прието от съда, че след заплащане
на сумата в размер на 2579.50 лева, ответникът е останал задължен за сумата от
4428.02 лева, при положение, че заключението на експертизата е, че
действителната пазарна стойност на процесния автомобил към дата на ПТП е 4107
лева без приспадане на запазените части поради настъпила тотална щета. Поради
изложеното счита, че съдът е осъдил неоснователно ответното дружество да
заплати обезщетение, което надхвърля многократно определеният от вещото лице
действителен размер.
Във
връзка с изложените доводи, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение, в частта, в която съдът е уважил предявения иск за
горницата над сумата от 1127,50 лв. до претендирания размер от 4057,50 лв. и вместо
него да постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен за сумата от
1127,50 лв. като основателен и доказан и отхвърлен за разликата до предявения
размер от 4057,50 лв. като неоснователен. Претендира разноски по делото за
двете инстанции.
Въззиваемата
страна по делото „Б.“ ЕООД, чрез пълномощника адв. М.С.е депозирала отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който оспорва същата като
неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В тази връзка се
излага, че са правилни и законосъобразни изводите на първоинстанционния съд, че
в случая за действителен следва да се приеме размерът на вредите, посочен от
вещото лице в заключението на приетата авто-техническа експертиза, възлизащ на сумата
от 7407.52 лв., която стойност надхвърля действителната стойност на увредения
автомобил, определена от вещото лице на 3510 лв. Поддържа се, че доколкото
ответникът е изплатил сумата от 2579.50 лв. по процесната щета, същият е
останал задължен за сумата от 4428.02 лв., представляваща разликата между действително
причинените вреди /с приспадане на запазените части/, за които отговаря и погасената
от него част от това задължение, поради което искът се явява изцяло основателен
и правилно е бил уважен от първоинстанционния съд в пълен размер. С оглед на изложеното,
моли съда да потвърди първоинстанционното решение и претендира разноски за
въззивното производство.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 432 КЗ, вр. чл. 99 ЗЗД за установяване съществуване на вземане на ищеца „Б.“ ЕООД по отношение на
ответника ЗК „Л.И.“ АД за сумата от 4057,46 лева, неизплатено застрахователно
обезщетение по договор за застраховка „Гражданска отговорност“, обективиран в полица
№ BG/22/117001148949, за възстановяване на вреди по щета №
0000-5000-17-102127/15.11.2017г., вземането за което е било прехвърлено с
договор за цесия от 14.08.2018г., ведно със законна лихва от 28.8.2018 г. до
изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение от
30.10.2018 г. по ч.гр.д. № 57239/2018г. по описа на СРС, 138 с-в.
В
исковата молба ищецът поддържа, че на 11.11.2017 г. л.а. „Мерцедес Ц220 ЦДИ“, с
рег. № ******е претърпял ПТП, причинено от виновно, противоправно поведение на
водача на л.а. „Хюндай Туксон“, с рег. № ******, чиято гражданска отговорност
към същата дата е била застрахована от ответника по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите”. Излага се, че в резултат на ПТП са
били причинени имуществени вреди на л.а. „Мерцедес Ц220 ЦДИ“, с рег.№ ******,
за което било уведомено застрахователното дружество - ответник, при което била
образувана щета под № 0000-5000-17-102127/15.11.2017 г. Твърди се, че
ответникът изплатил частично застрахователно обезщетение в размер на сумата от
2579.50 лв., поради което останал задължен за остатъка до пълния размер на
дължимото застрахователно обезщетение от 6636.96 лв. На 14.08.2018 г. процесното
вземане било прехвърлено на ищеца по
силата на договор за цесия, за което длъжникът бил уведомен от цедента с
уведомление вх. № 11712/20.08.2018 г. За събиране на вземанията ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по което
било образувано ч.гр.д. № 57239/2018г. по описа на СРС, 138 с-в. Ответникът
възразил в срока по чл. 414 ГПК, поради което ищецът предявява иск за установяване
съществуване на вземането си за неизплатената част от застрахователното
обезщетение за имуществени вреди в размер на горепосочената сума, ведно със законна
лихва от датата на заявлението до окончателното изплащане.
Ответникът
ЗК „Л.И.“ АД в депозиран в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на исковата
молба е оспорил предявения иск по основание и размер.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми, поради което следва да бъдат обсъдени доводите относно
правилността му.
Настоящият
състав намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно,
като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, въззивната инстанция препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Съгласно
чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има
право да иска обезщетението пряко от застрахователя. Фактическият състав на
вземането по чл. 432, ал. 1 КЗ включва следните факти: ответникът да е
застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, като в срока на действие
на договора, вследствие на противоправно и виновно поведение на водача на
застрахования при ответника автомобил, да е настъпило застрахователно събитие,
което е покрит риск, в причинна връзка, с което ищецът да е претърпял
имуществени и/или неимуществени вреди. За да бъдат уважени предявените искове
по делото следва да се установи кумулативното наличие на елементите на
фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД – деликт, извършен
от лице, което е застраховано към този момента по застраховка „Гражданска
отговорност“ при ответника, причинени, в резултат от този деликт вреди на ищеца
и причинна връзка между тях.
Във
връзка с изложените доводи във въззивната жалба, както и установената
фактическа обстановка, въззивният съд намира, че между страните по делото не е
спорно, че са налице всички предпоставки за ангажиране деликтната отговорност
на прекия извършител, а оттам и отговорността на ответното дружество ЗК „Л.И.“
АД, произтичаща от действащия към момента на събитието договор по застраховка
„Гражданска отговорност“ за автомобила, управляван от виновния за настъпване на
ПТП водач. В този смисъл е установено наличието на застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ с ответника за л.а.
„Хюндай Туксон“, с рег. № ******, както и че застрахованият автомобил е
участвал в процесното ПТП на 11.11.2017 г., при което вследствие виновното,
противоправно поведение на водача му са причинени вреди на л.а.„Мерцедес Ц220
ЦДИ“, с рег. № ******.
Ответникът
е признал извънсъдебно с конклудентни действия всички материални предпоставки,
обуславящи предявяването на спорното материално право, доколкото с оглед
репарирането на констатираните вреди по образуваната щета №
0000-5000-17-102127/15.11.2017 г. е последвало доброволно изпълнение
посредством изплащането на сумата от 2579.50 лв., поради което и искът се явява
доказан по основание.
Не
е спорно, а това се установява и от представените писмени доказателства по
делото, че с договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 14.08.2018 г. и уведомление
за прехвърляне с вх. № 11712/20.08.2018 г. процесното вземане е цедирано от „П.****-БГ“
ЕООД в полза на ищеца, като ответникът е уведомен за цесията от цедента, считано
от получаване на уведомлението като приложение към исковата молба.
Предметът
на въззивната проверка за правилност на решението е очертан от заявеното
оспорване с въззивната жалба относно фактите дали причинените на ищеца
имуществени вреди са в претендирания размер, съответно дали по отношение на
процесния автомобил е налице тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ, като
се поддържа, че съдът неправилно е тълкувал разпоредбата на чл. 390, ал. 2 КЗ,
както и какъв следва да бъде размерът на обезщетението за тотална щета след приспадане
на запазените части. Наведени са доводи, че стойността на дължимото
обезщетение, след приспадане на запазените части, поради настъпила тотална щета
в размер на 400 лева, следва да бъде определено в размер на 3707 лева, поради
което и след приспадане на доброволно заплатеното обезщетение в размер на
2579.50 лв., дължимото от ответника обезщетение следва да бъде в размер на 1127.50
лева, за която сума искът е основателен и следва да се уважи и отхвърли за
горницата до пълния размер от 4057.50 лева.
Във
връзка с така очертания предмет на проверка на обжалваното решение, въззивният
съд намира следното:
Размерът
на застрахователното обезщетение следва да е равно на размера на вредата към
деня на настъпване на събитието. Размерът на застрахователното обезщетение се
определя в рамките на договорената застрахователна стойност на имуществото, съобразно
доказания размер на претърпяната вреда вследствие на застрахователното събитие,
който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество,
определено по пазарната му стойност. Съгласно установената практика на ВКС, при
съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение,
обезщетението следва да се определи от съда по действителната стойност на вредата
към момента на настъпване на застрахователното събитие съобразно разпоредбата
на чл. 386, ал. 2 КЗ /в този см. решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. №
627/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 209/30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010
г. на II т. о. на ВКС, решение № 165/24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на II
т. о. на ВКС/. В тази връзка правилно е била съобразена от първоинстанционния
съд константната съдебна практика, съгласно която стойността на ремонта
(разходи за материали и труд) следва да бъде възможно най-близка до пазарните
условия.
В
конкретния случай, от приетата авто-техническа експертиза по делото, чието
заключение настоящият състав намира, че като компетентно и обективно дадено
правилно е било кредитирано от първоинстанционния съд на основание чл. 202 ГПК
се установява, че разходите за възстановяване на автомобила надхвърлят неговата
действителна стойност към датата на ПТП, поради което е налице тотална загуба
на МПС. Посредством експертизата се установява, че стойността необходима за
възстановяване на л.а. „Мерцедес Ц220 ЦДИ“, с рег. № ******, изчислена на база
пазарни цени към датата на ПТП е в размер на 7407,52 лв., респ. това е размерът
на вредите, като така определената стойност надхвърля действителната стойност
на увредения автомобил, определена от вещото лице на 3510 лв., от което следва да
се приеме, че възстановителната стойност надхвърля 70 % от действителната
стойност на увреденото имущество, съгласно определението за тотална щета по чл.
390, ал. 2 КЗ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 499, ал. 2 КЗ, при вреди на имущество, обезщетението не
може да надвиши действителната стойност на причинената вреда, от което следва,
че доколкото именно действителната стойност на повредения автомобил е възприета
като горна граница, претенцията на ищеца не може да надхвърля установената
стойност от експерта, необходима за възстановяване на МПС по пазарни цени към
момента на застрахователното събитие, възлизаща на 7407.52 лв.
В
тази връзка следва да се посочи, че действително, при плащане на
застрахователно обезщетение при наличието на "тотална щета" по смисъла
на чл. 390, ал. 2 от КЗ, застрахователят може да иска намаляване на
обезщетението със стойността на запазените части от автомобила, които са годни
за употреба. Целта на приспадане на запазените части от размера на застрахователното
обезщетение е да се избегне неоснователното обогатяване на увреденото лице и
отговорността на застрахователя да бъде ограничена до размера на действителните
вреди. В
тази връзка правилно от първоинстанционния съд е било прието за основателно възражението за намаляване на тази
стойност с приспадане на запазени части. В
конкретния случай, от заключението на допуснатата допълнителна
съдебно-автотехническа експертиза, което не е оспорено от страните се
установява, че стойността на запазените части възлиза на 400 лв., която сума правилно
е било прието от решаващия съд, че следва да бъде приспадната от установената
стойност на вредите.
Както
вече бе изложено от съда, в нормата на чл. 390, ал. 2 от КЗ се определя, че
тотална щета на МПС е увреждане, при което стойността на разходите за
необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната му стойност.
Посочената разпоредба, обаче, не определя размерът на обезщетението в случай, че
е налице тотална щета и следователно от нея не следва изводът, че се дължи
обезщетение в размер на 70 % от действителната стойност на автомобила. Размерът
на обезщетението се определя съгласно чл. 386, ал. 2 от КЗ, съгласно който
застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Поради
изложеното, въззивният съд споделя
изводите на първоинстанционния съд, че в случая за действителен следва да се
приеме размерът на вредите, посочен в заключението на приетата авто-техническа
експертиза, възлизащ на стойност 7407.52 лв., като така определената стойност
надхвърля действителната стойност на увредения автомобил, определена от вещото
лице на 3510 лв.
Доколкото
по делото няма спор между страните, че ответното дружество ЗК „Л.И.“ АД е
изплатил сумата от 2579.50 лв. по процесната щета, то въззивният съд намира, че
остатъкът от дължимата от него сума е в размер на 4428.02 лв. Посочената сума представлява
разликата между действително причинените вреди /след приспадане на запазените
части/, за които ответното дружество отговаря и погасената от него част от това
задължение, поради което предявеният иск се явява изцяло основателен и правилно
е бил уважен в пълния предявен размер от
първоинстанционния съд.
Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния
съд, с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваната част, а именно, в
частта, с която предявеният иск е уважен за горницата над сумата от 1127,50 лв.
до претендирания размер от 4057,50 лв., а подадената срещу него въззивна жалба
следва да се остави без уважение.
По
разноските:
Въззивният
съд намира, че доколкото решението на първоинстанционния съд се потвърждава
изцяло в размера, определен от СРС, не са налице основания за ревизирането му,
в частта за разноските.
При
този изход на спора, разноски за въззивната инстанция следва да се присъдят на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата страна, която претендира разноски в
размер на сумата от 850 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно
представен списък с разноски по чл. 80 ГПК. От страна на жалбоподателя
своевременно е заявено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за основателно предвид
липсата на фактическа и правна сложност на делото, броят на проведените пред
въззивната инстанция открити съдебни заседания – едно заседание и обемът на
осъществената правна защита – депозиран отговор на въззивната жалба и
осъществено процесуално представителство в проведеното открито съдебно
заседание пред СГС. По изложените съображения, въззивният съд намира, че в
полза на въззиваемата страна следва да се присъди сумата от 383,45 лв.,
определена съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й преди изм.
ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г., приложима към датата на сключване на договора за
правна защита от 27.05.2020 г.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15947 от 17.01.2020
г., постановено по гр. д. № 6765/2019 г. по описа на СРС, III ГО, 138 състав,
в обжалваната част.
ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на „Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, офис 4 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 383,45 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.