РЕШЕНИЕ
№ 2463
гр. Пловдив, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20215330109228 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Oбразувано е по искова молба от К. М. Н. срещу „Файненшъл България“ ЕООД, с
която е предявен осъдителен иск за присъждане на сумата в размер на 129,78 лева,
недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва, по нищожен договор за
потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 04.06.2021 г. до окончателното плащане.
Твърди се, че на 19.07.2016г. бил сключен договор за потребителски кредит № ***
между „Провидент Файненшъл България“ ЕООД, със сегашно наименование „Файненшъл
България“ ЕООД и ищцата. По силата на договора на ищцата бил отпуснат кредит в размер
на 950 лева, с уговорена възнаградителна лихва от 29,73 %, която формирала сумата от
129,78 лева. В договора била уговорена такса за оценка на досие в размер на 47,50лева, без
да било ясно за какви фактически и правни действия се начислявала. Ищцата следвало да
заплати и сумата от 610,66 лева, представляваща такса „Кредит у дома“ затова, че както
заемната сума, така и погасяването на всички останали задължения по договора, щели да
бъдат извършени от дома на кредитополучателя. Общо дължимата сума по кредита
възлизала на стойност 1737,94 лева със срок на договора от 45 седмици. За периода от
25.07.2016г. до 27.04.2017г. по сключения договор ищцата заплатила сумата от 1690,53 лева,
с която сума погасила главницата от 950 лева, възнаградителната лихва в размер на 129,78
лева, както и таксите „Оценка на досие“ в размер на 47,50 лева и такса „Кредит у дома“ в
размер на 610,66 лева.
Твърди се, че с влязло в сила съдебно решение на Районен съд – Пловдив по гр.дело
№ 13706/2020г., съдът е приел сключеният между страните договор за недействителен, като
осъдил ответното дружество да заплати на ищцата платените от нея суми, начислени по
двете такси. Счита, че тъй като договорът е обявен за недействителен ответното дружество
дължи и връщане на платената сума по нищожна клауза за възнаградителна лихва в размер
на 129,78 лева.
1
С оглед изложеното се моли за осъждане на ответното дружество да заплати на
ищцата сумата от 129,78 лева, като недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва,
ведно със законна лихва от дата на депозиране на исковата молба. Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с която
оспорва същата. Счита за неоснователни твърденията на ищцата, позовавайки се на решение
по гр. дело № 13706/2020г. на РС – Пловдив. Твърди се, че производството било образувано
по искане на ищцата за връщане на платени суми, без правно основание по клаузи за такси:
„Оценка на досие“ и „Кредит у дома“. Позовавайки се на решението се целяло да се обвърже
настоящото производство с вече постановен акт по друго дело с различен петитум на иска.
Твърди се, че с така депозираната искова молба ищцата се позовавала на факти и
обстоятелства, които не били относими към настоящото производство. Счита, че ищецът не
може да иска обвързване на настоящото производство с мотивите на съда по гр.дело №
13706/2020г. на РС – Пловдив. Моли се за отхвърляне на предявения иск. Претендират се
разноски.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са осъдителни искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи,
твърдението, че е платил на ответника сума в размер на 129,78 лева, по клауза за
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № ***. Ответникът следва да
установи валидност на договора и оспорената му клауза, като опровергае твърденията
на ищеца и установи всички свои твърдения и възражения в отговора, както и при
условията на пълно и главно доказване да установи наличие на валидно основание за
плащане и основание за задържане на сумата.
С определение от 19.08.2021 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за потребителски кредит № ***, в който е уговорена клауза за
възнаградителна лихва в размер на 29.73 %, по която ищецът е заплатил на ответника
сума в размер на 129.78 лева – възнаградителна лихва.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Файненшъл България“
ЕООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което
може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя
кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Видно от гр.д. №13706/2020 г. по писа на ПРС, VII гр.с. е постановено, влязло в сила
решение, по което „Файненшъл България“ ЕООД е осъден да заплати на К. М. Н. сумата в
размер на 47.50 лева – недължимо платена сума по клауза за такса „Оценка на досие“ и сума
в размер на 610.66 лева, недължимо платена по клауза за такса „Кредит у дома“, и двете
клаузи, предвидени в договор за потребителски кредит № ***. В мотивите съдът е приел, че
тези суми са недължимо платени доколкото договорът за кредит, в който са уговорени
вземанията е недействителен, поради нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.10а ЗПК,
доколкото в договора не е посочен правилно ГПР, в същия не е включена таксата „Кредит у
дома“, а таксата оценка на досие, противоречи на чл.10а ЗПК.
Предмет на приключилото дело са искове с правна квалификация по чл.55, ал.1, т.1
2
ЗЗД. Сила на присъдено нещо по иск по ч.55, ал.1, т.1 ЗЗД се формира относно дължимостта
на претендираните суми. Силата на присъдено нещо не се формира върху действителността
на договора за кредит, доколкото самият договор не е елемент от фактическия състав на
този иск. Вярно е, че съдът преценява тази действителност и по иска по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД,
но неговата преценка не е задължителна за останалите съдилища, върху нея не се простира
силата на присъдено нещо. В този изричен смисъл е и Определение № 367 от 17.07.2015 г.,
по ч.гр.д. № 1960/2015 г., I ГО на ВКС, съгласно което по иск по чл.55, ал. 1 ЗЗД, сила на
присъдено нещо не се формира върху преюдициалното правоотношение, в случая
действителността на договора за кредит, доколкото не е установено с предявяване на
съответен иск за нищожност. Само предявен иск за нищожност на договора формира сила на
присъдено нещо за действителността на същия. С оглед изложеното искът по чл. 55, ал.1,
пр.1 ЗЗД, често се кумулира с иск по чл.26 ЗЗД, ако се формираше сила на присъдено нещо
по иск по чл.55 ЗЗД за недействителност на договора за кредит, щеше да е недопустимо
заедно с него да се предявява иск по чл.26 ЗЗД.
Предвид изложеното настоящия състав не е обвързан със сила на присъдено нещо и
дължи самостоятелна преценка за това подлежи ли на връщане претендираната от ищеца
сума в размер на 129,78 лева, платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит № ***, сключен между страните.
В случая ищецът не е въвел конкретни доводи за недействителност на договора за
кредит.
Съдът е длъжен, при предявен иск по чл.55 ЗЗД, да направи служебна преценка дали
соченото от ответника основание за дължимостта на процесната сума е действително
постигнато, като обхвата на тази служебна проверка е дали същото не противоречи на
императивни правни норми, на добрите нрави или съдържа неравноправни клаузи.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, които са императивни правни норми, доколкото
нарушение на която и да било от тях води до недействителност на договора.
След изследва съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията
към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Най-честите доводи за недействителност, застъпвани от потребителите, при
предявени аналогични искове, а и застъпени при предходно предявените искове за връщане
на недължимо платените суми по клаузи от същия договор за кредит, по които е
постановено влязло в сила Решение на ПРС, са нарушения на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото
посочения лихвен процент не отговаря на действителния по договора, тъй като към него
следвало да се включи и вземането за такса за Кредит у дома, която представлявала скрита
възнаградителна лихва, а и защото самата възнаградителна лихва е нищожна, като
неравноправна и противоречаща на добрите нрава, надхвърляща трикратния размер на
законната лихва съгласно практиката на ВКС, което водело до липса на реквизитите по
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за
кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора за кредит от *** /л.33/, представен по гр.д. № 13706/2020 г. ПРС,
приложено по делото, с цел да се ползват представените по него писмени доказателства,
които не се оспорват от страните, уговорения между страните лихвен процент в б.“В“ в
размер на 29.73 %, във фиксиран размер от 129.78 лева за целия срок на договора не
надхвърля максималния предвиден размер, посочен в чл.19, ал.4 ЗПК.
Всичко това е достатъчно да обоснове липсата на нарушения на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Съдът не открива и нарушения на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно
която в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на
3
разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
Видно от първата страница на договора в б.“Г“ е посочен годишния процент на
разходите в размер на 49.10 %, както и общият размер на всички плащания по договора в
размер на 1737.94 лева – б. „Е“, от кои вземания е формирана общо дължимата сума, а
именно предоставен кредит – 950 лева, такса оценка на досие – 47.50 лева, възнаградителна
лихва – 129.78 лева и такса кредит у дома – 610.66 лева.
В договора е посочено в б. „Г“, че ГПР е формиран от възнаградителна лихва и
таксата оценка на досие.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния
размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клауза, с която се надхвърля
размера на ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора такса Кредит у дома следва да бъде включена
в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит
като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл,
че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е
повече от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се
разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи,
които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при
последващи плащания по кредита.
В случая не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото в случая
ГПР е неизменен, формиран е от фиксирани вземания, които не се променят, при никакви
условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР,
доколкото такива няма.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.10 %, то това по никакъв начин не
заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, размер на таксата за
оценка на досие и такса Кредит у дома, които формират и общо дължимата сума по кредита.
Други вземания по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неясно каква сума ще
следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече,
както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо
към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си не води до създаване на някакви
задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е
посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени
всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по
вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата такса
Кредит у дома и Такса оценка на досие.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
4
Следва да се посочи, че в действителност съдът споделя доводите на VII гр. състав на
РС – Пловдив, произнесъл се по гр.д. № 13706/2020 г., че такса за Кредит у дома е
уговорена, като допълнително възнаграждение за кредитора и има за цел заобикаляне на
закона, а именно чл.19, ал.4 ГПК, именно с оглед ограниченията, които поставя тази
разпоредба и ако беше включена в ГПР, същият ще е повече от 50 %, поради което на това
основание самата тази клауза е нищожна, а не договора като цяло, като това нарушение не
се отнася към разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съдът споделя установените факти по Решението по гр.д. № 13706/2020 г. на ПРС,
но не и правните последици и правните норми, към които са отнесени фактите. Съдът
споделя и довода на състава, постановил посоченото Решение, че клаузата за такса оценка на
досие противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК, като на това основание тази клауза е
недействителна, а не целия договор. Ищецът е удовлетворен за недължимо платените
вземания по недействителните клаузи за такса оценка на досие и такса Кредит у дома по
същия договор за кредит, с влязлото в сила Решение на ПРС.
Наред с горното процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на
хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на
формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/,
съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на
разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички
плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на
общата стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на
дължимата погасителна вноска, представен е погасителен план, обективиран в самия
договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /чл. 10 от
договора/, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания /чл.12
от договора/, право да се откаже от договора /чл.14/. Предоставянето, респ. получаването на
предварителна информация е удостоверено в чл.27, от договора, което обстоятелство е
признато от ответника с поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница
от договора е подписана от кредитополучателя. Общите условия са подписани на всяка
страница от ответника.
Видно от договора за кредит в него е инкорпориран погасителен план, посочени са
броя на вноските, как се плаща вноските – седмично, падеж на вноските - понеделник,
посочено е кога е първото плащане, както и размерът на вноските. Доколкото в договора е
уговорен фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, който не се променя е
неприложима разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11, пр. последно ЗПР.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът е валидно сключен.
Наред с това съдът не открива и неравноправен характер на клаузата за
възнаградителна лихва. Същата е уговорена в договора в общ размер на 129.78 лева при
лихвен процент от 29.73 % годишно, при необезпечен кредит.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, цитирана и в исковата молба, която указва в
кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна,
а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти –
при необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди
изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени
преди изменението.
5
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е
допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор възнаградителната лихва е
уговорено, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4 ЗПК, а и в съответствие с
неактуалната вече практика на ВКС, до трикратния размер на законната лихва.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната
лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната
лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и
автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е
включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.
Предвид всичко изложено съдът намира, че договорът за кредит е сключен валидно,
както валидно е постигната и клаузата за възнаградителна лихва, поради което искът като
неоснователен ще се отхвърли.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за ответника, на основание
чл.78, ал.3 ГПК.
С отговора на исковата молба ответникът претендира адвокатско възнаграждение, но
не са представени доказателства за заплащането на такова.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. М. Н., ЕГН **********, с адрес: *** срещу
„Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от П. Д. – у., за осъждане на „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК ********* да заплати на
К. М. Н., ЕГН ********** сумата в размер на 129.78 лева, недължимо платена по клауза за
възнаградителна лихва, по нищожен договор за потребителски кредит № ***, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
04.06.2021 г. до окончателното плащане.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6