Р Е
Ш Е Н
И Е
№………
гр. София, 28.08.2017 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКO OТДЕЛЕНИЕ, I-21 състав, в публичното
заседание на четвърти май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА БАЛИНОВА
при секретаря Снежана Апостолова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 4046 по описа за 2016 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на Т.К.Т. и С.П.Л. против „Ч.Р.Б.“
АД, с която са предявени субективно и обективно, кумулативно съединени искове,
с правно основание чл. 59 ЗЗД, за заплащане на сумата от 40 800 лв.,
частичен иск от обща претенция от 72 000 лв. - обезщетение за неоснователно
обогатяване от използване на уредби и съоръжения за Р.на ел. енергия в размер
на цената за предоставен достъп по чл. 117, ал. 8 ЗЕ вр. § 1, т. 15 от ДР на
ЗЕ.
Ищците твърдят, че са собственици при равни права на енергиен обект,
включващ енергийни уредби и съоръжения, представляващ поземлен имот с
идентификатор № 12259.1021.292 по кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. В., с площ от 3
156 кв.м., ведно с построените в имота 4 бр. сгради, 3 от които с пряко
предназначение за енергопроизводство. Посочват, че този обект е т.нар. „Главна
заводска подстанция“ на бившия Чугуно-леярен комбинат в гр. В. – ЧЛК „В.“ – гр.
В.. Поддържат, че съществуващият енергиен обект и съоръженията към него са част
от разпределителната мрежа в Промишлената зона на гр. В., чрез който се
захранват всички производствени и търговски предприятия на територията на
бившия ЧЛК „В.“ ЕАД. Излагат съображения, че от Главната заводска подстанция,
през процесния период, се захранват редица производствени и търговски предприятия.
Навеждат доводи, че макар ищците да не са лицензирани да осъществяват дейност
по Р.на електрическа енергия, по обективни причини, изразяващи се в нежелание
на ответника да сключи договори за присъединяване с ползващите електрическа
енергия външни потребители, разпределя ежемесечно ел. енергия чрез наемателя на
енергийния обект – „Т.-**“ ООД. Посочват, че през исковия период ищците изцяло
отговарят на изискванията на чл. 117, ал. 8 ЗЕ, като са представили достъп на ответника
до собствения си енергиен обект за целите на разпределението и преноса на
електрическа енергия до трети лица – „Т.**“ ЕООД и „Б.Л.“ ЕООД, но ответникът
не е сключил договор за предоставения му достъп и не е заплащал цена за това,
въпреки многобройните срещи между страните и отправените покани в тази насока. Твърдят,
че ответникът не притежава изградена разпределителна мрежа, към която да
присъедини фактически захранените от ГЗП потребители на електрическа енергия. Посочват,
че разпределената от ищците електрическа енергия се продава на потребителите от
„ЧЕЗ Е.Б..“ АД по цени, одобрени от ДКЕВР, в които е включена и съставка за
заявените от ответника технологични разходи, присъщи на извършваната дейност в
съответствие с чл. 31, т. 2 от ЗЕ. Поддържат, че фактически, разходите, които
ищците правят през процесния период от време по обслужването, поддържането и
ремонта на енергийните уредби и съоръжения в главната заводска подстанция, а
също и технологичните загуби при преобразуването, разпределението и преноса на
електрическа енергия са калкулирани в цената, която „ЧЕЗ Е.Б..“ АД начислява на
своите потребители, а впоследствие заплаща на ответника, който не ги е
направил, като същите остават за сметка на ищците, без те да са получили
парична или друга имуществена компенсация за това /обезщетение за предоставен
достъп/. Твърдят, че с покана от 20.11.2013г. са уведомили ответното дружество,
че са собственици на процесния енергиен обект и са го поканили да го изкупи,
което е негово законово задължение по силата на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ, както
и да им заплати обезщетение за предоставен достъп на основание чл. 117, ал. 8
ЗЕ, на което от страна на ответника е последвал отказ. Излагат съображения, че
ДКЕВР са изложили становище, че ответникът, в качеството си на ЕРП дължи цена
за предоставен достъп.
Ответното дружество оспорва иска. Посочва, че Главната заводска подстанция
и всички прилежащи към нея съоръжения, находящи се на територията на бившия
чугунолеярен и машиностроителен заводи в гр. В. са представлявали заводска
разпределителна мрежа, а не обща такава по смисъла на ЗЕ и предходните
нормативни актове в областта на енергетиката, като в този смисъл оспорва, че не
притежава разпределителната мрежа, към която се присъединени клиентите на
дружеството. Поддържа, че за процесния период дружеството не е използвало енергийния
обект и съоръженията в него за Р.на ел. енергия. Навежда доводи, че дружеството
ползва както собствени, така и чужди съоръжения само за доставяне на
електрическа енергия за клиенти, чиито обекти са присъединени към
електроразпределителната мрежа. Отрича за исковия период към ГЗП да има
присъединени потребители на ел. енергия с договори за присъединяване и
доставка, които да са различни от ищците. В тази връзка посочва, че
единственият клиент на дружеството за процесния период, чийто обект се намира
на територията на бившия чугунолеярен завод е „Т.**“ ООД, за който обаче ответникът
разпределя ел. енергия не посредством процесните съоръжения, а посредством
съоръжения в подстанция В. 1, която е собственост на „ЕСО“ ЕАД като
правоприемник на „НЕК“ ЕАД, но при всички случаи не е собственост на ищците.
Излага съображения, че разпределението се извършва до границите на
собствеността на съоръженията, която в конкретния случай се намира в подстанция
„В. 1“, а ГЗП и прилежащите и съоръжения се намират след тази граница и не се
ползват от ответника, а от „Т.**“ ООД, чиито управители са ищците по настоящето
производство. Алтернативно, оспорва дружеството да е ползвало за процесния
период всички посочени конкретно в исковата молба и описа към него електрически
уредби и съоръжения, още повече в пълния им обем. Поддържа, че ГЗП не е
функционирала в пълния си обем и дори хипотетично не е можела да бъде използвана
от който и да е било. Посочва, че не е сключван договор по чл. 117, ал. 8 ЗЕ.
Навежда доводи, че обстоятелството, че ищците са извършвали непозволени
дейности по разпределение на ел. енергия, без да имат лиценз за това или
договор с ответника, не може да бъде представяно в настоящето производство като
основание за заплащане на обезщетение. Посочва, че съгласно разпоредбата на §
4, ал. 2 от ПЗР на ЗЕ, ответникът, в качеството си на ЕРП, не е длъжен да
придобива, респ. дължи цена достъп за такива съоръжения, посредством които се
доставя ел. енергия до фактически присъединени обекти/клиенти, без договор за
присъединяване по реда на Наредба № 6. Оспорва собствеността на процесните
съоръжения да принадлежи на ищците. Посочва, че те са изградени при действието
на Закона за електростопанството от 1975г., като те са били публична държавна
собственост и са извън оборот, като по делото не са представени доказателства,
че са спазени изискванията за придобиването им от частни субекти. Оспорва
ищците да са извършвали разходи по поддръжка и обслужване на процесните
съоръжения, както и дружеството да е получавало „цена достъп“ от същите. Посочва,
че ищците не са представили доказателства за разходи по поддръжка на процесните
съоръжения. Поддържа, че в качеството си на ЕРП, притежава сервитутно право върху
имоти, в които се намират енергийни обекти и в този смисъл всякакво евентуално
ползване и обслужване на такива обекти не може да е без основание. Доколкото
твърди неоснователност на иска по чл. 59 ЗЗД, оспорва наличието на
предпоставките на правото по чл. 86 ЗЗД. Възразява срещу претендирания размер
на вземането по чл. 59 ЗЗД, който счита за прекомерен.
Съдът,
след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на
другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не
разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се
осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго,
въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона. Когато
част от сграда, собственост на трето лице, се ползва от енергийното предприятие
за монтиране на съоръжения за доставка на енергия за други потребители, между
собственика и енергийното предприятие трябва да се сключи договор за достъп до
тези съоръжения, правното основание на който е уредено в чл. 117, ал. 8 ЗЕ.
Когато сградата се ползва без такъв договор е налице неоснователно обогатяване
и на собственика се дължи обезщетение. База за определяне на това обезщетение е
приетата от ДКЕВР методика за определяне на цените за предоставен достъп на
преносно или разпределително предприятие от потребители чрез собствените им
уредби или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и
преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на
природен газ – така Решение № 291 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 4016/2014 г., Г.
К., І Г. О. на ВКС, също Решение № 179 от 18.05.2011 г. по т. д. № 13/2010 г.,
Т. К., ІІ Т. О. на ВКС.
Видно от Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 71, том II, рег. №
1954 дело № 140 от 2013 г., „Т.-**“ ЕООД е продало на ищците поземлен имот с
идентификатор № 12259.10201.292, находящ се в гр. В., кв. „Промишлена зона“,
бул. „******, с площ 3156 кв.м., ведно с находящите се в него сгради. Една от посочените
сгради е Главна заводска подстанция. С договор за покупко продажба от
11.06.2013г. между същите страни са продадени и находящите се в сградите
движими вещи. По делото не се спори, а и от заключенията на назначените по
делото техническа експертиза се установява, че сградите, заедно с находящите се
в тях движими вещи образуват енергиен обект по смисъла на § 1, т. 23 от ДР на
ЗЕ. Главната подстанция включва открита разпоредителна уредба и закрита
разпоредителна уредба, както и всички прилежащи ел. съоръжения и компоненти.
Не се спори между страните, че Главна заводска подстанция е изградена по
време на действащия в периода 1975 г. – 1999 г. Закон за електростопанството. В
разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от последния закон е предвидено, че електрическите
централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и
мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна
собственост. Ал. 2 на същата разпоредба предвижда изключение от горното
правило, относимо за кооперативни и други обществени организации, които с
разрешението на Асоциация „Енергетика“ могат да придобиват и да притежават
отделни електроенергийни обекти за задоволяване на собствените си нужди от
електрическа енергия. По делото не се твърди и не са представени доказателства
праводателят на ищците „Т.**“ ЕООД или негов праводател да са притежавали
електрически обекти за собствени нужди от електрическа енергия, както и да е
давано разрешение от Асоциация „Енергетика“. Предвид това, на основание чл. 2,
ал. 1 от Закона за електростопанството (отм.), процесното енергийно съоръжение
е придобило статут на държавна собственост и като такъв е изключен от
гражданския оборот, а оттам е налице правна забрана за тяхното прехвърляне и
сделки с предмет право на собственост върху тях не могат да породят правно
действие, включително не могат да преминат в собственост на дружество с
държавно имущество при условията на чл. 17а ЗППДОб (отм.), поради което не
могат да се включат и в масата по несъстоятелността на такива дружества. В този
смисъл са и Решение № 440/23.12.2011 г. по гр.д. № 1605/2010 г. на IV ГО на ВКС;
Решение № 1081/05.11.2008 г. по гр.д. № 3259/2007 г. на III ГО на ВКС;
Решение № 130/11.02.2011 г. по т.д. № 76/2009 г. I TO на ВКС.
Анализът на разпоредбите на чл. 58 и § 67, ал. 2 и ал. 9 ПЗР на Закона за
енергетиката и енергийната ефективност (отм.), както и чл. 40, ал. 1, т. 2 и §
4, ал. 11 ПЗР на Закона за енергетиката се създават условия държавната
собственост върху енергийните обекти, установена с чл. 2, ал. 1 от Закона за
електростопанството от 1975 г. да премине в собственост на енергийните
предприятия (в този смисъл – Решение № 300/28.06.2010 г. по гр.д. № 169/2009 г.
I ГО на ВКС).
По тези съображения и съобразно доказателствата по делото не може да се
заключи, че ищците са собственици на процесното енергийно съоръжение, поради
което и като несобственици същите не търпят вреди при ползването му без
основание. Енергиен обект може да не е държавна собственост само в случай, че става
въпрос за новопостроен енергиен обект, какъвто не е настоящият случай.
Няма спор, че ищците са собственици на поземления имот, в който се намира
процесния енергиен обект. Последният е изграден преди 1999 г., поради което е
„съществуващ“ обект по смисъла на чл. 60, ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ (отм.) и на
основание същата разпоредба около този обект се създава сервитутна зона, по
силата на възникнало по силата на самия закон автоматично сервитутно право за
заварените през 1999 г. енергийни обекти. Сервитутното право възниква за енергийното
предприятие, по силата на естеството на обекта, дава право на
електроразпределителното предприятие да държи енергийния обект в чужд имот,
като на основание § 7 от ПЗР на ЗЕЕЕ (отм.) собственикът на земята, върху която
има сервитутна зона, няма право на обезщетение. По силата на § 26 от ПЗР на ЗЕ
сервитутните права, възникнали по силата на ЗЕЕЕ (отм.) и съществуващи към
влизане в сила на ЗЕ запазват действието си.
В конкретния случай, за да се приеме, че е налице случай на неоснователно
обогатяване следва да се установи ползване
от страна на ответника на собствен на ищците енергиен обект за целите на
преобразуването и преноса на електрическа енергия до други негови клиенти.
Независимо дали ищците са придобили собствеността върху енергийния обект по
силата на горепосочените договори, настоящият състав приема, че по делото не се
установява ползване на процесния енергиен обект от страна на ответника.
По делото не се установява чрез процесния енергиен обект ответното
дружество да
e осъществявало преобразуване и пренос на ел. енергия до свои клиенти.
Напротив, видно от заключението на назначената по делото комплексна съдебно-техническа
експертиза, посочените от ищците дружества, или не се снабдяват с ел. енергия
от процесния енергиен обекти или нямат договор с обществения снабдител „ЧЕЗ Е.Б..“
АД, което осигурява снабдяването с електрическа енергия потребителите,
присъединени към разпределителната мрежа на ответника „Ч.Разпределение Б.“ АД.
Така „Б.Л.“ ЕООД е захранвано от самостоятелен трафопост. Що се касае до „Т.-**“
ЕООД, то се захранва посредством съоръжения в Подстанция В. 1, а не това на
процесния енергиен обект. От друга страна, от заключението на комплексната
съдебно-техническа експертиза се установява, че „Т.-**“ ЕООД извършва
разпределение до останалите посочени от ищците дружества, като по този начин
това дружество използва процесния енергиен обект за разпределение на ел.
енергия към други предприятия, но не се снабдява от него, като самото доставяне
на ел. енергия, както бе посочено, се осъществява, чрез Подстанция В. 1. В този
смисъл, ответното дружество не използва процесния енергиен обект за снабдяване
на „Т.-**“ ЕООД. Що се касае до останалите дружества, посочени в приложения към
исковата молба списък, за които ищците твърдят, че са снабдявани чрез
енергийния обект, по делото не се установява към процесния период те да са били
клиенти, нито на ответника, нито на обществения снабдител „ЧЕЗ Е.Б..“ АД. По
този начин, доколкото с процесния енергиен обект – главна заводска подстанция
не се снабдяват клиенти на ответника, не може да се приеме, че последният е
използвал този обект.
Не могат да се споделят и доводите на ищците, че под „други клиенти“ по
смисъла на методиката се има предвид не само съществуващи потребители, но и
нововъзникнали такива, които не са в договорни отношения с ЕРП. Смисълът на
правилото на чл. 117, ал. 8 ЗЕ е да се обезщетят собствениците на енергийни
обекти поради отнемането на възможността за ползването им. В случай, че операторът
на електроразпределителната мрежа не е в договорни отношения с лицата, свързани
с уредби и съоръжения, собственост на негов клиент, по начало не би имало причина
да използва същите, а още по-малко да заплаща цена за това.
По делото не се установява и ползване на Главната заводска подстанция под
друга форма и начин от страна на ответното дружество.
Предвид изложеното дотук, доколкото не се установява ползване от страна на
ответника на процесния енергиен обект, по делото не се установява обедняване на
ищците, изразяващо се в лишаване от възможността да се ползват от собствения им
енергиен обект.
От друга страна, отсъствието на договорни отношения между ответника, респ.
обществения снабдител „ЧЕЗ Е.Б..“ АД, и трети лица, захранвани от процесния
енергиен обект, навежда към извод, че не са заплащани такси или под друга форма
цена за използване и пренасяне на ел. енергия, която да е получена от или възстановена
на ответното дружество и в този смисъл не може да се приеме, че последното се е
обогатило по някакъв начин за сметка на ищците.
Предвид изложеното, не е възникнал фактическият състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като предявеният от ищците иск следва да бъде отхвърлен.
С оглед на отхвърлянето на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде отхвърлена
и акцесорната претенция, с правно основание чл. 86 ЗЗД.
При този изход на спора, ответното дружество има право на разноски. Ищците
са направили възражение за прекомерност на претендирания от него адвокатски
хонорар в размер на 5880 лв. Минималният адвокатски хонорар определен съобразно
правилата на Наредба № 1 от 09.07.2004г. възлиза на 1 814 лв. Макар делото
да разкрива известна правна и фактическа сложност, то степента ѝ не е
такава, че да наложи заплащането на хонорар повече от три пъти от минималния.
Следва да се има вземе предвид и обстоятелството, че ответното дружество е
ангажирало адвокатска защита след подаването на отговора на исковата молба и
първото заседание по делото, като наведените правни доводи в голяма степен
преповтарят изложеното от юрисконсулта на дружеството, изложени в отговора на
исковата молба. Предвид изложеното съдът определя дължим размер на задължението
за направени разноски за заплатен адвокатски хонорар от 2 000 лв. По този начин
ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника сумата от 2 400 лв., разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение и депозити за вещи лица.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т.К.Т.,
ЕГН ********** и С.П.Л., ЕГН ********** против „Ч.Р. Б.“ АД, ЕИК *******искове, както
следва:
- с правно основание чл. 59 ЗЗД, за заплащане на сумата от 40 800 лв.,
частичен иск от обща претенция от 72 000 лв., представляваща обезщетение
за неоснователно обогатяване от използването в периода 01.01.2014 г. –
31.12.2015 г. на уредби и съоръжения, собственост на ищците от страна на
ответното дружество в качеството му на оператор на електроразпределителна
мрежа, равняваща се на цената за предоставен достъп по чл. 117, ал. 8 ЗЕ вр. §
1, т. 15 от ДР на ЗЕ;
- с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 2 000 лв. - обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху сумата от 40 800 лв., за
периода от края на всеки месец от исковия период до 01.04.2016г.
ОСЪЖДА Т.К.Т., ЕГН ********** и
С.П.Л., ЕГН ********** да заплатят
на „Ч.Р. Б.“ АД, ЕИК *******,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 2 400 лв. -сторени разноски по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна
жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: