РЕШЕНИЕ
№ 313
гр. Бургас , 23.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесети април, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Таня Т. Русева Маркова
Членове:Елеонора С. Кралева
Александър Д. Муртев
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100500352 по описа за 2021 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е по въззивната жалба от „Централна кооперативна банка“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 87,
подадена чрез адв.В.Х., против Решение № 260887/17.12.2020 г., постановено по гр.д.№
5419/2019 г. по описа на РС-Бургас, с което са отхвърлени предявените установителни
искове на „Централна кооперативна банка“ АД против Г. А. В. от гр.Б., ж.к.“И.“, бл.*, вх.*,
ет.*, ап.*, с правно основание чл.422 ГПК, за приемане за установено между страните
съществуването на следните парични задължения по Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК,
издадена по ч.гр.д.№ 7841/2018 г. на РС-Бургас, дължими по Договор за издаване и
използване на международна кредитна карта Visa от 21.07.2006 г.: 381.33 лв. – главница,
31.64 лв. – договорна лихва за периода 01.11.2015 г.-30.10.2018 г., 219.83 лв. – наказателна
лихва за забава за периода 01.12.2015 г.-30.10.2018 г., 67.65 лв. – просрочена такса; както и
следните парични задължения по Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д.
№ 168/2019 г.: 7.42 лв. – законна лихва за забава върху главницата от 381.33 лв. за периода
31.10.2018 г.-08.01.2019 г. и законна лихва върху същата главница от подаване на
заявлението на 09.01.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение,
1
като същото се счита за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Изложени съображения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, довели
до неправилност на обжалваното решение – необсъждане на доводите на ищцовата страна;
неправилна и непълна оценка на доказателствата; необсъждане на уточненията на ищеца
относно периода на претендираната договорна лихва; необоснованост и вътрешна
противоречивост на изводите на съда. Според въззивника, районният съд неправилно е
възприел, тълкувал и приложил клаузата на т.4 от процесния договор за кредит,
предвиждаща единствено от кой момент започва да се начислява договорна лихва върху
кредитното задължение, а е пропуснал да подложи на анализ и да приложи клаузата на т.12
от същия договор, съгласно която задължението не става изискуемо в края на следващия
месец, а се разсрочва във времето и е дължимо на минимални месечни вноски, като
картодържателят може да погаси цялото си задължение и преди то да стане изискуемо, при
което няма да дължи възнаградителната лихва по т.4 от договора. В тази връзка се счита, че
БРС неправилно е възприел възнаградителната лихва като наказателна лихва за забава по
т.13 от договора, която не е предмет на претенцията. Според въззивника, неправилното
тълкуване на договора е довело съда до погрешния извод за момента на изискуемост на
вземанията, а оттам и за началния момент на 5-годишния давностен срок, като съдът не е
взел предвид правното значение на постъпленията по банковата сметка на ответницата в
периода след транзакциите и тегленията, извършени през 2013 г. В тази връзка се сочи, че от
2013 до 30.1.2015 г. са постъпвали суми, покриващи изискуемите задължения за минимална
месечна вноска, както следва: през 2013 г. – погашения в общ размер на 134.88 лв., през
2014 г. – в общ размер на 391.65 лв. и през 2015 г. – 331 лв., като едва за дължимите вноски
с падеж 30.11.2015 г. и след тази дата погашения не са извършвани. Поради това,
въззивникът счита, че най-старото вземане на банката, предмет на претенцията, е станало
изискуемо на 01.12.2015 г., а останалите след тази дата, поради което давностният срок не е
изтекъл към подаване на заявлението по чл.417 ГПК. По отношение на претенцията за такси
от 67.65 лв. се счита, че БРС неправилно е възприел същата като лихва и е приел, че като
акцесорно вземане също е била погасена. В заключение, моли съда да отмени обжалваното
решение и да постанови друго за уважаване изцяло на предявените искове. Не се правят
нови доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските в двете съдебни
инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата Г. А. В. ,
подаден чрез пълномощник адв.Венелина Фотева, в който са изложени подробни
съображения за неоснователност на въззивната жалба и се изразява съгласие с изводите на
първоинстанционния съд. Сочи се, че ищецът не е доказал твърдението на ответницата, че
не е получила кредитната карта, чрез чието ползване се е натрупало претендираното
вземане, тъй като получената от нея карта № ***28, издадена през 2006 г., е изтекла още
през 2008/2009 г. и поради това не би могла да бъде ползвана за посочените в извлеченията
от 2013 г. транзакции, които са извършени с кредитна карта с нов номер - № ***22, за която
2
ищецът не е доказал да е била получена от ответницата. Изложени са и доводи, че по новата
карта, която не е получавана от ответницата, договорът би бил прекратен най-късно в
началото на 2015 г. и не е могъл да служи като основание за начисляване на каквито и да
било последващи такси и лихви, като падежът на всички задължения е настъпил най-късно
на 31.12.2014 г., когато е изтекла валидността и на новата кредитна карта, поради което
всички вземания като периодични платежи са били погасени по давност преди подаване на
заявлението. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Претендира се
присъждане на възнаграждение на адв.Фотева за настоящото дело на основание чл.38, ал.2
ЗА.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с
правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският
окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.№ 5419/2019 г. по описа на РС-Бургас е образувано по
исковата молба на „Централна кооперативна банка“ АД против Г. А. В. за приемане за
установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми, дължими по Договор за
издаване и използване на международна кредитна карта Visa от 21.07.2006 г.: 381.33 лв. –
главница, 31.64 лв. – договорна лихва за периода 01.11.2015 г.-30.10.2018 г., 219.83 лв. –
наказателна лихва за забава за периода 01.12.2015 г.-30.10.2018 г., 67.65 лв. – просрочена
такса, 7.42 лв. – законна лихва за забава върху главницата от 381.33 лв. за периода
31.10.2018 г.-08.01.2019 г. и законна лихва върху същата главница от подаване на
заявлението на 09.01.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за които вземания в
полза на банката е издадена Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК с № 4002/01.11.2018 г. по
ч.гр.д.№ 7841/2018 г. на РС-Бургас и Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК с №
95/11.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 168/2019 г. на РС-Бургас.
Изложени са твърдения, че между страните е сключен Договор за издаване и
използване на международна кредитна карта VISA от 21.07.2006 г., по на ответницата е
отпуснат кредит в размер на 1 000 лв., като сумата е усвоена лично от Г.В. на 21.07.2006 г.
Твърди се, че ответницата е изпаднала в просрочие на 01.12.2015 г., като за период от
01.12.2015 г. до 30.10.2018 г. не е заплатила 9 месечни вноски, описани с падежи и размери,
поради което дължи претендираните с исковата молба суми. Предвид неплащането, ищецът
се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, но длъжницата е депозирала в срок
писмени възражения против заповедта, поради което и в изпълнение указанията на съда
ищецът предявил настоящия установителен иск.
В депозирания писмен отговор по чл.131 ГПК ответницата е оспорила предявените
искове като неоснователни. Оспорено е получаването на втората кредитна карта, чрез чието
ползване се е натрупало претендираното задължение, както и твърдението в исковата молба
3
за изпадане в забава на ответницата на 01.12.2015 г., като се сочи, че същата е изпаднала в
забава още през 2006 г. и не по-късно от 31.07.2008 г., когато е изтекъл срокът на валидност
на първата карта и договорното правоотношение е било прекратено. Направено е
възражение за неравноправност на клаузите на чл.46, изр.1, предл.1, чл.23 и чл.53 от ОУ на
основание и нищожност на същите – позовава се на чл.143, т.8а, т.6 и т.16, предл.2 ЗЗП.
Възразява се и по размера на претендираната договорна лихва, като неотговарящ на
определения в договора размер, както и по наличието на основание за начисляване на
наказателна лихва и такси. Твърди и неизпълнение на договорното задължение на банката
по чл.21 ОУ. Направено е и възражение за изтекла погасителна давност за вземанията.
Установените факти по делото са следните:
Не се спори, че на 21.07.2006 г. между страните е сключен Договор за издаване и
използване на международна кредитна карта VISA с кредитен лимит, като съгласно
договора „ЦКБ“ АД издава на картодържателя Г.В. международна кредитна карта VISA
Фаворит с кредитен лимит в размер на 1000 лв. по разплащателна сметка в лева с IBAN:
***. Не се спори също, че на 25.07.2006 г. ответницата е получила кредитната карта VISA
„Фаворит“ с № ***28, ведно с ПИН код в запечатан плик, което е удостоверено от нея с
подписа й върху Искане за издаване на кредитна карта от 19.07.2006 г.
Чрез получената карта В. има право да извършва транзакции до размера на
кредитния лимит, като размерът на ползваната част от разрешения кредитен лимит се
олихвява по начина, указан в т.4 от договора. Така, частта, формирана от плащания при
търговци, не се олихвява през гратисния период, който е до последно число на месеца,
следващ месеца, в който е осчетоводена транзакцията по картата, като ползването на нов
гратисен период става само след погасяване на целия размер на задълженията по картата,
формирани до края на предходния месец. В случай, че до изтичане на гратисния период
картодържателят не погаси всичките си задължения, формирани до края на месеца,
предхождащ този, в който изтича гратисния период, частта, формирана при плащания при
търговци се олихвява с лихва в размер на 14.75 % годишно от датата на осчетоводяване на
транзакцията по картата. Частта, формирана от теглене на пари в брой, парични преводи,
различни от посочените и от такси и комисионни, се олихвява с лихва в размер на 14.75 %
годишно. Съгласно т.12, при карта „Фаворит“ картодържателят се задължава най-късно в
последния работен ден на текущия месец да осигури по разплащателната си сметка сума, не
по-малка от минималната месечна вноска в размер на 60 лв. или общата сума на
задълженията му до края на предходния месец, ако същата е по-малка от минималната
месечна вноска, а съгласно т.13 – при неизпълнение на задължението по т.12, банката
начислява такса върху просрочения размер на минималната месечна вноска.
В т.9 от договора, страните са уговорили, че картодържателят е длъжен да погаси
изцяло задълженията (главница, лихви, такси, комисиони, разноски) – 1/ преди деня, в който
салдото започне да се олихвява с „Лихва за неразрешен овърдрафт“; 2/ преди деня на
изтичане срока на валидност на картата; 3/ незабавно при прекратяване на договорните
4
отношения, независимо от основанието за това. Съгласно т.44 от ОУ към договора,
подписани от ответницата, договорът за издаване на карта се сключва за срок, по-дълъг с два
месеца от срока на валидност на картата, който е означен на лицевата й страна и е две
години, считано от последния ден на месеца на издаването й и изтича в 24.00 часа на
последния ден от посочения на картата месец. Съгласно т.46 от ОУ, действието на договора
се продължава автоматично за същия срок и при същите услови, ако до първо число на
месеца, в който изтича срокът на валидност на картата, картодържателят не уведоми
писмено банката за нежеланието си да го продължи или банката не е взела решение
прекратяването на договора да настъпи с изтичането на неговия срок. При продължаване на
срока на картодържателя се издава нова карта, а старата се връща и унищожава. В случай, че
действието на договора не бъде продължено, картодържателят следва да погаси всички
задължения към банката до изтичане валидността на картата.
По делото са представени извлечения от банковата сметка на ответницата с IBAN:
***, ведно с извлечения от кредитната й карта, в които тя е посочена като титуляр и в
същите са отразени извършваните с картата транзакции, движението по картовата и
разплащателната сметка. Представените извлечения не са оспорени по делото по надлежния
ред.
От заключението на приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна
експертиза, се установява, че през периода 2006 г. – 2012 г. картодържателят е ползвал
средства от кредитната си карта и текущо е погасявал, както редовните си, така и
просрочени задължения, като към 31.12.2012 г. не е имал задължения. Последните
транзакции/плащания и тегления от ATM устройства от картата са извършени в периода от
29.06.2013 г. до 26.08.2013 г., като изтеглените суми в брой суми са в размер на 650 лв., а
извършените покупки са в размер на 269.70 лв. За 2013 г. са начислени и задължения в
размер на 101.72 лв. (44.22 лв. – такси и 57.50 лв. – лихви), като общо начислените
задължения по кредитна карта към 31.12.2013 г. са определени в размер на 1021.42 лв. От
страна на ответницата са извършени вноски в размер на 134.88 лв. и към 31.12.2013 г.
задълженията й са в размер на 886.54 лв., от които просрочени вноски от 837.51 лв. и лихва
просрочие от 49.03 лв. Установено е от експерта, че в периода 2014 г. – 2018 г. няма
движение по кредитната карта, не са извършвани покупки на ПОС терминали и не са
осъществявани тегления на банкомат. А към 31.10.2018 г. задължението по картата е в
размер на 700.45 лв., от която сума: 381.33 лв. – главница, 31.64 лв. – договорна лихва за
периода 01.11.2015 г.-31.07.2016 г., 219.83 лв – наказателна лихва за периода 01.12.2015 г.-
30.10.2018 г. и просрочена такса от 67.65 лв. Според заключението, претендираната
главница от 381.33 лв. е формирана от извършени плащания и тегления от ATM устройства
от картата в периода от 29.06.2013 г. до 26.08.2013 г. на вещото лице, което е видно и от
приложените извлечения от банковата сметка на ответницата за 2013 г.
Експертизата е констатирала, че погасяванията по сметката са извършвани в брой,
на каса от Г. А. В. и от Л. А. А., като са извършвани и служебни преводи от банката, от
5
друга сметка с IBAN ***, чийто титуляр е ответницата. Съгласно заключението,
осчетоводените от банката суми за договорна и наказателна лихва са съобразени с
уговореното в процесния договор и общите условия към него.
При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел
предявените искове за неоснователни. Позовавайки се експертното заключение, съдът е
приел, че претендираната главница от 381.33 лв. е формирана от извършени плащания и
тегления от ATM устройства от картата в периода от 29.06.2013 г. до 26.08.2013 г., като
съобразно т.4 от процесния договор главницата за ползваната част от разрешения кредитен
лимит става дължима и започва да се олихвява на последното число на месеца, следващ
месеца, в който е осчетоводена транзакцията по картата. В тази връзка е прието, че
извършените транзакции по картата в периода от 29.06.2013 г. до 26.08.2013 г. са станали
изискуеми съответно на 31.07.2013 г., 31.08.2013 г. и 30.09.2013 г., като вземанията по
договора за кредит се погасяват с изтичане на общия петгодишен давностен срок по чл.110
ЗЗД, който в случая е започнал да тече от посочените дати и е изтекъл съответно на
31.07.2018 г., 31.08.2018 г. и 30.09.2018 г., т.е. преди датата на депозиране на заявлението по
чл.410 ГПК на 31.10.2018 г. С оглед на това, БРС е приел за основателно направеното от
ответницата възражение за недължимост на процесните суми, поради погасяване на
вземането по давност, тъй като вземането за дължимата главница по договора е било
погасено още към момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, а на основание на
чл.119 ЗЗД съдът е приел за погасени и останалите претендирани от ищеца вземания,
доколкото същите са обусловени от съществуване на вземането за главницата. По тези
мотиви, БРС е отхвърлил предявените искове като неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното
решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим
съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, намира първоинстанционното решение за неправилно, като не споделя
изводите на БРС за погасяване на вземанията по давност, считано от извършването на
последните транзакции по кредитната карта. В тази връзка изложените във въззивната жалба
възражения са основателни.
Неправилно районният съд е свързал началния момент на изискуемост на
вземанията с датите на извършваните от ответницата транзакции по картата и с последно
число на месеца, следващ месеца, през който е осчетоводена транзакцията по средита. В
случая, обосноваването от БРС на изискуемостта с клаузата на т.4 от договора е неправилно,
доколкото същата дава възможност на картодържателя да се възползва от гратисен период,
след който ползваната част от кредитния лимит започва да се олихвява по посочения в
6
клаузата начин. Изискуемостта не следва и от уговорките в т.12 от договора, съгласно която
картодържателят се задължава най-късно в последния работен ден на текущия месец да
осигури по разплащателната сметка сума, не по-малка от минималната месечна вноска от 60
лв. От тази договорки също не следва, че ползваните от картодържателя суми стават
изискуеми и не започва течението на погасителната давност, тъй като тогава възниква
задължението му да осигурява минимално покритие по картата с оглед ползваните суми или
да заплати договорна лихва във връзка с отпуснатия му паричен ресурс.
Съгласно сключения между страните договор – т.9, изискуемостта настъпва с
изтичането на срока на договора, аргумент за което е и клаузата на т.46 от ОУ, която
предвижда, че ако кредитът не бъде продължен, всички задължения следва да бъдат
погасени до изтичане срока на валидност на картата. Тоест едва след изтичането на срока,
сумите биха подлежали на принудително събиране, а по смисъла чл.114 ЗЗД давността
започва да тече в момента, в който вземането е станало изискуемо и същото може да бъде
събрано по принудителен ред. Именно поради това, началото на давностния срок настъпва с
изтичането на срока на договора на 21.07.2016 г., а до датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК – 31.10.2018 г. не е изтекъл необходимия давностен срок, нито тригодишен,
нито петгодишен. Ето защо, претендираните от ищеца вземания не са погасени по давност,
както неправилно е приел районния съд, поради което същите са дължими и като е
отхвърлил исковата претенция съдът е постановил неправилно и незаконосъобразно
решение, което следва да бъде отменено.
Що се касае до уговореното автоматичното подновяване на договора и направеното
в тази връзка възражение за неравноправност на клаузата на т.46 от ОУ, въззивният съд
намира, че такова подновяване не влиза в противоречие с разпоредбата на чл.143, т.8а ЗЗП.
Тук следва да се отбележи, че тази норма на ЗЗП е приета с ДВ-бр.57/2015 г., поради което
не представлява приложим закон по процесния договор от 2006 г. и не намира приложение
към настоящия случай. Въпреки това, по мнение на съда, клаузата на т.46 от ОУ не е
неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, като не може да се приеме, че със същата е налице
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. И това е така, доколкото автоматичното подновяване на действието на
договора е уговорено да бъде за същия срок и при същите договорени между страните
условия, без да се въвеждат нови условия, с които потребителят не е запознат. При преглед
на съдържанието на договора и ОУ съдът не откри наличието на неравноправни клаузи, като
възраженията на въззиваемата страна в този смисъл са неоснователни.
Предвид горното, настоящата инстанция намира, че договорът между страните е бил
няколкократно продължаван за нов двугодишен срок, макар и да не са представени
доказателства за предаването на новата карта срещу подпис на картодържателя. В случая,
данните по делото за извършваните от ответницата транзакции през процесния период и
установените от експертизата и от приложените банкови извлечения обстоятелства, че през
7
този период В. лично и чрез друго лице е правила вноски по сметката на каса в банката, т.е.
в брой, мотивират съда да приеме, че ответницата е получила новата кредитна карта и е
разполагала с предоставения й паричен ресурс, поради което договорът е действал до
неговото прекратяване от страна на банката и изтичане валидността на картата на 21.07.2016
г. В този смисъл, въззивният съд приема, че е настъпило автоматично подновяване на
договора за разплащателна сметка и издаване на международна кредитна карта, при същите
условия, който е прекратен поради изтичане на валидността на картата на 21.07.2016 г.,
откогато е започнала да тече и погасителната давност за вземанията, която до подаване на
заявлението по чл.410 ГПК на 31.10.2018 г. не е изтекла и в този смисъл вземането не се
явява погасено по давност. Вземането на банката е дължимо в установените от вещото лице
размери, в които е заявената и искова претенция, поради което същата следва да бъде
уважена изцяло.
Предвид изложените съображения и поради несъвпадане на изводите на настоящата
инстанция с тези на районния съд, БОС намира въззивната жалба за основателна, а
обжалваното решение за неправилно, поради което същото следва да бъде отменено и
вместо него исковата претенция да бъде уважена в претендираните размери.
С оглед изхода на спора, БОС намира, че обжалваното решение следва да бъде
отменено и в частта за разноските. В правомощията на съда е с оглед на крайния
инстанционен резултат да разпредели отговорността за разноски, като се произнесе с
осъдителен диспозитив, както за извършените от страните в производството по чл.422 ГПК
разноски, така и за тези в производството по издаване на заповедта за изпълнение. В тази
връзка, предвид изхода на делото, на на въззиваемата В. разноски не й се следват, като на
основание чл.78, ал.1 ГПК същата следва да заплати на въззивното дружество сумата общо
от 935 лв., представляваща направените разноски пред всички инстанции, съгласно
представените списъци по чл.80 ГПК (50 лв. – за заповедното производство, 425 лв. за
исковото производство пред БРС и 460 лв. – за въззивното производство пред БОС).
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 260887/17.12.2020 г., постановено по гр.д.№
5419/2019 г. по описа на РС-Бургас,
КАТО ВМЕСТО ОТМЕНЕНИТЕ ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Г. А. В. от гр.Б., ж.к.“И.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*,
ЕГН **********, дължи на „Централна кооперативна банка“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 87, следните суми,
дължими по сключен между страните Договор за издаване и използване на международна
кредитна карта Visa от 21.07.2006 г., а именно: 381.33 лв. – главница, 31.64 лв. – договорна
8
лихва за периода 01.11.2015 г.-30.10.2018 г., 219.83 лв. – наказателна лихва за забава за
периода 01.12.2015 г.-30.10.2018 г., 67.65 лв. – просрочена такса, 7.42 лв. – законна лихва за
забава върху главницата от 381.33 лв. за периода 31.10.2018 г.-08.01.2019 г. и законна лихва
върху същата главница от подаване на заявлението на 09.01.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането, за които вземания в полза на „ЦКБ“ АД е издадена Заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК с № 4002/01.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 7841/2018 г. по описа на РС-
Бургас и Заповед за изпълнение на по чл.417 ГПК с № 95/11.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 168/2019
г. по описа на РС-Бургас.
ОСЪЖДА Г. А. В. от гр.Б., ж.к.“И.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, ЕГН **********, да
заплати на „Централна кооперативна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 87, сумата от 935 лв. за направените
разноски пред всички инстанции, съгласно списъци по чл.80 ГПК (50 лв. – за заповедното
производството, 425 лв. – за исковото производство пред БРС и 460 лв. – за въззивното
производство пред БОС).
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване (чл.280, ал.3, т.2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9