Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети април две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 6770 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
№ 300629 от 21.12.2017., постановено по гр. д. № 19454/2014 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 50-ти състав, районният
съд е отхвърлил предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79
ЗС да бъде признато за установено по отношение на С.С.Х., ЕГН **********, Д.К.И., ЕГН **********, Я.К.И.,
ЕГН **********, и В.В.Ц., ЕГН **********, че
Т.В.З., ЕГН **********, е собственик на основание давностно владение и
наследство на ПИ от УПИ XX-86 /№ 4891.86/, с
площ 674 кв. м., с граници УПИ XXII-93, УПИ XXII -92,
УПИ XXII -87 и УПИ XXII -625.
С посоченото съдебно решение районният съд е признал за установено, на
основание чл. 79 ЗС и чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на С.С.Х.,
ЕГН **********, Д.К.И., ЕГН **********, Я.К.И., ЕГН**********, и В.В.Ц., ЕГН **********,
че Т.В.З., ЕГН **********, е собственик на основание давностно владение на 397
кв. метра от ПИ № 4891.625, която площ е била присъединена като част от дворно
място УПИ XXI-86, представляваща продължение на от УПИ XXI-86, находящ се в град
Нови Искър, улица „********, кадастрален номер 41010.4891.625, кв. 3. С оглед
изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК, съдът е разпределил
тежестта за разноски.
Срещу така постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл. 259,
ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от Т.В.З., в която
се излагат доводи, че обжалваното решение, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от нея установителен иск за собственост на имот с идентификатор
41010.4891.86 е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Излагат се
доводи, че в исковата молба ищцата е поискала съдът да установи, че е придобила
по давност и наследство парцел 21-83 от квартал 3 с идентификатор 41010.4891.86
с площ от 780 кв.м. и поземлен имот 21-65 по плана на село Кътина с обща площ
1 275 кв.м., съгласно скица 1390 от 13.10.2010 г., в която УПИ 86 е
записано с площ 675 кв.м., а ПИ 625 с площ 600 кв.м. или общо 1275 кв.м. Твърди
се, че в молбата от 15.05.2014 г. е посочено, че площта на имот 21-86 е 674
кв.м., защото така е посочено в приложената скица, а другата част от
претендирания имот – ПИ 625, е с площ 397 кв.м. Излагат се доводи, че с оглед
заключението на вещото лице по изготвената съдебно-техническа експертиза, УПИ
86 е запазило предишната си площ от 780 кв.м., както е посочено в скици за
имота от 2005 г., поради което предявеният установителен иск за него следва да
бъде уважен за тази площ. Във връзка с основателността на отхвърления иск се
сочи, че от показанията на свидетеля З. се установява, че В.В. не е ползвала имота
в периода 1980 г. – 1992 г., като освен това същата не е оспорила предявения
иск в хода на производството. Акцентира се и че последната не е твърдяла, че е
владяла имота като свой и същевременно не е оспорила владението върху него на
сестра си. Като довод за основателност на иска се сочи и отразеното в
заключението на съдебно-техническата експертиза, че към момента на извършен от
вещото лице оглед целият имот се е владеел от ищцата и нейния съпруг. Съобразно
изложеното се иска предявеният иск да бъде уважен изцяло, а при условията на
евентуалност – за ½ спрямо В.В.. Претендират се разноски. Поддържа се и
че искът за собственост за поземлен имот 625, с площ от 397 кв.м. не е предявен
по отношение на В.В., тъй като тя не е имала претенции за него, с оглед което
се сочи, че искането за присъждане на разноски на ищцата е следвало да бъде
уважено в цялост.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК са постъпили отговори на
въззивната жалба от ответниците С.Х., Д.К.И. и Я.К.И., в които се излагат
доводи за неоснователност на депозираната въззивна жалба и за правилност и
законосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Съобразно
изложеното се иска същото да бъде потвърдено от първоинстанционния съд. Изложен
е и довод за недопустимост на решението в частта, в която съдът се е произнесъл
по иска за признаване на установено, че ищцата е собственик на основание
наследствено правоприемство на имота с идентификатор
41010.4891.86. поради липса на правен интерес.
Срещу първоинстанционното решение, в частта, в която е признато за
установено, че ищцата е собственик на основание давностно владение на 397 кв.
метра от ПИ № 4891.625 в указания законоустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, са депозирани въззивни жалби от ответниците С.Х., Д.К.И. и Я.К.И., в
които се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението в
обжалваната част. От Д.И. и Я.К. се поддържат доводи се недопустимост за
решението спрямо тях, поради липса на валидно възникнало процесуално
правоотношение предвид настъпилата смърт на наследодателя им –К.И., преди
датата на депозиране на исковата молба. Доводите за неправилност на решението
са заявени при условията на евентуалност. Поддържа се довод за недопустимост на
предявения иск относно имота с площ от 397 кв.м. с твърдения, че последният не
може да бъде самостоятелен обект на собственост с оглед разпоредбата на чл. 200 ЗУТ.
Излагат се доводи и че районният съд е ценил неправилно събраните по делото доказателства,
поради което неправилно и необосновано е приел, че процесният имот е придобит
на основание изтекла придобивна давност от ищцата.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от Т.З. на
въззивните жалби от ответниците С.Х., Д.К.И. и Я.К.И., в който се излагат
доводи за неоснователност на същите.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално легитимирани страни, в
законоустановения срок реда на по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение единствено в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира следното:
От фактическа страна:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗС.
Ищецът претендира да се признае за установено по отношение на ответниците,
че е собственик по силата на наследствено правоприемство и давностно владение
на недвижими имоти, конкретизирани в уточнителна молба от 15.05.2014 г. (л. 17
от делото пред СРС), както следва:
- имот, представляващ дворно място, находящо се в с. Кътина, район „Нови
Искър”, ул*******, с площ 674 кв. м.,
ведно с изградените в него постройки, и индентификатор – 41010.4891.86 и съседи: 41010.4891.1103, 41010.4891.92,
41010.4891.978, 41010.4891.625, 41010.4891.1009;
- другата част от дворното място, находящо се на същия административен
адрес, с площ 397 кв. м.,
съставляващо поземлен имот (ПИ) с индентификатор 41010.4891.625 и съседи 41010.4891.86, 41010.4891.978,
41010.4891.626, 41010.4891.1009.
В исковата молба са изложени
твърдения, че описаните имоти са били част от дворно неурегулирано място № 36, останало общо за
съделителите по протокол за делба от 29.11.1977 г. – В.Ц.П.(баща на ищцата) и С.Ц.П.(сестра
на В.П.). Поддържа се, че съгласно Заповед РД – 50-09-549/31.10.1985 г., имот №
86 е вкаран в релулация и представлява парцел 21-86 от квартал 3 по плана на с.
Кътина и към него се придават 390 кв. м. от съседния имот с планоснимачен №
625. Твърди се, че от 1985 г. до смъртта си през 2001 г. В.П. – баща на ищцата,
е владял имот № 86, заедно с придадените 390 кв. м. от парцел 21-625 като свои,
което владение е било необезпокоявано, явно и непрекъснато. Излагат се доводи,
че след смъртта му владението върху дворното място е продължено от дъщеря му
също така явно, трайно и необезпокоявано. Посочено е, че ответницата В.Ц. е
сестра на ищцата, ответникътК.И. е наследник по завещание на С.П.и праводател
на ответника С.Х..
Ответниците С.С.Х., Д.И. и Я.И. оспорват изцяло твърденията, изложени в
исковата молба, че дворно място № 36 е останало общо за съделителите, както и
че В.П. е придобил посочения имот на основание давност, както и твърденията на
ищцата, че е станала собственик на претендираните имоти на основание давност и
правоприемство. Ответницата В.В.Ц. не взема становище по предявените искове.
Представен е протокол за
делба от 29.11.1977 г. (л. 6 и сл. от делото пред СРС), ведно със скица към
него, в който е обективирано съгласие на съделителите В.Ц.П.и С. Ц. Палова,
всеки от тях на получи дял, както следва:
- дял първи: на съделителя В.П.:
жилищна сграда с площ от 64 кв. м., заедно с дворно неурегулирано място от 780
кв.м. в югозападната част на поделяемия наследствен имот, заключено в точки 1
,12, 10, 11, 2 и 1 по заключението на вещото лице и приложената към него скица
на имот с пл. № 36 по плана на с. Кътина от 1966 г.
- дял втори: на съделителката С.П.:
паянтова сграда с площ 44 кв. м. на един етаж и стопанска сграда – кошара 6
кв.м., заедно с част от имот с пл. № 36 – неурегулирано място от 1370 кв. м.,
от които 110 кв. м. се отчуждават и приспадат към съседни парцели, индивидуализирано
в протокола за делба с граници и съседи.
Видно от удостоверение за
наследници от 02.04.2014 г. (л. 9 от делото пред СРС), В.Ц.П.е починал на
06.03.2001 г., като негови наследници по закон са дъщерите му В.В.Ц. и Т.В.З.. В
документа като наследник на починалия е отбелязана и неговата съпруга Е.П.П.–
починала на 13.03.2007 г.
Със саморъчно завещание от
01.04.1984 г. (л. 72 от делото пред СРС) съделителя С.Ц.П.е завещала наК.Ц. И.
цялото си движимо и недвижимо имущество.
Представен е и нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 152, том 2, рег. № 3000, дело № 347/2004 г. (л. 68
и сл. от делото пред СРС), по силата на койтоК.Ц. И. е прехвърлил на С.С.Х.
имот с площ от 705 кв. м. – дворно място, съставляващо имот пл. № 625 по плана
на с. Кътина София, при съседи: парцел 21 – 86, парцел 14 – 87 и имот с пл. №
637.
Видно от решение от 28.01.2014 г.
по в.гр.д. № 6972/2013 г. по описа на СГС, ГО, 4 А въззивен състав, между
страните е бил налице спор относно път-тупик, с площ от 150 кв.м. по скицата на
вещо лице към договора за доброволна делба от 1977 г. В мотивите е посочено, че
въззиваемите-ответници – Т.З. и В.В. не са оспорили правата на собственост на Х.
върху съседния им имот.
Представено е удостоверение за
наследници от 19.01.2015 г. (л. 85 от делото пред СРС), от което се установява,
че ответниците Д.К. и Я.И. са наследници по закон наК.Ц. И. – негови синове.
По делото е изслушано заключение
на съдебно-техническа експертиза (л. 105 и сл. от делото пред СРС), което
въззивният съд кредитира като компетентно и обективно изгответно, от което се
установява следното:
Дял
Първи от
имот с пл. № 36 по КРП на м. „с. Кътина" от 1966 г. е частично идентичен с
имот пл. №
86 от КРП от 1985г., който съдържа площ 966 кв.м. В
скицата към протокола за делба от 1977 г. е уточнено, че местоположението на
двуетажната масивна сграда в дял Първи е нанесена окомерно. Тупикът не е
обособен като самостоятелен имот и е бил включен в границите на имот с пл. № 86.
Дял Втори от им. с пл. № 36 по план
на м. „с. Кътина" от 1966г., съдържа площ по графични данни около 1370
кв.м., колкото е по протокола за делба. Имотът е частично идентичен с им. пл. №
625 по КРП от 1985г. преди продажбата на 600 кв.м. в източната му част и преди
нанасянето на новообразуван имот с пл. № 637 в плана. От съдържанието на плана
се разбира, че за имот пл. № 625 не е предвидено отреждане по регулация. В
конкретния случай, не е записано, че парцел XXI-86 е
отреден и за имот № 625. Би трябвало да е написано „ХХ1-86, 625", за да се
разбира, че за имот № 625 е предвидено отреждане по регулация в УПИ XXI-86.
С
влизане в сила на КККР за м. с. Кътина от 2012 г. за имот с пл. № 86 по КП от
1985 г. е образуван поземлен имот № 4891.86, който съгласно скица №
15-128843/30.04.2014 г. на СГКК съдържа площ 674 кв.м. Северозападната граница
на имота е трансформирана върху северозападната граница на УПИ 21-86, с което
съществуващия път (тупик) върху терена е изключен от границите на поземлен имот
№ 4891.86 по КККР от 2012 г. и попада извън границите на УПИ 21-86. Имотната
граница е трансформирана върху регулационната, с което по отношение на тази
граница действащият регулационен план може да се счита за приложен.
Бившия
имот с пл. № 625 по КРП на с. Кътина от 1985 г. с площ 733 кв. м. в ККР от 2012
г. е разделен на два имота – ПИ № 4891.625 с площ 397 кв.м., който е част от
дворно място УПИ 21-86 и ПИ с идентификатор 41010.4891.626 с площ 373 кв.м.,
който попада извън границата на дворно място УПИ 21-86 по РП от 1985 г. Бивш
имот с пл. № 625 по КП, предхождащ КККР на с. Кътина е идентичен с ПИ №
4891.11.22 по КККР, действащи към момента, след изменение със заповеди на
началника на СГКК-София от 22.05.2014 г. и от 18.07.2014 г. В конкретния случай
имотът попада едновременно в две устройствени зони по ОУП на СО с различен
градоустройствен статут.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Г.В., Я.
З. – съпруг на ищцата, Р.С.– зет на С.Х., и С.Б., които въззивният съд
кредитира като логични, последователни и вътрешно непротиворечиви, обсъдени по
по-долу с оглед разпределената тежест на доказване. За установените от
показанията на свидетелите факти и заявените от тях обстоятелства въззивният
съд препраща на основание чл. 272 ГПК към мотивите от фактическа страна на
районния съд.
Други относими към
предмета на делото писмени доказателства не са представени.
По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79 ЗС за признаване на установено по отношение
на ответниците, че Т.З. е собственик на поземлен имот, с площ 674 кв. м. и индентификатор № 41010.4891.86 по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед №
РД-18-6/13.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК:
По допустимостта на иска:
Въззивният съд намира, че
исковата претенция за признаване на установено, че ищцата е собственик на
½ от имота на основание наследствено правоприемство и придобивна давност
е процесуално недопустима поради липса на правен интерес. Това е така, тъй като
страните не спорят, че собственик на поземлен имот с индентификатор №
41010.4891.86, частично идентичен с имота, описан в дял Първи от протокола за
делба от 1977 г., е В.П., както и че ищцата се легитимира като негов наследник
по закон при квота от ½. С оглед изложеното, правен спор между ищцата и
ответниците относно собствеността върху ½ идеални части от посочения
имот липсва. Т.З. се легимира като собственик на същите по силата на
наследствено правоприемство и протокола за делба от 1977 г.
Предвид изложеното, предявеният
положителен установителен иск в посочената част – за ½ идеални части от
имота, е недопустим поради липса на правен интерес от търсената с предявяването
му правна защита. С оглед изложеното, постановеното първоинстанционно решение
следва да бъде обезсилено, в частта, в която съдът се е произнесъл по него,
като процесуално недопустимо, и производството по делото следва да бъде
прекратено в същата част.
По основателността на иска за признаване на установено, че ищцата е
собственик на ½ идеални части от имота на основание давностно владение в
периода 1985 г. – 10.04.2014 г. :
В разпоредбата на чл. 68 ЗС се
съдържат определения за владението и държането. Владението е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго,
като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето
не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни
признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта /corpus/, и
субективен – намерението да се държи вещта като своя /animus domini/, с оглед
което за основателност на предявеният иск е необходимо да бъде установено от
ищцата, при условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл.
154, ал. 1 ГПК, че е владяла чуждите ½ идеални части от имота в
релевирания период с намерение за своене. По аргумент от чл. 69 ЗС, предполага
се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго.
По отношение на исковата
претенция срещу В.В. е необходимо да бъдат съобразени разясненията, дадени с
тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК,
съгласно които при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от
съсобствениците, следва да се даде отговор на въпроса дали той владее
изключително за себе си целия имот и
от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на
основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като
основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта,
каквото е наследственото правоприемство, признава такава и на останалите
съсобственици, то го прави държател
на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.
69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите
идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от
такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици. Това е т. нар преобръщане на владението
/interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в
съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да
докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да
държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги
държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до
знанието на останалите съсобственици. В конкретния случай, на първо място, от
доказателствата по делото не се установява, че ищцата е владяла целия имот.
Напротив, от събраните по делото гласни доказателства – показанията на
свидетеля З. и свидетеля В., се установява, че цялото дворно място се ползва не
само от нея, но и от други лица – нейните съпруг и син, както й от ответницата В.В.
и детето й. С оглед изложеното, по делото не е доказано ищцата да е упражнявала
фактическа власт върху претендираната идеална част от имота, собственост на
сестра й В., съобразно изложените твърдения в исковата молба. На следващо
място, не се установява и да е манифестирала пред сестра си – нейн
съсобственик, по явен и недвусмислен начин намерение за своене на същия. В
обобщение, предявеният иск е неоснователен спрямо всички ответници поради
неосъществяване на предвидените в чл. 79 ЗС предпоставки.
Неоснователен е доводът във
въззивната жалба, че в хода на делото ответницата не е оспорила твърдените от
ищцата факти в тази насока, поради което по делото е установено, че ищцата е
придобила целия имот по давност. Това е така, тъй като липсата на отговор,
съответно на становище от ответника, не освобождава ищеца от задължението да
докаже твърдените от него факти, от които черпи изгодни правни последици при
условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК. Неоснователен и некореспондиращ с твърденията във исковата молба е доводът
на въззивника, че в периода 1980 г. – 1992 г. имотът не е бил владян от
ответницата В.В.. В посочения период негов собственик е бил В.П., поради което
обстоятелството дали ответницата е живяла в него е ирелевантно с оглед предмета
на спора. Извод за основателност на иска не се извежда и от констатацията на
вещото лице, че към момента на огледа същият е бил във владение на ищцата и
съпруга й. Заключението на вещото лице не е годно доказателствено средство за
установяване на давностно владение. По аргумент от чл. 195, ал. 1 ГПК, вещо лице
се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са
необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и
други, т.е. констатациите на вещото лице извън предмета на експертизата не
следва да бъдат ценени като равнозначни на събрани по делото гласни
доказателства, касаещи подлежащи на доказване факти. Освен това, дори да се
приеме, че към момента на огледа, ищцата и съпругът й са владяли имота, който
извод се опровергава от показанията на свидетелитеВ. и З., това не е достатъчно
да се приеме, че владението е осъществено в предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС
срок.
Неоснователни са и доводите във
въззивната жалба за противоречие между обстоятелствената част на исковата молба
и петитума на същата, както и за несъобразяване от райнния съд при
произнасянето му по същество със събраните по делото данни за действителната
площ на имота. По аргумент от чл. 6, ал.
2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се
определят от страните. Ето защо, доколкото с молба-уточнение от 15.05.2014 г.
ищецът изрично е посочил, че претендираният имот с индентификатор № 41010.4891.86 е с площ 674
кв. м., районният съд, в съответствие с принципа за диспозитивното начало,
се е произнесъл в рамките на заявеното искане, като доводите на въззивника-ищец
в обратен смисъл са неоснователни.
С оглед изложеното, решението, в
частта, в която искът е отхвърлен за ½ идеални части от имота следва да
бъде потвърдено като краен резултат, като доводите на въззивника-ищец в обратен
смисъл са неоснователни.
По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79 от ЗС за
установяване по отношение на ответниците, че Т.З. е собственик на поземлен имот с индентификатор
41010.4891.625, с площ 397 кв. м. на основание наследство и давностно
владение в периода 1985 г. – 10.04.2014 г.
По допустимостта на иска:
Правният интерес на ищеца от
разглеждания иск се обуславя от факта на оспорване на твърдяното придобиване на
имота по давност от ответниците в депозираните от тях писмени отговори на
искова молба. Исковата претенция не е изрично оспорена единствено от ответницата
В.В.Ц.. Доколкото правният интерес се определя от заявеното в исковата молба и
предвид факта, че ответницата не е направила изрично изявление в хода на
процеса, че не оспорва претендираното право на собственост от ищцата, липсата
на изрично оспорване не обуславя липса на правен интерес от предявяване на
иска, каквито доводи са изложени във въззивната жалба на Т.З..
Неоснователни са възраженията за
недопустимост на иска спрямо Д.К.И. и Я.К.И., тъй като праводателят им –К.Ц. И.,
е починал преди датата на депозиране на исковата молба. Посочените ответници са
конституирани на основание чл. 228, ал. 3 ГПК, а не на основание чл. 227, ал. 1 ГПК, поради което производството спрямо тях е допустимо. Неоснователно е и
възражението за недопустимост на обсъжданата искова претенция, тъй като
процесният имот не отговаря на изискването на чл. 200 ЗУТ. Посочената
разпоредба няма отношение към допустимостта на разглеждания иск, а следва да
бъде съобразена при преценка на основателността му.
По
основателността на иска:
Релевантните факти обуславящи
основателност на исковата претенция по установителния иск за собственост,
придобита чрез давностно владение, са упражняване на фактическа власт върху имота
за релевантния период от време и намерение за своене, за което е
формулирана законова презумпция в чл. 69 ЗС. Необходимо е владението да е било
непрекъснато – арг. от чл. 79 ЗС, и да е продължило повече от 10 години.
Според легалната дефиниция на чл. 68 ЗС, владението е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като
своя. Разпоредбата не посочва характеристиките на упражнявана фактическа власт,
подобно на разпоредбата на чл. 302 ЗИСС
(отм.), но както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че
владението трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително.
Тези признаци се приемат като логическо следствие от основните два признака –
упражняване на фактическа власт и намерение за своене на вещта (така решение №
68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., ГК).
В процесния случай, съдът намира за неустановена първата предпоставка
от фактическия състав на правната норма. От събраните по делото доказателства
не се установява при условията на пълно и главно доказване праводателят на
ищцата – В.П., да е владял имота като свой от 1985 г. до смъртта му през 2001
г. Не се установява и ищцата да е упражнявала еднолично фактическа власт върху
имота в периода от 2001 г. до датата на завеждане на исковата молба -
10.04.2014 г., и да е владяла същия за себе си.
За да достигне до този извод
съдът анализира събраните по делото гласни доказателства – показания на
разпитаните по делото свидетели, които кредитира като логични, последователни и
вътрешно непротиворечиви. В показанията си свидетелятВ. (л. 124 от делото пред
СРС) сочи, че спомените му за имота датират от 1987 г., като на адреса на същия
живеят ищцата и нейните съпруг и дете – негов приятел, а преди това са живели и
бабата и дядото на сина й. Свидетелят сочи и че от както се помни на адреса
живеят и ответницата В.В. и нейния син. Т.е. от показанията на този свидетел не
може да се направи еднозначен извод за осъществено от ищцата и/или нейния
праводател владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС върху претендирания имот.
Посоченото важи и за показанията на свидетеля З. (л. 124 – гръб и л. 125 от
делото пред СРС), ценени съобразно чл. 172 ГПК, предвид факта, че е съпруг на
ищцата – Т.З.. Свидетелят сочи, че в къща в дворното място, част от което се
твърди да е претендирания имот, живеят следните лица: той и съпругата му – Т.З.,
техният син Е.Х., сестрата на ищцата – В.Ц. и нейният син. Свидетелят изрично
заявява, че дворното място – част от което се твърди да е спорния имот, се ползва общо. Показанията на свидетеля
З., че докато Войко Ц. е бил жив е стопанисвал претендираната част от имот с
пл. № 625, не сочат на извод, че е владял имота за себе си. Свидетелят изрично
заявява, а и от представените доказателства се установява, че имотът е бил собственост на сестрата на В.П.
по силата на договора за делба от 1977 г. и впоследствие е бил завещан наК.И.. Т.е.
за основателността на иска е необходимо в случай на доказано упражняване на
фактическа власт върху имота в посочения период да се докаже и манифестиране на
владението на имота като свой спрямо собствениците му в различните периоди,
каквито доказателства не са ангажирани по делото. С оглед изложеното,
въззивният съд намира за недоказано позоваването от ищцата на изтекла в полза
на праводателя й придобивна давност за процесния имот в периода 1985 г. - 2001
г. На първо място, не се установи при условията на пълно и главно доказване В.П.
е упражнявал фактическа власт върху него в процесния период, а на следващо
място, дори да се приеме, че тази предпоставка за основателност на иска е
доказана, не се установява да е манифестирал спрямо неговите собственици – С. Ц.
до датата на смъртта й, иК.И. – впоследствие, че владее същия за себе си.
Не се установява и след смъртта
на В.П. ищцата да е влядяла имота в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. В тази връзка съдът
съобрази показанията на свидетеляВ., че в имота са живеят тя и още четири лица,
както и показанията на съпруга й, че дворното място, част от което е и
процесният имот с идентификатор 41010.4891.625, се е ползвало общо от тях.
Съдът съобрази и показанията на свидетеля С.(л. 125 от делото пред СРС), ценени
съобразно чл. 172 ГПК, които кредитира като логични, последователни и вътрешно
непротиворечиви, от които се установява,
че имотът е ползван от ответника Х. от 2004 г. Показанията на свидетеля Б. (л.
126 от делото пред СРС) не обосновават извод в обратна насока. Предвид факта на
неустановено упражняване на фактическа власт върху имота от ищцата в периода
след 2001 г., при условията на пълно и главно доказване, обсъждането на наличието
на намерение за своене е безпредметно.
В обобщение, от събраните по
делото доказателства не се установява праводателят на ищцата да е владял
процесния имот в периода 1985 г. – 2001 г. и да е придобил същия по давност. Не
се установява и имота да е владян от ищцата в периода след смъртта на
праводателя й до датата на депозиране на исковата молба – 10.04.2014 г. С оглед
изложеното, обсъжданата искова претенция е недоказана, поради което решението,
в частта, в която е уважена, следва да бъде отменено и същата следва да бъде
отхвърлена от въззивния съд, като неоснователна. Във връзка с направените
оспорвания на нотариалните актове, с които ответникът Х. се легитимира като
собственик на имота следва да се посочи, че обсъждането на тези възражения няма
отношение към основателността на иска, поради което е безпредметно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 78 вр. чл. 273 ГПК, имат въззиваемите-ответници. От Д.И. иК.И. се претендират разноски в
размер на 200 лв. – платен
адвокатски хонорар. Разноски за платен адвокатски хонорар, но в различен размер
– 1200 лв., се претендират и от
въззивника-ответник С.Х.. Плащането на посочените хонорари в брой е доказано от
представените по делото договори за правна защита и съдействие (л. 49 и л. 58
от делото пред СГС), предвид което искането на въззивниците-ответници за
присъждане на разноски е основателно. От процесуалния представител на Т.З. в
проведеното съдебно заседание пред въззивния съд е изрично заявено, че не прави
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което съдът не дължи произнасяне по
такова. С оглед изхода на спора на въззивниците-ответници се дължат разноски и
за първоинстанционното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Доказано е
извършване на такива от С.Х. в размер на 600 лв. – 300 лв., от които са
присъдени с първоинстанционното решение. С оглед изложеното въззивникът-ищец
следва да бъде осъден да му плати сума в размер на още 300 лв. – разноски за
производството пред СРС, с оглед изхода на делото.
Въззивникът-ищец
също е направил искане за присъждане на разноски, но предвид неоснователността
на въззивната жалба, такива не му се дължат.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 и ал.
2 ГПК.
Въззивният съд,
след запознаване с материалите по делото, констатира очевидна фактическа грешка
в диспозитива на обжалваното решение при посочване на бащиното име на ищцата –
посочено е Т.Б.З. вместо Т.В.З.. По аргумент от чл. 247 ГПК, същата следва да
бъде отстранена от съда, постановил решението, поради което след влизане в сила
на въззивния съдебен акт, делото следва да бъде върнато на СРС за произнасяне
по реда на чл. 247 ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 300629 от 21.12.2017 г., постановено по гр. д. № 19454/2014 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 50-ти състав, в частта, в която районният съд е отхвърлил
предявен от Т.В.З., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79 ЗС, за признаване на установено по отношение на С.С.Х., ЕГН **********,
Д.К.И., ЕГН **********, Я.К.И., ЕГН **********, и В.В.Ц., ЕГН **********, че Т.В.З.,
ЕГН **********, е собственик на основание наследяване и давностно владение на ½
от поземлен имот с индентификатор
№ 41010.4891.86 по кадастрална карта и кадастрални регистри,
одобрени със заповед № РД-18-6/13.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ 674 кв. м. и съседи: 41010.4891.1103, 41010.4891.92,
41010.4891.978, 41010.4891.625, 41010.4891.1009, като
недопустимо поради липса на правен интерес, и прекратява производството по
делото в същата част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 300629 от 21.12.2017 г., постановено по гр. д. № 19454/2014 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 50-ти
състав, в частта, в която районният съд е отхвърлил предявен от Т.В.З., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗС, за признаване на
установено по отношение на С.С.Х., ЕГН **********, Д.К.И., ЕГН **********, Я.К.И.,
ЕГН **********, и В.В.Ц., ЕГН **********, че Т.В.З., ЕГН **********, е
собственик на основание давностно владение на ½ от поземлен имот с индентификатор № 41010.4891.86 по
кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед №
РД-18-6/13.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ 674 кв. м. и
съседи: 41010.4891.1103, 41010.4891.92, 41010.4891.978, 41010.4891.625,
41010.4891.1009.
ОТМЕНЯ решение № 300629 от 21.12.2017., постановено по гр. д. № 19454/2014 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 50-ти
състав, в частта, в която районният съд е признал за установено, на основание чл. 79 ЗС и чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на С.С.Х.,
ЕГН **********, Д.К.И., ЕГН **********, Я.К.И., ЕГН **********, и В.В.Ц., ЕГН **********,
че Т.В.З., ЕГН **********, е собственик на основание давностно владение на 397 кв. метра от ПИ № 4891.625, която площ е била
присъединена като част от дворно място УПИ XXI-86, представляваща продължение
на от УПИ XXI-86, находящ се в град Нови Искър, улица „********, кадастрален
номер 41010.4891.625, кв. 3, включително в частта за разноските, присъдени на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на Т.З., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Т.В.З., ЕГН **********, иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗС за
признаване на установено по отношение на С.С.Х., ЕГН **********, Д.К.И., ЕГН **********,
Я.К.И., ЕГН **********, и В.В.Ц., ЕГН **********, че Т.В.З., ЕГН **********, е
собственик на основание наследяване и давностно владение на поземлен имот с идентификатор
41010.4891.625 по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със
заповед № РД-18-6/13.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 397 кв. м., находящ се в с. Кътина,
район Нови Искър, улица „********, при съседи: 41010.4891.86,
41010.4891.978, 41010.4891.626, 41010.4891.1009.
ОСЪЖДА Т.В.З., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78 вр. чл. 273 ГПК, да заплати на Д.К.И., ЕГН **********, и Я.К.И., ЕГН **********, и двамата
с адрес гр. Нови Искър, ул. „*********, сума в размер на 200 лв. – разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА Т.В.З., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр.
чл. 273 ГПК, да заплати на С.С.Х., ЕГН **********, с адрес ***, сума в размер
на 1200 лв. – разноски за въззивното производство, и сума в размер на 300 лв. –
разноски за първоинстанционното, с оглед изхода на спора.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
След влизане на
решението в сила, делото да се изпрати на Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 50-ти състав, за проправка по реда на чл. 247 ГПК на допусната
очевидна фактическа грешка при посочване на бащиното име на ищеца в диспозитива
на обжалваното съдебно решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.