Р Е Ш
Е Н И Е
№ ...............
гр. Кюстендил, 25.04.2016 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на тринадесети април, две хиляди и шестнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева
при
секретаря Б.Я., като разгледа докладваното
от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 1298 по описа на съда за 2015 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415
от с.к.
Образувано е по искова
молба, депозирана от „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София,
район „Лозенец“, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, представлявано от А. В. Г., чрез процесуален представител юрисконсулт К.Р.Н., ЕГН: **********, адрес ***, партер, офис1-2
, тел.02/444 1010, против Ц.В.В., ЕГН **********,***.
В исковата молба се сочи, че по заявление на ищеца пред КРС било
образувано производство по реда на чл. 410 от ГПК, по което била издадена
заповед за изпълнение с предмет сумите по исковата молба, но т.к. длъжникът
депозирал възражение в срок, е предявена исковата молба на основание чл. 422,
вр. чл. 415 от ГПК.
Поддържа се, че по силата на РLUS-01301415 от 28 ноември
Твърди се,
че ответната страна преустановила плащането на вноските по кредита на 27 февруари 2009 г. - падежът на първа неплатена
вноска, като към тази дата изплатил обща сума по заема в размер на 131,68 лв. Съгласно договора вземането на кредитора ставало
предсрочно изискуемо в пълен
размер, ако кредитополучателят просрочи две или повече месечни вноски - в
случая от 30 март
По силата на Договор за цесия от дата
08.07.2014 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД /цедент/ и ищецът като цесионер, гореописаното вземане било
прехвърлено и на осн.чл. 99 от ЗЗД ответникът бил уведомен за това на 09.03.2015 г.
Ето защо се поддържа искане за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумата в размер на 2828.80 лв. главница и 1100.71 лв. лихва, представляваща печалба на дружеството за периода от 27 февруари
Моли за присъждане на направените деловодни
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответната
страна е упражнила правото си на отговор, в който сочи, че исковете са допустими, но неоснователни.
Сочи, че към исковата
молба не са посочени доказателства,
че е уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост. поддържа
възражение за изтекла погасителна давност и в т. см. се позовава на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012
година на ВКС по тълкувателно
дело № 3/2011 година, ОСГТК, с твърдение, че процесните вземания са „периодични плащания“ и били изключение от правилото на чл. 110 от ЗЗД.
Оспорва заявените в исковата им молба обстоятелства и твърдения.
Оспорва по основание и размер предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 86 от ЗЗД.
Моли на основание чл. 38, ал. 2
във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата
при евентуално отхвърляне на исковите претенции в полза на адв. Г.Д., да бъде присъдена сумата от 604.57
лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено от съда в минимален
размер съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 година за минималните размери
на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет.
Претендира сторените по делото деловодни разноски.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител,
но в писмени стонавище поддържа молбата си.
Ответната страна не взема становище в съдебно заседание.
Съдът,
след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Видно
от приетия като доказателство по делото и неоспорен договор РLUS-01301415 от 28 ноември
Няма данни дължимите суми да са погасявани.
Видно
от представения по делото заверен препис от Сертификат № РLUS-01301415/2008 г. между ответника и
"Кардиф-Живото застраховане, клон България" и "Кардиф-Общо
застраховане“, Клон България" бил сключен договор за застрахователно
плащане при настъпване на покрит застрахователен риск, като няма данни по
полицата да са извършвани плащания за обезщения по настъпил риск.
Между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД бил сключен
договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 08.07.2014
год. на
основание чл. 99 от ЗЗД вземането.
Приложено е и Удостоверение,
издадено от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, от което е видно, че процесното вземане е било прехвърлено, без да се
сочи дали именно с посочения по-горе договор за цесия. Удостоверението е
подписано от юрисконсулт.
Приложени са заверени копия от пощенски
пликове с пощенски щемпел и отбелязване, че на ответника е било изпратено
уведомление за цесия, като самото уведомление не е представено, което е върнато
като непотърсено.
Видно от материалите по приетото ч.гр.д. № 723/2015 г. на
КРС, ищцовото дружество в качеството му на заявител подало заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 20.05.2015 година против
ответната страна за дължимите суми, предмет и на настоящото дело. Въз основа на
заявлението била издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 422/21.05.2015
година, връчена на длажника на 30.06.2015 г. На 01.07.2015 г. по делото е
постъпило възражение от нея.
С оглед постъпилото възражение заповедния съд е указал на
заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен
срок. В срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното производство е
предявил настоящите положителни установителни искове.
От заключението на
приетата съдебно-счетоводна експертиза
се установява, че задълженията на
кредитополучателя по договора за кредит са в размер на 2913,32 лв.
– дължима главница, договорната лихва в размер на 1016,20 лв. и лихва за забава
за периода 30.03.2009 г. – 23.04.2015 г. – 1852,10 лв.
Останалите събрани по делото доказателства не променят
крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно
установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото
писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
По
допустимостта: Предявени са специални
установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с.к. вр. чл. 240 ЗЗД, вр.79, ал.,
1 предл. 1 от ЗЗД и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, с предмет установяване съществуването на
вземането, заявено по реда на чл. 410 ГПК,
за което е било образувано ч.гр.д. №723/2015 г. на КРС.
Съдът, в изпълнение на задълженията си да
осъществи служебно самостоятелна преценка на специалните положителни
процесуални предпоставки за допустимост на иска, с оглед
задължителните указания по т. 10а от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК - 1/ издадена заповед за изпълнение; 2/
подадено в двуседмичен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение
по чл. 414 ГПК;
3/ спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на
вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК,
констатира следното:
В случая е налице издадена заповед за незабавно изпълнение в производството
по ч.гр.д. №723/2015
г. на КРС. При извършената служебна проверка за наличието на
възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК, респ. и за спазването на срока по чл. 414,
ал. 2 от ГПК, се установи, видно и от материалите по
приложеното заповедно
производство, че в полза на ищеца е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК именно за вземането, предмет на
настоящата искова молба. Срещу заповедта е било подадено от ответника
възражение в срока по чл. 414 ГПК, поради което съдът е разпоредил процедура по
чл. 415 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя
по реда на чл. 415 ГПК
са съответни на предприетото оспорване, респ. следва да се приеме, че е спазен срока за
предявяване на установителния иск.
При посочените съображения предявените искове се
възприемат за допустими.
Исковата претенция е предявена по
реда на чл. чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с.к. и е с правна квалификация по чл. 240 ЗЗД вр. чл. 79, ал., 1 предл. 1 от ЗЗД, и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.
В това исково производство задължение на ищеца бе да
установи основанието и размера на вземането, за което се е снабдил със заповед
за изпълнение срещу ответника – длъжник, който следва да докаже възраженията си
срещу вземането.
При така разпределената доказателствена тежест от
даказателствата по делото остава безспорно, че между ответника и „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД е възникнало валидно облигационно
отношение по силата на договор за потребителски кредит РLUS-01301415 от 28 ноември
По делото не е спорно, че кредитът е усвоен изцяло
Не се спори, че ответникът спряла плащането на дължимите
вноски на 27.02.2009 г. – падежът на първата неплатена вноска, като били
изплатени единствено две вноски по 163,73 лв., според приетото и неоспорено
заключение на вещото лице.
Ищецът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на
вземането на 30.09.2009 г., поради неплащане на повече от две месечни вноски. Отвента
страна твърди, че не е била уведомена за това. С оглед заявените твърдения и възражения
на страните, съдът констатира, че между тях е налице уговорка - чл. 5 от
Договора за банков кредит, че при просрочване на две или повече месечни вноски,
и считано от падежната дата на втората непогасена вноска, кредитът вкл. усвоена
и непогасена главница, такси, разноски и лихва, става предсрочно изискуем в
пълен размер. Освен обективната предпоставка - наличието на просрочени
задължения обаче, за да се трансформира кредита в предсрочно изискуем следва да
е налице изрично изявление на кредитора и това разрешение е възприето в редица
съдебни актове на ВКС съставляващи задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК
- Решение № 92 от 16.06.2009 г. на ВКС по т.д.№ 467/2008 г. ІІ т.о., Решение №
58 от 15.04.2009 г. на ВКС по т.д.№ 584/2008 г. ІІ т.о. В т.см. е и
Тълкувателно решение №4/2013 г. на ОСГТКВКС. В настоящия случай се установи
наличието на обективната предпоставка - наличието на просрочени задължения, но
не и на субектвната предпоставка - уведомление от банката ищец до ответника,
поради това трансформацията на процесния кредит в предсрочно изискуем, не е
настъпила.
Процесното вземане обаче, е станало изискуемо с изтичане
срока за погасяване на кредита – 28.01.2011 г., но тъй като ищецът се позовава
на друго основание – настъпила предсрочна изискуемост, съдът не може да вземе
предвид този факт.
Доколкото ищецът се позовава на
това, че е придобил процесното вземане по силата на цесия, съдът е длъжен да
изследва наличието на посоченото основание, т.к. същото касае основателността
на иска, дори и да няма възражания в т. см. Именно поради това с определението
си, постановено по реда на чл. 140 от ГПК, е разпределил доказателствената
тежест, като е указал, че ищецът е този, който следва да установи със
средствата на ГПК и наличието на валидно цесионно правоотношение, по силата на
чиито правни последици обосновава активната си процесуална легитимация, както и
надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия.
При така указаната доказателствена тежест са събрани писмени доказателства, от които е видно, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД бил сключен
договор за продажба и прехвърляне на вземания
от
08.07.2014 год. на основание чл. 99 от ЗЗД. В този смисъл се установи, че процесното
вземане не е описано в договора за цесия по основание, по размер и спрямо
конкретен длъжник. Няма данни да е индивидуализирано по този начин и в
Приложение 1 към него. Видно от представеният приемно-предавателен протокол от
08 юли 2014 г. приложение № 1 е на компакт диск, но същото не беше представено
по делото нито на електронен носител нито на хартиен.
Според разрешението, дадено с Решение № 32 от
09.09.2010 г. на ВКС по т.д.№ 438/2009 г., II т.о., ТК, което е постановено по
реда на чл. 290 от ГПК,
и според разясненията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, договорът
за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно
основание, което трябва да е определено или определяемо. Неопределяемостта на
прехвърлените вземания води до недействителност на цесията поради
недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена, т.е
поради липса на предмет по смисъла на чл. 26, ал.2 от ЗЗД. Дори да не се приеме разрешението в по-горепосочените решения,
че процесния договор за цесия е недействителен поради неопределеност на
прехвърлените вземания, то липсата на индивидуализация на конкретното вземане
от ответника, препятства възможността да се провери дали ищеца е носител на
правото да го реализира. Ето защо следва извода, че ищецът не установи
материално правната си легитимация, което има за резултат неоснователност на
претенцията му.
Наред с това и доколкото
уведомлението за извършената цесия касае изначалната основателност на иска,
съдът счита, че следва да да подложи на проверка и съобщаването на цесионното
правоотоношение. В т. см. по делото не са ангажирани доказатетелства. В отговора се оспорва
посоченото обстоятелство, а изготвянето на уведомление (както се сочи в приложената
обратна разписка), макар и такова в кориците на делото да не се съдържа, не
води до извода, че същото е достигнало до адресата (л.46-51от делото). И ако
въобще може да се направи извод, че уведомление за цесия е изпращано на
ответника, няма данни, че то е достигнало до длъжника.
Въпреки това, дори и да се приеме, че уведомление,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал.
3, пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД, то доколкото такова по делото изобщо не е приложено, не би
могло да породи правни последици. Същото би следвало да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на
основание чл. 235, ал.3 ГПК (в този смисъл са Решение № 640 от 7.10.2005 г. на ВКС по гр. д.
№ 874/2004 г., II г. о.; Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №
1711/2013 г., I т. о., ТК; Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №
1711/2013 г., I т. о., ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК
и съгласно т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС
са задължителни за съдилищата), но само ако се съдържа като приложение към
исковата молба, какъвто не е настоящия случай.
Ето защо се налага извода, че договорът за цесия от 08
юли 2014 г. не е годен да установи твърдяното вземане в полза на ищеца.
По възражението за погасяване на правото на иск
поради изтекла погасителна давност:
В чл. 111,
б."в" от ЗЗД е предвидена кратка тригодишна давност, с
изтичането на която се погасяват вземания за наем, за лихви и други периодични
плащания. Съгласно чл. 110 от ЗЗД,
с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът
не предвижда друг срок. Според чл. 114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, а според ал. 2 - ако е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
В случая, съдът намира, че е налице
хипотезата на разсрочено плащане на възникнал дълг, по отношение, на който се
прилага общата пет годишна давност по смисъла на чл. 110 от ЗЗД. В този смисъл са решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, които са задължителна съдебна практика, а именно Решение № 261
от 12.07.2011 г. по гр.дело № 795/2010 г. на IV г.о. на ВКС и Решение № 28 от
05.05.2012 г. по гр.дело № 523/2011 г., III г.о, с които е прието, че
вземанията на кредитора по договора за банков кредит не са вземания за
периодични плащания. При договора за заем е налице неделимо плащане и договореното
връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Приложим е
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Поради това давностния срок е започнал да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо в пълния му размер - считано от 30.03.2009 г. (както сочи
ищеца), съобразно разпоредбата на чл. 114, ал.1 от ЗЗД и на основание чл. 5 от договора за кредит (като фактът на
несъобщаването за настъпилата предсрочна изискуемост в случая е без правно
значение), тъй като кредитополучателят е погасила само две вноски по 163,73
лв., като след 23.03.2009 г. не е извършвала никакви погасителни месечни вноски.
Видно от данните по делото, заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК
е депозирано от "Фронтекс Интернешънъл"
ЕАД гр. София в съда на 20.05.2015 г., т.е. след изтичане на петгодишния
давностен срок, който според настоящия съдебен състав е изтекъл на 30.03.2015
г., при което кредиторът е изгубил правото си да търси принудително изпълнение
на задължението. Поради това, съдът приема за основателно, обосновано и
почиващо на доказателствата по делото, възражението на ответника, предявено
надлежно в срока за отговор на исковата молба по настоящото дело.
Още повече, че ищецът се позова на настъпила предсрочна изискуемост, за което не следва да се вземе предвид крайният срок за погасяване на кредита,
от която дата би падежирало
вземането.
Предявените в тази връзка искове следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни. Последното обуславя неоснователност и на
акцесорните искове за законна лихва за забава върху претендираните главници.
По разноските:
На основание чл. 78, ал.3 от ГПК на ответникът следва да се присъдят разноски. такива обаче по
делото няма данни да са сторени, поради което съдът не следва да се произнася в
посочения смисъл.
Съгл. задължителната практика на съдилищата т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК
съдът, който разглежда иска по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал.
1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени както в исковото, така и в заповедното производство. В случая няма
данни ответникът да сторил разноски в хода на заповедното производство, поради
което съдът не следва да се произнася в посочения смисъл.
По отношение искането на упълномощения от ответника адвокат
да се определи адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2
от ЗА, съдът намира, че предпоставките на тази разпоредба са налице.
Видно от представения договор за правна защита не е било уговорено
възнаграждение, а безплатна правна помощ на материално затруднено лице. Насрещната
страна дължи разноски, доколкото исковата молба се възприе за неоснователна.
Следователно адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, съобразно изхода
на делото. Според чл. 7, ал. 1,
т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. в полза на адвокат Г. Д. следва да
се присъди възнаграждение в размер на 604,67 лева. Посочената сума следва да се
присъди в полза на процесуалния представител, а не на ответника, с оглед на
обстоятелството, че последната не е реализирала този разход.
Водим от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявените от „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София,
район „Лозенец“, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, представлявано от А. В. Г., против Ц.В.В., ЕГН **********,***, за приемане на установено в отношенията между страните
на основание чл. 422
вр. чл. 415 от ГПК,
че ответникът дължи на ищеца сумата в
размер на 2828.80 лв. главница и 1100.71 лв. лихва, представляваща печалба на дружеството за периода от 27 февруари
ОСЪЖДА
„Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София,
район „Лозенец“, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, представлявано от А. В.Г., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Г.Д.,***, сумата от 604,67 лв. (шестотин
и четири лева и шестдесет и седем стотинки) - адвокатско възнаграждение,
дължимо на основание чл. 38, ал. 2
вр. ал. 1, т. 2
от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му, пред Окръжен съд - Кюстендил.
Препис от настоящия
съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за
постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: