P Е Ш Е Н И Е
№ ………
Гр. С., 14.07.2016г.
Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав
в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди и шестнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
при участието
на секретаря Т.Д. като разгледа
т.д. № 6765 по описа за 2015г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са субективно съединени
искове с правно основание чл.135 от ЗЗД.
Ищецът „Ю.Б.“
АД твърди, че между него и кредитополучателят ЕТ „А. **- А. Ч.“ е сключен
договор за банков кредит Продукт „Бизнес помещения“ под № BL0659/13.06.2005г., по който е отпуснал сумата от
71 000 евро за закупуване на недвижими имоти. Сочи, че са сключени
описаните анекси, последният под №6 от 15.10.2012г., като встъпили като съдлъжници „А. А.“ ЕООД и физическото лице А. Н. Ч.. Сочи,
че плащанията били спирани неколкократно и предоговаряни срокове, като към 2014г спиранията на
плащанията станали трайни и просрочията в голям
размер, поради което с нотариални покани от 02.09.2014г. на нотариус В. М.,
връчени на 04.09.2014г. кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, а образуваното
заповедно производство по ч.гр.д.№ 55256/2014г. на СРС, 44 състав му била
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от
36 995,32 евро – главница, 5 005,04 евро – договорна лихва, 168,63
евро – банкови такси, ведно със законната лихва и описаните разноски. Ищецът
твърди, че с нотариален акт №14, т.1, рег.№300, дело № 12/17.01.2014г. първият
ответник ЕТ „А. **- А. Ч.“ е прехвърлил на втория ответник – „В.“ ЕАД описаните два имота, а именно магазин № 12 на партерния етаж от
новопостроената шестетажна жилищна сграда със застроена площ от 66,93 кв.м.,
състоящ се от търговска зала, склад и сервизни помещения, както и помещение за
кафе № 13 със застроена площ от 55,23 кв.м., подробно описани в молбата.
Твърди, че длъжниците по договора не разполагат с
имущество, с което да се удовлетвори банката като кредитор по процесния договор за кредит, а въпреки разпоредителната
сделка, по която би следвало да са получени приходи, кредитът не е погасен.
Счита, че аргумент за увреждащия характер на сделката е и това, че е уговорено
разсрочено плащане, като по принцип при продажба на ипотекиран имот, би
следвало сумите да се заплащат на ипотекарния
кредитор. Твърди се, че са налице предпоставките по чл. 135 от ЗЗД и се
претендира да бъде обявени за недействителни по отношение на банката-кредитор действията
на длъжника по продажба на процесните имоти,
извършени с гореописания нотариален акт. В допълнителната искова молба от
19.02.2016г. възразява срещу доводите на ответниците
с твърдяна недопустимост на иска и поддържа, че са налице всички предпоставки
за претенцията му по чл. 135 от ЗЗД, а правният си интерес извежда именно от
това, че е заличена ипотеката върху имота. В хода на съдебното производство
поддържа исковете чрез процесуалния си представител – адв.
М. като претендира уважаването им и присъждането на разноски.
Ответникът ЕТ „А.-**- А. Ч.“ оспорва исковата молба като недопустима и
неоснователна по съображения, подробно изложени в писмения отговор от
26.01.2016г. и допълнителния отговор от 11.03.2016г., подадени чрез адв. П. и лично в съдебно заседание. Изтъква, че ищецът
нямал правен интерес от предявения иск, тъй като към момента на продажбата
имало ипотека върху процесните имоти, а последиците
от уважаването на иска по чл. 135 от ЗЗД са само възможност да се насочи изпълнението
към това имущество. Твърди, че обстоятелството, че процесните
имоти към момента на изтичане на 10-годишния срок на ипотеката не са се водили
на името на кредитополучателя – длъжник не било препятствия за подновяване на
ипотека и че това бездействие на ипотекарния длъжник
не би могло да обоснове правния му интерес. Оспорва и основателността на иска,
а именно твърденията за наличие на знание за увреждане на кредитора, като се
твърди, че страните ясно са съзнавали наличието на ипотека върху имота и не са
целели увреждане на кредитора. Твърди се, че да се приеме, че „В.“ ЕАД е
очаквал бездействието на банката и заличаване на ипотеката е в противоречие с
практиката на банковите институции, които следят за тези им интереси, както и
че такова „знание“ е ирелевантно, тъй като не е към
момента на сключване на сделката. Подобни доводи се излагат и в допълнителния
отговор.
Ответникът „В.“ ЕАД оспорва
исковата претенция по съображения, изложени подробно в писмения отговор от
04.02.2016г., като поддържа, че според него ищецът няма ликвидно и изискуемо
вземане към прехвърлителя на имота, тъй като
доколкото му е известно се води съдебен спор относно дължимостта
на сумите по заповедта и по процесния договор за
кредит, като за възраженията си за недопустимост на иска се позовава на ТР на
ОСТГК по т.д.№5/2013г. от 29.12.2014г. Поддържа, че ищецът е пропуснал
гарантираната му законова възможност да поднови вписването на ипотеката си,
което е негов пропуск и това бездействие и възползването на страната от законовата
й възможност да поиска заличаване на ипотеката не би могло да се тълкува като
увреждащо действие и знание. Твърди се, че самата продажба на ипотекирания имот
не е увреждаща кредитора сделка, а лишаването от възможността да се насочи
принудително изпълнение към процесните имоти е поради
бездействието на ипотекарния кредитор, поради което
обективният елемент на увреждане не съществува. Оспорва се и наличието на
субективния елемент – знание за увреждане като се изтъква, че посочването, че
има ипотека върху имотите не означава, че е налице такова. Поддържа оспорването
и в хода на съдебното производство чрез процесуалния си представител – адв. Д. като претендира отхвърляне на исковете и присъждане
на разноски.
Съдът като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа
страна следното:
С исковата молба е представен
договор за банков кредит – Продукт „Бизнес помещения“ под № 0659/13.06.2005г.,
сключен между „Б.П.Б.“ АД и кредитополучателят – ЕТ „А. – **- А. Ч.“, съгласно
който банката му е предоставила кредит в размер на сумата от 71 000 евро
за закупуване на недвижими имоти, които са посочени в чл.1 от договора, именно магазин № 12 на партерния етаж от
новопостроената шестетажна жилищна сграда, находяща
се в гр. С., ул.“К.“ №1, със застроена площ от 66,93 кв.м., състоящ се от
търговска зала, склад и сервизни помещения, както и помещение за кафе № 13 със
застроена площ от 55,23 кв.м., подробно описани, за срок от 120 месеца. В чл.7,
ал.1 от договора е уговорено, че за обезпечение на всички вземания се учредява
в полза на банката договорна ипотека върху двата имота. В раздел V от договора
са уговорени задълженията на кредитополучателя, включително по чл. 9, да предостави
договорените обезпечения, да не прехвърля собствеността им, да не учредява
вещни права и да не обременява по какъвто и да е начин с тежести или в полза на
трети лица, имуществото, служещо за обезпечение на кредита до пълното му
издължаване.
Съгласно представения
анекс № 2 от 17.09.2009г. към процесния договор за
кредит, сключен между „Ю. И Е.Д.Б.“АД и ЕТ„ АТ А.-**-А.
Ч.”, като Кредитополучател, както и „А. М. ЕООД, като съдлъжник,
страните са се споразумели, че кредитополучателят ще ползва 12-месечен период
на облекчено погасяване на кредита, през който ще заплаща на банката сума в
размер на 500,00 евро, а след изтичане на периода на облекчено погасяване на
кредита, кредитополучателят погасява остатъка по редовната главница, заедно с
дължимите лихви, на равни месечни анюитетни
погасителни вноски, съгласно нов погасителен план.
На 13.10.2010г.
между „Ю. И Е.Д.Б.“АД като кредитор и ЕТ„А.-**-А. Ч.”,
като кредитополучател, и „А. А.“ЕООД, като съдлъжник
е сключен Анекс №3 към договора за банков кредит, с който страните са уговорили,
че кредитополучателят ще ползва 12-месечен период на облекчено погасяване на
кредита, през който се задължава да заплаща на банката сума в размер на 500,00
евро, а след изтичане на периода на облекчено погасяване на кредита, кредитополучателят
погасява остатъка по редовната главница, заедно с дължимите лихви, на равни
месечни анюитетни погасителни вноски, съгласно нов
погасителен план, като кредитът ще се обслужва от разплащателна сметка ВО 24
ВРВ1 7940 14 49006801 с титуляр ЕТ„ А.-**- А. Ч.”.
На
21.10.2011г. е сключен анекс № 4 към договора за банков кредит между „Ю. И Е.Д.Б.“АД
като кредитор, ЕТ„А.Ч.”, като кредитополучател, „А. А.“ ЕООД и А. Н. Ч., като съдльжници, с който страните са се съгласили, че кредитополучателят
ще ползва още един 12- месечен период на облекчено погасяване: на кредита, през
който кредитополучателят се задължава да заплаща на банката сума в размер на
900,00 евро, а след изтичане на периода на облекчено погасяване на кредита, кредитополучателят
погасява остатъка по редовната главница, заедно с дължимите лихви, на равни
месечни анюитетни погасителни вноски, за срок до
28.06.2015г„ съгласно нов погасителен план, като се добавя и нова обслужваща
разплащателна сметка с IBAN: ***с Н. Ч.. На 16.11.2011г. между същите
горепосочени страни е сключен Анекс №5 към договора за банков кредит Продукт
„БИЗНЕС ПОМЕЩЕНИЯ“ №0659/13.06.2005г., с който се добавя нова обслужваща
разплащателна сметка с IBAN: ***с Н. Ч..
На
15.10.2012г. е сключен Анекс №6 към договора за банков кредит, като страните са
се съгласили, че текущият период на облекчено погасяване по анекс № 4 се
удължава с 12 месеца. След изтичане на периода на облекчено погасяване на
кредита, кредитополучателят погасява остатъка по редовната главница, заедно с
дължимите лихви, на равни месечни анюитетни
погасителни вноски, съгласно нов погасителен план.
Съгласно представения нотариален
акт за продажба на недвижим имот № 14, т.1, рег.№300, дело № 12/17.01.2014г. на
нотариус С.Т. първият ответник ЕТ „А. **- А. Ч.“ е прехвърлил на втория
ответник – „В.“ ЕАД описаните два имота, а именно
магазин № 12 на партерния етаж от новопостроената шестетажна жилищна сграда със
застроена площ от 66,93 кв.м., състоящ се от търговска зала, склад и сервизни
помещения, както и помещение за кафе № 13 със застроена площ от 55,23 кв.м.,
подробно описани в акта, като е уговорено, че продажната цена е в размер на
сумата от 220 000 лв. и е платима на 11 равни месечни вноски от по
20 000 лв. всяка до 17-то число на текущия месец, като първото плащане е
дължимо до 17.02.2014г.
С исковата молба е представено
удостоверение изх.№ 15912/20.10.2015г. от ЧСИ М., от което се установява, че
посоченото изпълнително дело под № 20148460401034 е образувано въз основа на
изпълнителен лист издаден на 20.10.2014г., по гр.д.№ 55256/2014г. на СРС, 44
състав за описаните суми, като същото е образувано на 18.12.2014г. и към
20.10.2015г. размерът на задълженията по същото са в размер на 36 995,32
евро – главница, описаните законна лихва в размер на 3 839,19 евро,
5005,04 евро – договорна лихва, 168,63 евро – такси и разноски. Посочено е, че
присъединен взискател е Държавата за публични
вземания към ответника А. Ч. и към „А. А.“ ЕООД в размер на 17 562,57 лв.
На стр. 114 от делото е
представено удостоверение по изп. Дело №
20148460401034 от 03.05.2016г., издадено от ЧСИ О. М., от което се установява,
че въпросното изпълнително дело е било образувано въз основа на изпълнителен
лист от 20.10.2014г., издаден по гр.д.№ 55256/2014г. на СРС, 44 състав за
описаните суми, като същото е образувано на 18.12.2014г. и видно от
отбелязването прекратено с постановление от 01.02.2016г., влязло в сила на
11.02.2016г. на основание чл. 433, ал.1, т.3 от ГПК, която разпоредба предвижда
прекратяване при обезсилване на изпълнителния лист.
На стр. 115 и следващите е
представена искова молба от ищцовата банка срещу
ответника ЕТ, както и физическото лице А. Ч. и дружеството „А. А.“ ЕООД за
установяване на вземания по процесния договор за
кредит в общ размер на 42 168,99 евро, като същата е подадена на
09.03.2015г., а към нея е приложено извление от
счетоводни книги на „Ю.Б.“ АД, в което се сочи, че е обявена предсрочна
изискуемост на договора на 04.09.2014г. поради неплащане на 11 броя погасителни
вноски по главница и лихви и забава от 326 дни, като в същото е отразено, че
погасената част от общо отпуснатия кредит в размер на 71 000 евро е
34 004,68 евро, като е приложена и параметрична справка за главница, от
което се вижда, че има частични вноски по издължаване на кредит, последната на
21.03.2010г., като погасяване на договорни такси има до 02.12.2013г.
Представена е нотариална покана с
акт № 136, т.І, рег.№1636 на нотариус В. М., изхождаща от банката до ответника А.
Ч., която има само дата на представяне пред нотариуса – 19.02.2016г., но не и
отразена дата на връчване на адресата си, в която се сочи, че в периода от
30.03.2007г. до 02.02.2010г. вземанията по договора
за банков кредит са били прехвърлени на „Б.Р.С.“ АД по договор от 2007г., за
което се сочи, че се прилага уведомление, а въз основа на договор за
прехвърляне на вземания от 28.03.2013г. вземанията по процесния
договор за банков кредит са прехвърлени обратно на банката.
По делото е изслушано заключение
на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Г.М., което се
кредитира от съда като дадено обективно, безпристрастно и компетентно, от което
се установява, че по подробно описаните договор за кредит и анекси към него, са
налице задължения по процесния договор за кредит към датата на
исковата молба - 27.10.2015г. в общ размер на сумата от 46 070,52 евро, в т.ч.
както следва: главница от 36
995,32 евро, редовна лихва за периода от 21.11.2013г.до 13.10.2014г. в размер
на сумата от 3 050,73 евро; просрочена лихва за периода от 21.11.2013г. до
13.10.2014г. в размер на 1 954,31 евро,
договорни такси от 30,** евро, застраховки - 137,94евро, законна лихва за периода от
14.10.2014г. до 27.10.2015г. - 3 901.53 евро. Извършени са и съдебни разноски
във връзка със заповедното производство, които включват държавна такса в размер
на 1649,51 лв., адвокатско възнаграждение -2
120,56 лв, ДТ по установителен
иск - 41,79 лв., адвокатски хонорар в размер на 1 583,36 лв., ДТ по установителен иск -1649.51
лв., или общо сумата от 7 044,73 лв. Задължението на длъжниците
по договора за банков кредит и прилежащите му анекси, към датата на изготвяне
на експертизата - 20.05.2016г. възлиза на 48 190,26 евро, като в заключението
са описани сумите по пера. Осчетоводени са и извършени съдебни разходи в общ
размер на сумата от 9 911,62 лв. Вещото
лице е посочило, че от извършената проверка на документацията, съхранявана в „Ю.Б.“АД,
не са установени извършени и осчетоводени плащания за погасяване на
задълженията по кредита, след датата на нотариалния акт за покупко-продажба на
процесиите имоти - 17.01.2014г. Експертът
е посочил, че е установил контакт с едноличния търговец А. Ч., от който получил обяснения, че
поради блокиране на банковите сметки на ЕТ,,А.-**-А.
Ч.”, плащания по нотариалния акт не са извършвани, а между ЕТ„А.Ч.” и „В.”ЕАД се
водели разговори за бъдещи плащания, т.е. плащанията да бъдат изместени във
времето след деблокиране на банковите сметки на търговеца.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
Съгласно чл. 135, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може
да иска да
бъдат обявени за недействителни спрямо него действията,
с които длъжникът го уврежда, ако
длъжникът при извършването им е знаел за увреждането, а когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело
за увреждането. Увреждането на кредитора като
елемент от фактическия състав на иска е обективна предпоставка и за да е налице следва чрез извършеното правното действие, длъжникът да създава или увеличава неплатежоспособността си. Правноирелевантно е дали след
твърдяната увреждаща разпоредителна
сделка длъжникът притежава имущество и на каква стойност, тъй като самото разпореждане намалява възможността на кредитора за
удовлетворяване.
По възраженията за недопустимостта на иска съдът се е произнесъл с
определението по чл. 374 от ГПК, като следва отново да се изтъкне, че ако към
момента би било възможно насочването на изпълнението към процесното
имущество, защото е ипотекирано, то би бил недопустим, но е безспорен факт
между страните по делото, че ипотеката е заличена на 14.07.2015г., т.е. и към
момента на депозиране на исковата молба и към настоящия момент, ипотеката върху
процесните имоти е заличена, поради което насочването
на пряко изпълнение върху същия, при положение,
че е прехвърлен с разпоредителна сделка не би могло да бъде осъществено.
По какви причини е заличена ипотеката е ирелевантно
за горното. Приема се в съдебната практика, че има правен интерес от Павловия иск, когато
в резултат на предявяването му ще бъде променено
действителното правно положение - с прогласяване на недействителност на увреждащата сделка ще се
промени правната сфера на ответника
по иска и ако се касае
до недвижим имот с отменяване на атакуванато действие, кредиторът ще може да
насочи изпълнение
и срещу този имот. Действително в процесния случай към момента на
извършване на сделката върху имота е имало вписана договорна ипотека в полза на
банката, но вписването не е подновено и е отпаднало впоследствие, поради което
към момента ищецът не може да насочи принудителното изпълнение към този имот,
който е прехвърлен. Ирелевантно за правния спор и за
наличието на правен интерес е поради каква причина не е подновено вписването на
ипотеката, както и дали това е станало поради бездействие на банката –кредитор,
а е от значение само, че е налице този обективен факт, като ако подновяване бе
извършено, безспорно предявеният иск би бил недопустим поради наличие на
вписана ипотека върху същия имот, което би дало право на кредитора – ищец за
насочване на изпълнение срещу него и предпочтително удовлетворение от
стойността му, независимо от разпоредителката сделка. Поради което съдът
приема, че искът е допустим и е налице правен интерес, а доводите на ответниците и в частност на ответника „В.“ ЕАД, че ищецът
като кредитор е проявил неангажираност за защита на собствените си права и
интереси като не е вписал продължаване срока на действие на ипотеката и се е
стигнало до заличаването й, са ирелевантни към
допустимостта на иска.
Павловият иск е способ
за запазване имуществото на длъжника, когато с действията си той
застрашава удовлетворяване на вземането на
кредитора от това имущество в нарушение на принципа, установен
с разпоредбите на чл. 133 ЗЗД и чл. 442 ГПК, че цялото имущество
на длъжника служи като общо
обезпечение на неговите кредитори, които могат да
насочат изпълнението върху всяка вещ
или вземане на длъжника. Както се приема изрично в постановеното по реда
на чл. 290 от ГПК и следователно задължително за съдилищата решение на ВКС № 45
от 01.06.2011г. по гр.д.№ 450/2010г. на ІІІ г.о. и др., кредитор по смисъла
на чл. 135 от ЗЗД е не само
този, който има вземане, установено
с влязло в сила решение, а и лицето, което твърди, че има вземане, без то да е установено
с влязло в сила съдебно решение, като в хода на процеса кредиторът може да
докаже вземането си с всички допустими
от закона доказателствени средства. Нещо повече, съгласно константната съдебна практика, обективирана
в постановените по реда
на чл. 291 ГПК съдебни решения по гр. дело
№ 1863/2010 г., четвърто г. о., ВКС; гр. дело № 879/2010 г., трето г. о., ВКС; гр. дело № 171/2009 г., четвърто г.
о., ВКС; гр. дело № 754/2009
г., четвърто г. о., ВКС и
др., съдът по Павловия иск не
може да проверява
съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, като в това производство се изхожда от предположението, че вземането
съществува, ако то произтича от
твърдените факти, освен
ако вземането е отречено със сила
на пресъдено нещо, а в производството по Павловия иск длъжникът
не може да
се брани с възражения, които се основават на
отношенията, които легитимират ищеца като кредитор и съдът не може
да спре производството
по чл. 135 ГПК, за да изчака
решението по предявения иск за вземането, нито
може да задължи
ищеца да предяви вземането си с иск. Предвид горното съдът намира, че ищецът – банката се легитимира като
кредитор по твърдяния договор за банков кредит с
падеж ноември 2013г. и съответните лихви, като обстоятелството, че вземането по
издадената заповед за незабавно изпълнение е предмет на спор по иск по чл. 422
от ГПК, не води до извод, че е отпадало
качеството кредитор на ищеца, а и не е заявено надлежно искане за спиране на производството
по настоящото дело, пък и не са налице предпоставките за това с оглед
гореизложените доводи. Нещо повече, дори и да е обезсилена издадената заповед и
към момента да не съществува изпълнителен титул в полза на банката, горното не води
до извода, че вземането не съществува или е погасено. Налице са задължения по
договора за кредит, които са незаплатени, доколкото от ответника не са
ангажирани доказателства за плащане по настоящото производство. Независимо от
точния размер на вземането на банката по процесния
договор, то са налице данни, включително и с оглед неоспореното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза по настоящото дело, че вземане съществува и
това прави ищецът кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД. По същите съображения
са неоснователни твърденията на ответника ЕТ „А. – А. Ч.“, че той нямал
задължения по договора за банков кредит, тъй като счита, че банката неколкократно и незаконосъобразно завишавала дължимия
лихвен процент и той бил надплатил суми, тъй като това са обстоятелства, които
не са установени надлежно в настоящото производство. Дори и да е налице такова
твърдяно надплащане на недължима лихва, което не се установява надлежно по
настоящото дело, то би повлияло само на размера на вземането на ищеца, но не и
изцяло на съществуването му, тъй като дори и да е завишена лихвата с някакъв
процент, то не е недължима цялата сума, а и независимо от лихвите има
неизплатена значителна част от главницата. Както се приема и в горецитираното съдебно решение, постановено по чл. 290 от ГПК страната, която е поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД установява качеството си на кредитор
като материална предпоставка, без да провежда пълно
и главно доказване на правата си,
от които черпи правния си
интерес. С оглед
горното съдът приема, че безспорно се установи, че ищецът има качеството на
кредитор по процесния договор за банков кредит.
Неоснователни са и доводите, свързани с цедирането на
вземането на трето за спора лице – „Б.Р.С.“ АД, като следва да се има предвид,
че по делото не се установи безспорно този факт, тъй като договорите за цесия и
съответните уведомления, за да се приеме, че е породила тя действие, не са
представени. Инцидии за съществуването им са само
изложените в нотариалната покана чрез нотариус В. М. твърдения, а именно, че
вземането е прехвърлено по договор за прехвърляне на вземания от 30.03.2007г.,
но с последващ договор от 02.02.2010г.,
за които се сочи уведомление от 28.03.2013г. е прехвърлено обратно.
Следователно само в този междинен период /2007г.-2010г./ вземането е било цедирано и то не е ясно дали длъжникът е бил надлежно
уведомен за тази цесия. След горепосочената дата, видно от представената нотариална
покана от 19.02.2016г., която не се оспорва, че е получена от ответника
–кредитополучател, тъй като именно той я е представил, длъжникът е уведомен за
обратното прехвърляне на вземането и към датата на процесната
продажба вземането е било обратно прехвърлено на ищцовата
банка, която се легитимира като негов кредитор. Ирелевантно
за самото наличие на вземането на банката –ищец и качеството й на кредитор в
настоящото производство е и обстоятелството, че разпореждането за незабавно
изпълнение по заповедта по чл. 417 от ГПК, издадена в нейна полза е отменено и
е обезсилен издаденият изпълнителен лист, което е наложило прекратяване на
изпълнителното производство, тъй като наличието на изпълнителен титул за
вземането не е елемент от фактическия състав на предпоставките по чл. 135 от ЗЗД и липсата на такъв не води до отпадане на самото качество на кредитор на ищцовата банка, а само, че по процесната
заповед за изпълнение няма да се провежда принудително изпълнение до
приключване на спора по чл.422 от ЗЗД. Горното не обуславя отпадане на
качеството кредитор на ищцовата банка.
Както се приема в постановено по реда на чл. 290 от ГПК и явяващо се
задължително за съдилищата практика решение № 218 от 10.11.2013г. по гр.д.№
1778/2013г. на ІІІ г.о. на ВКС, предпоставките за уважаване на
иска по чл.
135 от ЗЗД са наличие на действително
вземане в полза на кредитора, което
е възникнало преди действието, чието обявяване за недействително
се иска, извършването на увреждащо кредитора действие и ако то е възмездно - лицето, с което длъжникът е договарял, да е знаело за
увреждането, което понася кредиторът в резултат на сделката.
Това знание на приобритателя на недвижимия имот за увреждане на
кредитора на прехвърлителя подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства, като доказването може да
бъде изведено въз основа на
поредица от установени факти, който в своята взаимна връзка косвено водят до
несъмнен извод за наличието му.
За наличие на знание е достатъчно
приобритателите по транслативните сделки да са съзнавали,
че в резултат на сделката се
възпрепятства кредитора да се удовлетвори
от стойността на имота. Приема се, че длъжникът винаги
знае за увреждането,
когато разпоредителната сделка е извършена след възникне на
кредиторовото вземане / в този смисъл решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. 915/2012 г. ІV г.о. ВКС и др./. Когато разпореждането
с длъжниково имущество е безвъзмездно е достатъчно кредиторът да докаже,
че длъжникът е знаел за съществуването
на задължението му към него,
а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че
за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът
е договарял, освен в случаите, когато знанието на третото
лице се презумира
- чл 135, ал. 2 ЗЗД. В конкретния случай не е налице презумпцията за знание на третото лице,
тъй като то не е от кръга на лицата по чл. 135, ал.2 от ЗЗД, а е безспорно, че
атакуваната сделка – покупко-продажба е възмездна, тъй като срещу прехвърлянето
на имота е уговорена и дължима покупна цена, като обстоятелството, че е
уговорено плащането й на вноски и че няма доказателства да е платена към момента,
не води до извод, че е отпаднал възмездния характер на продажбата. Поради отсъствието на родство между
страните по сделката не намира
приложение презумпцията на чл. 135, ал.
2 ЗЗД и знанието на третото лице – приобретателя по сделката „В.“ ЕАД трябва да бъде
доказано, като доказателствената тежест съобразно процесуалните правила е на кредитора, в случая ищеца. В случая знанието следва да бъде свързано с това, че ще
се затрудни изпълнението на правата на обезпечения кредитор, а не единствено
със знание за учредена и вписана върху имотите ипотека и наличие на задължения
на ищеца по договора за кредит, който е обезпечен с ипотеката. Знанието следва
да се установи, че е налице у третото лице към момента на сключване на сделката
и същото да е именно за това, че сключвайки сделката се уврежда кредитора, като
се създава невъзможност или затруднение за реализиране на правата му.
Продажбата на ипотекиран имот не е забранена от закона сделка и същата по
принцип при наличие на вписана и подновена ипотека не би довела до затрудняване
правата на кредитора, тъй като той би могъл да реализира правата си, независимо
от прехвърлителната сделка, ако тя следва вписаната
ипотека. Ето защо сам по себе си фактът, че третото лице-купувач на имота по
сделката – „В.“ ЕАД е знаело за наличието на договор за кредит, дължими суми по
него и вписана за обезпечение на същите ипотека не води до извода, че е налице
знание за увреждане на кредитора, тъй като то включва и знанието, че купувайки
ипотекиран имот, третото лице придобива същият с вписаната тежест и може да понесе риска от принудително
изпълнение върху имота. Ипотеката следва вещта и самото купуване на ипотекиран
имот и знанието за това не може да се квалифицира като знание за увреждане на
кредитора, тъй като приобретателят купува имот именно
на риск да бъде отстранен принудително от същия поради наличието на вещна
тежест. Следователно знанието на тези факти не води до извод, че е налице
знание за възпрепятстване или осуетяване на възможността на банката да се
удовлетвори от имотите. Обстоятелството, че плащането на продажната цена е
уговорена на вноски, както и че не е извършено реално плащане на вноските също
не водят до извода, че е налице знание за увреждане на кредитора, тъй като
първото е допустимо от закона и не ограничава възможностите на кредитора за насочване
на принудително изпълнение към имота и удовлетворение, а второто съставлява
обстоятелство по изпълнение на вече сключената сделка и обективно следва
момента на сключването й, което като факт изключва възможността да се оцени
като наличен субективен елемент по смисъла на чл. 135 от ЗЗД, който изисква
знанието у третото лице да е налице към момента на сключване на сделката.
Следва да се има предвид и че ищецът, ако твърди недобросъвестно неизпълнение
на задълженията на купувача по отношение на задължението за заплащане на
цената, и бездействие на продавача –съконтрахент,
който е негов длъжник, разполага и с процесуалната възможност да предяви иск по
чл. 134 от ЗЗД, чрез който да цели реално изпълнение на задължението за плащане
на цената. Обстоятелството, че впоследствие ипотеката не е подновена и
заличена, което всъщност е довело до затрудняване реализирането правата на
кредитора и неговото удовлетворение, не се установява да е било известно на третото
лице към момента на сключване на сделката. То е последващ
факт, който не е бил обективно предвидим, т.е. не се касае само до изтичане на
срок, и не могат да бъдат споделени доводите на ищеца, че подновяването не било
възможно. Ипотеката следва вещта и отчуждаването на същата не е пречка за
подновяване на вписването й за нов десетгодишен срок. Доколкото знанието за
увреждането на кредитора чрез сделката се изисква да е налице към момента на
извършване на същата, са неоснователни и неотносими
доводите на ищеца, че ответникът „В.“ ЕАД изчаквал изтичането на 10-годишния
срок за подновяване на ипотеката с цел заличаването й. Не могат да бъдат
споделени и доводите на ищеца, че знанието у третото лице за увреждането на
ищеца като кредитор се извлича от размера на уговорената покупно-продажна цена
на имота по нотариалния акт, която според ищеца съвпада с данъчната оценка.
Действително същата е близка до описаната такава в удостоверението от
нотариуса, а именно продажната цена е 220 000 лв., а данъчната оценка към
онзи момент 217 600,50 лв., но ищецът не е установил, че уговорената
продажна цена е занижена съобразно пазарната цена и състоянието,
местоположението и обстановката на пазара за недвижими имоти, за да се приеме,
че с уговарянето в този й размер е
налице знание за увреждане на кредитора. Предвид горното съдът след преценка на
всички ангажирани по делото доказателства намира, че ищецът, чиято е доказателствената тежест за установяване на всички
предпоставки за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД, както изрично му е указано
и с доклада на съда, включително и субективният елемент – знание у третото лице
за увреждането на кредитора, не установи последният надлежно по настоящото
дело. Предвид горното съдът намира, че предявеният иск се явява неоснователен и
недоказан и следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора на ищеца не се следват разноски. Ответникът „В.“
ЕАД е заявил искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 5000 лв., но по делото не се установява заплащането на тази
сума. За процесуалния представител на ответника е представено пълномощно на
стр. 91 от делото, но същото не отразява и размер на заплатен адвокатски
хонорар, а други доказателства за плащане не са представени. Съгласно чл. 78,
ал.1 от ГПК на страната се присъждат като разноски само заплатените суми,
включително и възнаграждение за един адвокат, но не се следва адвокатско
възнаграждение като разноски, ако не се установи заплащане на такова. Предвид
горното съдът намира, че и на ответната страна не се следват разноски.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** -**-А. Ч.“,
представляван от А. Н. Ч., ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
и със съдебен адрес *** – адв.П., и срещу „В.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** и със съдебен адрес *** – адв. Р.Д., иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за
признаване за установено и обявяване на относително недействителна като увреждаща
кредитора продажбата на недвижими имоти, извършена с нотариален акт №14, т.1, рег.№300, дело №
12/17.01.2014г. на нотариус С.Т., с която първият ответник ЕТ „А. **- А. Ч.“ е
прехвърлил на втория ответник – „В.“ ЕАД описаните два имота, а именно
магазин № 12 на партерния етаж от новопостроената шестетажна жилищна сграда със
застроена площ от 66,93 кв.м., състоящ се от търговска зала, склад и сервизни
помещения, както и помещение за кафе № 13 със застроена площ от 55,23 кв.м.,
ведно с описаните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж
на УПИ, находящ се в гр. С., ул.“К.“ № 1, кв. 258 по
плана на гр. С., мест. „П.-Б.“, подробно описани в
акта, като неоснователен и недоказан.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: