Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 07.10.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно
заседание на четвърти октомври две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: БЕТИНА
БОШНАКОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 13963 по описа за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл.
258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 69840 от 16.03.2019
г. по гр.д. № 42129/2018 г. по описа на СРС, 29 с-в е обявена, на
основание чл.40 ЗЗД вр. чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД недействителността на договор за
прехвърляне на вземания от 05.12.2017 г., сключен между „Б.К.К.“ ООД, ЕИК *******,
представлявано от А.А., действащ чрез пълномощника си М. М. А. ЕГН ********** и
М. М. А. ЕГН **********, като сключен във вреда на представлявания-„Б.К.К.“ ООД.
Срещу постановеното решение е подадена в срока
по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника М. М. А. с излагане на доводи, че
решението в обжалвана част е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно. Поддържа, че решението е
постановено от родово некомпетентен съд, поради което производството по делото
следва да бъде прекратено и изпратено за разглеждане от СГС като първа
инстанция. Според указанията на чл.69, ал.1, т.4 ГПК цената на иска за
съществуване, унищожаване и разваляне на договор е стойността на самия договор.
Доколкото ищецът поддържа, че договора е нищожен поради договаряне във вреда на
доверителя, като обосновават тезата си с това, че цената, на която е сключен е
нереална и при поддържане, че реалната цена е в пъти по-висока, то,
компетентния съд следва да бъде този, комуто би било подсъдно делото при
определяне на цената на иска според искането на
ищеца.
Поддържа, че при постановяване на решението са допуснати
съществени процесуални нарушения – разпоредбата на чл.63, ал.1 ГПК, тъй като
съдът е продължил срок за изпълнение на дадени от него указания по молба от
08.07.2019 г., която е подадена от ищеца след изтичане на срока, в който е
следвало да бъдат изпълнени указанията – 03.07.2019 г. Последните са били
свързани с постановено от съда определение от 05.06.2019 г., с което ищецът е
задължен до датата на следващо с.з. да представи писмено потвърждение от
управителя на дружеството – ищец на процесуалните действия извършени от неговия
адвокат представител. Изразява дълбоки съмнения, че управителя на дружеството –
ищец подозира, че съществува настоящия процес. Поради това заявява, че
изслушването му пред съда е крайно наложително. Заявява, че при проведен наскоро разговор с управителя на дружеството г-н А.А.същият
изобщо не бил наясно, че е дал пълномощно на адв.П.за подобно дело. Излага
оплаквания срещу обосноваността на постановеното решение и мотивирането му чрез
преценка събраните доказателства.
Моли за отмяна на постановеното решение и отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Б.К.К.“ ООД.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е
депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Производството е
образувано по предявен иск с правна квалификация чл.40 ЗЗД вр. чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД за обявяване договор за цесия от 05.12.2017 г. за относително
недействителен, поради сключването му от пълномощника-ответник във вреда на представлявания ищец.
За да постанови
обжалваното решение районният съд е приел за безспорно в отношенията между
страните и установено чрез събраните доказателства, че на 05.12.2017 г.
ответницата, като пълномощник на „Б.К.К.“
ООД договаряйки сама със себе си, прехвърлила с процесния договор за цесия
вземанията на ищеца към „А.К.Б.“ ЕООД на
обща стойност 591 227,60 лв. на себе си при цена по договора за цесия в размер
на 9500 лв. Приел е за установено от събраните доказателства, че впоследствие
ответницата подписала договор за уреждане на парични задължения с „А.К.Б.“ ЕООД
от 01.03.2018 г. и анекс от 07.03.2018 г. На основание горепосочения договор за
цесия ответницата завела дело срещу „А.К.Б.“ ЕООД пред Арбитражния съд за
търговски и потребителски спорове във връзка с горепосочените вземания, като с
решение от 27.04.2018 г. по дело №1/2018 г. по описа на АСТПС „А.К.Б.“ ЕООД
било осъдено да заплати на ответницата сумата от 591 227,60 лв. /л.35-40/. В
производството не е налице спор, за това че ответницата се снабдила с
изпълнителен лист за цедираните вземания, издаден от СГС въз основа на
осъдително арбитражно решение от 27.04.2018 г. по арб.дело №1/2018 г., както и
че въз основа на изпълнителния лист било образувано изп.д.№ 20188510401351 по
описа на ЧСИ М.П., рег.№851 при КЧСИ, по който към подаването на исковата молба
са събрани и изплатени на ответницата суми в размер на 325 000 лв.
Въз основа на тези фактически констатации СРС е приел на основание чл.40 ЗЗД вр. чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, че пълномощникът- ответник при сключване на договора за прехвърляне на вземания от 05.12.2017 г. е действал във вреда на представлявания – ищец. За да формира този извод съдът е приел, че пълномощникът, независимо дали договаря с трето лице или със себе си, трябва да действа в интерес на упълномощителя /аргумент от чл.9, чл.12, чл.40 и чл.43 ЗЗД/ като сключи договора при възможно най-добрата за упълномощителя цена. В случая е налице съществено разминаване между цената, платена от цесионера, и действителният размер на прехвърлените вземания, което не е от пренебрежим порядък, а се изразява в пъти- разликата между стойността на цедираното вземане 591 227,60 лв. и цената на договора за цесия -9500 лв., е в размер на 581727,60 лв. На това основание атакуваната сделка е относително недействителна по отношение на ищеца.
Настоящият въззивен
състав намира постановеното решение за валидно, допустимо и правилно. Съдът
напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд,
поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. С оглед
доводите в жалбата, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК,
въззивният съд намира следното:
По установените от
първата инстанция факти не се спори и същите се възприемат изцяло от настоящата
инстанция.
Доводите на въззивника
за недопустимост на постановеното решение, поради произнасяне от родово
некомпетентен съд, настоящия състав намира за неоснователни.
При предявяването на
иска, ищецът е този, който посочва цената на иска - чл. 70, ал. 1 ГПК, но съдът
не е обвързан от това и може служебно да повдигне въпроса за цената на иска,
както това може да направи и ответникът по иска, но най-късно в първото
заседание за разглеждане на делото, като в случай на несъответствие на
указаната цена с действителната, съдът определя цената на иска. Така посочената
и определена, цена на иска остава неизменна за цялото производство по делото,
освен в случаите на увеличение на спорния предмет, което ще рефлектира на върху
цената на иска, т.е. до увеличението на последната, което е свързано със
съблюдаване на изискванията на закона за родовата подсъдност, както и с
дължимата държавна такса./ ТР № 8 от 31.10.2012 г. на ВКС по т.д. № 8/2012 г.
на ОСГК/.
Както е посочил и
първоинстанционният съд в своето решение при спазване правилата на чл.103 вр. с
чл. 104 т.4 вр. с чл.69, ал.1, т.4 ГПК родово компетентен да разгледа и се
произнесе по спора с предмет обявяване недействителност на сключения на
05.12.2017 г. договор за цесия с оглед договорената между страните по него цена
от 9500.00 лв. независимо от стойността на прехвърлимото вземане е именно
сезирания съд - Софийски районен съд. Въз
основа на така посочената в договора цена е определена и дължимата от ищеца
държавна такса. Въпросът за цената на иска е бил повдигнат от ответника с
писмения отговор, по който повод съдът се е произнесъл с постановеното на
22.04.2019 г. определение по чл.140 ГПК. Поради това съгласно чл. 70, ал. 1 ГПК
тази цена вече не може да се оспорва. Цената на иска е тази, която е определена
при завеждане на делото. След първото по делото заседание цената на иска става
окончателна и не може да бъде променяна, освен при изменение размера на иска.
Ето защо, във всеки следващ момент, когато съдът трябва да вземе отношение по
какъвто и да е повод относно цената на иска, той трябва да се ръководи от тази
окончателна цена, без да има право да я променя, в който смисъл са и
задължителните разяснения, дадени в ТР № 3 от 27.10.2014 г. по т.д. № 3/2014 г.
на ОСГТК на ВКС, както и трайната каузална практика на ВКС, обективирана в
определение № 241/16.06.2020 г. по ч.гр. д. № 1297/2020 г. на III г.о.,
определение № 74 от 12.02.2020 г. по гр. д. № 3745/2019 г. на IV г.о.,
определение № 112 от 29.03.2021 г. по ч. гр. д. № 1009/2021 г. на III г.о. и
много други.
Доводите на въззивника за нарушение на
процесуалните правила от първата инстанция във
връзка с изпълнение на дадените указания с определение от
05.06.2019 г., съдът намира за
неоснователни. С последното съдът е дал възможност / а не задължение/ на адв.П.
да представи потвърждение на извършените до момента процесуални действия от
управителя на дружеството – ищец. Тази възможност е била предоставена във
връзка с установяване, че правата на процесуално представителство на
дружеството – ищец по делото – действащ чрез адв. М.Х.П. от САК произтичат от дадените
пълномощия на ответницата М.А.. С посоченото определение съдът е дал възможност
на адв.П. да представи потвърждение на извършените до момента процесуални
действия от управителя на дружеството – ищец в срок до следващо с.з., което е
проведено на 03.07.2019 г. Подадената от ищеца молба за продължаване на срока
по реда на чл.63, ал.1 ГПК е от същата дата – 03.07.2019 г., а не както сочи
въззивника след срока – 08.07.2019 г., поради което не са извършени процесуални
нарушение в посочения смисъл. Освен това на посочената дата 03.07.2019 г. не е
проведено с.з., т.е. предоставената възможност е била с краен срок следващо
с.з., което е проведено на 16.10.2019 г. На посочената дата съдът със свое
определение, постановено в открито с.з. е предоставил възможност на ищеца в
срок до следващо с.з. да представи доказателства, че представителя на
дружеството ищец е потвърдил извършените от адв.П. процесуални действия по
делото. В изпълнение на 04.12.2019 г. ищецът е представил декларация с посочена
дата 01.07.2019 г. от гр.Истанбул, с която управителя на дружеството ищец г-н А.А.
е потвърдил извършените от адв.П. процесуални действия. Оспорване
автентичността или верността на този документ - декларация не е извършено от
насрещната страна, поради което съдът на основание чл.180 ГПК следва да зачете
неговата формална доказателствена сила.
Съгласно чл. 180 ГПК
подписаните от лицето, което ги е издало, частни документи /диспозитивни и
свидетелстващи/ притежават формална доказателствена сила и съставляват
доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от това лице.
Когато частният свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за издателя си
факти, той се ползва и с материална доказателствена сила, т. е. има
доказателствено значение за стоящите вън от него факти, до които се отнася
удостоверителното изявление. В този случай твърдението, че признатият от
издателя факт всъщност не се е осъществил, представлява оспорване на
съдържанието на документа в съответната част по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, което в случая не е сторено от ответника в срока по чл.193, ал.1 ГПК.
Следователно, доколкото обективираното в документа
изявление принадлежи на подписалото го лице, то, съдът намира, че това
изявление е вярно, защото съответства на обективната действителност, документът
е автентичен и с вярно съдържание.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции постановеното
решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Мотивиран от горното,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
69840 от 16.03.2019 г. по гр.д. №
42129/2018 г. по описа на СРС, 29 с-в.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.