Р Е Ш Е Н И Е
№………./.........04.2020г.
гр.Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ в открито съдебно заседание, проведено на пети март две хиляди и
двадесета година, в състав
СЪДИЯ
: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
при секретар Мария Манолова
Като разгледа
докладваното от съдията
Търговско дело № 819 по описа за 2019 год.
и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството по т.д.№ 819/2019г. по описа на ВОС е образувано по молба
на „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.Ал.Дякович
45, представлявано от С.С.Т., чрез пълномощник адв.А.Х., с която е предявен иск
с правно основание чл.422 вр. чл. 415 от ГПК за приемане на установено между
страните, че ответницата М.Н.П. с ЕГН ********** *** дължи на ищеца :
сумата от 16 500 евро, представляваща невърната
на падежа 17.01.2016г. главница по предоставен й от ищеца кредит, дължима по Договор за предоставяне на
кредит №170714/17.07.2014 г., подписан между „Варна Кредит Груп" ООД, ЕИК
*********, гр. Варна, ул. „Ал. Дякович" №45 и М.Н.П. ЕГН **********,
удостоверен в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим
имот №109, т.2, peг. №4752, д. №284/2014 г. на нотариус №
196 О.С.с район на действие ВРС, вписан в Служба по вписванията гр. Варна, с
вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно входящ
регистър №15210, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда – 18.02.2019г. до окончателното
плащане на дълга и
сумата от 3993.57 евро, представляваща мораторна /законна/
лихва за забава в плащането на главницата за периода от 18.01.2016 г. до
18.02.2019 г. /след допуснато изменение по отношение размера на иска, направено
по реда на чл.214, ал.1 от ГПК/, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.
417 от ГПК по ч.гр. д. № 2637/19г. по описа на ВРС, 43-ти състав.
Ищецът
настоява за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.
В исковата молба се твърди, че по силата на
Договор № 170714/17.07.2014г., е
предоставил на ответницата М.Н.П. паричен заем в размер на 16 500
евро, за срок от 18 месеца, като кредитополучателят се е задължил да
върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, при условията на договора. Паричните задължения по договора за
кредит №170714/17.07.2014 г. са удостоверени в нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека върху недвижим имот №109, т.2, per. №4752, д. №284/2014 г. на нотариус №
196 О.С.с район на действие ВРС, вписан в Служба по вписванията гр. Варна, с
вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно входящ
регистър №15210, по силата на който, длъжницата - кредитополучател и ипотекарен
гарант М.Н.П. ЕГН **********, е обезпечила вземането на кредитора „Варна Кредит
Груп" ООД ЕИК ********* за дадената в заем сума, ведно с неустойката за
забава, лихвите и другите вземания по договора за кредит. Кредитополучателят не е погасил
задължението си за главницата от 16 500 евро на падежа 17.01.2016 г., поради
което от изтичането му следва да се счита в забава, съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД. Ответницата е изпаднала в забава от 18.01.2016г., като задължението за
мораторна лихва от началото на периода до 18.02.2019 възлиза на 5171.23 евро. Поради подадено възражение в срока по чл.
414 от ГПК от длъжника, ищецът обосновава интереса си от предявяване на
специалния установителен иск.
Ответната страна М.Н.П. е депозирала
писмен отговор в законоустановения срок, с който оспорва предявените искове по
основание и размер. Не оспорва наличието на банков кредит, но счита, че Договор
за предоставяне на кредит № 170714 от 17.07.2014г. е нищожен, тъй като клаузата
относно годишния лихвен процент противоречи на добрите нрави, и същата не е
проявила юридическо действие, което обуславя нищожност на кредитната сделка на
основание чл.11, ал.1, т. 9 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК. Същият не съдържа
императивните реквизити по чл.11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК с произтичащите
правни последици по чл. 22 ЗПК - потребителския договор за кредит не поражда
правен ефект поради изначалната му недействителност. Сочи, че е заплатила
дължимите за 18 месеца лихви в общ размер от 7 362.54 евро. Твърди, че след
прекратяване на действието на договора е извършила още 16 плащания по 409. 03
евро в общ размер на 6544.48 евро, от които разполага с платежни нареждания
само за 13 от плащанията или за 5317. 39 евро, тъй като останалите плащания е
правила директно в касата на кредитора и същият не й е издал разписки. Поради нищожността на договора за
потребителски кредит, извършените от нея плащания на договорна лихва и
плащанията след падежа на кредита в общ
размер на 13 907.02 евро, трябва да се отнесат за погасяване на предоставената
в заем главница в размер на 16 500 евро. Съответно счита за основателен иска
само за разликата над 13 907.02 евро до претендираните 16 500 евро, като
настоява за отхвърляне и на претендирания иск за лихва за забава върху сумата
от 13 907.02 евро. На следващо място счита, че уговорения месечен лихвен
процент от 2, 479 %, който се равнява на
29,75 % годишно, противоречи на добрите нрави, доколкото уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за
обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва, съобразно
преобладаващата съдебна практика. Сочи се, че ДПК е уреден като възмезден /арг.
от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна
лихва, която е съществен елемент на договорното съдържание има за последица
изначална недействителност на кредитната сделка. Освен това се твърди, че ДПК е
недействителен ab initio на основание чл. 22 ЗПК и поради
неспазване на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК, т.к.
в съдържанието му не е включен ГПР, както и поради незаписване в договора дали
потребителят има или няма право на отказ от него, срока, в който това право
може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата
съгласно чл.29, ал.4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден.
Позовава се на разпоредбата на чл.23 от ЗПК. Настоява за отхвърляне на иска в
съответната част и присъждане на разноски.
С
допълнителната искова молба ищецът се противопоставя на изложените в отговора
възражения. Излага, че разпоредбата
на чл.19 от ЗПК в редакцията й към датата на сключване на договора 17.07.2014
г. ДВ бр.30/26.03.2013 г. дава легалното определение на ГПР на разходите по
кредита и начина за неговото изчисляване. В чл.19 ЗПК не се съдържа законово
изискване за максималния размер, какъвто
е въведен впоследствие с изменението на ЗПК в ДВ бр.35/22.04.2014 г. в сила от
23.07.2014 г. Счита, че при сключването на договора за страните е била налице
свободата на договаряне, прогласена в чл.9 ЗЗД, и не е съществувала императивна
правна норма, на която тази договорна клауза да й противоречи. Излага, че, тъй
като посоченото изменение на чл.19 ЗПК е много близко по време след сключването
на договора за потребителски кредит между страните, новата разпоредба на чл.19
ал.4 ЗПК би могла да служи като ориентир досежно това, дали размерът на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Годишният размер на
уговорената в чл.5 ал.1 от договора възнаградителната лихва е само 29,75% на
годишна база, което е много по-малко от петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения, което налага правния извод, че уговорената между
страните по спора възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, поради
което и договорът не е нищожен.
На
следващо място се излага,
че за процесния случай към 17.07.2014 г., когато е сключен договора за
потребителски кредит, действаща е била нормата на чл.4 ал.1 т.2 ЗПК в
редакцията й преди изменението, т.е. в редакцията в ДВ бр.58/30.07.2010 г., в
сила от 31.08.2010 година. Съгласно приложимата разпоредба -чл. 4, ал. 1, т. 2
от ЗПК от обхвата на приложение на разпоредбите на ЗПК са изключени договорите
за кредит, обезпечени с ипотека на недвижим имот, каквото обезпечение в случая е налице.
Законодателят е предвидил изрично, че за този вид договори се прилагат
разпоредбите на чл. 5, 6, 16 - 18, 25 и 33а от ЗПК, поради което разпоредбите
на чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК, с произтичащите правни последици по чл.22
от ЗПК са неприложими в конкретния случай. Оспорват се твърденията за извършени плащания за разликата над 4908.36 евро до 6544.48 евро. Оспорват се твърденията
на ответницата, че
с извършените вноски след прекратяването на договора е погасявана главницата.
Позовава се на TP 3/27.03.2019
г. по тълкувателно дело №3/2017
г., съгласно което „когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за
законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при
условията и в поредността по чл.
76, ал. 2 от ЗЗД т.е. погасяват се първо разноските и
лихвата, а след това главницата.
С отговора
на ДИМ ответницата изразява становище за неоснователност на възраженията,
въведени с ДИМ, като сочи, че в ГПР се включва както лихвите, така и други
компоненти по кредита, като именно размера на ГПР не следва да надвишава
петкратния размер на законната лихва. Счита се за несъстоятелен довода, че тъй като процесния договор е сключен
преди измененията на закона от 23.07.2014г. то липсва основание да бъде
прогласена неговата нищожност поради невключване в съдържанието му на ГПР.
Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗПК в редакцията в ДВ, бр. 35 от 22.04.2014г.,
която е приложимата материалноправна норма към процесната кредитна сделка,
разпоредбите на ЗПК не намират приложение спрямо договорите за предоставяне на
кредит, обезпечени с ипотека, като за този вид договори се прилагат съответно
разпоредбите на чл. 5, 6, чл. 9. ал. 3 и 4, чл. 10, 10а, чл. 11, ал. 1, т. 1 -
7, 9 - 20 и 22 - 27 и ал. 2, 3 и 4, чл. 14, 16, 17, 18, 25, чл. 32, ал. 1, 2,
ал. 3, т. 1 и 2 и ал. 5 - 8, чл. 33, 33а и § 1 от допълнителните разпоредби. По
силата на тази норма, договорите за кредит, обезпечени с ипотека следва да
включват в съдържанието си приложимия в правоотношението ГПР. Сочи се, че това
тълкуване по приложението на нормите на чл.22 и чл.23 се потвърждава и
обстоятелството, че в приетия Закон за кредитите за недвижими имоти на
потребители (ДВ бр. 59 от 29.07.2016г.) се съдържат, абсолютно идентични
разпоредби на тези на Закона за потребителския кредит. Позовава се на
задължителните указания на СЕС, дадени с Решение на съда от 21.04.2016г. по
дело С-377/14, че е от основно значение потребителят да получи информация за
общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна
математическа формула, тъй като от една страна предоставянето на тази
информация допринася за прозрачността на пазара и позволява на потребителя да
сравни офертите за кредит. От друга страна му дава възможност да прецени
обхвата на поетите от него задължения.
След преценка на събраните писмени доказателства, заключението на вещото лице и доводите на
страните СЪДЪТ приема за установено следното:
По заявление на ищеца по реда на чл.417 ГПК с представен документ по ал.3
– нотариален акт, съдържащ задължение за заплащане на парични суми - е образувано ч.гр.д.№ 2637/2019г. по описа на ВРС, по което съдът е
издал заповед № 1339/19.02.2019г. за незабавно изпълнение на парично
задължение и изпълнителен лист. Длъжникът М.Н.П.,
като кредитополучател е осъдена да заплати следните суми, произтичащи от Договор за
предоставяне на кредит №170714/17.07.2014 г., подписан между „Варна Кредит
Груп" ООД, ЕИК *********, гр. Варна, ул. „Ал. Дякович" №45 и М.Н.П.
ЕГН **********, удостоверен в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
върху недвижим имот №109, т.2, peг. №4752, д. №284/2014 г. на нотариус №
196 О.С.с район на действие ВРС, вписан в Служба по вписванията гр. Варна, с
вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно входящ
регистър №15210, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда – 18.02.2019г. до окончателното
плащане на дълга, както и сумата от 5171.23 евро, представляваща мораторна /законна/
лихва за забава в плащането на главницата за периода от 18.01.2016 г. до
18.02.2019 г. Присъдена е внесената държавна такса в размер на 847.70 лева, както и
адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева, на осн.чл.78, ал.1 от ГПК.
Въз основа на
издадените ЗНИ и ИЛ при ЧСИ рег.№ 712 с район на действие ОС Варна е образувано
изп.д.№20187120400551 срещу длъжника.
В срока по чл.414, ал.1 от ГПК длъжникът подава възражение против заповедта за изпълнение, като съгласно указанията на ВРС, в срока по
чл.415, ал.1 от ГПК ищецът заявява настоящия иск за установяване на вземането си.
Не се спори от страните, че на 17.07.2014г. между тях е подписан Договор
за кредит № 170714, по силата на който „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ ООД ЕИК ********* се задължава да предостави на М.Н.П.
парична сума в размер на 16 500 евро за срок от 18 месеца, с краен срок на
издължаване – 17.01.2016г. Съгласно чл.5, ал.1 от договора главницата се
олихвява с лихвен процент в размер на 2.479 процента месечно като абсолютната
сума на дължимата лихва за целия период на кредита възлиза на 7 362.54
евро. Договорено дължимите суми по кредита се издължават по сметка на „ВАРНА
КРЕДИТ ГРУП“ ООД ЕИК ********* в лева по фиксинга на БНБ за деня в Алианц банк
България АД IBAN ***а
инвестиционна банка АД IBAN ***, като в платежните документи трябва да бъдат посочени номера на
договора за кредит и ЕГН на кредитополучателя. Неразделна част от договора е
взаимноразписан погасителен план от 17.07.2014г.
За
обезпечаване на задълженията по кредита кредитополучателят учредява в полза на
кредитора договорна ипотека върху свой собствен недвижим имот, находящ се в
с.Старо Оряхово, за което е съставен нотариален акт №109,
т.2, peг. №4752, д. №284/2014 г. на нотариус №
196 О.С.с район на действие ВРС, вписан в Служба по вписванията гр. Варна, с
вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно входящ
регистър №15210.
Ответникът не оспорва, че е извършвал плащания по процесния договор за
кредит, за което ангажира по делото платежни документи за извършени плащания по
посочените в договора банкови сметки.
Вещото лице по допуснатата, изслушана и приета като неоспорена от
страните по делото съдебно-счетоводна експертиза след извършена проверка на
представените писмени доказателства и справка в счетоводството на ищеца
обобщава, че към 18.01.2016г. ответницата е заплатила всички 18 вноски за лихви
по 409.03 евро, всяка, считано от 17.08.2014г. до 17.01.2016г. вкл. по
погасителния план, общо в размер на 7 362.54 евро. Освен това в периода от
17.02.2016г. до 16.05.2017г. вкл. М.П. е направила още 12 плащания по договора
общо в размер на 4 908.15 евро. Експертът изчислява, че законната лихва за
забава върху главницата от 16 500 евро, считано от 18.01.2016г. до датата
на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в съда – 18.02.2019г. при отчитане
на извършените от длъжника плащания в същия период, в случай, че бъдат отчетени
като плащания по главница, възлиза на 3993.57 евро.
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, след преценка
на събраните писмени доказателства, заключенията на вещото лице и доводите на
страните приема за установено следното:
Искът черпи
правното си основание от разпоредбите на чл.422 във връзка
с чл.415 от ГПК във връзка чл.79, ал.1
от ЗЗД.
Доказателствената тежест в процеса се
разпределя съобразно правилото на чл.154, ал.1 от ГПК, като всяка
страна в процеса носи тежестта да докаже положителните твърдения за факти, от
които извлича благоприятни за себе си правни последици и на които основава
исканията и възраженията си. В тежест на ищеца е да докаже вземането си по
договора за кредит, вкл. по размер и по отделни пера, както и настъпилата
изискуемост на цялото задължение. Ответникът следва да установи
правоизключващите, правоунищожаващите и правопогасяващите си възражения.
Установи се
допустимостта на предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК, предвид издадената заповед за незабавно изпълнение, заявеното възражение
от длъжника в преклузивния срок по чл.414, ал.2 от ГПК и предявяване на иска в
срока по чл.415, ал.1 от ГПК.
Ответникът
оспорва действителността на договора, от който произтича облигационното правоотношение
между страните, като настоява, че клаузата относно размера на договорната лихва
е нищожна като противоречаща на добрите нрави, доколкото съдебната практика
приема като такава възнаградителна лихва, надхвърляща двукратния размер на
законната лихва за кредит, обезпечен с ипотека. Настоява се, че доколкото ДПК е
уреден като възмезден договор /арг. от чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК/ нищожността на
клаузата за договорна лихва като съществен елемент на договорното съдържание
има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка,
като по силата на чл.23 от ГПК потребителят връща само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи.
На следващо място
ответникът въвежда възражение за недействителност на договора на осн.чл.22 от ЗПК и поради неспазване на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 и т.20
от ЗПК, а именно – невключване в съдържанието на договора на годишния процент на
разходите и наличието
или липсата на право на отказ на потребителя от договора, съответно срока, в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от с.з., както и за
размера на лихвения процент на ден.
Възраженията се
неоснователни.
Правоотношението, възникнало
между страните по договора за заем и споразумението към него, има
характеристика на потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК. Спецификата
на кредитната услуга, предоставена от търговец на потребител, е съществена и
затова законодателят урежда тази сделка с особен закон, като изрично изключва
от приложното му поле определени заеми /чл.9 ал.4 ЗПК/. Това е така, защото
търговецът предоставя кредита като оборотна сделка, извършвана по занятие с цел
печалба. С оглед на този характер, въведени са норми за закрила на потребителя
и възможност на търговеца да уговаря цената на финансовата услуга според срока
на предоставеното ползване.
Съгласно чл. 11 от ЗПК
задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП, при
съобразяване, че към момента на подписване на процесния договор, чл.11 не се
прилага за договорите с обезпечение ипотека. При преценка действителността на тези клаузи не
могат да бъдат приложени критериите на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като те са
въведени след сключване на процесния договор. Към датата на
сключването му следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при
несъобразяване е в чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни
договорите, които накърняват добрите нрави.
В
конкретния случай ГЛП е 29.748 %. Съгласно установената съдебна
практика "добри нрави" по смисъл на чл.
26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща
правна категория, приложима към конкретни правоотношения, изведена от
юридическите факти, обуславящи тези правоотношения и при конкретна преценка на
обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и
събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали
поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява
"добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на
собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод
дали договора е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Такива
могат да бъдат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелствуване на друг. Ако уговорените
престации са за предоставена услуга и уговорената за това цена, ще бъде нарушен
принципът на добросъвестност, ако е налице явна нееквивалентност между
двете престации.
В случая по процесния договор за
потребителски кредит на ищеца е предоставена в заем сума от 16 500
евро, при уговорен
ГЛП в размер на 29.748%. Лихвата по договора е възнаградителна – за
ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване
на процесния договор
обективен критерий за
преценка дали с клаузата за уговорената
лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за
неоснователно обогатяване на ответника, следва да се съобрази размера на
законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме
като максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно
установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди
изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната такава, а при заемна сделка,
обезпечена с договорна ипотека върху недвижим имот – повече от
два пъти законната (в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.
д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906/30.12.2004г. по гр.д. №
1106/2003г. на ВКС, II г. о. и др).
Същевременно
следва да се има предвид, че
преценката за нищожност се прави за всеки конкретен договор и с оглед неговите специфики.
В случая тази преценка касае сключения между
страните договор за потребителски кредит през 2014 г.
Съществена специфика е, че видно от погасителния план към договора е установен
гратисен период по отношение плащането на главницата за 17 месеца, считано от
предостяване на сумата, през който се дължи плащане само на договорна
възнаградителна лихва.
Вещото
лице по ССчЕ докладва, че за периода на действие на процесния договор
двукратният размер на законната лихва е както следва : годишна от 20.30% до 20
%, месечна – от 1.692 % до 1.667 %. В конкретния случай е договорена годишна
лихва от 29.748 %, съответно – 2.479 % месечно.
Следователно
независимо, че е налице обезпечение по кредита, съотношението между
договорената между страните лихва не надхвърля значително размера на законната
лихва за 2014-2016г. при обезпечени с ипотека кредити, приет в съдебната
практика, поради което уговорката
не противоречи на добрите
нрави и не е
нищожна. Посочената клауза от процесния договор не нарушава принципа на справедливост и не създава условия за неоснователно обогатяване
на ищеца.
Със Закона за потребителския
кредит, в сила от 12.05.2010г., е изпълнено задължението на Република България
за транспортиране на разпоредбите на Директива 28/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г относно договорите за потребителски
кредити.
С изменението на ЗПК от 2014г, в
сила от 25.07.2014г, законодателят доразвива целите на Директивата, като са
уредени редица разпоредби за закрила на потребителя на кредитни услуги и за
предотвратяване на нелоялната търговска практика на кредитодателите да
са икономически по-силната страна в правоотношенията с потребителите.
Законодателят не е придал ретроактивно действие
на тези изменения и допълнения на материалния закон, като в пар.13 от ПЗР към ЗПК изрично е постановил, че разпоредбите
на закона не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на
влизането му в сила, с изключение на забраната за заплащане на компенсаторна
неустойка при предсрочно погасяване на потребителските кредити в широкия смисъл
на думата по чл.4 ал.1 т.2 и т.3 ЗПК след заплащане на 12-месечни погасителни
вноски. Не е включен в
обратното действие новият текст на чл. 4 ал.1 т.2 от ЗПК, а именно, че за
разпоредбите на закона не се прилагат за договори
за кредит или договори за посредничество за предоставяне на кредит, които са
обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, като
за този вид договори се прилагат съответно разпоредбите на чл. 5, 6, чл. 9, ал. 3 и 4, чл. 10, 10а, чл. 11, ал. 1, т. 1 – 7, 9 – 20 и 22 – 27 и ал. 2, 3 и 4, чл. 14, 16, 17, 18, 25, чл. 32, ал. 1, 2, ал. 3, т. 1 и 2 и ал. 5 – 8, чл. 33, 33а и § 1 от допълнителните
разпоредби.
Следователно разпоредбата на чл.
11, ал.1, т.10 и т.20 ЗПК не намира приложение към договорите за кредит,
сключени преди ЗИД на ЗПК, и по конкретно към процесния договор
за заем от 17.07.2014г. В съответствие с действащата разпоредба на ЗПК /в
редакцията от бр.
30 от 26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013 г./ по отношение на договорите за
кредит, обезпечени с ипотека, се прилагат разпоредбите на чл. чл. 5, 6, 16 - 18, 25 и 33а от с.з.
Следователно към момента на сключване на
настоящия договор разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК с произтичащите правни последици по чл.22 от ЗПК, съответно чл.23 от с.з. са неприложими в конкретиката на казуса.
Налице е действително договорно
съглашение между страните, по силата на което страните са поели изпълнение на
конкретни задължения. Установи се, че ищецът е предоставил изцяло договорената
сума, като ответникът от своя страна не е изпълнил задължението да я върне
точно във времево и количествено отношение. Вещото лице установява, че
счетоводството на ищеца през процесния период не е водено редовно, вкл. и по
отношение на конкретния заем, но доколкото не се спори, че цялата сума е
усвоена от длъжника, комуто е възложено да докаже, че я е възстановил на
кредитора ведно с възнаграждение за това, при наличие на признание и данни за
пълно плащане на лихвата и частично на главницата, то следва, че претендираните
от ищеца вземания по пера са доказани по основание. По отношение на техния
размер следва да се приеме, че ответникът е извършвал частични плащания по
главницата за периода от 17.02.2016г. до 16.05.2017г., които в общ размер
погасяват сумата от 4908.15 евро, при което към датата на подаване на
заявлението по чл.417 от ГПК размера на дължимата главница възлиза на 11 591.85
евро, до който размер предявеният иск е основателен и доказан и следва да
бъде уважен, а за разликата до 16 500 евро, отхвърлен. Съгласно изчисленията на вещото лице по ССчЕ
при отчитане на извършените плащания по главницата от 16 500 евро, считано
от датата, на която длъжникът е изпаднал в забава в издължаването й –
18.01.2016г. до датата на подаване на заявлението – 18.02.2019г. законната
лихва за забава възлиза на 3993.57 евро, при което като основателен и доказан
искът следва да бъде уважен изцяло.
Относно разноските : В съгласие с т. 12 от тълкувателно
решение №4/2013 от 18.06.2014г. по т.д.№ 4/2013г. на ОСГТК, ВКС, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобрази изхода на спора и разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство.
След
разпределение на отговорността за разноските при установената основателност на
иска в съответната част ответника следва да заплати на ищеца сторените в
заповедното производство разноски в размер на 1472.84 лева. Ищецът е направил
разноски в исковото производство, за които е представил списък по чл.80 от ГПК,
при заявено в срок искане, като дължими са 2228.08 лева, от които за държавна
такса, възнаграждение на вещото лице по ССчЕ и адв.възнаграждение.
На осн.чл.78,
ал.3 от ГПК съответно на отхвърлената част от исковата претенция ищцовото
дружество следва да заплати на ответника сторените от него разноски за
адв.възнаграждение и възнаграждение на вещото лице по ССчЕ в размер на 42.11
лева.
Воден от изложеното, СЪДЪТ
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните,
на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че ответника М.Н.П. с ЕГН ********** ***, в качеството
на кредитополучател, ДЪЛЖИ на ищеца „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ ООД ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.Варна,
ул.Ал.Дякович 45, представлявано от С.С.Т., следните вземания -
сумата от 11 591.85 евро, представляваща невърната
на падежа 17.01.2016г. главница по предоставен й от ищеца кредит, дължима по Договор за предоставяне на
кредит №170714/17.07.2014 г., подписан между „Варна Кредит Груп" ООД, ЕИК
*********, гр. Варна, ул. „Ал. Дякович" №45 и М.Н.П. ЕГН **********,
удостоверен в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим
имот №109, т.2, peг. №4752, д. №284/2014 г. на нотариус №
196 О.С.с район на действие ВРС, вписан в Служба по вписванията гр. Варна, с
вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно входящ
регистър №15210, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда – 18.02.2019г. до окончателното
плащане на дълга и
сумата от 3993.57 евро, представляваща мораторна /законна/
лихва за забава в плащането на главницата за периода от 18.01.2016 г. до
18.02.2019 г. /след допуснато изменение по отношение размера на иска, направено
по реда на чл.214, ал.1 от ГПК/, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.
417 от ГПК по ч.гр. д. № 2637/19г. по описа на ВРС, 43-ти състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 11 591.85
евро до първоначално претендирания размер от 16 500 лева, главница по Договор за предоставяне на кредит
№170714/17.07.2014 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА М.Н.П. с ЕГН ********** ***, да заплати на
„ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.Ал.Дякович
45, представлявано от С.С.Т., разноски в размер на 1472.84 лева, направени в
заповедното производство по ч.гр.д.№ 2637/2019г. по описа на РС Варна, включени
в издадените в това производство Заповед № 1339/19.02.2019г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, като и сумата от 2228.08 лева, разноски в
исковото производство, на осн.чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ ООД ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.Варна,
ул.Ал.Дякович 45, представлявано от С.С.Т., да заплати на М.Н.П. с ЕГН **********
***, разноски в исковото производство в размер на 42.11 лева, на осн.чл.78,
ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба
пред Апелативен съд Варна в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: