Р Е Ш Е Н И Е

                                                                

гр. София, 24.10.2016г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І Г.О., 8 с-в в открито заседание на двадесет и първи април, през две хиляди и  шестнадесета година, в състав :

 

                                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  СТЕФАН  КЮРКЧИЕВ

 

при участието на секретаря Б.Ш.,

като изслуша докладваното от съдията  гр. д. № 1674 по описа за 2015г., за  да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 266 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът С.Л.Й. твърди, че на 23.05.2010г. сключил с ответника Г.В.К. Договор за техническо ръководство на строителството на обект, собственост на ответника. Строителният обект се намирал в гр. К., обл. Б.. Договорът предвиждал задължение на ищеца да упражнява техническо ръководство при строителството на обект, консултации, съдействие на строителството, съставяне на строителни протоколи и приемане на отделните видове СМР. Ищецът изпълнил надлежно задължениета си, в качеството на изпълнител, строителството било завършено надлежно, а обектът бил въведен в експлоатация, но ответникът не изпълнил задължението си да заплати на ищеца уговореното възнаграждение в размер на сумата от 10% от стойността на СМР т.е. сумата от 26 000 лева, а падежът на това задължение настъпил на 08.02.2010г., когато бил съставен констативен акт за установяване годността за приемането на строежа. При изложените фактически твърдения, ищецът претендира за осъждане на ответника да му заплати уговореното възнаграждение в размер на сумата от 26 000 лева, мораторната лихва върху сумата на това възнаграждение в размер на сумата от 13 323, 67 лева, изчислена за периода от 08.02.2010г. до деня на предявяването на иска 05.02.2015г. и законната лихва върху сумата на претендираната главница, за периода от 05.02.2015г. до деня на окончателното плащане. При благоприятен изход на процеса, ищецът претендира за осъждане на ответника да му заплати и сумата на направените съдебни разноски.

Предявените искове са оспорени от ответника Г.В.К., по съображения, подробно изложени в подадения отговор на исковата молба от особения представител на ответника (чл. 47, ал.6 от ГПК)– адвокат И.В. от САК.  Ответникът оспорва надлежната материална легитимация на ищеца, доколкото твърди, че не е налице доказана идентичност между ищеца и посоченото в договора лице. Поддържа твърдение, че съдържанието на процесния договор, на който ищецът основава правата си не съдържа изрична уговорка за падеж на задължението за плащане на възнаграждение, а от друга страна не били представени доказателства, че ищецът е претендирал изплащане на възнаграждението или е предприел необходимото съдействие, за да го получи.                        При условията на евентуалност, ответникът прави възражение за изтекъл срок на погасителна давност, както по отношение на предявеното вземане за договорно възнаграждение, така и по отношение на предявеното вземане за изплащане на мораторна лихва за забава.  Моли за отхвърляне на исковете.      

Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ал. 3 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От съдържанието на приет като доказателство Договор за техническо ръъководство от  се установява постигнатото между страните по него съгласие за възникване на облигационно правоотношение между тях, по силата на което ищецът С.Л.Й. е приел да изпълнява функцията на технически ръководител на строеж, по възлагане от ответника в настоящия процес Г.В.К..

В Раздел І от договора са посочени основните задължение на изпълнителя- да упражнява техническо ръководство, да следи за изпълнението на СМР, да приема изпълнените СМР, както и да съставя протоколи и актове, удостоверяващи годността на строителството (Раздел І). В раздел ІІІ от договора страните са постигнали съгласие, този договор „да влезе в сила“ след издаване на разрешение за строеж и да има „статут, действие и времетраене до датата на издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на обекта“. В Раздел ІІ от договора е записан размера на уговореното възнаграждение в размер на сумата от 26 000 лева.

Като доказателства по делото са приети Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от 08.02.2010г., Удостоверение №3/26.02.2010г. за въвеждане в експлоатация на строежи V категория. Първият от споменатите документи е подписан от С.Й. и от Г.К., както и от осем други длъжностни лица.

Заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективна и компетентна, обосновава извода, че размера за мораторната лихва върху сумата от 26 000 лева, изчислена за периода от 08.02.2010г.  до  05.02.2015г.  възлиза общо на 39 322, 76 лева.

В дадените пред съда показания, свидетеля  М. И. К. заявява, че познавал страните по делото и лично възприел факта, че на неустановена дата през зимата, в началото на 2010г. (свидетелят посочва месец януари, но не е сигурен) – С.Й. поискал от Г.К. да му заплати възнаграждение за дейност, свързана със строителство. Съдържанието на разговорите, създало впечатления у свидетеля, че става въпрос именно за процесния договор.

            При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Претенциите на ищеца се основават на твърдение, че между страните в процеса е възникнало облигационно отношение, по силата на Договор от 23.05.2008г. Съдържанието на договора не е оспорено, а правоотношението се установявя от обективираното в писмена форма съгласие на страните по него. Пасивната материална легитимация на ответника съдът също приема за надлежно установена.

По предявения иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД

Сключеният между ответника и ищеца договор носи типичните правни белези на договор за изработка (чл. 258- 269 от ЗЗД), доколкото по волята на страните се дължи възнаграждение за предоставяне на предварително уговорен краен резултат – завършване на СМР, предназначени да създадат завършен вид на строителен обект. Дължимата от ответника престация е възмездна и се характеризира като продукт на неговите интелектуални и физически усилия в качеството на изпълнител, като се отчита особената му професионална квалификация, необходима за извършване на работата.  

Крайният резултат е изрично формулиран и може да бъде установен. Изискванията за качество на дължимото изпълнение  не са дефинирани, поради което следва да се приеме, че се дължи обичайна престация, предоставена при условията на добросъвестно изпълнение от страна на изпълнителя.

Тъй като претенцията се основава на твърденията за предоставено надлежно изпълнение от страна на ищеца, основателността на тази претенция е предпоставена от пълно и главно доказване на фактите, чието установяване е в доказателствена тежест на ищеца, а именно: предоставяне на дължимата престация от изпълнителя (ищеца) и приемане на работата от възложителя (ответника).

Съдът приема, че чрез необходимото пълно и главно доказване, ищеца установи основния подлежащ на доказване факт - че е представил завършената работа за приемане на възложителя и че той е приел и одобрил тази работа (съгл. чл. 264  от ЗЗД). За да достигне до този извод, съдът съобрази съдържанието на представените от ищеца и приети без оспорване два документа. Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от 08.02.2010г. и Удостоверение №3/26.02.2010г. за въвеждане в експлоатация на строежи V категория. Първият от споменатите документи е подписан от възложителя, а този факт означава, че той е уведомен за завършването на СМР и ги приема за качествено извършени. Вторият документ е предвиден в ЗУТ официален удостоверителен документ, с който компетентният да осъществява надзор орган също установява и удостоверява качеството на строителните работи.

Видно от разпоредбата на чл. 266, ал.1 от ЗЗД, предоставянето/приемането на резултата от възложената работа – от изпълнителя на възложителя е основната предпоставка за възникване на задължението за заплащане на уговореното възнаграждение. Тази предпоставка е налице, поради което съдът приема, че за възникване на задължението на ответника за плащане на уговореното възнаграждение на ищеца не е необходимо да бъде извършвано друго действие -извън подписването на вече споменатия Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от  08.02.2010г. В този случай, не е необходимо да се установи обема на извършеното, за да се определи дължимото възнаграждение, защото самото приемане става по установен от закона ред (ЗУТ и подзаконовите нормативни актове по прилагането му), който е бил спазен.

В резултат от изложените по- горе изводи, съдът приема, че именно на 08.02.2010г. за ответника е възникнало задължение да заплати на ищеца уговореното възнаграждение в размер на сумата от 26 000 лева, тъй като работата за която е уговорено възнаграждението е била надлежно приета от възложителя на тази дата, в рамките на изрично предвидена от ЗУТ процедура, а съгласно чл.266, ал.1 от ЗЗД - поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Настоящият състав на съда счита, че когато срокът за изпълнение на задължението за заплащане на уговореното възнаграждение произтича от изрична разпоредбата на закона („възнаграждението се дължи за приетата работа“ цит. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД) - то за да настъпи падежа на задължението за заплащане на възнаграждение по договора за изработка, изразяваща се в контрол върху строителството - не е необходима изрична и отделна покана, щом като е установен изрично деня, в който по едно и също време и на едно и също място, възложителя е приел, а изпълнителя е предал работата с Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа.

Въпреки това, следва да се отбележи, че макар и неточни, показанията на свидетеля К. също установяват отправянето на изрична устна покана за плащане в началото на 2010г. Ответникът впрочем също не оспорва изрично твърдението за настъпила изискуемост на задължението.

При изложените изводи, съдът следва да обсъди направеното при условията на евентуалност възражение за изтекъл срок на погасителна давност относно вземането.

Тъй като падежът на задължението за плащане на уговореното възнаграждение е настъпил на 08.02.2010г., то давностния срок относно това вземане започва да тече от деня, в който това вземане е станало изискуемо (по арг. от чл.114 ЗЗД).

За давността относно вземането за възнаграждение по конкретния договор намира приложение разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД (а не чл. 111, б. „а“ от ЗЗД), тъй като в конкретния случай се касае за договор за постигане на определен трудов резултат – завършване на строителството и въвеждане в експлоатация на строителен обект. Уместно е в тази връзка да се отбележи, че в своята практика, ВКС на РБ приема непротиворечиво, че при договори, при които съдържанието на задължението е да се престира труд, (каквито са напр. граждански договори за провеждане на изпити, договор за управление и др.) ще се приложи кратката погасителна давност по чл. 111, б. „а“ от ЗЗД, но когато задължението е да се престира трудов резултат, ще се приложи общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД (в т. см. виж  напр. Определение № 126 от 23.02.2009г. по т.д. № 571/2008г. на ТК І ТО на ВКС).

Понеже давността е пет годишна и доколкото е започнала да тече на 08.02.2010г. - към момента на предявяването на иска на 05.02.2015г., петгодишният давностен срок, предвиден от чл. 110 ЗЗД, все още не е изтекъл, защото е бил прекъснат с подаването на исковата молба, в хипотезата на чл. 116,  б. „б“ от ЗЗД.

Следователно, възражението за изтекъл срок на погасителна давност за вземането е неоснователно и като такова следва да бъде отхвърлено.

По всички изложени съображения, искът следва да бъде уважен и ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца уговореното възнаграждение в размер на сумата от 26 000 лева. Върху тази сума следва да бъде присъдена и законната лихва, считяно от предявяването на иска до деня на окончателното плащане.

По предявения иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД

Предмет на претенцията е вземането за мораторна лихва, за която ищецът твърди че му се дължи от ответника, поради забавата за изплащането на претендираното възнаграждение.

В мотивите на настоящото решение, съдът вече прие, че задължението да заплати на ищеца уговореното възнаграждение в размер на сумата от 26 000 лева е възникнало именно на 08.02.2010г., когато именно в качеството на инвеститор, възложителят и ответник в настоящия процес Г.К. е подписал Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа. От този ден, ответникът е в забава за изпълнение на задължението си за плащане на уговореното възнаграждение, доколкото съгласно чл. 84 от ЗЗД - когато денят за изпълнение на задължението е определен (а в конкретния случай е определен от смисъла, вложен в разпоредбата на чл.266, ал.1 от ЗЗД), длъжникът изпада в забава след изтичането му. Заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза в действителност установи размера на задължението за мораторна лихва в претендирания период от 08.02.2010г. до предявяването на иска на 05.02.2015г., но при изложените по- горе изводи – преди да се произнесе - съдът следва да обсъди и направеното при условията на евентуалност възражение за изтекъл срок на погасителна давност относно вземането.

Давностния срок относно вземането за лихви, започва да тече от деня, в който това вземане е станало изискуемо (по арг. от чл.114 ЗЗД) т.е. в случая- считано от 08.02.2010г.

Съгласно чл.111, б. „в“ от ЗЗД, вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания се погасяват с три годишна погасителна давност. По изложените съображения, съдът приема, че задължението за заплащане на лихва е покрито от давност - за периода от 08.02.2010г. до 08.02.2013г. и макар все още да се дължи, то вече не може да бъде обект на съдебна защита, нито да бъде събрано принудително от длъжника и предявеният иск следва да бъде отхвърлен.

Длъжникът (ответник по иска) обаче, дължи да заплати на своя кредитор (ищеца) мораторната лихва върху главница от 26 000 лева, начислена за периода от 09.02.2013г. до 04.02.2015г. включително. 

В хипотезата на чл.162 от ГПК, след математическо изчисление на базата на изводите на приетото експертно заключение по СИЕ, съдът приема, че задължението за заплащане на законна лихва за посочения период възлиза на 13 316, 44 лева.

В резултат от изложените правни изводи, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 13316, 44 лева, представляваща мораторна лихва върху главница от 26 000 лева, изчислена за периода от 09.02.2013г. до 04.02.2015г. включително. За разликата над посочената сума и до пълния размер на претенцията за лихва за сумата от сумата от 13 323, 67 лева, изчислена за периода от 08.02.2010г.  до 08.02.2013г. 

            По отношение на разноските:

            При този изход на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и направените разноски, съразмерно с уважената част от иска и представения списък по чл. 80 от ГПК. Разноските възлизат общо на 3630, 20 лева.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И  :

 

            ОСЪЖДА Г.В.К. с ЕГН **********  и съдебен адреса***, да заплати на С.Л.Й. с  ЕГН ********** с адрес ***, на основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД - сумата от 26 000 лева (двадесет и шест хиляди лева), представляваща уговорено месечно възнаграждение по Договор за техническо ръководство на строителството на обект от 23.05.2010г., заедно със законната лихва върху споменатата сума, считано от 05.02.2015г. до деня на окончателното плащане.

 

ОСЪЖДА Г.В.К. да заплати на С.Л.Й., на основание чл. 86 от ЗЗД – сумата от 13 316, 44 лева (тринадесет хиляди триста и шестнадесет лева и четиридесет и четири ст.), представляваща мораторна лихва върху главница от 26 000 лева, изчислена за периода от 09.02.2013г. до 04.02.2015г. включително, като отхвърля същия иск, за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер от  13 323, 67 лева и за периода от 08.02.2010г. до 08.02.2013г.

 

ОСЪЖДА Г.В.К. да заплати на С.Л.Й., на основание чл. 78, ал.1 от ГПК – сумата от 3630, 20 лева (три хиляди шестстотин и тридесет лева и двадесет ст.), представляваща съдебни разноски пред Софийски градски съд.

 

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Апелативен съд София, в двуседмичен срок от връчване на препис от него.

                                                                                                                 

СЪДИЯ: