№ 133
гр. Айтос, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АЙТОС, ІІІ СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВАЙЛО КР. КЪНЕВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ЯНЧ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ИВАЙЛО КР. КЪНЕВ Гражданско дело №
20252110100023 по описа за 2025 година
Предявени са искове по чл.422 ГПК вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК.
Предявени са искове от ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, район Витоша, бул. „Околовръстен път” № 260, срещу М.
П. С., ЕГН **********, с адрес: ***, по реда на чл.422 ГПК – за признаване за установено
дължимостта на вземания, произтичащи от договор за издаване на кредитна карта от
17.03.20009 г., сключен между страните, като към него било сключено и споразумение от
24.04.2017г. Във връзки с дължимите суми е подадено заявление по чл.417 ГПК, по което
било образувано ч.гр.д. № 135/23 г. на РС-Айтос, като поради постъпило възражение в срока
по чл. 414 ГПК се претендира установяване на дължимостта на следните суми,
произтичащи от горепосочения договор, чиято предсрочна изискуемост твърди да е обявил,
съобщавайки на длъжника: 584.09 лева - главница за периода от 23.07.2019г. до
06.02.2023г., 171.78 лева – възнаградителна лихва за периода от 23.07.2019 г. до 17.06.2020 г.,
14.89 лева – наказателна лихва за просрочие за периода от 23.07.2019 г. до 12.03.2020 г.,
53.63 лева – наказателна лихва за просрочие за периода от 14.05.2020 г. до 06.02.2023 г.,
203.15 лева – такси за периода от 23.07.2019 г. до 06.02.2023 г., ведно със законната лихва от
10.02.2023 г. до изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока за ОИМ е постъпил такъв, с който иска се оспорва като неоснователен,
молейки за отхвърлянето му. Намира, че процесният договор е недействителен на осн.чл. 7,
т.6, т.7 и т.10 ЗПК /отм./, обуславящо приложение на чл. 14, ал.2 ЗПК /отм./. Счита, че
евентуално претендираните вземания за лихви били погасени по давност. Намира, че
процесният договор за кредит е недействителен на осн. чл. 22 вр. чл. 11 ЗПК. Претендира
разноски.
Съдът, като прецени събраните доказателства и взе предвид доводите на
1
страните, намира от фактическа и правна страна следното:
В полза на ищеца за претендираните по делото суми е била издадена ЗНИ по чл. 417
ГПК по ч.гр.д. №135/23г. на АРС, като длъжникът е възразил срещу заповедта в срока по чл.
414, ал.2 ГПК вр. чл. 418, ал. 5 ГПК, обуславящо допустимост на иска, предявен в законовия
1-месечен срок.
По делото са представени заявление-договор за издаване на кредитна карта Euroline
от 17.03.2009г. ведно с допълнително споразумение към него от от 24.04.2017 г., сключени
между страните, по силата на които кредиторът поел задължение да предостави на
потребителя кредитен лимит и издава електронен платежен документ - кредитна карта.
Параметрите на договора се съдържат в цитирания договор и доп.споразумение към него,
както и в ОУ на "Юробанк България" АД за издаване и използване на кредитни карти Visa,
Mаstercard и American Express, Приложение № 1 към Общи условия на "Юробанк България"
АД за издаване и използване на кредитни карти Visa, Mastercard и American Еxpress,
приложени по делото. Съгл. чл. 6 от Приложение №1 към ОУ (л.45-46) ГЛП при покупки,
парични преводи и теглене на пари в брой е 19,90%. Предвидени са в чл. 1.6 такса за
неоснователна рекламация – 30 лв. и в чл. 1.7 - такса за блокиране на карта и/или лимити по
вина на картодържателя - 15 лв. В чл. 1.5 е посочено обезщетение за надвишаване на
кредитния лимит в размер на 5% от размера на надвишението. ГПР е изчислен в чл. 6 на
36,37 съгл. чл. 10.6 от ОУ, като при изброените допускания /в т. ч. и определен максимален
кредитен лимит от 3000 лв./ изплащане на уговорения лимит на 12 месечни вноски (по
размер от 292,74 лв.) клиентът следвало да върне сумата от 3512,92 лв.
От съдържанието на ОУ на банката за издаване и използване на кредитни карти е
видно, че кредитната карта дава право на картодържателя да плаща в търговски обекти, да
извършва банкови транзакции чрез АТМ, да тегли пари в брой в качеството на кредит, да
извършва парични преводи чрез различни платежни инструменти и др. подобни (чл. 5.1).
Съгласно чл. 7 от цитираните ОУ кредитния лимит се определя от банката при сключването
на договора и се съобщава на картодържателя при предаването на картата. Разполагаемият
кредитен лимит се посочва в месечните извлечения и е равен на определения с договора
кредитен лимит, намален с: 1) общата дължима сума (включваща сбора от всички начислени
и непогасени задължения, формирани от сбора на всички транзакции без разсрочените
транзакции и покупките на равни вноски, като в последния случай се включва само
съответната месечна вноска, плюс стойността на всички лихви, такси и други разходи) и 2)
сумата на всички непадежирали равни месечни вноски. Съгласно чл. 8 от ОУ всеки месец се
издава месечно извлечение, което посочва общия размер на кредита и всички задължения,
както и определя минималната вноска, която следва да бъде заплатена, съгласно
параметрите на посоченото в т. 5 от Приложение № 1 към ОУ. Посочено е, че потребителят
може да заплати цялата стойност на кредита, но не по-малко от минималната вноска, която е
посочена в месечното извлечение (чл. 9). Съгласно чл. 10.1. от ОУ за предоставянето на
кредита и за другите услуги, свързани с ползването на картата, се заплащат възнаграждения,
вкл. но не само лихви, посочени в Приложение № 1 към ОУ. Всички дължими
възнаграждения по договора се начисляват и добавят като задължения по кредитния лимит
през съответния отчетен период. Съгласно чл. 10.2 от ОУ лихва се дължи върху всички
начислени задължения по кредитния лимит като такава се дължи и върху таксите по т. 1.6, т.
1.7., т. 1.13, т. 2.2. - т. 2.7 и т. 3 от Приложение № 1 към ОУ. Посочените такси засягат
таксите дължими за неоснователна рекламация, при блокиране на карта или кредитен лимит,
за теглене в брой от банкомат, независимо дали на "Юробанк България" АД, на друга банка
или в чужбина, за теглене от офис на банка (независимо дали на тази или друга банка),
таксата за превод чрез различи платежни инструменти (ePay, B-Pay и др.), таксите за
разсрочване на транзакции. Съгласно чл. 10.3 от ОУ банката начислява дължимата лихва
върху задълженията по чл. 10.2, като натрупаната лихва за текущия отчетен период се
2
начислява и добавя като ново задължение по кредитния лимит веднъж месечно. В чл. 20, ал.
1 от ОУ е предвидено, че при непогасяване на което и да е задължение в срока по чл. 9.1, на
основание чл. 21 от Наредба № 3 на БНБ от 16.07.2009 г., Банката може да пристъпи към
събиране на вземанията си чрез погасяване със средства от всички сметки на
картодържателя, а в чл. 20.2 е предвидено, че при непогасяване на минималните месечни
вноски по две последователни месечни извлечения, банката може да обяви задължението за
изцяло предсрочно изискуемо и да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение.
Не се спори, а и се установява от доказателствата, че на картодържателката е бил
предаден процесната кредитна карта. Прието като доказателство е и извлечението от
движението по картовата сметка, което съдържа подробно описание на транзакциите и
банковите операции по дати.
Видно от представената покана за доброволно изпълнение от 02.06.20г. банката е
поканила длъжника доброволно да заплати дължимите суми в 7 дневен срок от
получаването й, след безрезултатното изтичане на който е съобщила, че ще прибегне до
принудително изпълнение, обявила е, че счита кредита за предсрочно изискуем. Поканата е
връчена на ответника на 17.06.20г.
Съгласно заключението на ВЛ по назначената ССчЕ, което съдът кредитира като
компетентно и безпристрастно изготвено, общият размер на задължението на ответника
възлиза на 1027,54 лв., като по договора същата е извършила погашения на 16.10.2019г. и
13.01.2020г. в общ размер от 130,75 лв. ВЛ е посочило периодите, пред които ответникът не
е плащал кредита.
При така установените обстоятелства съдът приема, че между страните по делото е
сключен договор за издаване на кредитна карта, като чрез използването й картодържателят
усвоява отпуснатия от банката кредит в пределите на уговорения лимит, към който
приложение намират Наредба № 3 на БНБ от 16.07.2009 г. за условията и реда за откриване
на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни
инструменти, но също и разпоредбите на ЗПК от 2010г. В случая вземането по договора за
издаване на кредитна карта, който представлява револвиращ кредит, тъй като до размера на
покритието (лимита) кредитополучателят може да упражнява правата по договора за кредит,
е разсрочено доколкото страните са уговорили, че картодържателят може да върне в
уговорения срок или цялата усвоена сума или минималната месечна вноска, за
продължаващото действие на договора и за упражняване възможността за ползване на
остатъка от отпуснатия кредитен лимит.
Въведеното с чл. 7, ал. 3 ГПК задължение съдът служебно да следи за неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, касае неравноправни клаузи в такъв договор по см.
на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 1 - 20 ЗЗП. Независимо от горното, както бе прието и в ТР № 1 от
27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите
на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата
страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства. В мотивите към ТР бе прието, че с чл. 7, ал. 3 ГПК се предвиди изрично
задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, произтичаща
от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство,
като при установяването на такава клауза съдът отказва издаването на заповед за
изпълнение /чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК/. Когато нищожността произтича от формата или
съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай
правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок (Р.№ 50206 от 25.11.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 3578/2020 г., III г. о.).
Както бе отбелязано по - горе, съгласно чл. 10.2. от ОУ длъжникът дължи
3
възнаградителна лихва върху всички начислени задължения по кредитния лимит, вкл. върху
таксите по т. 1.6, т. 1.7., т. 1.13, т. 2.2. - т. 2.7 и т. 3 от Приложение № 1 към ОУ. Съгласно чл.
10.3 от ОУ банката начислява дължимата лихва върху задълженията по чл. 10.2 като
натрупаната лихва за текущия отчетен период се начислява и добавя като ново задължение
по кредитния лимит веднъж месечно. Това означава, че през следващия отчетен период
възнаградителната лихва се начислява включително върху натрупаната и прибавена към
задълженията по кредита възнаградителна лихва от предходния период. Тази клауза на чл.
10 от ОУ към сключения между страните договор за издаване и използване на кредитна
карта противоречи на императивна норма на закона, която забранява анатоцизма или
начисляването на лихва върху лихва. Прибавянето на просрочени лихви към главницата с
уговорка за олихвяването им като част от дълга по кредита води до анатоцизъм по см. на чл.
10, ал. 3 ЗЗД, който не представлява финансова отстъпка, присъща на преструктурирането
на кредита по чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класифициране на рисковите
експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (Р. №
60091 от 27.09.2021 г. по т. д. № 1345/2019 г. на ВКС). Действащото българско
законодателство не допуска анатоцизъм освен по договори между търговци. Предвид това
цитираната клауза от процесния договор е нищожна поради противоречие със закона (в т. см.
Р. № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т. о., Р. № 30/20.05.2020 г. по т. д. №
739/2019 г. на ВКС, I т. о., Р.№ 118/11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г. на ВКС, I т. о, Р.№
132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на ВКС, I т. о., съгл. които уговорката в
допълнителни споразумения към договор за банков кредит за прибавяне към размера на
редовната главница на просрочени задължения за лихва представлява анатоцизъм по см. на
чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ). При
зачитане като законосъобразно на това капитализиране е дадено заключението на ВЛ, комуто
не е предоставена възможността за правната му интерпретация, за дължими и погасени суми
по договора. Освен това следва да се има предвид, че клаузата по чл. 10.3 от ОУ,
позволяваща на банката едностранно капитализиране на лихви към главницата е нищожна и
на осн. чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП /в редакцията към момента на сключване на договора/, т.к.
позволява на банката да променя едностранно без основание и ясно посочени критерии
основните характеристики на продукта. Посочването като част от съдържанието на договора
на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде
променена, е законово задължение на банката, произтичащо и от чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е
гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които
търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има
предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска, като
нарушаването й влече най-тежкия порок на правоотношението.
Съобразно даденото разрешение на въпроса по т. 2 от Решение на Съда на ЕС (девети
състав) от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, ECLI: EU: C:2024:263, когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета (ОВ L 133,2008 г., стр. 66) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да
се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Посочената в решението разпоредба на член 3, буква ж) от Директива предвижда,
че "общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати
във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните [такси]; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват.
От своя страна чл. 19, ал. 1 от ЗПК повелява, че ГПР по кредита изразява общите
4
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, като изрично с пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК е посочено, че "Общ разход
по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Същевременно в чл. 11, т. 9 ЗПК е посочено, че договора следва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти, а в т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В приложение 1 към ОУ, е посочен ГПР
36,37% но при следните допускания - 1. максимален кредитен лимит от 3000 лв. 2. при
годишен лихвен процент 19,9%, 3. начислени: такса за разглеждане на заявление за кредитна
карта, за използване на такава за теглене на пари в брой, и 4. изплащане на посочения усвоен
лимит на 12 равни по размер месечни вноски. Горното не би могло да се определи като
описан по ясен и разбираем начин на формиране на ГПР, както и на ГЛП, за който е
посочено, че е с тези параметри при определени условия.
Съобразно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Предвид установените по - горе нарушения, договорът е недействителен.
Според чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Неправилно посочения в договора ГПР съставлява нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и влече съгласно чл. 22 ЗПК и цитираното решение на СЕС
недействителност на договора за потребителски кредит, поради което ответникът дължи
връщане само на главницата. ВЛ по ССчЕ е изчислило, че длъжникът е погасил по кредита
сумата от общо 130,75 лв., т.е. претенцията на ищеца следва да се уважи до сумата от 453,34
лв. - главница, а относно останалите претендираните от ищеца суми исковете са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422 вр. чл.415,
ал.1, т.1 ГПК, че М. П. С., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ”
АД, ЕИК *********, сумата от 453,34 лв. – главница за периода от 23.07.2019г. до
06.02.2023г., дължима по заявление-договор за издаване на кредитна карта Euroline от
17.03.2009г. ведно с допълнително споразумение към него от от 24.04.2017 г., ведно със
законна лихва от депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното й изплащане, за които е издадена ЗНИ №54/15.02.2023г. по чл. 417 ГПК по ч.
гр. д. № 135/2023 г. на РС Айтос, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за горницата над
посочената сума от 453,34 лв. до претендираната от 584,09 лв., както и за следните суми:
5
171.78 лева– възнаградителна лихва за периода от 23.07.2019 г. до 17.06.2020 г., 14.89 лева –
наказателна лихва за просрочие за периода от 23.07.2019 г. до 12.03.2020 г., 53.63 лева –
наказателна лихва за просрочие за периода от 14.05.2020 г. до 06.02.2023 г., 203.15 лева –
такси за периода от 23.07.2019 г. до 06.02.2023 г.
Решението може да се обжалва пред ОС Бургас в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Айтос: _______________________
6