№ 10826
гр. ***, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА
при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело
№ 20241110101520 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Е. Д. П. срещу ***.
Ищецът извежда съдебно предявеното субективно право при
твърденията, че ищецът е работил по трудово правоотношение с ответника
***, съгласно сключен безсрочен Трудов договор № *** на длъжност
„Програмист“ (Код по НКПД 25146001), с месечно брутно трудово
възнаграждение от 9357,41 лв., и с дата на постъпване на служителя на работа
- 07.10.2022 г. С Допълнително споразумение към трудовия договор, сключено
на 07.10.2022 г. страните се споразумели, че служителят има право да
извършва възложената му работа от разстояние, на място различно от
помещенията на работодателя, като за целта използва информационни
технологии, както и че работата ще бъде извършвана на адреса на
местоживеене на ищеца, а именно: гр. ***, ул. ***.
След постъпване на работа на 07.10.2022г. ищецът изпълнявал съвестно и
точно трудовите си задължения. Работата му се изразявала основно в писане
на програмни кодове за различни клиенти на дружеството - работодател.
Ищецът работел в екип с още няколко програмисти с пряк ръководител ***,
технически ръководител А. М. и ръръководител проект ***. Всеки работен ден
екипът правел работна онлайн-видео-среща в *** и членовете на екипа
комуникирали помежду си в групов чат в платформата *** с контролиран от
работодателя достъп на всеки служител до груповия чат в платформата.
Извършената работа се отчитала в брой отработени часове от всеки служител
в специална отчетна форма пред работодателя за съответния работен ден в
системата „avaza“, като работодателят одобрявал изработените часове.
1
Изпитателният 6-месечен срок на ищеца след постъпване на работа при
работодателя преминал успешно и договорът му продължил като безсрочен.
На 26.10.2023 г. ищецът получил с електронна поща Заповед №
20/26.10.2023г. на управителя на дружеството-работодател ***. Съгласно
заповедта, считано от 27.10.2021г., на основание „Правилник за вътрешния
трудов ред и чл. 12 от Допълнително споразумение от 07.10.2022г. към Трудов
договор № ***“, работодателят едностранно „прекратил действието“ на
подписаното между страните допълнително споразумение от 07.10.2022г., с
което едностранно „прекратил“ договореното със същото споразумение
извършване на работа от разстояние и „връща“ служителя „в режим на работа
в предприятието на работодателя на обичайното му работно място в
помещенията на работодателя“. Освен посочените „правни основания“ за
издаване на заповедта, в нея нямало нито посочени мотиви, нито посочени
фактически основания за издаването й.
На 27.10.2023г. ищецът изпратил с електронна поща писмо до
работодателя, с което го уведомил, че клаузата на чл. 12 от Допълнителното
споразумение е недействителна, защото работодателят, съгласно чл. 118 от
КТ, не може едностранно да прекрати същото, и че ищецът продължава да
изпълнява възложената му по договора работа „от разстояние“ по адреса си на
местоживеене, съгласно договореното между страните с Допълнителното
споразумение. В следващите работни дни ищецът продължил да изпълнява
трудовите си задължения, както обикновено, пишел и публикувал програмни
кодове за клиент на работодателя в системата „github“ (github.com), участвал в
онлайн срещи на екипа в “***”, на които се обсъждала работата на членовете
на екипа по възложените задачи и се решавали в движение възникнали
проблеми или се свеждали нови задачи, отчитал работата си в системата
“avaza“ за отчитане на работата и отчетите му се одобрявали от работодателя.
На 13.11.2023г. обаче работодателят спрял достъпа на ищеца до чат
платформата „Слак“, чрез която се осъществявала ежедневната чат-
комуникация на работния екип, на който той бил член. Ищецът веднага
уведомил преките си ръководители за спрения достъп, като получил отговор
от ръководителя на проекта ***, че няма информация какво се случва и ще
направи проверка, като едновременно с това предложил на ищеца да
продължи работа по възложените задачи с комуникация с мейли и онлайн
Гугъл-срещи. Ищецът продължил работата си, като поддържал комуникация с
екипа чрез интернет и участвал на онлайн- срещите, в които успявал да се
включи без използване на „Слак“ платформата. За проблемите с
комуникацията и за затрудняването на работата му, поради спрения достъп до
системата, ищецът ежедневно уведомявал преките си ръководители.
На 13.11.2023г. ищецът получил с пратка по *** от работодателя „Искане
задаване на обяснения“ в 3-дневен срок. В искането се твърдяло, че
работодателят установил неявяване на работа на ищеца в помещенията на
работодателя в гр. ***, ***, бул. *** за дните 27.10, 30.10.,01.11„ 02.11., 03.11.,
06.11., 07.11., 08.11„ 09.11 и 10.11.2023г., като искал писмени обяснения от
ищеца защо не изпълнява Заповед №20/26.10.2023г. и защо не се е явявал на
„работното си място“ на посочените дати.
2
На 14.11.2023г. ищецът получил с пратка по *** второ искане за писмени
обяснения от работодателя. Този път в искането се твърдяло, че куриери били
направили неуспешни опити да доставят пощенски пратки на настоящия
адрес на ищеца в гр. ***, ***, на 27.10.2023г. в 10,03 и 13.59 часа, на
30.10.2023г. в 09.47 и 13.20 часа и на 03.11.2023г. в 08,59 часа и се искало от
ищеца да даде обяснения по каква причина не се е намирал „на адреса си в гр.
***, ***, от който е следвало да работи от разстояние“, както и по каква
причина на 30.10.2023г. в 9,31 часа не се намирал на същия адрес, а е приел
пощенска пратка на постоянния си адрес в ж.к. Люлин.
На 16.11.2023г. сутринта (още преди ищецът да е изпратил отговора си по
първото искане за писмени обяснения от 13.11.2023г.), работодателят спрял
Гугъл акаунта и Гигхъб (системата за публикуване на програмен код) достъпа
на ищеца, като с това си действие окончателно (след предходното спиране на
достъпа му до платформата „Слак“) преустановил комуникационните канали,
чрез които ищецът осъществявал връзка, както с работодателя, така и с
членовете на екипа, в който работел. Чрез това си действие, работодателят
направил обективно невъзможно ищецът да изпълнява задълженията си по
трудовия си договор, като фактически и формално преустановил достъпа му
до средствата на труда и системите, с помощта на които и чрез които ищецът
изпълнявал трудовите си задължения. Със спирането на служебния интернет
акаунт на ищеца от страна на работодателя, чрез който ищецът изпълнявал
задълженията си по трудовия си договор, и спиране на достъпа му до
системата „Гитхъб“, в която публикувал създадените от него програмни
кодове, работодателят започнал да осъществява фактическия състав на
„незаконно недопускане до работа“ на ищеца по смисъла на чл. 213, ал. 2 КТ и
продължил това незаконно недопускане до работа до деня, в който връчил на
ищеца заповед за дисциплинарно уволнение (22.11.2023г.).
На 16.11.2023г. следобед ищецът изпратил с електронна поща на
работодателя обясненията си по първото искане на работодателя, а на
17.11.2023г. – обясненията си и по второто искане за писмени обяснения.
На 22.11.2023г. на ищеца на работното му място съгласно споразумението
в гр. ***, ул. ***, е връчена от служители на работодателя срещу подпис
Заповед № 31/20.11.2023г. на управителя на ***, за налагане на
дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ и за прекратяване на
трудовото му правоотношение. Работодателят не е изплатил и дължими
трудови възнаграждения на ищеца, въпреки че съгласно т. 5.2. от Трудовия му
договор, работодателят има задължение да му изплаща трудовото
възнаграждение в срок до 20-то число на месеца, следващ месеца, за който се
плаща. Към 21.11.2023г. и до момента ответникът не е изплатил на ищеца част
от дължимото му трудовото му възнаграждение за месец октомври 2023г., а
именно 1276.00 лева. Във фиша за заплата на ищеца за м. 10.2023г.
работодателят е отразил 3 дни самоотлъчка. Ищецът сочи, че е работил и
изпълнявал трудовите си задължения за целия месец октомври и няма, поради
което работодателят му дължи трудово възнаграждение в пълен размер. Към
21.12.2023г. и до момента ответникът не е заплатил на ищеца и дължимото
трудово възнаграждение за периода от 01.11. до 15.11.2023г. включително в
3
размер на 4678,60 лева, за който период ищецът също е изпълнявал трудовите
си задължения, а във фиша му за заплата за месеца е отразена самоотлъчка,
този път за цели 15 дни. Ищецът релевира, че работодателят дължи на ищеца,
на основание чл. 213, ал. 2 КТ и обезщетение в размер на 1701,40 лева за
незаконно недопускане на ищеца на работа за периода от 16.11.2023г. до
21.11.2023г. включително (4 работни дни). С оглед изложените съображения
ищецът счита, че предявените искове са основателни и доказани.
В указания законоустановен едномесечен срок по реда на чл.131 ГПК е
постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявения инцидентен
установителен иск като недопустим, поради липсата на правен интерес от
предявяването му. Същевременно оспорва предявените искове като
неоснователни и недоказани поради следните съображения: след заповедта от
26.10.2023 г. и прекратяването на допълнителното споразумение настъпва
рязка промяна в отношението на ищеца към работодателя и работата като
цяло; оспорва твърдението, че след въпросната заповед и по-конкретно в
периода 27.10.2023 г. - 15.11.2023 г. ищецът добросъвестно е изпълнявал
трудовите си задължения; оспорва обстоятелството, че работодателят е
приемал и одобрявал извършваната от ищеца в този период работа; заявява, че
ищецът не се е явил на работа в помещенията на работодателя на 27.10.2023 г.,
както и в следващите дни до уволнението му, като не е извършвал никаква
работа и не са му били разпределяни задачи от проектния мениджър; от
представените от ищеца екранни снимки от различни платформи не се
установява ищецът да е предоставял работна сила, съгласно изискванията на
трудовия договор по задачи, които са му били разпределени от ръководителите
на екипа; релевира, че по отношение на екранните снимки от платформата за
отчитане на работните часове („Аваза“), които влизат в отчета към крайния
клиент и му се фактурират ежемесечно, всеки член на екипа индивидуално и
сам въвежда работата си в часове ежедневно и седмично, без това да се
проверява или контролира от работодателя, като едва в края на месеца
проектният ръководител на екипа преглежда отчетите с часовете на всеки
отделен член и потвърждава дали те съответстват на реално свършена за
клиента работа, която да е годна да бъде фактурирана за съответния месец;
заявява, че от представената справка се установява, че макар и ищецът да е
въвеждал часове в периода от 27.10.2023 г. — 15.11.2023 г., те са отхвърлени
от проектния ръководител и са отпаднали от отчета, защото не са били
свързани с реално извършена за клиента работа. С оглед изложените
съображения намира предявените искове за неоснователни. Във връзка със
законосъобразността на уволнението и с твърдението на ищеца за нищожност
на чл.12 от споразумение от 07.10.2022г., в отговора на исковата молба са
развити подробни съображения, че не е налице противоречие между чл.118 КТ
и чл.12 от споразумението, както и че чл.118 КТ е обща норма спрямо
специалната такава на чл.107з, ал.6, т.2 КТ. Именно последната разпоредба
дава възможност при уговаряне на работа от разстояние в самото
споразумение да се уговорят условията и възможността за преминаване на
работа от разстояние в работа в помещение на работодателя и обратно.
Излагат се съображения, че посочената норма е използвана и въз основа нея в
4
чл.12 от споразумението между страните от 07.10.2022г. е уговорена подобна
възможност като потестативно право на работодателя по своя преценка да
преустанови действието на споразумението, а служителят да се върне на
работното си място в помещението на работодателя.
Съдът, като прецени представените по делото доказателства и обсъди
доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове, както следва:
Инцидентен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 12, ал. 1 от сключено между страните
по делото допълнително споразумение от 07.10.2022г., като противоречаща на
нормите на чл. 118, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 КТ;
Иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на
незаконосъобразността и отмяна на уволнението, извършено със Заповед №
31/20.11.2023г. на управителя на ***;
Иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца
на заеманата до уволнението длъжност;
Искове с правно основание чл. 128, т.2 КТ за заплащане на сумата от
1276.00 лева - неплатено трудово възнаграждение за 27.10.2023 г.; 30.10.2023
г., и 31.10.2023 г., както и сумата от 4678.60 лв. - неплатено трудово
възнаграждение за периода 01.11.2023 – 15.11.2023 г., ведно със законните
лихви върху главниците, считано от 09.01.2024г. /датата на депозиране на ИМ/
до окончателното изплащане на вземането;
Иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за сумата от 1701.40 лева
обезщетение за недопускане до работа за времето от 16.11.2023г. до
21.11.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
09.01.2024г. /датата на депозиране на ИМ/ до окончателното изплащане на
вземането.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
За основателността на предявения иск, в доказателствена тежест на ищеца
е да установи недействителност в най-тежката форма – нищожност на
съдържанието на чл. 12, ал. 1 от сключено между страните по делото
допълнително споразумение от 07.10.2022 г., като противоречаща на нормите
на чл. 118, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 КТ.
От приобщените по делото писмени доказателства безспорно се
установява, че между страните по делото е възникнало валидно трудово
правоотношение въз основа на сключен безсрочен Трудов договор № *** г.,
съгласно който ищецът е назначен на длъжност „Програмист“, с месечно
брутно трудово възнаграждение от 9357,41 лв., и с място на работа - гр. ***,
като служителят следва да изпълнява трудовите си функции в предприятието
на работодателя находящо се в гр. ***, ***, бул. *** или на друго такова място
в гр. ***, където би било необходимо или указано от работодателя (напр. на
обект на клиент на работодателя). С Допълнително споразумение към
трудовия договор, сключено на 07.10.2022 г. страните са договорили, че
5
служителят има право да извършва възложената му работа от разстояние, на
място различно от помещенията на работодателя, като за целта използва
информационни технологии, както и че работата ще бъде извършвана на
адреса на местоживеене на ищеца, а именно: гр. ***, ул. ***.
Видно от текста на атакуваната разпоредба на чл. 12, ал. 1 от
допълнителното споразумение, страните са се договорили следното:
„Настоящото споразумение може да бъде прекратено от Работодателя,
ако той установи и/или прецени, че работата на Служителя от разстояние
не допринася за постигане на желаните резултати и/или не покрива
очакванията по отношение на резултатите и ефективността на работния
процес“.
Настоящият съдебен състав намира, че цитираният текст на чл. 12, ал. 1
от допълнителното споразумение, не противоречи на императивна правна
норма за забрана за едностранно изменение на трудовия договор.
От съдържанието на процесното допълнително споразумение се
установява, че същото урежда единствено отношенията между работодателя и
служителя по реда на чл. 107з КТ, предвиждайки право за последния да
извършва възложената му работа от разстояние, на място различно от
помещенията на работодателя – на адреса му по местоживеене в гр. ***. Със
сключването му не се променят определеното мястото на работа – гр. ***,
което е изрично посочено в чл. 3.1. от трудовия договор; длъжността и
размерът на основната заплата на служителя. Следователно едностранното
прекратяване на действието на допълнителното споразумение, попада изцяло
в хипотезата на чл. 118, ал. 2 КТ и не се смята за изменение на трудовото
правоотношение, вкл. в допълнително договореното му съдържание. В тази
връзка следва да се посочи разграничението между понятията „място на
работа“, което съгласно чл. чл. 66, ал. 3 КТ е седалището на предприятието,
доколкото друго не е уговорено (в случая съвпада с договореното – гр. ***) и
„работно място“, което съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 4, изр. 2 от ДР
на КТ, при извършване на надомна работа и работа от разстояние работно, е
място в помещение в дома на работника или служителя или в друго
помещение по негов избор извън предприятието, където се извършва
работата. В случая с прекратяване на допълнителното споразумение се
променя единствено работното място на служителя /определено като
временно/ и се възстановява предходно договореното работно място, на
адреса на предприятието на работодателя в гр. ***, като мястото на работа не
се променя. За пълнота следва да се посочи, че режимът на работа от
разстояние при условията на чл. 107з КТ и следващите предполага взаимно
съгласие на страните по трудовото правоотношение, като нито за
работодателя, нито за работника този режим на изпълнение на трудовите
задължения не може да бъде наложен от насрещната страна, в който смисъл е
разпоредбата на чл. 107з, ал. 4 КТ, както и общия разум вложен от
законодателя в института на посочените нормативни текстове.
По изложените съображения искът по чл. 26, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
6
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
За основателността на предявения иск, в доказателствена тежест на
ответника е да установи в процеса, при условията на пълно и главно доказване
възникнало потестативното право да прекрати правоотношението с ищеца на
основание чл. 330, ал.2, т.6 КТ: за ***ието, за което е наложено наказание са
изискани обяснения от ищеца по реда на чл. 193, ал. 1 КТ; наказанието е
наложено в рамките на преклузивния срок по чл.194 КТ, при спазване на
изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, относно формата и съдържанието на
заповедта за дисциплинарно наказание и при спазване на критериите за
определяне на дисциплинарното наказание, предвидени в чл. 189 КТ; ***ието,
за което е наложено наказанието на ищеца е извършено от него и представлява
дисциплинарно нарушение.
По делото е представена Заповед № 31/20.11.2023 г. издадена от
управителя на ответното дружество, от съдържанието на която се установява,
че работодателят е приел, че с поведението си ищецът е извършил системни
нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в неизпълнение на
законните нареждания на работодателя и с оглед тежестта на нарушенията,
обстоятелствата при които са извършени и поведението на служителя при
извършването им е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“, като е
посочено, че трудовото правоотношение със служителя е прекратено, считано
от 20.11.2023 г.
Не е спорно по делото, а от събраните по делото писмени доказателства
се установява, че със Заповед № 20/26.10.2023 г., работодателят е прекратил,
считано от 27.10.2023 г., действието на допълнително споразумение от
07.10.2022 г., сключено към Трудов договор № *** г., в резултат на което
работното място на ищеца е определено, съгласно трудовия договор – на
адреса на предприятието в гр. ***. С писмо от 27.10.2023 г., ищецът е
уведомил ответното дружество, че счита уговорката по чл. 12 от
допълнителното споразумение за недействителна, поради което ще продължи
да изпълнява служебните си задължения „от разстояние“ – на адреса си по
местоживеене.
По делото са представени 13 бр. констативни протоколи, съставени от
управителя на ответното дружество, в присъствие на свидетели /служители на
работодателя/, в които е удостоверено, че ищецът не се е явил на работното си
място в офиса на дружеството на адрес бул. *** и не е уведомил прекия си
ръководител за отсъствието си на дните 27.10.2023 г; 30.10.2023 г.; 31.10.2023
г.; 01.11.2023 г.; 01.11.2023 г.; 02.11.2023 г.; 03.11.2023 г.; 06.11.2023 г.;
07.11.2023 г.; 08.11.2023 г.; 09.11.2023 г.; 10.11.2023 г.; 12.11.2023 г. и
13.11.2023 г.
Обстоятелството, че на посочените дати, ищецът не се е намирал на в
офиса на дружеството на адрес бул. ***, не е спорно между страните по
делото. Спорно е доколко същото представлява нарушение на трудовата
дисциплина и е основание за налагане на процесното наказание
„дисциплинарно уволнение“.
Във връзка с горното, работодателят е отправил двукратно искане за
7
писмени обяснения от служителя, които са получени от последния, съответно
на 13.11.2023 г. и на 14.11.2023 г. В отговор на първото искане, ищецът отново
е посочил, че счита разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от сключено между страните
по делото допълнително споразумение от 07.10.2022 г., за нищожна, като
противоречаща на чл. 118, ал. 1 КТ и чл. 8, т. 3 от Правилника за вътрешния
трудов ред на *** за едностранно изменение на трудовото правоотношение, а
по второто искане е дал обяснения, че на посочените в същото дати и часове -
27.10.2023г. в 10,03 и 13.59 часа, на 30.10.2023г. в 09.47 и 13.20 часа и на
03.11.2023г. в 08,59 часа, се е намирал на работното си място по местоживеене
и е изпълнявал задълженията си.
От представената по делото кореспонденция чрез електронна поща, както
и от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че на
13.11.2023г е преустановен достъпа на ищеца до платформата „Слак“, чрез
която се е осъществявала ежедневната комуникация на работния екип, за което
уведомил преките си ръководители и получил отговор от ръководителя на
проекта - свидетеля ***, че няма информация за причините и ще направи
проверка.
На 16.11.2023 г. е преустановен достъпът на ищеца до служебния му
профил в хранилището на системата „Гитхъб“ (github.com), в която са се
публикували създадените от него програмни кодове, вкл. по проекта Хедера,
по който същият е бил ангажиран до този момент.
На 22.11.2023 г. на ищеца атакуваната Заповед № 31/20.11.2023г. на
управителя на ***, за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно
уволнение“ и за прекратяване на трудовото правоотношение.
Видно от мотивите на оспорената заповед е прието, че с поведението на
ищеца е налице неизпълнение на законните нареждания на работодателя,
свързани със спазване на установеното работно време и работно място.
Неявяването на ищеца в офиса на ответното дружество, както и неоткриването
му от служителите на куриерска фирма в рамките на работното му време на
работното му място по адреса по местоживеене, са квалифицирани като
допуснати системни нарушения на трудовата дисциплина, които могат да
бъдат определени и като тежки, не само защото служителят е отсъствал от
работното си място и не е бил на разположение на работодателя през цялото
уговорено работно време, а също и с оглед на задължението на работодателя
да осигури здравословни и безопасни условия на труд, включително и на
временното работно място, както и обективната отговорност, която носи при
евентуално настъпване на трудова злополука. Поради това и предвид дадената
оценка на тежестта на нарушенията, обстоятелствата при които са извършени
и поведението на служителя при извършването им, на основание чл. 188, т. 3
от КТ във връзка с чл. 195 КТ и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, работодателят е
наложил на ищеца наказание “дисциплинарно уволнение” и е прекратил
трудовото правоотношение.
Настоящият съдебен състав намира, че е спазена процедурата по чл. 193,
ал. 1 КТ, а именно: преди налагане на дисциплинарното наказание
работодателят да изслуша нарушителя, съответно да приеме писмените му
8
обяснения, и след оценка на събраните данни да вземе решение за налагане на
дисциплинарно наказание. В трайната съдебна практика се приема, че
посоченото изискване е въведено, за да се осигури възможност за защита на
работника и същевременно да се даде възможност на работодателя да прецени
всички обстоятелства, свързани с констатираното нарушение, както и че
искането и вземането на устни или писмени обяснения от работника не е
подчинено на никакви формални изисквания. Когато на работодателя станат
известни обстоятелства за нарушаване на трудовата дисциплина, той трябва да
получи от работника обяснения по тях, без да е необходимо да са посочени
обективните и субективни елементи на изпълнителното ***ие или правната
му квалификация. Достатъчно е по разбираем за работника начин да бъде
изложено за какво се искат обясненията, т.е. последният да е разполагал с
възможност да даде обясненията си, след като се е ориентирал в
обстоятелствата, за които те му се искат. Следователно, смисълът на
посочената по-горе разпоредба е да е спазено което и да е от посочените в нея
изисквания – за изслушване на служителя или за даване на писмени
обяснения, тъй като се касае за алтернативни форми на защита, като при
наличието на която и да е от посочените хипотези правата на работника биха
били защитени в максимална степен. Следва да се посочи също така, че
работодателят не е длъжен да възприеме защитната позиция на работника или
служителя, като очевидно налагането на дисциплинарно наказание
свидетелства, че той не е приел обясненията за оневиняващи. В настоящия
случай съдът намира, че от приетите по делото писмени доказателства, се
установява, че работодателят е изискал от служителя обяснения по реда на чл.
193 КТ, посочвайки повода за това, последният е депозирал пред работодателя
си такива, доколкото е изпратил на електронната поща на управителя на
ответника обясненията си, в които е обсъдил вменените му дисциплинарни
нарушения, изразявайки защитната си позиция по тях, от което става ясно, че
същият е разбрал в какво се изразяват те и е формирал отношение към същите
в момент, предхождащ по време налагането на дисциплинарното наказание,
поради което формално процедурата е спазена. В допълнение следва да се
отбележи, че процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание е
издадена на 20.11.2023 г., като е връчена на работника на 22.11.2023 г., т.е.
след получаването на обясненията от страна на работодателя.
На следващо място, настоящият съдебен състав приема, че необходимо
съдържание на писмената заповед за налагане на дисциплинарно наказание по
смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, са фактическите признаци на нарушението – кога
и от кого е извършено то и в какво се изразява. Задължението по посочения
законов текст за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед
изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, спазването
на сроковете по чл. 194 КТ, както и възможността на наказания работник или
служител за ефективна защита в хода на съдебното производство при
обжалване на наложеното наказание. Следователно достатъчно е нарушението
на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника или
служителя начин, който да узнае за фактическите и правните основания за
налагане на наказанието, за да може да защити правата си, включително и по
9
съдебен ред.
Настоящият съдебен състав намира, че заповедта, с която на ищеца е
наложено дисциплинарно наказание – уволнение, отговаря на изискванията за
мотивиране по чл. 195, ал. 1 КТ. В нея е посочен период, в който
работодателят твърди, че са извършени нарушенията, описани са
обстоятелствата, при които са извършени и в какво се изразяват нарушенията.
Работодателят е посочил и законовите текстове, под които счита, че се
подвеждат описаните нарушение, но следва да се посочи, че евентуалното
несъответствие между описаното нарушение и правната му квалификация
само по себе си не води до незаконност на уволнението, а е от значение за това
дали визираното ***ие принципно представлява нарушение на трудовата
дисциплина, обосноваващо дисциплинарно уволнение /в този смисъл Решение
№ 318 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 120/2009 г., III г. о., ГК/.
Доколкото се установи формалната законосъобразност на заповедта,
следва да се изследва дали ищецът е извършил вменените му нарушения на
трудовата дисциплина.
Не е спорно по делото, че ищецът, въпреки нарочно издадената заповед за
прекратяване на допълнителното споразумение от 07.10.2022 г. и
възстановяване на местоположението на работното му място, съобразно
договореното с трудовия договор – в офиса на дружеството, не се е явил на
посочените дати за да изпълнява трудовите си задължения. Във връзка с
изводите на съда по отношение на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за
законосъобразност на издадената Заповед № 20/26.10.2023 г., то следва, че
ищецът е допуснал нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.
187, т. 7 и т. 10 КТ, доколкото не е изпълнил законно нареждане на
работодателя във връзка с изпълнение на трудовите си задължения на
конкретно посоченото в трудовия договор работно място.
Настоящият съдебен състав намира, обаче че оспорената заповед е
незаконосъобразна, тъй като наложеното със същата
наказание“дисциплинарно уволнение”, не съответства на тежестта на
извършените нарушения.
При определяне на дисциплинарното наказание, съгласно разпоредбата на
чл. 189, ал. 1 КТ, работодателят е длъжен да съобрази наказанието с тежестта
на нарушението, обстоятелствата, при което е извършено и цялостното
поведение на работника или служителя. Преценката на тежестта на
нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи
отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число
характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените
задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни
неблагоприятни последици за работодателя, поправими ли са или не,
обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и
субективното отношение на работника/служителя към конкретното
неизпълнение, дали нарушението е извършено еднократно или многократно и
пр. В разглеждания случай по делото не са събрани доказателства, от които да
се установява, че ищецът е бил наказван за извършени от него нарушения на
10
трудовата дисциплина преди процесния случай, т.е. същият е с „чисто“
дисциплинарно минало.
От събраните по делото доказателства – както писмените (екранни
снимки), така и гласните – чрез разпит на свидетелите А. Г. М., ***, *** -
технически ръководител и *** – проектен мениджър се установява, че на
посочените в заповедта работни дни - 27.10.2023 г; 30.10.2023 г.; 31.10.2023 г.;
01.11.2023 г.; 01.11.2023 г.; 02.11.2023 г.; 03.11.2023 г.; 06.11.2023 г.; 07.11.2023
г.; 08.11.2023 г.; 09.11.2023 г.; 10.11.2023 г.; 12.11.2023 г. и 13.11.2023 г., ищецът
е изпълнявал трудовите си задължения. В този смисъл са показанията на св.
М., който сочи, че до 15.11.2023 г., ищецът е присъствал и взимал участие в
ежедневните работни срещи на екипа, които са се осъществявали чрез
платформата Google meet. За времето преди 26.10.2023 г. и в периода от
26.10.2023г. до 16.11.2023г. не е имало разлика в начина, по който ищецът
изпълнявал задълженията си, като получавал задачи от ръководителя си и
създавал кодове. Съдът кредитира показанията на св. М., които са ясни и
логични и почиват на личните му и непосредствени впечатления за работния
процес, доколкото същият е работел в един екип заедно с ищеца по проект
„Hedera-sdk-go“ и е имал възможност пряко да възприеме обстоятелствата
около извършваната от него работа, още повече, че именно св. М., който е
изпълнявал функции на технически ръководител, заедно с „мениджър
проекти“ е разпределял задачите възлагани на екипа, част от който е бил и
ищеца. В същия смисъл са и показанията на свидетеля ***. От показанията на
св. ***, св. *** и св. ***, се установява, че служителите са възприели т.нар.
„смесен режим на работа“ при който три работни дни са присъствени в офиса
на дружеството и два дни са отработвани от разстояние (хоум офис), въпреки,
че видно от приобщените по делото допълнителни споразумения, сключени
към трудовите договори на ***, *** ***, ***, А. М., *** и *** ***, такава
уговорка не същестува. Допълнителните споразумения по чл. 107з КТ са
идентични по съдържание (с изключение на адреса на т.нар. „временно
работно място“), и съдържат единствено изискване, обективирано в текста на
чл. 7, ал. 1, служителите да организират работното си време, така че да са на
разположение на работодателя, съгласно договореното работно време, на
временното работно място, посочено в чл. 2, ал. 1, както и да спазват
указанията по разпределението на работното време на прекия си ръководител.
Съдът не споделя тезата на ответника, че т.нар. смесен режим на работа 3:2 –
присъствени офис дни, към неприсъствени дни, се извежда по тълкувателен
път от общия разум на допълнителните споразумения на служителите,
доколкото посоченият режим е произволен и не се съдържа в писмените
съглашения, по повод на които е възникнало трудовото правоотношение или
при неговото изменение, по общо съгласие между работодателя и
служителите.
Обстоятелството, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения през
времето, посочено е заповедта за дисциплинарното му уволнение се
установява и от показанията на св. ***. По време на разпита си пред съда,
свидетелят потвърждава, че на 30.10.2023 г. е поставил задача на ищеца, както
и че в изпълнение на поставената му задача, същият е публикувал кодове за
11
решаване на проблема в системата Github на 30.10, 31.10, 01.11; 02.11; 03.11.;
06.11 и 07.11.2023 г., като на 31.10.2023 г. ищецът е качил нова версия на
„Hedera-sdk-go“ (v2.32.0 – л. 59 от делото). Съдът не възприема субективната
оценка, изложена в показанията на св. ***, че системата Github е публично
достъпна, поради което всяко лице, което има желание може да допринесе за
развитието на проекта Hedera-sdk-go“, /pro bono/, доколкото създаването на
кодове и допълнителните дейности по поддръжка и актуализация на
софтуерни продукти е високо квалифициран и скъпо платен труд, който е
осъществяван от ищеца в качеството му на служител на ответното дружество,
срещу заплащане на възнаграждение и не е свързан с благотворителна или
обществено полезна дейност.
Настоящият съдебен състав намира, че като не се е съобразил с
изменението на работното си място, след връчването на Заповед от 26.10.2023
г. за прекратяване на допълнителното споразумение от 07.10.2022 г. и
възстановяване на договореното такова с трудовия договор – в офиса на
дружеството, ищецът е допуснал нарушение на трудовата дисциплина.
Доколкото обаче, същият е продължил да престира работна сила – получавал е
и е изпълнявал задачи, възложени от преките ръководители на екипа, то
допуснатото нарушение, не може да бъде санкционирано с най-тежкото
дисциплинарно наказание – уволнение. След преценка и анализ на
поведението на служителя и доколкото няма данни за предходно наложено
наказание за нарушения на трудовата дисциплина, работодателят е следвало
да избере наказание измежду текстовете по т. 1 и т. 2 на чл. 188 КТ –
„забележка“ или „предупреждение за уволнение“ в случай на обстоятелства,
които го квалифицират като тежко, но не и непосредствено да уволни ищеца.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск по чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид основателността на иска с по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и с оглед
обстоятелството, че трудовото правоотношение между страните е безсрочно,
основателен се явява и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на
предишната работа, поради което ищецът следва да бъде възстановен на
заеманата преди уволнението длъжност в предприятието на ответника.
По исковете с правно основание чл. 128, т.2 КТ.
За основателността на този иск в тежест на ищеца е да докаже, че е
престирал съобразно уговореното, а за ответника е възникнало задължението
за заплащане на месечно трудово възнаграждение в претендирания размер.
В тежест на ответника при установяване на горните факти е да докаже
заплащането на трудовото възнаграждение, както и обстоятелствата
изключващи или намаляващи задълженията му в претендирания с исковата
молба размер.
В случая, страните са се намирали в трудово правоотношение, което е било
прекратено на 22.11.2023 г. – с връчване на атакуваната заповед за уволнение.
Съобразно изложеното по предявения иск по чл. 344, ал. 1. Т. 1 КТ и доколкото
се установи, че служителят е изпълнявал трудовите си задължения, следва да
се приеме за установено, че за посочените дни 27.10.2023 г.; 30.10.2023 г., и
12
31.10.2023 г., както и за периода 01.11.2023 – 15.11.2023 г., ищецът е престирал
труд, съобразно уговореното, а за ответника е възникнало задължението за
заплащане на дължимото трудово възнаграждение.
От заключението на вещото лице по допусната, изготвена и приета в
производстството съдебно-счетоводна експертиза се установява по делото, че
средно дневното брутно трудово възнаграждение на ищеца за м. октомври
2023 г. е в размер на 425.34 лв. /9 357.41 : 22 = 425.425.3368/, като / за три
работни дни от м.октомври 2023г., същото възлиза на сумата от 1 276.01 лв.
Вещото лице е констатирало, че съгласно представения фиш за заплата за
м.октомври 2023 г., работодателят е начислил брутно трудово възнаграждение
за отработени 18 работни дни и за 1 ден платен отпуск, общо за 19 дни, в
резултат на което на ищеца е преведена сума в размер на 6 831.59 лв. - нетно
възнаграждение за 19 работни дни от м.октомври 2023г. Не е изплатено
възнаграждение за 3 работни дни - 27.10.2023 г.; 30.10.2023 г., и 31.10.2023 г.,
квалифицирани във фиша за работна заплата като „самоотлъчка”, които
възлизат на сумата от 1 276.01 лв. От извършения преглед на фиша за заплата
на ищеца за м. ноември 2023г., експертът е установил, че периодът от
01.11.2023г. до 21.11.2023г. е отразен като самоотлъчка 15 дни, с нулево
възнаграждение. Вещото лице е изчислило, че брутното възнаграждение за
периода от 01.11.2023г. до 15.11.2023г. вкл. възлиза на сумата в размер на
сумата от 4 678,74 лв.
От страна на ответника не беше проведено пълно и главно доказване на
обстоятелството, че е извършено плащане на дължимото в полза на ищеца
трудовото възнаграждение за процесния период, както и обстоятелства
изключващи или намаляващи задълженията му в претендирания от ищеца
размер, поради което предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ са основателни и
следва да бъдат уважени. Върху главницата, представляваща незаплатено
трудово възнаграждение, следва да се присъди и законна лихва, считано от
датата на завеждане на исковата молба в съда /09.01.2024 г./ до окончателното
изплащане на вземането
По иска с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ
За да се дължи обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ, е необходимо и
достатъчно условие работникът дори и еднократно да е посетил
предприятието на работодателя и да е изявил готовност да престира труд по
трудовото правоотношение. Той следва да е изпълнил задължението си за
явяване на работа, на което съответства задължението на работодателя да го
допусне да изпълнява трудовите си функции. В случая, считано от момента на
преустановяване на действието на допълнителното споразумение за работа от
разстояние /27.10.2023 г. съгласно Заповед № 20/26.10.2023г. на управителя на
дружеството/, отказът на ищеца да изпълнява трудовите си задължения в
офиса на работодателя, препятства квалифициране на последвалите действия
на работодателя като противоправни. Отказът на ищеца да изпълни заповедта
на работодателя във връзка с работното място, съставлява нарушение на
трудовата дисциплина, прекъсващо причинната връзка между недопускането
му до работа и търпените вреди. От момента на този отказ обезщетение не се
дължи (в този смисъл вж. Решение № 739 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. №
13
1184/2024 г., IV г. о., ГК.). С оглед, изложеното съдът намира, че предявеният
иск по чл. 213, ал. 2 КТ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските.
При този изход на спора, право на разноски възниква и за двете страни,
съобразно уважената, респ. отхвърлената част от исковете. И двете страни са
направили възражение за прекомерност на адв. възнаграждение заплатено от
насрещната страна, които съдът като съобрази правната и фактическа
сложност на делото, както и броя на проведените открити съдебни заседание,
намира за неоснователни. Извършената адвокатска работа по настоящото дело
от процесуалните представители, съответства на договорения размер на
адвокатското възнаграждение, заплатено и от двете страни по делото.
Ищецът претендира разноски, съобразно списък по чл. 80 ГПК, в общ
размер на сумата от 2300 лв., от която 2 000 лв. – адв. възнаграждение,
изплатено изцяло и в брой, съобразно представен ДПЗС (л. 8). Ищецът има
право на разноски в частта, с която са уважени предявените искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание
чл. 128, т. 2 КТ. В представения от ищеца договор за правна защита и
съдействие не е посочено каква част от адвокатското възнаграждение за кой от
предявените искове се отнася, поради което съдът приема, че претендираният
размер следва да се раздели на 5, колкото са и предявените искове, като на
ищеца бъде присъдена сумата от 1200 лв. – адв. възнаграждение, и сумата от
180 лв. – депозит за СТЕ, съобразно броя на уважените искове.
Ответникът на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК следва да заплати в полза на
бюджета на съда, държавна такса за всеки от уважените искове, а именно –
сумата в общ размер 160 лв. – д.т. по исковете с правна квалификация по чл.
344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ (по 80 лв. за всеки иск); сумата от 202 лв. – д.т. по
исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, както и сумата в размер на 400
лв. за депозит ССчЕ, или общо – 762 лв.
На основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК дължимата
държавна такса по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, ЗЗД и чл. 213, ал.
2 КТ, следва да останат за сметка на бюджета на съда.
Ответникът има право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК по
иска с правно основание чл. 26, ал. 1, ЗЗД и чл. 213, ал. 2 КТ. В представения
от ответника договор за правна защита и съдействие не е посочено каква част
от адвокатското възнаграждение за кой от предявените искове се отнася,
поради което съдът приема, че претендираният размер следва да се раздели на
5, колкото са и предявените искове. Следователно на основание чл. 78, ал. 4
ГПК, в полза на ответника следва да се присъди сумата от 1 159,20 лева –
адвокатско възнаграждение в производството, съразмерно броя на
отхвърлените искове
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
14
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
уволнението на Е. Д. П., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. ***, извършено
със Заповед № 31/20.11.2023 г. на работодателя ***, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***, бул. ***, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, Е. Д. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. ***, ул. *** на заеманата преди уволнението
длъжност - „Програмист“, в предприятието на ***, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***, бул. ***.
ОСЪЖДА на осн. чл. 128, т. 2 КТ, ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, бул. *** да заплати на Е. Д. П., ЕГН **********, с адрес:
гр. ***, ул. *** сумата от 1 276,01 лв. (хиляда двеста седемдесет и шест лева и
01 стотинки) – неплатено трудово възнаграждение за 27.10.2023 г.; 30.10.2023
г., и 31.10.2023 г., както и сумата от 4 678,74 лв. (четири хиляди шестстотин
седемдесет и осем лева и 74 стотинки) - неплатено трудово възнаграждение за
периода 01.11.2023 г. – 15.11.2023 г., ведно със законната лихва върху
посочените суми, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
/09.01.2024 г./ до окончателното им изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Д. П., ЕГН **********, срещу ***, ЕИК
***, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожността на чл. 12, ал. 1 от сключено между страните по делото
допълнително споразумение от 07.10.2022г., като противоречаща на нормите
на чл. 118, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 КТ.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Д. П., ЕГН **********, срещу ***, ЕИК
***, иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за присъждане на сумата от
1 701,40 лв. – обезщетение за недопускане на работа за периода 16.11.2023 г. –
21.11.2023 г.
ОСЪЖДА осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, бул. *** да заплати на Е. Д. П., ЕГН **********, с адрес:
гр. ***, ул. *** сумата от 1 380 лева (хиляда триста и осемдесет лева) –
разноски за производството.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, Е. Д. П., ЕГН **********, с адрес:
гр. ***, ул. ***, да заплати на ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, бул. *** сумата от 1 159,20 лв. (хиляда сто петдесет и
девет лева и 20 стотинки) – разноски за производството.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, ***, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: гр. ***, бул. ***, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Софийски районен съд, сумата от 762 лева (седемстотин
шестдесет и два лева).
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15