№ 1546
гр. София, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Кристина Филипова
Мария Райкинска
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20221000500845 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 266774/01.12.2021 г. по гр.д. № 1458/2020 г. на СГС, I-1 състав, е
осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на З. Ц. Г., на основание чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 2500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 198,
ал. 1 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по внохд № 1648/2015 г. по описа
на СГС,, ведно със законната лихва от 05.02.2017 г. до изплащането, като искът е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 29 000 лева и искането за
присъждане на законна лихва за периода 15.10.2015 г. – 04.02.2017 г.
С определение от 12.05.222 г. СГС е изменил първоинстанционното решение в
частта за разноските, като е присъдил на З. Г. разноски за държавна такса в размер на
10 лева, но е оставил без уважение искането за изменение на присъденото адвокатско
възнаграждение.
Ищецът З. Ц. Г. е депозирал въззивна жалба против първоинстанционното
решение в неговата отхвърлителна част, с твърдения, че в тази част решението е
незаконосъобразно. Съдът нарушил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като Присъденият
размер бил несправедлив. Съдът не отчел всички доказателства по делото и практиката
на ВКС. Съдът недостатъчно отчел засягането на личността на ищеца и неправилно
преценил свидетелските показания като заинтересовани. Съдът неправилно приел, че
законна лихва не се дължи от 15.10.2015 г., когато влязла в сила оправдателната
присъда, а от 04.02.2017 г.
Ответникът Прокуратура на Република България не е депозирал отговор на
въззивната жалба на ищеца, но са депозирали въззивна жалба, с която ожалват
първоинстанционното решение в неговата осъдителна част с твърдения, че решението
1
е постановено при нарушение на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и е необосновано. Съдът посочил всички относими към определяне размера
на обезщетението обстоятелство, но не посочил в мотивите си, кое счита, че е в
причинна връзка с незаконосъобразни действия на прокуратурата, и кое какъв размер
на обезщетението обосновава. Ищецът не успял да докаже и наличие на
неимуществени вреди, които да са в причинна връзка с повдигнатото му обвинение. Не
били ангажирани никакви доказателства относно твърдението за влошаване на
здравословното му състояние. Поддържа, че всички действия на Прокуратурата били
законосъобразни и не само пожелателни, но и необходими. Нямало данни и за изнесена
от Прокуратурата информация до медиите. Присъденото обезщетение не било
определено в съответствие с критериите за справедливост, поради което бил нарушен
материалния закон. Същото било завишено и не отговаряло на действително
претърпените от ищеца неимуществени вреди. Същото противоречало на практиката
на ВКС и на икономическия стандарт в страната. Моли да бъде отменено
първонистанцинното решение в обжалваната част и искът да бъде отхвърлен, а
евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено.
Ищецът не е депозирал отговор на въззивната жалба на Прокуратуата, но в срока
за отговор е депозирал насрещна въззивна жалба, идентична по съдържание с
първоначалната въззивна жалба. Въпреки дадената му възможност да обоснове правен
интерес от насрещната въззивна жалба, ищецът не е обосновал такъв интерес.
Ищецът З. Г. е депозирал и частна жалба срещу определението от 12.05.2022 г. в
частта, с която е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта
за присъдения адвокатски хонорар по чл. 38, ал. 2 ЗА. Намира, че при уважен иск за
2500 лева, адвокатското възнаграждение е по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и е 300 лева плюс 7% за
горницата над 1000 лева, или общо 405 лева. Моли да бъде уважена молбата му за
присъждане на 405 лева адвокатски хонорар.
Прокуратурата не е депозирала отговор на частната жалба.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Ищецът З. Г. сочи в исковата си молба, че против него било образувано
досъдебно производство № ЗМ 3802/2013 г. по описа на 06 РУП-СДВР и на 30.01.2014
г. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.198, ал.1 НК. По внесения от
СРП обвинителен акт с присъда от 19.12.2014 г. по НОХД № 16631/2014 г. на СРС, 11
състав, бил признат за виновен, но впоследствие с влязла в сила на 15.10.2015 г.
присъда постановена по ВНОХД № 1648/2015г. на СГС, 12 въззивен състав, оправдан
по повдигнатото обвинение. Твърди като последица от незаконното обвинение, че е
претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в засягане честта, достойнството и
уронване доброто му име, изпаднал в стрес и търпял промяна в психичното състояние;
отдръпнали се близки и приятели; затворил се в себе си и ограничил социалните
2
контакти; непрекъснато имал главоболие, изтръпване на крайниците и проблеми с
говора, отговорност за обезщетяването на които носи държавата в лицето на
Прокуратурата на Република България. Искал е да му бъде присъдено обезщетение за
претърпените неимуществени вреди в размер на 29 000 лева, ведно със законната
лихва от 1510.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът Прокуратурата на Република България е оспорвал исковете по
основание и размер. Навеждали са твърдения, че по същото време спрямо ищеца имало
и друго наказателно производство с повдигнато обвинение за друго престъпление, за
което впоследствие бил осъден, поради което и да е търпял неимуществени вреди, те
не се намират в причинно-следствена връзка с процесното наказателно производство.
Поддържали са твърдения за прекомерност на претендираното обезщетение.
Направили са възражение за погасяване на част от лихвата за забава по давност.
От събраните пред първата инстанция доказателства се установява следното:
От приобщеното към доказателствата по делото ДП № ЗМ 3802/2013г. по описа
на 06 РУП-СДВР е видно, че същото е образувано на 08.12.2013 г. На 29.01.2014 г. със
заповед по ЗМВР З. Г. е бил задържан за срок от 24 часа, а на 30.01.2014 г. е привлечен
в качеството на обвиняем за това, че на 08.12.2013 г. в гр.София противозаконно отнел
дамска чанта с вещи на стойност 179.70лв. от владението на С. Л. М. с намерение
противозаконно да ги присвои, за което употребил сила - престъпление по чл.198, ал.1
НК. Взета му е мярка за неотклонение „подписка“.
На 29.08.2014 г. СРП е внесла обвинителен акт, въз основа на който е
образувано НОХД № 16631/2014г. по описа на СРС, 11 състав, приложено към
настоящото дело. След проведени четири заседания на 19.12.2014 г. съдът е
постановил присъда, с която е признал ищеца за виновен в извършването на
престъплението с определено наказание 10 месеца лишаване от свобода и отложено
изтърпяване по чл.66, ал.1 НК за срок от три години.
По жалба на ищеца е образувано ВНОХД № 1648/2015г. по описа на СГС,
12 въззивен състав, приключило с присъда на 15.10.2015 г., с която бил признат за
невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение. Оправдателната присъда е влязла в
сила на 15.10.2015 г.
От представените от Прокуратурата справки и от справката за съдимост на З. Г.
се установява, че през 2013 г. срещу ищеца е водено и друго досъдебно производство с
№ 3798/2013 г. на 06-РУП-СДВР, с повдигнато обвинение за престъпление по чл.195,
ал.1, т.4 НК, по което е бил осъден с присъда от 21.03.2019 г. по НОХД № 5783/2018 г.,
влязла в сила на 06.03.2020 г., с наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода,
изтърпяването на което е отложено по чл.66, ал.1 НК за срок от три години. По това
досъдебно производство през м. 01.2014 г. ищецът също е бил задържан за срок от 24
часа по ЗМВР.
За установяване търпените от ищеца неимуществени вреди по делото са
разпитани като свидетели родителите на ищеца Й. К. и Ц. К., които безпротиворечиво
сочат в показанията си, че в началото на 2014г. синът им престоял в ареста около три
дни. Като излязъл бил уплашен, не говорил с никого, не излизал от вкъщи и не се
срещал с приятели, защото му било неудобно, страдал от безсъние, не се хранел и
отслабнал значително, изпитвал страх, че ще влезе в затвора. И двамата не знаят по
същото време да е имал друго наказателно дело, но свидетелят К. сочи, че след този
случай синът му имал постановена присъда.
Други доказателства за търпените вреди не са събрани.
При така установеното от фактическа страна, от правна страна настоящият
състав намира следното:
3
Нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предвижда, че отговорността на държавата
се ангажира за вреди, причинени на гражданите от разследващите органи,
прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето
бъде оправдано. За да възникне тази отговорност следователно са необходими две
предпоставки: повдигане на обвинение за извършено престъпление и оправдаване на
лицето по повдигнатото обвинение с влязла в сила присъда. За да е основателен иск за
заплащане на обезщетение за вреди от незаконното обвинение следва да са доказани
още настъпили вреди в причинна връзка с незаконното обвинение и тяхната конкретна
интензивност във връзка с размера на обезщетението.
В случая в първоинстанционното производство е установено, че
Прокуратурата е повдигнала и поддържала обвинение срещу ищеца за извършено
престъпление от общ характер по чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК, както и че същият е оправдан
с влязла в законна сила на 15.10.2015г. присъда, като тези обстоятелства не са спорни в
настоящото производство, но е спорно какви вреди е претърпял З. Г. в причинна връзка
с незаконното обвинение, както и какъв е размера на следващото му се обезщетение за
неимуществени вреди.
В решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година
по описа на ВКС, ІV г. о. е разяснено, че обезщетението за неимуществени вреди в
хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или
правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални,
психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство,
добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да
възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото
лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото
наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в
последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е
притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у
личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото
в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени
вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е
уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за
такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични
увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му
среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в
исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. С оглед на приетото в
решението съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване
на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени
вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между
него и незаконното обвинение. В случаите когато се търсят и съответно установяват
увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено
главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това означава, че при
наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът може да присъди
обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други
доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване
на отговорността. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2013 година, постановено по
гр. д. № 1107/2012 година по описа на ВКС, ІV г. о. Същевременно в решение №
542/15.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1568/2011 година по описа на ВКС, ІV
г. о. е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното
благо, което в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е
доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое
негативно изживяване.
4
Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, но зависи от установените във всеки отделен
случай факти и обстоятелства, които имат значение за изхода на спора, за да се
прецени налице ли е конкретна хипотеза на закона, при която може да се ангажира
отговорността на държавата за вреди. С Решение № 40 от 13.05.2020 г. на ВКС по гр. д.
№ 2683/2019 г., III г. о. са обобщени критериите, които съдът следва да използва при
определяне на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди по следния начин:
Справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на
моралните вреди включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко
същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която засегнатите от
непозволеното увреждане блага имат за увреденото лице. Поради това съдът по иска по
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е длъжен да обвърже обществения критерий за справедливост с
преценка на конкретно проявените и установени по делото обстоятелства, които са от
значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото
чл. 4 ЗОДОВ препраща към чл. 52 ЗЗД. Такива обстоятелства са: принудителното
задържане на лицето от полицейските органи (обезщетяват се всички вреди, без оглед
кой държавен орган е конституиран като субституент на държавата на страната на
ответника по иска – така ТР № 5/15.06.2015 г., ОСГК, ВКС, по тълк. д. № 5/2013 г.);
броят на повдигнатите обвинения; тежестта на престъпленията и предвидените за тях
наказания; взетите мерки за процесуална принуда, тяхната тежест и продължителност;
общата продължителност на наказателното производство; фазите, през които е
преминало до основанието, което прави обвинението незаконно по смисъла на чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ; процесуалните действия, предприети от органите на наказателното
производство с участието на увреденото лице; неговата възраст, съдебното му минало
е негативното отражение на незаконното обвинение върху личността, обществения и
професионалния живот (вземат се пред вид преди, по време и след наказателното
производство); разгласяването в медиите и публичността; увреденото здраве.
От значение е също дали престъплението визира длъжностно качество, както
и други особености в субективния състав на престъплението (например користна цел),
особено когато незаконно обвиненото лице е заемало длъжност в държавен орган и/
или изпълняваната работа е в публичен интерес. В тези случаи, за да прецени
негативния ефект от незаконното обвинение, съдът е длъжен да съобрази
професионалните и морални изисквания към заеманата длъжност, а с това - и начина,
по който незаконното обвинение се е отразило върху кариерното развитие на
увреденото лице. Връзката на тези конкретно проявени факти с наказателното
преследване е предпоставка за адекватното обезщетение на накърнените морални
ценности.
При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и
връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който
незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на
увреденото лице. Тази връзка е израз на общественото проявление на критерия за
справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Справедливостта не съществува извън тези
конкретни условия. Те включват време и място на увреждането, етап на обществено-
икономическото развитие, конкретна икономическа конюнктура и
средностатистически стандарт на живот.
При съобразяване указанията, дадени с цитирана съдебна практика на ВКС и
с оглед на събраните доказателства се установяват претърпени от З. Г. неимуществени
вреди във връзка с повдигането и поддържането на обвинението, които обаче са само
естествените презумптивни вреди, които той е претърпял – страх от осъждане, стрес и
тревожност, унижение, накърняване на честта и достойнството му от обвинение в
5
престъпление с висока степен на обществена опасност, нарушение в социалните
отношения. Тези негативни усещания следва да се приеме обаче, че не са свързани
само с процесното наказателно производство, а и с друго такова, което е започнало
през 2013 г. и е водено паралелно с процесното, като е завършило с осъдителна
присъда.
Не се установява обаче твърдението, че ищецът е имал здравословни
проблеми, свързани с процесното наказателно производство.
Не са събрани и доказателства за други, различни от презумптивните вреди
или за техен особено висок интензитет.
Настоящият състав намира, че при установените обстоятелства, съдът следва
да приеме за доказан по основание иска за неимуществени вреди в граници, в каквито
те са засегнали ищеца конкретно. Изхождайки от горното и предвид възрастта на
пострадалия в периода на започването на наказателното производство (24 г.) – много
млада възраст, когато обикновено човек започва да намира своето място в обществото
и да се утвърждава сред останалите; характера и интензитета на причиненото му
увреждане, установения вид и интензитет на претърпените емоционални и психически
страдания и дискомфорт; че на същия е било повдигнато обвинение за тежко
умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което е било предвидено
наказание „лишаване от свобода” в значителен размер – от три до десет години;
времетраенето на настъпилите вреди, в т.ч. и с оглед продължителността на
наказателния процес – около две години, която не излиза извън рамките на разумния
срок за водене на наказателен процес; че ищецът е бил осъден на първа инстанция и
оправдан на втора инстанция; фактът, че няма данни да е била взета мярка за
неотклонение, която значително да е ограничавала правата му и значително да се е
отразила на ежедневието му, липсата на данни незаконното обвинение да има траен
негативен ефект върху здравето, в личния и социален живот на ищеца; както и
предвидения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта, при съобразяване
икономическите условия в страната към 2016 г., съдът намира, че доказаните
неимуществени вреди на З. Г. ще бъдат репарирани с обезщетение в присъдения от
първата инстанция размер от 2500 лева. Предвид това неоснователно е възражението
на ищеца, че присъденото от първата инстанция обезщетение не покрива всички
претендирани и съответно доказани неимуществени вреди.
Неоснователно е оплакването на Прокуратурата, че съдът не взел предвид, че
всички действия на Прокуратурата били законосъобразни. Щом са довели до
оправдателна присъда, същите са в крайна сметка незаконосъобразни, тъй като
Прокуратурата явно не е извършвала правилна преценка на обстоятелствата и
събраните доказателства по случая, което в крайна сметка е довело до оправдателна
присъда. Неоснователно е и оплакването, чене са доказани никакви неимуществени
вреди – както бе посочено по-горе налице са най-малко презумптивните вреди, които
всеки търпи във връзка с повдигнато незаконно обвинение в тежко умишлено
престъпление, като липсват каквито и да е данни за личностни или други особености
на ищеца, които да изключват посочените презумптивни вреди.
Определеното обезщетение следва да бъде присъдено ведно със законната
лихва. Началният момент, от който се дължи законна лихва е датата на влизане на
оправдателната присъда в сила, както правилно е приел и СГС (така т. 4 от
Тълкувателно дело № 3/2005 г. по тълк. дело № 3/2004 на ОСГК). Ответникът обаче е
направил своевременно възражение за погасяване на част от вземането за лихва по
давност. Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията за лихва се погасяват с тригодишна
давност, а съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иск.
Оправдателната присъда на З. Г. е влязла в сила на 15.10.2015 г., когато е започнала да
6
тече законна лихва върху дължимото се обезщетение. Течението на същата е
прекъснато с предявяване на исковата молба на 04.02.2020 г. Следователно, непогасена
по давност е лихвата, започнала да тече от 05.02.2017 г. насетне, защото за първи път
от тази дата до предявяване на иска не са изтекли три години. Ето защо е
неоснователно оплакването на ищеца, че първата инстанция неправилно е присъдила
лихва от 05.02.2017 г.
Предвид достигане от настоящата инстанция до краен извод, идентичен с този
на първата инстанция, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
изцяло.
Насрещната въззивна жалба на ищеца следва да бъде върната, като
депозирана без правен интерес – същата дублира по съдържание вече депозираната в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба на ищеца.
По частната жалба
Процесуалният представител на ищеца се оплаква срещу размера на
адвокатското възнаграждение, определено от СГС по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. По този
размер настоящата инстанция намира следното:
При претенция в размер на 29 000 лева, при определяне размера на
дължимото се минимално адвокатско възнаграждение приложим е чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й
към 03.02.2020 г. (датата на договора за права защита й съдействие, в който е
уговорено безплатно представителство от адв. Е. К.). Или минималното
възнаграждение възлиза на 1400 лева. Редуцирано съобразно уважената част от иска,
ответникът дължи да заплати на адв. К. 120.68 лева. До аналогичен извод е достигнала
и първата инстанция, като е приела, че се дължат 120.69 лева. Ето защо и предвид
достигане от въззивната инстанция до сходен извод частната жалба е неоснователна.
По разноските: при този изход от спора всяка страна има право на разноски,
свързани с разглеждане на въззивната жалба на насрещната страна. Прокуратурата не е
доказала разноски. Ищецът също не е направил такива разноски, но е бил
представляван безплатно от адв. К., на която следва да бъде определено адвокатско
възнаграждение в размер на дължимото се минимално адвокатско възнаграждение. По
въззивната жалба на Прокуратурата ищецът е защитавал материален интерес от 29 000
лева, като е защитил 2 500 лева. Следователно, и за настоящата инстанция на адв. К. се
дължат 120.68 лева.
Воден от изложеното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ВРЪЩА насрещната въззивна жалба, депозирана от З. Ц. Г. против решение
№ 266774/01.12.2021 г. по гр.д. № 1458/2020 г. на СГС, I-1 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на адв. Е. К., процесуален
представител на ищеца З. Ц. Г., против определение от 12.05.2022 г. на СГС, I-1 състав
по гр.д. № 1458/2020 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 266774/01.12.2021 г. по гр.д. № 1458/2020 г. на
СГС, I-1 състав.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адв. Е.
К., сумата 120.68 лева – адвокатско възнаграждение пред САС, определено по реда на
7
чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
В частта, с която е върната насрещната въззивна жалба на З. Г., решението
има характер на определение и подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
в едноседмичен срок от връчването му на З. Г..
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8