Р Е Ш Е Н И
Е № 260985
гр. Пловдив, 29.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, XV- ти граждански състав, в
публично заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при секретаря Катя Янева, като разгледа докладваното
от съдията гр.д. № 3610 по описа за 2020
г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът
Л.И. К. е предявила срещу „ВМГ Транспорт „ ЕООД обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.
128, т. 2 КТ за заплащане на сумата в размер на 3 435 лева,
представляваща сбор на начислено, но неизплатено трудово възнаграждение за
месеците април 2019 г., май 2019 г., юни 2019 г., юли 2019 г., август 2019 г.,
септември 2019 г., октомври 2019 г., декември 2019 г., януари 2020 г. и
февруари 2020 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда / 02.03.2020г./ до окончателното
й изплащане и правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер
от 120, 23 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за
периода от 15.05.2019г. до 01.03.2020г. ( горепосочените претенции са описани
съобразно уточняващи молби от 13.03.2020г.- л. 16- 17 и от 20.05.2020г.- л. 23-
24 ).
Ищцата посочва, че между страните е
действало валидно трудово правоотношение, учредено с трудов договор № ***** г.,
по силата на който същият е заемал длъжност „*****“. Ищцата изтъква, че при
сключване на трудовия договор, между страните било постигнато устно съгласие,
че в трудовия договор ще фигурира трудово възнаграждение в размер на 162,50
лева, а реално получаваното от нея трудово възнаграждение ще бъде в размер на
410 лева. В договора било уговорено, че трудовият договор е със срок до 10.10.2019 г., като от страна на ищцата се излагат
съображения, че не се касае временна, сезонна или краткотрайна работа, поради
изложеното посочва, че същият следва да се счита за сключен за неопределено
време. Ищцата признава, че от момента на сключване на трудовия договор до
настоящия момент са й заплатени следните суми: на 16.04.2019 г. – 325 лева, на
25.06.2019 г. – 230 лева, на 30.07.2019 г. – 110 лева, на 19.11.2019 г. – 410
лева, или в общ размер на 1075 лева. Поради изложеното претендира заплащане на
следните неизплатени трудови възнаграждения: за м. април 2019 г. – 85 лева, за
м. май 2019 г. – 410 лева, за м. юни 2019 г. – 180 лева, за м. юли 2019 г. –
300 лева, за м. август 2019 г. – 410 лева, за м. септември 2019 г. – 410 лева,
за м. октомври 2019 г. – 410 лева, декември 2019 г. – 410 лева, януари 2020 г.
– 410 лева, и февруари 2020 г. – 410 лева. Претендира се и мораторна
лихва върху всяко едно от забавените трудови възнаграждения.
В срока по чл. 131 ГПК не е депозиран
отговор на исковата молба от ответника.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, счита
за установено следното от фактическа страна:
От представения по делото Трудов договор
№ ***** се установява, че между страните е възникнало по надлежен ред трудово
правоотношение, по силата на което ищцата е заемала при ответното дружество
длъжност „*****” / л. 5- 6/. Съобразно цитирания трудов договор, работното
време на ищцата е 2 часа и получава основно месечно трудово възнаграждение в
размер от 162, 50 лв.
От приетото по делото заключение по
изготвената ССчЕ /л. 67- 70/ се изяснява, че общият размер на трудовото
възнаграждение на ищцата, изчислено съобразно отразеното в трудовия договор, за
периода 10.04.2019г.- 02.03.2020г. възлиза на 1349, 18 лв. От тази сума, на
ищцата е заплатено 1075 лв., предвид което неизплатеното трудовото
възнаграждение за горепосочения период възлиза на 274, 18 лв. Отразено е и че
обезщетението за забава върху тази сума за периода 15.05.2019г. до 02.03.2020г.
е 16, 46 лв.
Вещото лице е представило и втори
вариант, в който е изчислило възнаграждението на ищцата съобразно твърдяният от
нея размер ( 410 лв.), а не съобразно договореното в трудовия договор. Отразено
е, че ако се възприеме наличието на устаната договорка за заплащане на основно
трудово възнаграждение в размер от 410 лв., то за периода 10.04.2019г.-
02.03.2020г. общо начислената сума е в размер от 3 404, 20 лв. След като
се вземе предвид платеното от ответника в размер от 1075 лв. то остатъкът за
заплащане възлиза на 2 329, 20 лв. Посочено е, че обезщетението за забава
върху тази сума за периода 15.05.2019г. – 02.03.2020г. възлиза на 190, 50 лв.
Съдът кредитира изгответното заключение
на вещото лице, като счита същото за обективо, обосновано и компетентно
изготвено. Кой от двата варианта на изчисление на дължимите суми ще бъде взет
предвид е правен въпрос, който ще бъде разгледан по- долу в настоящото
изложение.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, счита за установено от правна
страна следното:
По иска с
правно основание чл. 128, т.2 КТ:
По делото се установи съществуване на трудово правоотношение
между страните през процесния период. В приложение на установената от чл.8,
ал.2 КТ презумпция и при липсата на обратно доказване от страна на ответника,
съдът приема, че за същия период ищцата е изпълнявала добросъвестно трудовите
си задължения, включително задължението си да престира работна сила.
Следователно, за същия период за работодателя са възникнали задълженията по чл.
128, т. 1 и т. 2 КТ да начислява и заплаща уговореното възнаграждение за
извършената работа.
Преди да се пристъпи към обсъждане на дължимия размер
на трудовото възнаграждение, съдът счита за нужно да посочи следното: в процесния трудов договор е отразено, че същият е сключен
като срочен до ******. Съдът счита обаче, че на основание чл. 68, ал. 5, вр. ал. 3 КТ, трудовият договор следва да се счита сключен
за неопределено време. В тази връзка, то основателно е твърдението на ищцата,
че изпълняваната от нея дейност няма временен, сезонен и краткотраен характер и
поради това за длъжност „*****“ е недопустимо ( в материалноправен
аспект ), да се сключи срочен трудов договор. Допълнително, дори и да се
приеме, че процесният трудов договор първоначално е
сключен като срочен, то от представената по делото справка от НАП / л. 7- 9/ е
видно, че доста след *******, работодателят е продължил да внася осигуровките
на ищцата ( последно са внесени за м.01.2020г. ). Предвид това, то и на
основание чл. 69, ал .1 КТ, трудовият договор се е трансформирал от срочен в
такъв за неопределено време.
По отношение на размера на договореното между страните
трудово възнаграждение, то меродавно е изрично посоченото в трудовия договор.
След като в същия е отразено, че основното месечно трудово възнаграждение на
ищцата е в размер от 162, 50 лв., то липсва каквото и да било основание да се
приеме, че между страните е договорено заплащане, различно от това. В исковата
молба и подадената уточняваща молба от 13.03.2020г. / л. 16- 17/, ищцата
поддържа, че действителният размер на трудовото възнаграждение е 410 лв. и е
договорен устно. Следва да се посочи, че при наличието на писмен информационен
източник ( какъвто се явява сключеният между страните трудов договор ), то
съдът не възприема твърдението на ищцата, че размерът на трудовото
възнаграждение, договорено между страните не е 162, 50 лв. а е 410 лв. Следва
да се посочи, че Кодексът на труда е въвел писмената форма за действителност на
волеизявленията на страните във връзка с трудовото правоотношение ( в тази насока- Решение № 81/ 25.02.2011г. по
гр.д. № 930/2010г., III- то г.о. на
ВКС; Решение № 467/ 31.01.2014г. по гр.д. № 2392/ 2013г., IV- то г.о. на ВКС; Решение № 21/ 23.02.2012г., по гр.д.
№ 595/ 2011г., III- то г.о. на
ВКС; Решение № 237/ 14.01.2020г. по гр.д. № 695/2019г., III- то г.о. на ВКС). Предвид това, то е изключена възможността страните да изразят по
друг начин волята си и тя да има правнорелевантни последици във връзка със
съществуването, изменението и съдържанието на конкретните клаузи от трудовия
договор. Съобразно изложеното, то съдът приема и че договореното между страните
основно месечно възнаграждение е в размер от 162, 50 лв. В този порядък, то
следва да се възприеме и първият вариант, изложен в заключенето на вещото лице,
касаещ размера на дължимата сума за трудово възнаграждение. За периода
10.04.2019г.- 02.03.2020г., същото възлиза на 1349, 18 лв. В исковата молба,
ищцата признава, че в този период са й заплатени следните суми: на
16.04.2019г.- 325 лв; на 25.06.2019г.- 230 лв.; на 30.07.2019г.- 110 лв. и на
19.11.2019г.- 410 лв., или общо 1075 лв. След като сумата от 1075 лв. се
приспадне от 1349, 18 лв., то статъкът за заплащане възлиза на 274, 18 лв., до
която сума и следва да бъде уважен искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.
За разликата от 274, 18 лв. до пълния претендиран размер от 3435 лв., искът по
чл. 128, т. 2 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Върху сумата от 274, 18 лв. следва да се присъди на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение за забава, което за периода 15.05.2019г. до 01.03.2020г.
възлиза на сума в размер от 16, 46 лв. За разликата от 16, 46 лв. до пълния
претендиран размер от 120, 23 лв., искът с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По
предварителното изпълнение на решението:
Разпоредбата на чл. 242 ал. 1 от ГПК
предвижда постановяване на предварително изпълнение на решението, когато се
присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа. Законодателят не е
изброил конкретно кои обезщетения за работа подлежат на предварително
изпълнение, поради което следва да се приеме, че такива са всички вземания с
характер на обезщетение и възнаграждение, които възникват за работника във
връзка с изпълнението на неговите трудови функции и работния процес. Вземанията
по чл. 242 ал. 1 от ГПК, за които е предвидено предварително изпълнение, са от
категория, обезпечаваща посрещане на ежедневни нужди, свързани с нормалното
съществуване на индивида. Именно предвид това, процесуалният закон разписва, че
съдът допуска служебно предварително изпълнение на решението и това
принудително изпълнение не може да бъде спряно дори и при представено
обезпечение за взискателя /Определение №
9 от 2011 г. по ч.гр. д.№ 658/2010 г., Г.К., ІV ГО на ВКС/. Съобразно
гореизложеното, то следва да се допусне предварително изпълнение на решението досежно
присъдените суми за трудово възнаграждение и обезщетение за забава върху него.
По
разноските:
При този изход на спора и на основание
чл. 78 ал.1 ГПК ищцата има право да бъде възмездена за сторените разноски.
Същите възлизат на сума в размер от 600 лв., за която е представен и
оправдателен документ- л. 11 и л. 76 от делото (първоначално са заплатени 400
лв., а след това е доплатена и сума в размер от 200 лв.
Доколкото ищецът е освободен от
заплащане на държавна такса и разноски, на основание чл. 78 ал.6 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати държавна такса в полза на държавата по сметка
на Районен съд- Пловдив в размер на 50 лева. Ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати по сметка на РС- Пловдив и сума в размер от 12, 26 лв.- разноски
за изготвянето на ССчЕ. Превид това, общо дължимата от ответника сума за
държавна такса и разноски възлиза на 62, 26 лв.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „ВМГ Транспорт” ЕООД, ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на Л.И.К., ЕГН: **********
следните суми: на основание чл. 128, т. 2 КТ
сума в размер на 274, 18 лева,
представляваща остатък от начислено, но неизплатено трудово възнаграждение за
месеците април 2019 г., май 2019 г., юни 2019 г., юли 2019 г., август 2019 г.,
септември 2019 г., октомври 2019 г., декември 2019 г., януари 2020 г. и
февруари 2020 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда / 02.03.2020г./ до окончателното
й изплащане и на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сума в размер от 16, 46 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от
15.05.2019г. до 01.03.2020г., като ОТХВЪРЛЯ
иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за разликата от 274, 18 лв. до пълния претендиран размер от 3 435 лв. и иска с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата от 16, 46 лв. до пълния претендиран
размер от 120, 23 лв.
ОСЪЖДА „ВМГ Транспорт” ЕООД, ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на Л.И.К., ЕГН: **********,
на основание чл. 78 ал.1 ГПК сума в размер на 600 лева, представляваща сторени
разноски в рамките на настоящото производство.
ОСЪЖДА
„ВМГ Транспорт” ЕООД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ, на основание чл.78, ал. 6 ГПК в полза на Държавата, бюджет на
Съдебната власт, по сметка на Районен съд Пловдив, сума в размер на 62, 26 лева, представляваща държавна такса по
уважените обективно и субективно кумулативно съединени искове и разноски за изготвяне
на ССчЕ.
ПОСТАНОВЯВА
на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение на решението досежно
присъдените суми за трудово възнаграждение и обезщетение за забава.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
Частта
на решението, с която е допуснато предварително изпълнение, на основание чл.
244 ГПК подлежи на обжалване с частна жалба в седмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Николай
Голчев
Вярно с оригинала!
КЯ