Р Е Ш
Е Н И
Е № 321
гр.
Пловдив, 07.11.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи
търговски състав, в открито
заседание на двадесет
и трети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
АЛЕКСАНДЪР
СТОЙЧЕВ
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното от съдията Костадинова в.т. дело № 536/2019 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 96 от
10.06.2019 година, постановено по т. дело № 8/2019 година по описа на Окръжен
съд – К., са отхвърлени предявените от „А.“ АД ,ЕИК ****., против „****."
ООД, ЕИК ****., обективно съединени искове, с правно основание чл. 327 от ТЗ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,за заплащане общо на сумата в размер на 107 175.70 лева,
включваща 75 487.20 лева - главница
по фактури с номера № 555/30.04.2014
год.; 576/31.05.2014 г.; 612/30.06.2014 г., 627/17.07.2014 г.; 628/21.07.2014 г.; 630/25.07.2014 г.; 647/31.07.2014 г.; 678/31.08.2014 г.;
698/30.09.2014 г.; 726/31.10.2014 г. и 814/
31.05.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
30.10.2018 г., както и 31 688.50 лева - обезщетение за забава по посочените фактури,
от които - 1123.72 лева по фактура № 555/30.04.2014 г. за времето от 01.05.2014
г. до 29.10.2018 г., 1102.47 лева по фактура № 576/31.05.201 год. за времето от
01.06.2014 г. до 29.10.2018 г., 2163.85 лева по фактура № 612/30.06.2014 г. за
времето от 01.07.2014 г. до 29.10.2018 г., 4281.16 лева по фактура №
627/17.07.2014 г. за времето от 18.07.2014 г. до 29.10.2018 г., 2135.03 лева по
фактура № 628/21.07.2014 г. за времето от 22.07.2014 г. до 29.10.2018 г.,
2129.55 лева по фактура № 630/25.07.2014 г.
за времето от 26.07.2014 г. до 29.10.2018 г., 2214.54 лева по фактура №
647/31.07.2014 г. за времето от 01.08.2014 г. до 29.10.2018 г., 1039.42 лева по
фактура № 678/31.08.2014 г. за времето от 01.09.2014 г. до 29.10.2018 г.,
8150.86 лева по фактура № 698/30.09.2014 г. за времето от 01.10.2014 г. до
29.10.2018 г., 5986.19 лева по фактура № 726/31.10.2014 г. за времето от 01.11.2014 г. до 29.10.2018 г. и 1361.71 лева по
фактура № 814/31.05.2015 г. за времето от 01.06.2015 г. до 29.10.2018 г., като
неоснователни.
Осъдено е „А.“ АД да заплати на „****.“
ООД направените по делото разноски в
размер на 150 лева.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство „А.“ АД с оплаквания за нарушения на
процесуалния и материалния закон и
необоснованост. Развити са подробни съображения във връзка с тези оплаквания,
които ще бъдат обсъдени от съда по-долу. Искането е за отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на ново по същество, с което да се уважат предявените
искове и да се присъдят на жалбоподателя разноски за двете инстанции.
Срещу въззивната жалба е постъпил
писмен отговор от ответника „****.“ ООД, в който се изразява становище за
нейната неоснователност и се оспорват доводите, изложени в нея. Искането е за
потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
С въззивната жалба са направени
доказателствени искания, които съдът е оставил без уважени в проведеното
открито съдебно заседание, като е изложил подробни мотиви.
Апелативният съд, като се запозна
със събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално
допустима, подадена е в срока по чл. 259 от ГПК от лице, имащо право на
въззивно обжалване, а именно от ищеца в първоинстанционното производство срещу решението, с което са отхвърлени
предявените от него главен и акцесорен
иск.
Разгледана по същество,
въззивната жалба е неоснователна.
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо.
При проверката на неговата правилност
съдът дължи произнасяне само по въведените с жалбата оплаквания съгласно изричната
разпоредба на чл. 269 от ГПК.
Пред Кърджалийския окръжен съд по т. дело № 8/2019 година са
предявени осъдителни искове - главен и
акцесорен, от „А.“ АД против „Р.“ ООД .
Исковете са за заплащане на дължими суми
за доставка на стоки / дизелово гориво/
от „****.“ ЕООД на ответника „ ****.“ ООД по процесните 11 броя фактури,
издадени през периода от 30.04.2014 година до 31.05.2015 година, на обща
стойност 75487,20 лева. Твърди се, че
ответникът е следвало да извърши плащане на сумите за доставените стоки по всяка една от фактурите в деня на издаването
й с платежно нареждане по сметка. С договор за цесия от 08.10.2018 година
продавачът „****.“ ЕООД прехвърлил вземанията си от ответника „****.“ ООД по процесните
фактури на ищеца „А.“ АД. Ответникът бил
надлежно уведомен за извършеното прехвърляне по реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД.
Към момента на подаване на исковата молба, въпреки многократните покани от
праводателя на ищеца до ответника да извърши плащане, такова липсвало.
Искането е да се осъди ответника да
заплати на ищеца както главницата по процесните фактури в посочения по-горе
размер, така и обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху
дължимите суми по всяка една от фактурите от датата на издаването й до
29.10.2018 година / деня, предхождащ предявяването на иска/. Общият претендиран
размер на обезщетението за забава е 31688,50 лева, като в исковата молба и в
диспозитива на първоинстанционното решение са посочени отделните суми на обезщетението и периодите, за които се дължи,
по всяка една от процесните фактури.
В отговора на исковата молба по чл. 367 от ГПК ответникът не е оспорил
изложените в исковата молба обстоятелства, свързани с реално осъществената
доставка на стоките по процесните фактури и
тяхната стойност, както и
уведомяването му за извършеното прехвърляне на вземането от доставчика „****.“ ЕООД на ищеца „А.“ АД
с договора за цесия от 08.10.2018
година. Той обаче оспорва предявените главен и акцесорен иск по основание, позовавайки се на погасяване на задължението
му да заплати сумите по процесните фактури чрез извършено прихващане на
насрещни вземания. Ответникът твърди и представя с отговора на исковата молба
тристранен протокол, подписан на 28.09.2015 година на основание чл. 103 и чл.
104 от ЗЗД между „А.“ АД, „****.“ ЕООД и „ ****.“ ООД. В протокола има
установителна част, в която е посочено, че
„А.“ АД дължи на „****.“ ООД сума в размер на 320960,83 лева по фактури;
„****.“ ЕООД дължи на „А.“ АД сума в размер на 380646,12 лева по фактури; „****.“ ООД дължи на „****.“ ЕООД сума в
размер на 75487,20 лева по фактури.
Споразумението е за прихващане на взаимните задължения по следния
начин: „А.“ АД да намали вземането си
от „****.“ ЕООД и да намали задължението си към „****.“ ООД със 75487,20 лева;
„****.“ ООД да намали вземането си от „****.“ ООД и да намали задължението си
към „А.“ АД със 75487,20 лева; „****.“ ООД да намали вземането си от „А.“ АД и
да намали задължението си към „****.“ ЕООД със 75487,20 лева.
При така изложените обстоятелства
и представено доказателство от ответника
с отговора на исковата молба по чл. 367 от ГПК, ищецът не е подал допълнителна
искова молба, чрез която да реализира процесуалните
си възможности по чл. 372 ал. 2 от ГПК. В срока за подаване на допълнителна
искова молба ищецът не е оспорил твърденията на ответника за
погасяване на задълженията по процесните
фактури чрез прихващане, както и истинността на представеното от него писмено
доказателство – тристранен протокол от 28.09.2015 година по реда на чл. 193 ал. 1 от ГПК и не е поискал
събиране на нови доказателства.
В писмено становище, изготвено в
деня на първото открито съдебно заседание по делото – 25.03.2019 година, след
определението на съда по чл. 374 от ГПК, ищецът е посочил, че представеният
протокол за прихващане от 28.09.2015 година
не поражда действие. Направено е възражение за нищожност на протокола за
прихващане на две основания. Твърди се, че той е нищожен на основание чл. 26, ал. 2,
предложение второ от ЗЗД – поради липса
на валидно съгласие, тъй като не е подписан от Х.Р.Ф.– управител на ответното
дружество. Поддържа се също нищожност на протокола на основание чл. 26, ал. 2,
предложение първо от ЗЗД – поради липса на предмет в частта, касаеща страните
по делото, като се твърди, че за да се извърши прихващане, е необходимо
наличието на две насрещни ликвидни и изискуеми вземания на ищеца и ответника,
каквито в случая липсват. Освен това е посочено, че протоколът за прихващане
касае суми, страни и отношения, различни от тези по спора по настоящото
дело. Ищецът се позовава и на изготвена
по друго дело – гр. дело № 118/2019 година на РС- К. съдебно-почеркова
експертиза, от която се установявало, че
подписът по протокола за прихващане от 28.09.2015 година не е положен от
управителя на ответника Х..Ф., като твърди, че това е нововъзникнало
обстоятелство за него, което му позволява да направи искане по чл. 193 от ГПК за оспорване истинността –
авторството на протокола от 28.09.2015 година.
По спорния въпрос, който е стоял
пред първата инстанция и е въведен с
въззивната жалба и пред настоящата инстанция, свързан с преклудирането на
възможността за оспорване на протокола за прихващане от 28.09.2015 година, настоящият съдебен състав намира следното:
Протоколът за прихващане от
28.09.2015 година е подписан от трима участници – страните по настоящото дело и
„****.“ ЕООД. При положение, че дружеството-ищец „А.“ АД е страна-участник при
подписването на протокола и че този протокол е подписан от вписания към този
момент в Т.Р.представляващ дружеството инж. Х..Ф., не може да се приеме
наличието на нововъзникнало, както се твърди от ищеца, нито на новоузнато
обстоятелство. Обстоятелството, че протоколът за прихващане от 28.09.2015
година е подписан за „****.“ ООД не от вписания от Т.Р.управител Х..Ф., а от другия съдружник в дружеството, който е
и неин съпруг – Р.Ф. е признато от
ответника в съдебно заседание на 25.03.2019 година. Ищецът, който е страна и е
участвал при подписването на протокола е знаел или е могъл да узнае това обстоятелство. По тази
причина съдът не счита, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 147 от ГПК
и то на т. 2, на която се позовава
ищецът, а именно наличието на нововъзникнали обстоятелства, позволяващи му да
го оспори на основание чл. 193 от ГПК извън преклузивния срок. Експертиза по
другото дело, цитирано по-горе, не може да бъде ценена по настоящото. Тя е доказателствено средство за установяване по друго дело на безспорното между страните по
настоящото дело обстоятелство, че
подписът под протокола за
прихващане не е на управителя на „****.“ ООД.
Заключението на експертизата не
може да бъде нововъзникнало обстоятелство, както се твърди от ищеца.
Обстоятелството, което е от значение за спора по настоящото дело е такова,
което ищецът е знаел или е могъл да узнае.
В този смисъл не са налице предпоставките, предвидени в чл. 147 от ГПК,
които дават възможност на страната да оспори истинността на протокола от
28.09.2015 година извън преклузивния срок по чл. 193 ал. 1 от ГПК. Тази
разпоредба предвижда, че заинтересованата страна може да оспори истинността на
документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е
представен. В случая, при двойната размяна на книжата по търговския спор, този срок
е бил срокът за подаване на допълнителна
искова молба, който е пропуснат от ищеца.
Оспорването на истинността на документ по чл. 193 ал. 1 от ГПК
представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за
установяване на неговата неистинност,
т.е. то е сред процесуалните
възможности на ищеца, които следва да упражни с подаването на допълнителната
искова молба съгласно чл. 372 ал. 2 от
ГПК. Отделен е въпросът, че дори да беше направено от ищеца своевременно оспорване на истинността на документа, отнасящо се до положения подпис
на представител на ответника, то не би имало за последица изключването му като
доказателство по делото. Става дума за частен диспозитивен документ, ползващ се
с формална доказателствена сила, представен от самия ответник, който се
позовава на него. Подписването на протокола от лице без представителна власт от
името на ответното дружество, което е безспорно, е обстоятелство, което съдът ще обсъди
подробно по-долу.
Що се отнася до възраженията за
нищожност на протокола за прихващане от 28.09.2015 година на посочените по-горе основания, съдът
намира, че дължи произнасяне по тях по следните съображения: Двете възражения
действително са направени в първото по делото съдебно заседание, след
пропускане на срока и неподаване на допълнителна искова молба. Те обаче са в отговор на приетото от съда с
доклада по делото. Чл. 375 ал. 1 от ГПК предоставя на страните възможност за
изложат становището си по доклада и дадените указания и да предприемат желаните
от тях процесуални действия. По начало възражението за нищожност като правно
възражение не се преклудира, но за да се позове на пороци, които следват от
неизвестни на съда факти, свързани с липсата на съгласие и на предмет, какъвто
е настоящия случай, страната трябва да е
навела фактическо твърдение в рамките на преклузивния за това срок. В случая
преклузията е настъпила с изтичане на срока
за страните да вземат отношение по
доклада и да предприемат съобразно него съответните процесуални действия. В този срок ищецът е въвел фактическите
твърдения за липса на съгласие на ответника за извършеното прихващане поради
липса на подпис на управителя му, както и за липса на предмет, с които е
обосновал възраженията си за нищожност на споразумението за прихващане.
Възражението на ищеца за нищожност на протокола за
прихващане от 28.09.2015 година са неоснователни.
Първото възражение касае липса на
съгласие на ответника „****.“ ЕООД.
Обстоятелството, че протоколът за прихващане от 28.09.2015 година, подробно
обсъден по-горе, е подписан не от
управителката на дружеството – ответник,
а от нейния съпруг Р.Ф., който видно от справката в Т.Р.е съдружник и е бил и
управител до 13.08.2014 година, не е
оспорено от ответника. Само по себе си обаче това обстоятелство не е основание
да се приеме липса на съгласие за сключването на споразумението за прихващане. Ответникът не само, че не твърди липсата на
съгласие, но и се позовава на този протокол, оспорвайки основателността на
предявения иск. Протоколът за прихващане е намерил и съответното счетоводно отразяване при
ответника. Т.е. става дума за действия, свързани с търговската дейност на
ответното дружество, които макар и извършени от лице без представителна
власт, не са оспорени от ответника, той
не е възразил срещу тях, а напротив -
потвърдил ги е по описания по-горе начин.
В случая е приложима и разпоредбата на чл. 301 от ТЗ, според която когато едно лице действа от името на търговец
без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако
не се противопостави веднага след узнаването. Съдът не споделя доводите във въззивната
жалба, че тази разпоредба е неприложима, доколкото протоколът за прихващане от
28.09.2015 година не представлявал търговска сделка, а чл. 301 от ТЗ намирал
приложение само при търговските сделки. Чл. 301 от ТЗ е приложим за действия,
извършени от лице без представителна власт.
Протоколът за прихващане от
28.09.2015 година по своето съдържание представлява споразумение за начина на погасяване
на задължения, възникнали по търговски
сделки, като съдържа и част, представляваща признание за размерите на тези
задължения и в този смисъл разпоредбата на чл. 301 от ТЗ намира приложение. Не е необходимо нарочно позоваване на страната на
разпоредбата на чл. 301 от ТЗ. В случая
тя въпреки признанието си, че протоколът не е подписан от управителя на
дружеството, го представя и обосновава становище си за неоснователност на иска
с него, което налага извода, че е налице потвърждаване на действията, извършени
от лице без представителна власт.
Неоснователно е и второто
възражение за нищожност на споразумението за прихващане от 28.09.2015 година.
То е свързано с липса на предмет поради липса на две насрещни, изискуеми
вземания между страните по делото.
От съдържанието на протокола от
28.09.2015 година е видно, че с подписването му „А.“ АД, „ ****.“ ООД и „****.“ ЕООД са постигнали съгласие за размерите на
вземанията, респ. задълженията, които всяко едно от трите дружества има по
отношение на останалите. Установява се,
че всяко едно от трите дружества има по едно задължение и едно вземане от друго дружество. „****“ ООД
има задължения по фактури към „****.“ ЕООД в размер на исковата сума от 75487,20 лева и вземания от „А.“ АД в размер
на 320960,83 лева. От своя страна „А.“ АД освен описаното задължение към „****“
ООД има вземане от „****.“ ЕООД в размер на 380646,12 лева. „****“ ЕООД е с
посоченото задължение към „А.“ АД и с вземане от „****“ ООД в размер на
75487,20 лева. При тези взаимни вземания
и задължения между трите страни не може да се приеме липса на предмет на
споразумението за прихващане. Всички страни по протокола от 28.09.2015 година,
включително ищецът и ответникът по настоящото дело, са изразили съгласие с начина на уреждане на
отношенията си след признание за съществуващи
насрещни вземания и задължения и след изразено съгласие на кредиторите да
получат изпълнение по посочения начин. Според споразумението „А.“ АД намалява вземането си от „****.“ ЕООД
и задължението си към „****.“ ООД със 75487,20 лева. Последващите уговорки са, че „****.“ ЕООД намалява вземането си от „****.“
ООД и задължението си към „А.“ АД със
75487,20 лева, а от своя страна „****.“
ООД намалява вземането си от „А.“ АД и задължението си към „****.“ ЕООД със същата сума. Доколкото всички страни по
протокола от 28.09.2015 година са изразили съгласие с този начин на уреждане на
отношенията си, не може да се приеме липса на предмет като основание за
нищожност.
Протоколът от 25.09.2015 година
предшества по време договора за цесия от 08.10.2018 година, сключен между „****.“ ЕООД и „А.“ АД, което налага извода,
че към момента на цесията вземането по процесните 11 фактури не е съществувало,
било е погасено чрез извършено прихващане, поради което ищецът не би могъл да
го придобие.
Неоснователно е възражението, че сумата от 75487,20 лева по
протокола от 28.09.2015 година е различна от претендираната по настоящото дело,
респ. че не е установено да е същата
сума, която се дължи по процесните 11 броя фактури.
Идентичността на сумата по
протокола и по предявения по настоящото дело иск се установява с приетата по делото
съдебно-икономическа експертиза. От нея е видно, че счетоводно процесните
фактури са отразени при ответника, включително в справките по ЗДДС и в дневника
за покупките и той е ползвал данъчен кредит по тези сделки. При ответника „****.“ ООД е отразено погасяване на
задължението точно по процесните фактури въз основа на извършеното прихващане
с протокол от 28.09.2015 година. Това счетоводно записване е направено още на
30.09.2015 година. Вярно е, че в самия
протокол за прихващане от 28.09.2015 година не са посочени конкретните фактури,
а е посочено само, че сумата от 75487,20 лева се дължи по фактури. Съвпадението между сбора на сумите, дължими
по процесните фактури и сумата по протокола за прихващане – 75487,20 лева,
както и счетоводното отразяване при ответника, че именно сумите по процесните
единадесет фактури са погасени с прихващането, е достатъчно, за да се приеме за установена идентичността на задълженията на
ответника, предмет на протокола за прихващане от 28.09.2015 година с тези по
настоящото дело. Още повече, че ищецът не е въвел в процеса твърдения и не е
установил наличие на други задължения на ответника, които да са погасени с
извършеното прихващане, различни от процесните.
От съдебно-счетоводната експертиза е установено категорично, че при
ответника въз основа на прихващането от 28.09.2017 година е отразено счетоводно погасяване на задължението точно по
тези фактури. При това положение ответникът не би могъл да установи недължимост
на други задължения, предмет на други дела, позовавайки се на извършеното
прихващане с протокола от 28.09.2015 година, каквито твърдения се поддържат във
въззивната жалба.
Обстоятелството, че както при
ищеца „А.“ АД, така и при цедента по договора за цесия от 08.10.2018 година „****.“ ЕООД извършеното прихващане не е
намерило счетоводно отразяване, а счетоводно продължава да съществува
задължение на „ ****“ ООД по процесните фактури, не променя изложените по-горе
изводи, направени въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства.
Ищецът не би могъл да черпи права от отразяването, респ. от липсата на
отразяване в собственото си
счетоводство, доколкото то не съответства на останалите събрани доказателства,
най-вече на подробно обсъдения протокол за прихващане от 28.09.2015 година.
По изложените съображения съдът
намира, че първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените
искове – главен и акцесорен, е правилно като краен резултат и следва да бъде
потвърдено.
Жалбоподателят следва да бъде
осъден да заплати на ответника по въззивната жалба „****.“ ООД направените пред
въззивната инстанция разноски в размер на 7000 лева заплатено адвокатско
възнаграждение.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 96 от 10.06.2019 година, постановено по т.
дело № 8/2019 година по описа на Окръжен съд – К..
ОСЪЖДА
„А.“ АД ,ЕИК ****., да заплати на „****." ООД, ЕИК ****., направените пред
въззивната инстанция разноски в размер на 7000 лева заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1
2.