Р Е Ш Е Н И
Е № 261879
гр. Пловдив, 05.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 7361 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79,
ал.1 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД от „ОТП Факторинг
България” ЕАД против А.Ю.Ч. за осъждане на ответника да заплати на ищеца
следните суми, а именно: 8106,74 лв.
– главница, включваща 7233,96 лв. –
главница за периода от 20.04.2014 г. до 20.04.2019 г. вкл., и 872,78 лв. –
предсрочно изискуема главница – част от вноски с падежи от 20.05.2019 г. до
20.09.2019 г. вкл., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.05.2019 г., до
окончателното изплащане на вземането; сумата от 1530,40 лв. – възнаградителна лихва за периода от 20.04.2016 г. до
20.04.2019 г.; сумата от 1346,55 лв.
– наказателна лихва за периода от 10.05.2016 г. до 10.05.2019 г.
С определение №
5794/ 27.05.2019 г., влязло в сила на 07.06.2019 г., съдът е прекратил
производството по делото в частта му досежно предявените обективно кумулативно
съединени установителни искове за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответницата дължи на ищеца следните суми: сумата от 9921,83 лв. –
главница, ведно със законната лихва от 27.09.2012 г. до окончателното изплащане
на вземането; сумата от 616,91 лв. – редовни лихви за периода от 20.08.2011 г.
до 27.09.2012 г.; сумата от 289,80 лв. – санкционна лихва за периода от
20.08.2011 г. до 27.09.2012 г., за които е издадена Заповед № 9368/ 28.09.2012
г. и изпълнителен лист от 29.09.2012 г., издадени по ч.гр.д. № 15191 по описа
за 2012 г. на ПРС, в полза на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Московска” № 19. Затова предмет на
разглеждане в настоящото производство за предявените обективно кумулативно
съединени осъдителни искове, описани по-горе.
В исковата молба
ищецът твърди, че на 21.09.2007 г. между „Банка ДСК” ЕАД и ответникът бил
сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който банката
отпуснала на кредитополучателя кредит в размер на 11500 лв. за текущо
потребление със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на негово
усвояване. Било уговорено кредитът да се погасява на 120 равни месечни вноски,
при лихвен процент от 12,7 % годишно. Неразделна част от договора били Общите
условия, които кредитополучателят получил и приел с подписването на договора.
На 30.10.2009 г. между страните по правоотношението било сключено допълнително
споразумение към договора за кредит, като било уговорено, че остатъкът от дълга
към датата на споразумението възлизал на сумата от 11230 лв. и се променял
лихвеният процент на редовната лихва от 12,70 % на 14,95 % годишно. Последната
вноска по договора била с падеж 20.09.2019 г. На 30.10.2009 г. между „Банка
ДСК” ЕАД и М. Ал. Т. бил сключен договор за поръчителство, като обезпечение на
кредита. Ищецът твърди, че на 10.12.2012 г. бил сключен договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) между „Банка ДСК” ЕАД и „ОТП Факторинг
България” ЕАД, по силата на който на ищеца били прехвърлени процесните вземания
по договора за кредит от 21.09.2007 г. и допълнителното споразумение към него
от 30.10.2009 г. Сочи, че прехвърлителят на вземането – цедент, упълномощил
цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия съгласно разпоредбата на
чл.99, ал.3 ЗЗД, за което на длъжника било изпратено уведомление. Твърди, че на
18.06.2013 г. между страните по делото било сключено извънсъдебно споразумение
за разсрочие на задължението по договора за кредит, с което длъжникът признавал
по основаните и размер задължението си към ищеца. Поради допуснато неизпълнение
от страна на длъжника за заплащане на дължимите вноски по извънсъдебното
споразумение, последното било прекратено едностранно от кредитора – ищец.
Предвид гореизложеното претендира заплащане на сумата в размер на 8106,74 лв. –
главница, включваща 7233,96 лв. – главница за периода от 20.04.2014 г. до
20.04.2019 г. вкл., и 872,78 лв. – предсрочно изискуема главница – част от
вноски с падежи от 20.05.2019 г. до 20.09.2019 г. вкл. Претендира и заплащането
на възнаградителна лихва в размер на 1530,40 лв. за периода от 20.04.2016 г. до
20.04.2019 г., както и наказателна лихва в размер на 1346,55 лв. за периода от
10.05.2016 г. до 10.05.2019 г. Последната била начислена на основание т.19.1 от
Общите условия, съгласно която при забава на плащането на месечната вноска от
деня, следващ падежната дата, частта от вноската, представляваща главница, се
олихвявала с договорената лихва, увеличена с надбавка за забава в размер на 10
процентни пункта. Ищецът посочва, че на съгласно т.19.2 от Общите условия
поради забава в плащането на вноските над 90 дни към дата 24.10.2011 г. били
настъпили обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, но без да е
обявена. Заявява, че с връчване на препис от исковата молба на
кредитополучателя, обявявал на длъжника предсрочната изискуемост. Предвид
изложените твърдения моли за уважаване на предявените искове и присъждане на
сторените разноски.
В срока по чл.
131 ГПК, е депозиран писмен отговор от ответника А.Ю.Ч., чрез адв. Е.И., със
становище за неоснователност на предявените искове. Прави възражение за
погасяване по давност на претенцията на ищеца. Твърди, че договорната лихва и
наказателната лихва били начислени незаконосъобразно вследствие на едностранно
изменение на договорените условия по договора, включително били неравноправни и
нищожни клаузи. Излага подробни съображения защо намира, че клаузата за
договорна лихва е неравноправна клауза. Твърди, че определянето на лихвения
процент противоречи на императивните разпоредби на чл.10, ал.2 и ал.3 ЗЗД.
Посочва, че в договора нямало постигнато съгласие по каква методика ще се
изменя БЛП. Възразява срещу размера на претендираната наказателна лихва за
забава, поради това, че клаузата е неравноправна. На основание чл.92, ал.2 ЗЗД
прави възражение, че неустоечната лихва за забава е прекомерна. Твърди, че
сключената между страните спогодба била нищожна. Моли за отхвърляне на
предявените искове.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По легитимацията на ищеца:
Въпросът за материалната легитимацията на ищеца следва
да бъде изследван преди разглеждане на предпоставките за основателността на
предявения осъдителен иск.
Ищецът извлича правото си да претендира процесната
сума от факта, че е придобил вземането по договора за кредит за текущо
потребление от 21.09.2007 г. съгласно договор за покупко-продажба на вземания
(цесия) от 10.12.2012 г. За да бъде титуляр на процесното вземане и кредитор на
ответника по процесния договор за потребителски кредит, в тежест на ищеца е да
установи осъществяването на прехвърлянето на вземането, т.е. наличието на
валиден договор за цесия, както и уведомяването на длъжника за
прехвърлянето.
С договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
10.12.2012 г. (л.40 и сл. от приетото за послужване ч.гр.д. № 15919 по описа за
2012 г. на РС Пловдив, I бр.с.), сключен между „Банка
ДСК“ ЕАД, в качеството на цедент, и „ОТП Факторинг България“ ЕООД, в качеството
му на цесионер, продавачът продава и прехвърля на купувача вземания, посочени в
приемо-предавателен протокол срещу покупната цена. Купувачът от своя страна
приема прехвърлените вземания и встъпва като кредитор по тях от датата на
прехвърлянето. Процесното вземане е индивидуализирано в приемо-предавателен
протокол към договора за цесия – л. 47
от ч.гр.д. № 15919 по описа за 2012 г. на РС Пловдив, I бр.с. Извършването на цесията
е потвърдено от цедента с писмо, отправено до цесионера (л.46 от ч.гр.д. №
15919 по описа за 2012 г. на РС Пловдив, I бр.с.).
За да има действие цесията по отношение на длъжника, а
и спрямо третите лица, тя следва да му бъде съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за
длъжника надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава
предишния кредитор да извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от
новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче
не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор
да извърши съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване
не противоречи на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да
се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е
съдебната практика на ВКС, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. №
5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова представеното от ищеца уведомително писмо
към исковата молба, изходящо от него, в качеството му на цесионер, както и в
качеството му на пълномощник на цедента „Банка ДСК“ ЕАД съгласно пълномощно
(л.44 от ч.гр.д. № 15919 по описа за 2012 г. на РС Пловдив, I бр.с.), е годно
да уведоми длъжника за извършената цесия на процесното вземане. По делото са
налице данни за получаване на уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД от длъжника, на
дата14.01.2013 г. с препоръчано писмо с обратна разписка – л. 48 от ч.гр.д. №
15919 по описа за 2012 г. на РС Пловдив, I бр.с. Освен това индиция, че
длъжникът е бил наясно с наличието на нов кредитор е и представеното по делото
споразумение от 18.06.2013 г., сключено между „ОТП Факторинг България“ ЕАД и
ответника А.Ч., с което се преуреждат отношенията между страните във връзка с
падежа на задължението.
Поради гореизложеното, ищецът доказа
материалноправната си легитимация като кредитор по договора за кредит за текущо
потребление по силата на договор за цесия, за който длъжникът е надлежно
уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните предпоставки за
уважаването на предявените осъдителни искове.
По основателността на иска с правно основание чл. 240,
ал.1 ЗЗД:
За да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице следните материалноправни предпоставки (юридически
факти), а именно: 1. валидно сключен договор за заем; 2. предаване на заемната
сума от заемодателя на заемателя; 3.
настъпил падеж за връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4.
липса на плащане от страна на заемодателя на претендираната сума; 5. процесното
вземане да не е погасено по давност, предвид изричното възражение на ответника.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните
по делото доказателства, че на 21.09.2007 г. е сключен процесният договор за кредит
за текущо потребление между „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството на кредитор, и
ответника, в качеството на кредитополучател. Съгласно чл.1 от договора
кредиторът отпуска на кредитополучателя кредит в размер на 11500 лв. Срокът за
издължаване на кредита е 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване,
като погасяването на кредита се извършва чрез разплащателната сметка на
кредитополучателя на месечни вноски, съгласно погасителния план, с падеж на
всяка от тях на 20-то число на месеца. Видно от погасителния план, падежът на
първата вноска е на 20.09.2007 г., а на последната – на 20.09.2017 г.
Страните са подписали допълнително споразумение към
договора за кредит на дата 30.10.2009 г., съгласно което остатъкът от дълга е в
размер на 11230 лв. Уговорен е нов срок на погасяване, а именно – 120 месеца,
считано от датата на сключване на допълнителното споразумение – 30.10.2009 г.,
съгласно изготвения нов погасителен план. Съгласно чл.2 от допълнителното
споразумение лихвата по кредита, формирана при условията на договора е в размер
на 14,95 %. Съгласно погасителния план към споразумението, първата погасителна
вноска е с падеж 30.10.2009 г., а последната – с падеж 30.10.2019 г.
Със споразумение от 18.06.2013 г., сключено между
ищеца – цесионер и ответника, кредитополучателят се задължава да погаси дълга
си към кредитора, заедно с дължимите лихви по главницата за срока на
споразумението, на 47 месечни вноски, всяка в размер на 200 лв. и една последна
изравнителна вноска в размер на 5152,89 лв., с падеж 10-то число на месеца.
Видно от погасителния план, падежът на първата погасителна вноска е на
10.07.2013 г., а на последната – 10.06.2017 г. Съгласно чл.3, ал.2 от
споразумението при неизпълнение от страна на кредитополучателя, на което и да е
от условията на споразумението, включително при забава в изплащане на която и
да е погасителна вноска по чл.1, ал.1, споразумението автоматично отпада.
Ищцовото дружество се позовава на посочената клауза и твърди, че едностранно е
прекратил споразумението от 18.06.2013 г. Съдът приема, че с оглед изричното
изявлението на ищеца, направено в исковата молба за едностранно прекратяване на
постигнатите между страните договорки от 18.06.2013 г., касаещи изменение на
падежа на задълженията на длъжника, то е настъпил прекратителният му ефект, с
получаване на исковата молба от ответника – арг. чл.87, ал.1 ЗЗД. Поради това
сключеното между страните споразумение от 18.06.2013 г. не ги обвързва, а
приложение в отношенията им намират процесния договор за кредит от 21.09.2007
г., ведно с уговорките в допълнителното споразумение от 30.10.2009 г. С
последното е извършено изменение на договора, касаещо падежа на погасителните
вноски, което е допустимо съгласно чл.20а, ал.2 ЗЗД.
Видно от заключението на вещото лице, по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, което се кредитира от съда като обективно и
компетентно дадено на основание чл.202 ГПК, „Банка ДСК“ ЕАД е изпълнила
задължението си по договора, като е предоставила на кредитополучателя сумата от
11500 лв. по разплащателната сметка на ответника, посочена в договора. От
заключението се установява, че длъжникът е извършвал плащания на вземанията за
главница в общ размер от 3265,79 лв. Вещото лице дава заключение, че към датата
на прехвърляне на процесните вземания на ищеца – 27.09.2012 г., размерът на
главницата е 9921,83 лв. След тази дата са извършени погашения на главницата в
размер на 893,97 лв., поради което е останала за плащане сумата от 9021,83 лв.
Ищецът претендира главница в общ размер от 8106,74
лв., от която сума 7233,96 лв. – падежирала главница за периода от 20.04.2014
г. до 20.04.2019 г., както и сумата от 872,78 лв. – предсрочно изискуема
главница, като част от вноски с падеж от 20.05.2019 г. до 20.09.2019 г. По
отношение на падежиралата главница, съдът приема искът за доказан по своето
основание, доколкото са налице всички описани по-горе материалноправни
предпоставки за уважаването му, а и е настъпил падежът на всички погасителни
вноски. Досежно вноските, за които се претендира, че са предсрочно изискуеми,
съдът намира, че ищецът не доказа да е настъпила твърдяната предсрочна
изискуемост преди подаване на исковата молба в съда. Въпреки това, доколкото се
установи по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по договор
за кредит, вземанията по който са валидно прехвърлени на ищеца, по който
падежът на последната вноска е настъпил на дата 20.09.2019 г. (в хода на
процеса), то съдът намира, че главният иск за присъждане на главницата е
доказан по своето основание изцяло, включително и в частта му за вноските с
падеж след завеждане на исковата молба в съда. Съгласно задължителните
разяснения, дадени в т.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е допустимо
предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимостта на
вземане по договор за кредит може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Тези постановки намират приложение и в
случая, макар да не е предявен установителен иск, а осъдителен. Следва да се
изтъкне, че уважаването на иска поради настъпил падеж на вземането, а не поради
предсрочна изискуемост не означава промяна на основанието, доколкото правното
основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и
на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за заем. Предсрочната
изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка
претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността
на кредитора да иска изпълнение на вземането. В този смисъл са мотивите на т.
1.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид доказването както на основанието, така и на
размера на предявения иск, на разглеждане подлежи релевираното от ответника
възражение за погасителна давност на процесното вземане. В случая, доколкото се
касае за вземане за главница, произтичащо от договор за банков кредит,
приложение намира общата петгодишна
давност съгласно чл.110 ЗЗД. Съдебната практика на Върховния касационен съд
е последователна по отношение на този извод – така решение №28/05.04.2012 г.,
постановено по гр.д. № 523/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 261/12.07.2011
г., постановено по гр.д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др. При договорите за
заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни
вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора. Законът не дефинира понятието „периодични
плащания“, но съгласно задължителните за съда и страните разяснения, дадени в
ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, това са плащания, които не са еднократни и не
се изчерпват с едно единствено предаване на пари или заместими вещи.
Периодичните задължения са породени от един и същи факт, но те имат относителна
самостоятелност, като периодичността е характерна за престациите и на двете
страни по договора. Като примери в цитираното тълкувателно решение се сочат
повтарящото се задължение на едната страна за доставка на стоки и услуги през
съответния период, а на другата страна – за заплащане на конкретно получените
стоки и услуги. При договора за кредит посочените изисквания не са налице, тъй
като нито задължението на банката за предоставяне на заемната сума, нито
задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се. Макар да е уговорено
длъжникът да връща заемната сума на месечни вноски с точно определен изначално
размер, то липсва посочената относителна самостоятелност на задължението по
всяка вноска, което обстоятелство обосновава и неделимостта на задължението.
Затова при вземанията за главница по договора за банков кредит приложение
намира общата петгодишна давност.
Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В процесния
договор за кредит от 21.09.2007 г. е уговорено, че заемната сума в размер на
11500 лв. ще се връща на вноски, за срок от 120 месеца, като крайният падеж
(падежът на последната вноска) е 20.09.2017 г. С допълнително споразумение от
30.10.2009 г. е изменен падежът на всяка от вноските, като окончателният падеж
на цялото задължение е уговорено да настъпи на 30.10.2019 г. От постигнатите
уговорки между страните следва, че вземането за главница става изискуемо за всяка вноска от падежа, предвиден в
погасителния план. От този момент кредиторът може да претендира от длъжника
да изпълни задължението си за всяка една от вноските. Бездействието на
кредитора се санкционира, като в случай, че продължи в предвидения в закона
срок – 5 години от падежа на всяка вноска, то вземането му се погасява по
давност.
Погасителната давност е установена в обществен
интерес. Целта й е да стимулира своевременно упражняване на субективни
граждански права. Чрез погасителната давност на кредитора се отнема
възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за
гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане
на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. В този смисъл –
мотивите на ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложените по-горе съображения, съдът приема,
че вземането на ищеца за главница за периода пет години преди депозиране на
исковата молба в съда – 10.05.2019 г., т.е. преди 10.05.2014 г., е погасено по
давност. Ищецът претендира падежирала главница в размер на 7233,96 лв. за
периода от 20.04.2014 г. до 20.04.2019 г. За доказване на възражението си за
погасителна давност ответната страна е поставила задача на съдебно-счетоводната
експертиза, като вещото лице дава заключение, че размерът на главницата с падеж
на погасителните вноски пет години преди подаване на исковата молба в съда,
считано от 10.05.2019 г., възлиза на сумата от 7064,64 лв. Към тази сума следва
да се добавят вноските в настъпил падеж в хода на исковото производство, или
сумата от 872,78 лв., съгласно погасителния план, или общо 7937,42 лв. До тази сума предявеният иск за присъждане на
главницата следва да се уважи, а до пълния му предявен размер от общо 8106,74
лв. искът подлежи на отхвърляне.
Като законна последица от уважаване на предявения иск
за главницата, следва да се присъди законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 10.05.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.
По исковете за заплащане на възнаградителна и
наказателна лихва:
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
Съгласно чл.7 от договора за кредит за текущо
потребление от 21.09.2007 г. за предоставения кредит, кредитополучателят
заплаща първоначална лихва за периода от 6 месеца, считано от датата на
усвояване на кредита, в размер на 6,69 %. За останалия срок на кредита, заплаща
лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян
периодично от кредитора, и надбавка, което може да бъде намалена с
отстъпка, съгласно условията за ползване на преференциалния лихвен процент по
програма „ДСК Партньори“. Към датата на сключване на договора базовият лихвен
процент е 5,19 %, стандартната надбавка е в размер на 7,51 процентни пункта или
лихвеният процент по кредита е в размер на 12,70 %. В чл.9.3 от общите условия
към договора е предвидена възможност кредиторът едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което
уведомява кредитополучателя по подходящ начин. Видно от заключението на ССчЕ,
кредиторът се е възползвал от предвидената в ОУ възможност да измени
едностранно размера на лихвения процент, след изтичане на първите 6 месеца от
сключване на договора, а именно – на 13,45 %, а считано от 20.11.2008 г. – на
14,95 %. Така направеното увеличение на ГЛП е констатирано в сключеното между
страните допълнително споразумение от 30.10.2009 г., без страните да постигнат
някаква допълнителна уговорка за това увеличение, както и без да има яснота по
какъв начин е формиран точно такъв размер на дължимата договорна лихва. Освен
това кредиторът не представи доказателства, длъжникът да е бил уведомяван за
така извършеното едностранно изменение на размера на лихвения процент, както е
предвидено в клаузата на чл.7 от договора за кредит.
Съдът намира, че клаузата за договорна лихва с
предвидената възможност в ОУ към договора за едностранно увеличаване на размера
на лихвата, е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП. Съгласно цитираната
правна норма неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Съдебната практика и правната теория безпротиворечиво
приемат, че неравноправна е клаузата, която позволя на едната страна
едностранно да променя постигнатите между страните уговорки, както е и в
случая. Както се посочи, кредиторът се е възползвал от предвидената в ОУ възможност
да измени едностранно, без да уведоми длъжника за това, размера на дължимата
лихва, като съобразно едностранно изменения размер е начислявал и разпределял
постъпилите от длъжника плащания. Последните съгласно заключението на ССчЕ, с
които е погасена претендираната лихва, са в размер от общо 10011,14 лв.
Съгласно нормата на чл.146, ал.1 ЗЗП, неравноправните
клаузи са нищожни. За наличието им съдът е длъжен да следи служебно, доколкото
нищожността представлява най-тежкия порок на сделките, който може да се
релевира неограничено във времето, както под формата на иск, така и чрез
възражение. Дължимостта на суми по нищожни клаузи е изключена, поради което
съдът приема, че претенцията на ищеца, основана на клаузата за договорна лихва,
е неоснователна. Поради това предявеният иск за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 1530,40 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 20.04.2016 г. до 20.04.2019 г., следва да се отхвърли като
неоснователен.
По отношение на претенцията за заплащане на наказателна
лихва, съдът намира същата за неоснователна по следните съображения: В чл.19.1
от ОУ към процесния договор е предвидено, че при забава в плащането на
месечната вноска от деня, следваща падежната дата, определена в договора,
частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва,
увеличена с наказателна надбавка от 10 процентни пункта. Посочената уговорка
предвижда начисляване на претендираната наказателна лихва за забава, която дава
възможност на кредитора, освен уговорена договорна възнаградителна лихва, която
представлява възнаграждението му за предоставения финансов ресурс, при
неизпълнение от страна на длъжника, да начисли и получи допълнителна лихва.
Размерът на последната се формира като сбор от договорения лихвен процент, в
случая 14,95 % + 10 %, т.е. 24,95 %. По този начин възнаграждението на
кредитора, при забава в плащанията на длъжника, ще бъде формирано като
математически сбор от договорената възнаградителна лихва в размер на 14,95 %
годишно (увеличена едностранно от кредитора), плюс наказателната лихва от 24,95
%, или общо 39,90 %. Така уговореното допълнително възнаграждение за кредитора,
съдът намира за необосновано завишено. Посочената уговорка попада в приложното
поле на чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП и е неравноправна. Като такава, тя е нищожна и не
се дължи плащане от страна на потребителя на предвидената наказателна лихва.
Поради това и този иск следва да се отхвърли като неоснователен.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страните. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно
с уважената част от исковете. В представения списък на разноските по чл.80 ГПК
се претендират следните суми: 439,35 лв. за ДТ, 150 лв. за възнаграждение за
вещо лице и 450 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че
претендираното юрисконсултско възнаграждение следва да се определи съобразно
нормата на чл.78, ал.8 ГПК, във вр. НЗПП, съгласно която неговият размер може
да бъде до 300 лв. При съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото определеният размер на юрисконсултското възнаграждение
следва да бъде 150 лева. Общият размер на разноските на ищеца за исковото
производство възлиза на 739,35 лв., от които следва да се присъди сумата от
534,30 лв. На основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски,
съразмерно с отхвърлената част от исковете. Съгласно представен списък на
разноските се претендира сумата от 150 лв. в полза на ответника за депозит за
вещо лице, от която ще се присъди сумата от 41,60 лв. Процесуалният
представител на ответника адв. Е.И. претендира адвокатско възнаграждение в
хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата в размер на 860 лв.,
от която сума следва да се присъди сумата от 238,50 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА А.Ю.Ч., ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Оборище, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, ет.2 по
предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.99 ЗЗД, във вр.
чл.240, ал.1 ЗЗД, сумата от 7937,42 лв. (седем хиляди деветстотин
тридесет и седем лева и четиридесет и две стотинки) – главница за периода от
10.05.2014 г. до 20.09.2019 г., дължима по договор за кредит за текущо
потребление от 21.09.2007 г., както и допълнително споразумение към него от
30.10.2009 г., сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който
са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 10.12.2012 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 10.05.2019 г., до окончателното изплащане
на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 534,30 лв. (петстотин тридесет и четири
лева и тридесет стотинки) – разноски през районния съд съразмерно с уважената
част от иска, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за
главницата за разликата от 7937,42 лв. до пълния му предявен размер от 8106,74
лв. и за периода от 20.04.2014 г. до 09.05.2015 г., като погасен по давност, както и ОТХВЪРЛЯ исковете за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 1530,40 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 20.04.2016 г. до 20.04.2019 г., както и
сумата от 1346,55 лв. – наказателна
лихва за периода от 10.05.2016 г. до 10.05.2019 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: ********* на
основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на А.Ю.Ч., ЕГН: ********** сумата от 41,60 лв. (четиридесет и един лева и
шестдесет стотинки) – разноски пред първата инстанция съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на **** Е. И., адрес: *** на основание чл.
38, ал.2 ЗА сумата от 238,50 лева (двеста
тридесет и осем лева и петдесет стотинки),
представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в
производството по делото съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с
оригинала.
К.К.